Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дюн (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
God Emperor of Dune, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mat (2007)

Издание:

Франк Хърбърт

Бог-император на Дюн

Американска

ИК „Бард“ ООД, 2004 г.

 

GOD EMPEROR OF DUNE

© 1981 by The Herbert Limited Partnership

История

  1. — Добавяне на анотация

„В целия свят на моята вселена не познавам нито един постоянен и неизменящ се природен закон. Тази вселена показва само променливи взаимоотношения, приемани като закони от съществата, чието съзнание има кратък живот. Органът на съзнанието в нашата плът и дейността му, с която отъждествяваме себе си, са нещо съвсем краткотрайно, също като еднодневката, която загива в пламъка на вечността така, както е мимолетно възприемането на временните условия, ограничаващи нашите занимания и действия и променящи се съобразно тяхната промяна. И ако трябва да сложите надпис на онова, което смятате за абсолютно неизменно, ползвайте истинското му име: временно.“

Откраднатите Дневници

Найла беше първата, която зърна приближаващото тържествено шествие. Прогизнала от пот в горещината по пладне, тя стоеше до един от каменните стълбове, отбелязващи ограничителните линии на царския път. Внезапно блясване в далечината привлече вниманието й. Вгледа се внимателно, присви очи и осъзна, че е видяла слънчево отражение в кълбообразното покривало на колата на Бог-Императора.

— Идват! — извика тя.

В същия миг усети, че е гладна. Никой не бе взел храна поради обхваналата ги възбуда. Свободните имаха само вода и то просто заради някогашното правило „Винаги носи вода, когато излизаш от сийча“. Нищо повече от рудиментирал навик.

Найла допря пръст до дръжката на лазестрела, окачен в кобур на кръста й. Мостът се намираше на не повече от двайсет метра пред нея; взета сякаш от приказките, плетеницата на конструкцията му прекрачваше над пропастта като плод на въображението от някакъв друг свят, за да свърже две голи и безплодни местности.

Това е лудост — помисли тя.

Но самият Бог-Император бе подчертал важността на своята заповед. И изискването си Найла да се подчинява за всичко на Сиона.

А заповедите на Монеовата дъщеря бяха категорични и не оставяха място за никакви тълкувания. Оттук Приятелката не можеше да се допита до своя Бог-Император. Сиона бе наредила:

— Стреляш, когато колата му е в средата на моста!

— Но защо?

Бяха застанали далеч от другите в мразовитата сипваща се зора на върха на преградната стена; Найла чувстваше себе си съвсем несигурна, самотна и уязвима.

Суровото изражение на лицето на Сиона, както и ниският й и напрегнат глас говореха достатъчно:

— Да не би да си помислила, че можеш да навредиш на Бога?

— Аз… — Найла успя само да свие рамене.

Трябва да изпълниш заповедта ми!

— Длъжна съм — съгласи се тя.

Внимателно огледа тържественото шествие в далечината, отбелязвайки цветните дрехи на придворните, плътната синя маса на свои сестри от Говорещите с риби, както и блестящата повърхност на колата на господаря Лито.

„Това е поредният тест“ — реши тя. Бог-Императора не може да не знае. Добре му е известно преданото сърце на Найла. Просто още едно изпитание. А заповедите на Бог-Императора следва да се изпълняват безпрекословно. Така казваше първият урок от детството й като Говореща с риби. Бог-Императора бе наредил, че Найла е длъжна да се подчинява на Сиона. Беше тест. Какво друго би могло да бъде?

Тя погледна към четиримата свободни. Дънкан Айдахо им бе посочил местата на самото пътно платно, препречвайки част от изхода към отсамната страна на моста. Седяха с гръб към нея и не отместваха поглед от съоръжението, също като четири кафяви купчини пръст. Чу какво им каза Айдахо: „Не мърдайте оттук. Ще го поздравите от място. Когато наближи, станете и дълбоко му се поклонете.“

Привет, да.

Найла потвърди с кимване мисълта си.

Други три от Говорещите с риби, изкатерили заедно с нея стената, бяха изпратени в средата на моста. Знаеха само онова, което Сиона им бе казала. Трябваше да дочакат приближаването на Царската кола на няколко крачки от себе си, след което да се обърнат и отдалечат с танц от нея, повеждайки шествието към мястото, откъдето се виждаше Туоно.

Ако срежа моста с лазестрела, и трите ще умрат — помисли Найла. — Както и всички останали, дето идват с нашия господар.

Тя изпъна врата си, надниквайки в дълбокия пролом. Оттук реката не се виждаше, ала чу далечния й тътен, кънтящ в скалите.

Всички ще загинат!

Освен, ако Той не стори чудо!

