Франк Хърбърт
Бог-император на Дюн (19)

„Започвам да мразя водата. Кожата на пясъчните твари, която движи и направлява протичащата с мен метаморфоза, вече е овладяла прекалената чувствителност на червея. Монео и мнозина от гвардията знаят за моето отвращение. Но само икономът подозира истината: този факт представлява важен ориентир за изминатото разстояние по поетия път. Вече мога да чувствам наближаването на края му, който няма да дойде така бързо, както тече времето за хората, но ще настъпи в достатъчно кратък срок, сравнен с изтърпяното от мен. Водата гъмжеше от пясъчни твари по времето на Дюн и това действително беше проблем в ранните етапи на нашата симбиоза. Тогава поривът бе държан под контрол благодарение на волевото ми усилие, докато успяхме да стигнем до момента на необходимото равновесие. Сега съм длъжен да избягвам водата, тъй като вече няма пясъчни твари, а само полузаспали създания, представляващи моята кожа: Без тях, които единствени могат отново да върнат пустинята, няма как да се появи и Шай-хулуд, защото пясъчният червей ще дойде само когато земята изсъхне достатъчно. Аз съм единствената му надежда.“

Откраднатите Дневници

Пладне преполови, преди императорският кортеж да се спусне по последния склон в покрайнините на Празничния град. Тълпата, опасала улиците, за да го поздрави, бе удържана на място от стегнати редици на Говорещите с риби, носещи зелените си атреидски униформи и кръстосали в плътна ограда зашеметяващите си палки.

С наближаването на царската свита викащата тълпа буквално подлудя. Тогава гвардейките започнаха да повтарят:

— Сайънок! Сайънок! Сайънок!

Ехото от монотонно изричалата дума се замята напред-назад между сградите, оказвайки странно въздействие върху тълпата, явно непосветена в нейния смисъл. Вълна на мълчание заля претъпканите широки улици, докато стражата продължаваше да я повтаря. Хората гледаха със страхопочитание въоръжените с палки жени, опънали защитен кордон около преминаващото величие, неспирно произнасящи непознатата дума и впили погледите си в Бог-Императора.

Айдахо, влязъл в крачка с маршируващите стражи от Говорещите с риби зад Царската кола, чу за първи път монотонното повтаряне и почувства как космите на врата му щръкват.

Монео също крачеше до колата, без да поглежда вляво или вдясно. Веднъж, доста отдавна, той бе попитал господаря Лито за смисъла на думата.

— Предоставил съм на Говорещите с риби един-единствен ритуал — бе казал Бог-Императора. Двамата се намираха в залата му за аудиенции под централния площад на Онн, а Монео беше преуморен от продължителния ден, прекаран в насочване на потока от знаменитости, претъпкали града в чест на десетгодишните празненства.

— Господарю, каква е връзката на ритуала с тази дума?

— Самият той се нарича Сайънок или Празникът на Лито. Представлява обожаване и преклонение пред личността ми в мое присъствие.

— Стар ли е, господарю?

— Свободните го спазваха още преди да станат такива. Но ключовете към тайнствата на празника изчезнаха заедно с някогашните люде. Единствено аз си го спомням. Възстанових го по мой начин, за моя образ и подобие, както и за постигане на поставените лично от мен цели.

— Значи свободните от Музея не си служат с него?

— В никакъв случай. Той е мой и само мой. Държа на това, тъй като всъщност аз съм този ритуал.

— Каква странна дума, господарю. Никога не съм чувал нещо подобно.

— Монео, тя има множество значения. Ако ти ги кажа, ще ги запазиш ли в тайна?

— Да, щом господарят ми го нарежда!

— Никога не го споделяй с другиго, нито пък споменавай пред Говорещите с риби за този наш разговор.

— Заклевам се, господарю.

— Много добре. Сайънок означава отдаване на уважение и почит към някого, който говори истината. Както и почитане на нещата, за който се беседва точно и честно.

— Но, повелителю, нали всъщност откровеността означава, че говорещият вярва в това, което казва?

— Така е. Сайънок обаче съдържа и идеята за светлината, която разкрива действителността. Ти продължаваш да хвърляш светлина върху онова, което виждаш.