Да, точно за това ставаше дума. Сиона бе подредила сцената за свещенодействие-чудо. Какво друго можеше да има предвид, след като бе издържала изпитанието, а сега носеше и униформата на командир на Говорещите с риби? Беше дала клетва пред Бог-Императора. Беше минала през теста, наложен й от Бога, когато двамата бяха сами в Сарийър.

Найла отклони погледа си вдясно към авторите на плана за тържественото посрещане. Сиона и Айдахо стояха рамо до рамо на пътното платно на двайсетина метра от нея. Бяха увлечени в разговор, като от време на време се поглеждаха и кимаха с глава.

Ето че голата докосна ръката й с доста красноречив жест на притежател. После кимна отсечено и се отдалечи с широка крачка към моста, като спря в ъгъла на подпорната стена точно пред Найла. Надвеси се надолу, след което отиде до другия ъгъл. Отново се наведе и остана в същото положение няколко минути, преди да се върне при Сиона.

„Какво странно създание е този гола“ — каза си Найла. След онова страховито катерене тя бе престанала да мисли за него като за нормално човешко същество. Беше нещо друго, може би демиург, стоящ веднага след Бога. Но в леглото го биваше.

Някакво провикване в далечината Привлече вниманието й. Тя се обърна и погледна натам. Тържественото шествие се придвижваше с леко подтичване, характерно за пътуванията на царския двор. Когато преминаха на по-бавен ход, вече се намираха само на няколко минути път от моста. Найла разпозна Монео в челото на шествието по бялата му униформа, равномерната крачка и погледа, насочен през цялото време напред. Кълбообразното покривало на колата бе плътно спуснато. Тя блестеше с огледалната си непрозрачност, движейки се след майордома.

Почувства се погълната от загадката.

Предстоеше чудо!

Погледна вдясно към Сиона. Другата жена също обърна очи към нея и кимна еднократно. Найла изтегли лазестрела от кобура, опря го на каменния стълб и се прицели. Най-напред визира въжето вляво, после въжето вдясно, Накрая и фантастичната плетеница от металопласт откъм лявата страна. Лазестрелът лежеше студен и някак си чужд в ръката й. Пое дълбоко дъх, за да възстанови спокойствието си.

Длъжна съм да се подчиня. Това е изпитание.

Видя как Монео вдига погледа си от пътното платно и без да нарушава ритъма на крачката си, се обръща и извиква нещо към Царската кола или към следващите я. Не успя да чуе думите. Икономът отново погледна напред. Изведнъж се почувства спокойна. Каменният стълб скриваше по-голямата част от тялото й.

Само изпитание.

Монео бе видял хората на моста и на отсрещния край. Разпозна униформите на Говорещи с риби и веднага се запита кой е наредил присъствието им като посрещачи. Обърна се и извика въпроса си към Лито, но похлупакът на колата на Бог-Императора запази огледалната си непрозрачност, скривайки Хви и самия него.

Майордомът измина известно разстояние по моста, докато колата скърцаше в навятия зад гърба му пясък, преди да разпознае Сиона и Айдахо, застанали доста далеч на отсрещната страна. Видя и четиримата свободни от Музея, насядали на пътното платно. Съмненията болезнено нахлуха в съзнанието му, но дори той вече не беше в състояние да промени установения план. Неволно хвърли поглед надолу към реката — свят от платина, облян от силната слънчева светлина на деня. Звукът от колата зад него беше доста силен. Течението на реката, ходът на тържественото шествие, необикновената важност на събитията, в които той изпълняваше отговорна роля — всичко това изпълни съзнанието му със зашеметяващото усещане за неизбежност.

Ние не сме просто хора, преминаващи по пътя — помисли той. — А изначални елементи, свързващи един отрязък от Времето с друг. И когато преминем, всичко зад нас ще остане в мястото без звук, подобно на не-стаята на иксианците, но никога няма да бъде същото, каквото е било, преди да дойдем.

Откъс от една от песните на изпълнителката на лютня долетя в паметта му и споменът разфокусира прикования му напред поглед. Имаше слабост към тази песен, изпълнена с желание за края на всичко, преминаващо в миналото, в което изчезват съмненията и спокойствието се връща. Тъжната мелодия се носеше из съзнанието му като виещ се дим, който приковава вниманието.

„Жален вик на насекоми из тревистите пампаси.“

Той затананика наум:

Насекомите приплакват — иде краят.

Есента и песента ми багрят

и последните листа

в корените на пампаски треви.

Ритмично закима с глава при припева:

Иде краят на деня — вече няма гости. Иде краят на деня. В сийча ни е празно — иде краят на деня. Бурята извива глас. Иде краят на деня. Вече няма гости.

Реши, че това е наистина много стара песен на свободните. Нямаше място за съмнение. Дори само защото тя му казваше нещо лично. Искаше всички посетители наистина да са си тръгнали, вълненията да са приключили и спокойствието да зацари отново. Спокойствието беше толкова близко, ала той не можеше да изостави задълженията си… Помисли за огромната купчина багаж, струпан на пясъка непосредствено преди мястото, откъдето се виждаше Туоно. Скоро щяха да стигнат до него — палатки, храна, маси, чинии с позлата и ножове с инкрустирани скъпоценни камъни, светоглобуси със стилизирана плетеница на някогашните лампи… Голямо множество вещи, притежание на богати хора и изпълнени с надеждата и очакванията на човешки същества, различаващи се коренно едно от друго.

Никога няма да бъдат същите в Туоно.

Преди време той бе прекарал две нощи тук по време на инспекционна обиколка. Спомняше си миризмите от огньовете, на които приготвяха храната си — разжарени и пламтящи клони от храсти с особен аромат в тъмното. Не си служеха със слънчеви печки, защото „това не са го правили някога“.

Самото начало!

В Туоно мирисът на мелиндж беше слаб. Преобладаваха парливо сладникави миризми и аромати на мускус от масла в оазисните шубраци. О, да… И вонята от помийните ями и гниещите боклуци. Спомни си коментара на Бог-Императора, когато той привърши доклада си след въпросната обиколка.

„Тези свободни не знаят какво е загубено в техния живот. Мислят, че са опазили поне основния аромат и същността на отдавна отминалите дни. Най-слабото място на всички музеи. Нещо строго характерно избледнява, изсъхва от множеството показвания и изчезва. Администрацията на музеите и посетителите, навеждащи се над изложените предмети, почти не долавят онова, което липсва. То е подвластно само на малцина. Някога е движило машината на живота. Животът си е отишъл, а заедно с него и то.“

Монео съсредоточи вниманието си върху трите Говорещи с риби, застанали на моста непосредствено пред него. Те вдигнаха високо ръцете си и затанцуваха, като се въртяха в кръг и се отдалечаваха, спазвайки разстоянието от няколко крачки.

Много странно — помисли той. — Виждал съм и други да танцуват на открито, но никога не са били от Говорещите с риби. Правят го само в квартирите си и в интимни компании.

Мисълта все още се въртеше в главата му, когато чу страховитото жужене на лазестрел и почувства как мостът се накланя под него.

Не, това просто не се случва — настояваше разумът му.

Чу как Царската кола застърга странично по пътното платно, след което покривалото й изплющя, разбито от удара. Зад гърба му се понесоха ужасяващи писъци, но той не беше в състояние да се обърне. Пътното платно на моста се наклони стръмно вдясно и Монео се озова с лице надолу, плъзгайки се неспасяемо към зейналата пропаст. Хвана се за откъснато въже в стремежа си да се задържи по някакъв начин. Ала въжето остана в ръката му и всичко се понесе в сипващия се пласт пясък, покривал преди малко пътното платно. Той все още държеше края на въжето с двете си ръце, когато се завъртя заедно с него. Тогава пак видя Царската кола. Носеше се накривена встрани към металната плетеница на моста с отворено покривало. Хви беше на мястото си, придържайки се с една ръка на сгъваемата седалка и загледана неизвестно къде.

Пътното платно продължаваше да се накланя и въздухът се изпълни с разкъсващ слуха звук от деформиращ се метал. Монео виждаше как участниците в шествието политат надолу, размахвайки ръце. Нещо задържа въжето. Дланите му внезапно се озоваха над главата, а той отново се обърна със завъртане. И същевременно почувства как пръстите му, влажни от сковалия го ужас, се плъзгат по спасителните нишки.

Погледът му още веднъж се отмести към Царската кола. Лежеше притисната о носещите опори на счупените мостови ферми. Видя как ръцете на Бог-Императора се протягат към Хви Нории, но не успяват да я хванат. Тя падна откъм задния край на колата, без да извика; златистата рокля я обви и се развя, разкривайки тялото й, източено като стрела.

Силен разтърсващ стон се разнесе откъм Бог-Императора.

Защо не включва суспенсорите? — недоумяваше Монео. — Устройството ще го задържи.

Лазестрелът не бе спрял да жужи и в мига, когато от пръстите на майордома се изнизаха разплетените краища на въжето, той видя как копието на пламъка се забива в кълбата на суспенсорното устройство, и те едно след друго задимяват в златисто. Политайки надолу, инстинктивно вдигна ръцете си.

Димът! Златният дим!

Връхната му дреха изплющя и го обърна с лице към зейналата пропаст. Погледът му, прикован в дълбочината, разпозна във водовъртежа на бързеите огледалното изображение на собствения му живот — забързаните ходове на събитията и решителните, но необмислени крачки, събрали без остатък неговата същност. Думи, изречени от Лито, се вплетоха в мислите му с дирята, оставена от златния дим:

„Предпазливостта като линия на поведение е равнозначна на посредствеността. Плавно носещата се безстрастна посредственост е всичко, което в представите на повечето хора е върхът на техните достижения.“

Продължи да пада надолу, обзет от унеса на върховното осъзнаване. Цялата вселена сякаш се разтваряше пред него като огледало, в безвремието на което се стичаше всичко.