— Господарю, думата действителност е много неясна и двусмислена…

— Съвършено вярно! Затуй Сайънок означава още и процеса на ферментация, на кипеж… защото истинността — или вярата, че я познаваш, което е едно и също — винаги въвежда елемент на вълнение и възбуда.

— Господарю, и всичко това е събрано в една дума, така ли?

— И още много неща! Сайънок съдържа също така и призоваването за молитва, както и името на Записващия ангел Сихая, който разпитва новопредставилите се пред него.

— Господарю, какъв голям товар, събран само в една дума!

— Словата могат да носят толкова товар, колкото пожелаем. Единственото изискване е наличието на съответствие и традиция, върху които да продължава съграждането.

— Повелителю, защо да не споменавам за това пред Говорещите с риби?

— Защото думата е запазена само за тях. Те се чувстват обидени, когато я споделя с мъж.

Преминавайки редом с Царската кола през Празничния град, Монео си спомни нещо, което го накара плътно да стисне устните си. Много пъти бе чувал Говорещите с риби да възпяват монотонно Бог-Императора в негово присъствие — след онова първо обяснение на думата, към чийто странен характер той самият неволно бе добавил собствени значения, изхождайки от личния си опит.

Тя има смисъл на тайнство и престиж. Означава власт. Включва и отсечката на молба и призив за разрешение да се действа в името на Бога.

— Сайънок! Сайънок! Сайънок!

Думата оставяше неприятно усещане в ушите му.

Вече бяха влезли навътре в града, почти до централния площад. Светлината на следобедното слънце нахлуваше по царския друм иззад процесията, осветявайки нейния път. Така се засилваше и блясъкът на разноцветните одеяния на събраното гражданство. И още — осветяваха се вдигнатите нагоре лица на Говорещите с риби, изтеглили редиците си от двете страни на шествието.

За първи път неспиращото монотонно повтаряне разбуди тревога у Айдахо, който крачеше до колата с отряд от стражата. Реши да попита гвардейката до себе си за смисъла на тази дума.

— Тя не е за мъже — бе нейният отговор. — Понякога обаче господарят я обяснява на някой Дънкан.

Аха, някой Дънкан! Беше му се случвало да пита и Лито, но в отговор получаваше само загадъчно увъртане:

— Не след много време ще научиш това, което те интересува.

Айдахо препрати монотонния звук към общия фон и се огледа около себе си с любопитството на същински турист. Подготвяйки се за задълженията си като командир на гвардията, той се бе опитал да научи нещо повече за историята на Онн, при което откри, че споделя шеговитото учудване на Лито от факта, че в непосредствена близост течеше река Айдахо.

Тогава бяха в едно от големите открити помещения на Цитаделата — проветриво място, изпълнено с утринна светлина; по широките маси Говорещите с риби служителки от архива бяха разгърнали карти на Сарийър и на Онн. Лито се бе покачил с колата си по наклонена пътека без стъпала и гледаше отвисоко, а Айдахо стоеше срещу него пред маса, отрупана с карти, и проучваше плана на Празничния град.

— Странно е проектиран — отбеляза замислено той.

— И с едно основно предназначение — публичен показ на Бог-Императора.

Айдахо погледна нагоре към опасаното с пръстеновидни ребра тяло върху колата и спря погледа си на закачуленото лице. Недоумяваше дали някога ще съумее да наблюдава без известно притеснение това чудато туловище.

— Но само веднъж на всеки десет години — подхвърли той.

— Да, в Деня на Всеобщото участие и споделяне.

— Затваряш ли го през останалото време?

— Тук са посолствата, представителствата на търговските посредници и комисионери, училищата на Говорещите с риби, кадрите за обслужване и поддръжка, музеите и библиотеките.

— На каква част от общата площ се намират те? — Айдахо почука леко с кокалчетата на пръстите си по картата. — Най-много една десета от града, нали?

— Не, по-малко.

Айдахо замислено зашари с очи по разгърнатия план.

— Гос’дарю, подобно проектиране разчетено ли е и за други цели?