Златният дим!

Лито! — извика той с останалата му сила. — Сайънок! Аз вярвам!

В същия миг дрехата му се измъкна, скъсана в раменете. Силният вятър, изпълнил каньона, го обърна и завъртя, така че за последен път зърна Царската кола, която бавно се накланяше надолу от разбитото пътно платно. Бог-Императора се плъзна през отворения й край.

Нещо тежко се стовари върху гърба на Монео и това бе последното, което той усети.

Лито разбираше, че се изплъзва от колата. В съзнанието му бе останала единствено картината на мига, в който Хви се скри в реката — далечните сребристи пръски, отбелязали потъването й в митовете и сънищата. През всички събрани в него памети продължаваха да кънтят последните й думи, спокойни и твърди: „Пред теб ще тръгна, обич моя.“

Хлъзгайки се, видя ятаганообразната речна дъга, посипана с блестящо сребро в краищата си — златоводно острие, наточено във вечността и готово да го приеме, сгърчен в агония.

Не мога да плача, а дори и да извикам — помисли той. — Вече няма сълзи. Те са вода. Само след миг ще имам достатъчно вода. Мога само да стена. Сам съм, толкова сам, колкото никога досега.

Огромното опръстенено тяло се преви при падането, извъртайки го така, че острото му зрение различи Сиона, застанала точно там, където мостът бе разполовен.

Това ще те научи! — помисли той.

Туловището му продължаваше да пада. Взираше се в приближаващата вода. Приличаше на сън, обитаван от мяркащите се петна на риби, събудили някогашен спомен за пиршество около басейн, вдълбан в гранита — стрели от розова плът, заслепили глада му.

Хви, присъединявам се към теб на пира на боговете!

Внезапен взрив на безброй мехурчета го хвърли в агония. Злите течения на водата го посрещнаха с удар отвсякъде. Почувства зъбите на скалите в яростния си стремеж нагоре; после се видя обърнат напреко в поредицата от спускащи се стъпала на кипнала каскада, където тялото му се гърчеше, обзето от пристъп на несъзнателни мъчителни шляпания. Мократа черна стена на каньона летеше пред влудения му поглед. Сякаш взривени, от него се откъсваха парчета от някогашната му кожа и политаха в реката, подобно на сребърен дъжд; по-долу се завъртаха в шеметен кръг от фини пайети — бляскащите люспи на пясъчни твари, които сега го напускаха, за да вдъхнат живот на своите колонии.

Мъчителната агония не спираше. Лито недоумяваше как може още да е в съзнание и сетивата да му докладват, че има тяло.

Водеше го силата на инстинкта. Почувства се прилепнал до скала, върху която го хвърли яростта на водата, след което усети как от ръката му се откъсва пръст, докато се опитваше да се залови за нещо. Ала и това усещане беше само слаб акцент в симфонията на болката.

Реката завиваше наляво около подпорната стена на изградената от хората бездна; навярно й беше омръзнал, тъй като го претърколи по наклонения край на пясъчен насип. Известно време остана да лежи на място, докато течението отнасяше надолу синята багра на концентрат от подправката. Продължаващата агония го раздвижи: тялото на червея само се размърда, излизайки от водата. Покривалото от пясъчни твари го нямаше и той усещаше непосредствено всяко докосване — възстановеното отдавна забравено усещане, което сега му носеше само болка. Не можеше да зърне тялото си, но разбираше, че е червей, защото с извивания изпълзя от водата. Погледна нагоре, ала очите му видяха само огнена завеса, в която пламъците се сливаха по свое желание. Най-после успя да разпознае мястото. Реката го беше изхвърлила на завоя, където тя окончателно се отделяше от Сарийър. Зад него се намираше Туоно, а съвсем близо до преградната стена беше всичко, останало от Сийч Табър — някогашното царство на Стилгар, където Лито бе скрил целия си запас от подправка.

Без да спре да изпуска синкав дим, гърчещото се в агония тяло се придвижи с тропот по бреговата ивица от речен чакъл, оцвети в синьо големите заоблени камъни и се вмъкна в прогизнала дупка, която може би някога е била част от истински сийч. Сега представляваше нещо като тясна пещера, препречена с каменопад откъм вътрешния си край. Ноздрите му доловиха мириса на мокра почва без никаква следа от подправка.

В мъчителната агония нахлуха звуци. Обърна се в тясното пространство на пещерата и видя въже, провиснало на входа. Някаква фигура се спусна по въжето. Разпозна Найла. Тя приклекна върху камъните и се вторачи в сенките на пещерата, гледайки към него. Огнената завеса пред очите му се раздели и по въжето се спусна фигурата на Сиона. Двете с Найла се покатериха по разхвърляните камъни и спряха, все така вторачени в червея. По въжето се спусна и трета фигура — Айдахо. Пришпорен от дива ярост, той се нахвърли върху Найла с викове:

— Защо я уби! От теб не се искаше да убиваш Хви!

Амазонката го просна с небрежен, почти случаен удар на лявата си ръка. Сетне приближи с пълзене по камъните, спря с опрени на земята длани и се вгледа в Лито.

— Господарю? Жив ли си?

Застаналият зад нея гола измъкна лазестрела от кобура й. Изненаданата Говореща с риби се обърна в мига, когато той насочи оръжието и дръпна спусъка. Горната част на главата й сякаш припламна. Ударът я разполови на две части, които се свлякоха отделно една от друга. От горящата й униформа се изхлузи кристален нож и се разби на камъните. Айдахо дори не го забеляза. Лицето му беше разкривено от неистов бяс; той не спря да изгаря останалото от Найла до пълното изчерпване на зарядите. Пламтящата дъга изчезна. По нажежените камъни димяха късове месо и парцали.

Дойде моментът, очакван от Сиона. Тя припълзя до него и изтегли ненужния вече лазестрел от ръцете му. Айдахо рязко се обърна и жената мигновено зае подходяща за неутрализирането му стойка, но у голата не бе останала и следа от предишния лудешки бяс.

— Защо? — прошепна тя.

— Всичко свърши — каза той.

Двамата се обърнаха и погледнаха към Лито в сгъстяващите се сенки на пещерата.

Дори не можеше да си представи онова, което те виждаха. Знаеше, че обвивката от пясъчни твари бе изчезнала. Останала бе само месеста повърхност, обсипана с дупчици от ресните на отделената вече кожа. Безпомощно съзерцаваше двете застанали пред него фигури, дошли от някаква вселена, разкъсана и разбита от скръб. През огнената завеса на внезапна визия зърна Сиона в образа на женски демон. Името на демона дойде в съзнанието му непоканено и той го изрече високо, доста по-високо, отколкото сам бе очаквал, а и празната пещера подсили звуковете:

— Ханмя!

— Какво? — доближи го тя.

Айдахо закри с две ръце лицето си.

— Виж стореното на горкия Дънкан — прошепна Лито.

— Ще си намери други любовници — отекна коравосърдечният й глас, ехо от собствената му ядна младост.

— Не знаеш какво е да обичаш — каза той. — Давала ли си някога нещо от себе си? — Притисна една в друга ръце, или по-точно жалкото им подобие, преди да изстене: — О, демони! А аз какво дадох!

Тя бързо се покатери досами него, пресегна се и почти го докосна, но се отдръпна.

— Не съм привидение, Сиона. Погледни ме. Съществувам реално. Можеш дори да ме пипнеш, ако се осмелиш. Протегни ръката си. Хайде, направи го!

Тя бавно допря мястото, което някога беше първият пръстеновиден дял от тялото му и дето бе спала в Сарийър. На ръката й остана синьо петно.

— Допря се до тялото ми и го почувства — каза той. — Не е ли това най-странната случка в цялата вселена?

Сиона понечи да се обърне.

— Не! Не се отвръщай! Погледни какво сътвори. Коя е причината да докосваш мен, а да не си в състояние да го направиш със себе си?

Този път тя рязко се извърна от него.

Ето я разликата между нас — продължи Лито. — Ти си въплъщение на Бога. Обикаляш около най-голямото чудо в цялата вселена, но отказваш да го докоснеш, да го видиш, да го почувстваш или да повярваш в него.

Съзнанието му се залута из оградено от тъмна нощ място; стори му се, че дочува песента на металните насекоми в своите принтери, потракващи в абсолютно тъмното пространство. Нищо не излизаше от него, от иксианското нищо, от мястото, което се беше превърнало в страх, безпокойство и духовно отчуждение, тъй като нямаше никаква връзка с останалата част от вселената.

Но връзка ще има.

Почувства, че иксианските принтери са включени и записват мислите му без специална команда.

Запомнете какво направих! Помнете ме! Отново ще бъда невинен!

Завесата на видението се разтвори и се показа Айдахо, застанал на мястото на Сиона. Отвъд пространството, в което можеше да фокусира погледа си, някъде зад Айдахо нещо се движеше с познати отпреди жестове… О, да — Сиона изпращаше указания на някого, застанал на върха на преградната стена.

— Още ли си жив? — попита Айдахо.

Лито пошепна с глас, накъсан от хрипове:

— Дънкан, позволи им да се попилеят. Нека избягат и се скрият там, където искат. В някоя вселена по техен избор.

— Проклет да си! Какви ги разправяш! По-скоро щях да я оставя да живее с тебе!

— Да я оставиш ли? Аз не оставих нищо.

— А защо позволи Хви да загине? Не знаехме, че сте заедно. Главата на Айдахо клюмна напред.

— Ще получиш утешителна награда — дрезгаво изхриптя Лито. — Моите Говорещи с риби ще те предпочетат пред Сиона. Дънкан, бъди мил с нея. Тя е нещо повече от другите атреиди и носи семето на вашето оцеляване.

Ненадейно се върна към спомените на събраните в него памети. Сега те бяха като изящни митове, реещи се из съзнанието му. Почувства, че може би е попаднал във време, което бе променило миналото благодарение на осъществяването си като действителност. В същия момент се разнесоха някакви звуци и той направи усилие да ги разпознае. Някой бързо се изкачваше по грамадата от камъни. Огнената завеса се раздели и откри Сиона, застанала до Дънкан. Държаха се за ръка също като две деца, даващи си взаимно кураж, преди да тръгнат из непозната местност.

— Как ще може да живее в такъв вид? — пошепна Сиона.

Лито почака, за да събере сили, достатъчни за отговор:

— Хви ми помага — каза той. — Преживяхме заедно някои неща. Бяхме свързани по-скоро с достойнствата си, отколкото със своите слабости.

— И виж докъде стигна! — ухили се дъщерята на Монео.

— Моли се и ти да получиш същото — дрезгаво изхриптя той. — Може би подправката ще ти даде достатъчно време.

— Къде е твоята подправка? — настойчиво запита тя.

— Дълбоко в Сийч Табър. Дънкан ще я намери. Добре знаеш, мястото, гола. Сега му казват Табур. Граничните очертания не са заличени.

— Защо направи всичко това? — пошепна Айдахо.

— За да поднеса подаръка си. Никой не ще открие потомците на Сиона. Оракулът не може да я види.

— Какво? — изрекоха двамата едновременно, като се наведоха близо до него, за да чуят отпадащия му глас.

— Давам ви безподобно ново време, без аналози — каза Лито. — То винаги ще се разклонява. Няма да има точки на съвпадение по кривите си. Давам ви Златната Пътека. Тя е моят подарък. Никога вече не ще се случат съвпаденията, станали само веднъж.

Огнената завеса скри видението. Мъчителната агония постепенно отслабваше, но той продължи да долавя с особена острота миризми и звуци. Сиона и Айдахо дишаха учестено. В останалата част от туловището на червея започваха да си проправят път забравени кинестетични усещания — отгласи от движенията на кости и стави, които със сигурност не съществуваха отдавна.

— Виж! — каза Сиона.

— Разпада се — това беше гласът на Айдахо.

— Не. — Сиона. — Само външната част отпада. Гледай! Червея!

Лито почувства как късове от него се слягат в топла мекота.

Агонията изведнъж изчезна.

— Какви са тези дупки по тялото му? — попита Сиона.

— Струва ми се, че са от пясъчните твари. Нали забелязваш формата им?

— Тук съм, за да опровергая един от своите предшественици — каза Лито (или помисли, че го казва, което беше едно и също, поне що се отнася до Дневниците му.) — Бях роден човек, но не умирам като такъв.

— Не мога повече — извика Сиона.

Лито чу тропота на камъните и разбра, че го е загърбила.

— Дънкан, още ли си тук?

— Да.

Значи все пак имам глас.

— Погледни ме — каза той. — Бях кървав къс месо в човешка утроба, не по-голям от череша. Казах ти да гледаш в мен!

— Гледам — тихо отвърна Айдахо.

— Очаквал си великан, а намираш гном… Да, вече започваш да разбираш какви са отговорностите, които идват като резултат от определени действия. Дънкан, как ще си послужиш с новопридобитата си мощ?

Настана продължително мълчание, след което отново се чу гласът на Сиона:

— Не го слушай! Той е луд!

— Наистина — каза Лито. — Лудост, въздигната в качеството на метод. Гениален подход.

— Сиона, разбираш ли нещо? — попита Айдахо.

Ах, колко жалост имаше в гласа на голата!

— Да, разбира — отговори вместо нея Лито. — Човешко е душата да изпадне в неочаквана криза. Винаги се случва на хората. Монео също го разбра — накрая.

— Искам да побърза със смъртта си! — изхриптя Сиона.

— Аз съм Разделеният Бог, а вие ще възвърнете целостта ми — каза Лито. — Чуваш ли ме, Дънкан? Мисля, че от всички Дънкановци най-много одобрявам теб.

— Как така одобряваш? — в гласа на Айдахо се върна част от гнева му.

— В одобрението ми има нещо, възможно единствено в омагьосана вселена — продължи Лито. — Твоят живот е бил във фаталната власт на оракула, не моят. Сега, когато виждаш загадъчните прищевки, ще ме помолиш ли да те освободя от тях? Защото бих искал да засиля действието им…

Всички присъстващи в Лито започнаха да предявяват правата си, за да ги защитят. Без сплотеността и единомислието на групата на колонистите той почувства как губи идентичността си. Опитваха се да си служат с езика на вечното АКО:

— Само ако имаше… Ако ние можехме… Реши да заглуши гласовете им с крясък:

— Единствено глупците предпочитат миналото!

Не знаеше дали наистина го бе извикал или просто го помисли. Реакцията беше моментална — в него се въдвори пълна тишина, досущ като външната, а той почувства все още действащата част от нишките на някогашната си идентичност. Насили се да заговори и разбра, че е успял, тъй като Айдахо настоя:

— Слушай, опитва се да ни каже нещо!

— Не се страхувайте от иксианците — рече той и дочу собствения си глас като слаб шепот. — Те могат да създават машини, но никога вече не ще сътворят арафел. Знам, защото бях там.

Млъкна, решил да събере още малко сила, ала чувстваше как енергията изтича от него дори когато се опитва да я задържи. Вътрешният безпорядък отново надигна глас, пронизителен и молещ.

— Престанете с вашите глупости! — извика той; или поне бе сигурен, че го е помислил.

Айдахо и Сиона чуха само някакво изсъскване. По едно време Говорещата с риби се обади:

— Струва ми се, че вече е мъртъв.

— А всички смятаха, че е безсмъртен — каза Айдахо.

— Знаеш ли на какво ни учи Устната История? — попита тя. — Ако се стремиш към безсмъртие, откажи се от определената форма. Онова, което има форма, е смъртно. Другото е отвъд нея.

— Прозвуча така, сякаш той го каза — обвини я Айдахо.

— Сигурно си прав — кимна Сиона.

— Интересно какво искаше да рече, когато спомена за потомците ти, дето ще се скрият, за да не ги намерят? — попита голата.

— Лито създаде нов тип мимикрия — каза тя, — ново биологично наподобяване. И знаеше, че е успял. Не можа да ме види в бъдещето, в своето бъдеще.

— А ти какво представляваш?

— Аз съм новата Атреидска.

— Атреиди! — думата прозвуча като проклятие от устата на Айдахо.

Сиона се загледа в разпадащото се под нея огромно туловище, което някога бе Лито Атреидски II. Както и нещо друго… Сега другото нещо попадаше между тънки струйки син дим, където уханието на мелиндж бе най-силно. Около камъните се събираха локвички синя течност, изтичаща от смаляващата се грамада. Останаха само неясните очертания от някогашно човешко същество — свита разпенена розовина, неголяма кост с червени жилки, загатваща за следи от бузи и чело…

Сиона каза:

— Различна съм, но съм и това, което беше той.

Айдахо глухо пошепна:

— А предшествениците — всички, които…

— Цялото множество е тук, ала минах тихомълком между тях и никой не ме видя. Старите образи вече ги няма, остана само основната субстанция, за да осветява неговата Златна Пътека.

Тя се обърна и взе в шепи студената ръка на голата. Поведе го внимателно извън пещерата, на светло, където подканящо се полюляваше въжето, увиснало от върха на преградната стена. Чакаха ги уплашените свободни от Музея.

„Неподходящ материал за оформяне на нов свят“ — помисли Сиона. Въпреки всичко трябваше да послужат. А за Айдахо бе необходимо нежно прелъстяване и майсторски поднесено внимание, в което може да прозира любов.

Тя се загледа надолу по течението на реката, където коритото й излизаше от изграденото от хората ждрело, за да се ширне из огъналите в зеленина земи; вятърът от юг носеше насам черни облаци.

Айдахо издърпа ръката си, макар че вече изглеждаше спокоен.

— Метеорологичният контрол става все по-несигурен — каза той. — Монео твърдеше, че и това е дело на Сдружението.

— Баща ми рядко грешеше в тези неща — отвърна тя.

— Ще трябва да се поинтересуваш.

Айдахо внезапно си спомни за сребристите пясъчни твари, стрелващи се от тялото на Лито в реката.

— Чух какво каза Червея — рече Сиона. — Говорещите с риби ще тръгнат след теб, не след мен.

Дънкан отново почувства изкушението, съпътстващо ритуала на Сайънок.

— Ще видим — кимна той, обърна се и я погледна; после попита: — Какво имаше предвид Лито, когато заяви, че иксианците не могат да сътворят арафел?

— Аха, значи не си прочел всички Дневници — усмихна се тя. — Ще ти дам да разбереш, когато се върнем в Туоно.

— Добре, но какво все пак означава арафел!

— Тъмата, сипнала се от облака на светото възмездие. Взето е от много стара история. Ще намериш всичко в Дневниците.

 

Откъс от поверителното резюме на Ходи Бенотто, засягащо откритията от Дар-ес-Балат:

Настоящето представлява доклад на Малцинството. От само себе си се разбира, че ще се съобразим и ще изпълним решението на Мнозинството за внимателен подбор, редактиране и цензуриране на Дневниците от Дар-ес-Балат, но нашите доводи задължително трябва да бъдат чути. Признаваме важността на интереса, проявен от страна на Светата Църква по тези въпроси, а отдаваме дължимото и на политическите опасности, които не убягнаха от нашето внимание. Споделяме желанието на Църквата, която настоява, че Ракис и Светият Резерват на Разделения Бог не бива да се превръщат в „атракция за зяпащи туристи“.

Сега обаче, когато разполагаме с всички Дневници, преведени и с удостоверена автентичност, пред нас изпъкват ясните очертания на Проекта Атреиди. В битността си на жена, подготвена от „Бин Джезърит“ да разбира действията и подходите на нашите предшественици, изпитвам естественото желание да споделя вижданията си за предложения от нас модел, който ни разкрива много за нещата по пътя от Дюн към Аракис и обратно към Дюн, а оттам и към Ракис.

Необходимо е да се полагат грижи за интересите на историята и науката. Дневниците хвърлят нова и важна светлина върху отрупаните лични спомени и биографии в Дните на Дънкан от Стражевата Библия. Не можем да не обърнем дължимото внимание на широко известни богохулства като: „В името на Хилядата Синове на Айдахо!“ или „В името на Деветте Дъщери на Сиона!“ Устойчивият култ към сестра Ченои придобива нова значимост благодарение на разкритията от Дневниците. Сигурно е също, че охарактеризирането на Юда/Найла от страна на Църквата заслужава внимателна преоценка.

Ние от Малцинството сме длъжни да напомним на политическата цензура, че горките пясъчни червеи от Ракианския резерват не могат да предоставят алтернатива на иксианските навигационни машини така, както и незначителните количества мелиндж в ръцете на Църквата не представляват реална търговска заплаха за продуктите от тлейлаксианските резервоари. В никакъв случай! Но продължаваме да твърдим, че митовете, Устната История, Стражевата Библия и дори Светите Книги на Разделения Бог задължително следва да бъдат съпоставени с Дневниците от Дар-ес-Балат. Всички исторически позовавания от Времената на Голямото Разпръскване и Глада трябва да бъдат изровени и повторно проучени! От какво да се страхуваме? Никоя иксианска машина не можа да сътвори онова, което ние, потомците на Дънкан Айдахо и Сиона, се постарахме да направим. Колко светове населихме? Никой никога не ще го установи с точност. Църквата страхува ли се от случайния пророк? Знаем, че ясновидците нито ще ни видят, нито ще предугадят нашите решения. Цялата човешка раса не може да бъде поразена от смъртта, каквато и да е тя. Трябва ли ние, представителите на Малцинството, да се присъединим към събратята си от Разпръскването и да ги последваме преди да бъдем чути? Длъжни ли сме да напуснем невежи и неинформирани оригиналната същина на човешкия род? Знаете, че ако Мнозинството ни пропъди, повече не ще ни намерят!

Не искаме да си тръгваме. Тук ни държат онези бисери в пясъка. Очарователен е начинът, по който Църквата ползва бисера като „слънце на разума и съгласието“. Напълно сигурно е, че нито едно разумно човешко същество не би могло да остане неповлияно от откровенията на Дневниците в този смисъл. Няма място за съмнение, че преходната, но жизнено важна полза от археологията следва да стигне до полагащия й се зенит! По същия начин, по който първобитните механизми, с чиято помощ Лито II е съумял да скрие своите Дневници, могат да ни научат как е протекло еволюционното развитие на нашите машини, трябва да дадем възможност на съзнанието от древността да ни говори. За нас би било истинско престъпление по отношение на историческата точност и науката, ако преустановим опитите си за поддържане на връзката с откритите от Дневниците „бисери на съзнанието“. А Лито II — изгубен ли е в своя безконечен сън, или може да бъде събуден повторно по наше време и напълно да се възстанови съзнанието му като хранилище на историческата точност? Доколко Светата Църква има основание да се бои от такава истина?

В качеството си на Малцинство ние сме абсолютно убедени, че историците са длъжни да се вслушват в гласа, идващ от началата. И ако Дневниците са единственото, с което разполагаме в този смисъл, длъжни сме да слушаме. Трябва да слушаме най-малко толкова години в нашето бъдеще, колкото тези Дневници са лежали скрити в нашето минало. Не бива да се опитваме да определим предварително откритията, които предстоят да бъдат направени в рамките на техните страници. Само твърдим, че те трябва да бъдат направени. Кой ни дава право да обърнем гръб на най-важното свое наследство? Както е казал поетът Лон Брамлис: „Ние сме фонтан на изненадите!“