— Преди всичко определяща е била потребността от публичен показ на моята личност.

— Трябва да има чиновници, правителствени служители, дори и общи работници. Къде живеят те?

— Обикновено в предградията.

Айдахо посочи един от краищата на картата:

— В тази ли поредица от жилища?

— Дънкан, обърни внимание на балконите.

— Опасващи площада — кимна той и се наклони, за да ги види по-отблизо. — Че този площад е широк цели два километра!

— Виж как балконите са поставени назад по пръстена на спиралите. Елитът обитава именно тези спирали.

— Значи оттам те гледат в ниското към самия площад, нали?

— Не ти ли се нрави?

— Липсва дори защитна енергийна преграда!

— Що за примамлива цел съм аз?

— Защо го правиш?

— В основата на проекта и изграждането на Онн е заложен един великолепен мит. Лично аз го поддържам и разпространявам. В него се твърди, че някога по тези места са живели хора, чийто владетел е бил длъжен да се разхожда веднъж в годината между тях в пълен мрак без оръжия и броня. Митичният властелин бил облечен в светещ костюм, докато се движел сред потъналите в нощта тълпи от свои поданици. А самите поданици носели тъмни дрехи и никой не ги претърсвал за оръжие.

— Какво общо има това с теб и Онн?

— Ако владетелят останел жив след нощната си разходка, очевидно бил добър господар.

— Ти не претърсваш ли за оръжие?

— Не и открито.

— И мислиш, че хората виждат теб в мита — фразата не бе изказана като въпрос.

— За мнозина е така.

Айдахо се вгледа в лицето на Лито, потънало дълбоко в сивата качулка. Плътно наситените сини очи се взираха на свой ред в него, без да казват нищо.

Мелинджови очи — помисли Айдахо.

Лито бе споделил с него, че вече не поема подправка. Тялото му осигуряваше количеството, на което бе привикнал.

— Не ти харесва моето свещено, но гадно тяло, както и спокойствието, наложено от мен със сила — усмихна се разбиращо той.

— Не ми харесва играта ти на бог!

— Но един бог може да насочва нещата в империята си точно така, както диригентът ръководи изпълнението на някоя симфония със своите движения. Моето изпълнение е ограничено в рамките на Аракис. Длъжен съм да дирижирам симфонията оттук.

Айдахо поклати глава в знак на несъгласие и отново погледна градския план, преди да попита:

— Какви са тези апартаменти в жилищата отвъд спиралите?

— По-семпли места за престой на посетители.

— Но те не могат да виждат площада.

— Не, могат. Иксиански приспособления предават образа ми по стаите.

— Вътрешният пръстен гледа право надолу към теб. Как излизаш на площада?

— В средата се издига сцена, откъдето ме представят на моя народ.

— Хората поздравяват ли те с викове? — Айдахо отново се вгледа в очите на Лито.

— Позволяват им се поздравителни викове.

— Атреидите винаги са считали себе си за част от историята.

— С каква проницателност разбираш смисъла на виковете.

Командирът отново насочи вниманието си към картата на града:

— Тук ли са училищата на Говорещите с риби?

— Да, точно под лявата ти ръка. Там се намира и академичното учебно заведение, където пратиха Сиона. Тогава тя беше на десет години.

— Сиона… Длъжен съм да науча повече неща за нея — замислено изрече голата.

— Уверявам те, че нищо не ще попречи за изпълнението на твоето желание.

Продължавайки да бъде движеща се частица от ритуалното царско странстване, Айдахо излезе от обзелия го унес, осъзнал, че силата на монотонния звук, издаван от Говорещите с риби, беше намаляла. Пред него Царската кола бе започнала да се спуска към камерните помещения под площада по дълга, снижаваща се пътека без стъпала. Айдахо, все още в обсега на слънчевата светлина, погледна нагоре към блесналите редуващи се спирали, за истинския вид, на които картата не го бе подготвила. Хората се трупаха по балконите на големия пръстен, опасващ площада — смълчани, вгледани към шествието.

Привилегированите не го поздравяват с викове — помисли Айдахо. Мълчаливата тълпа по балконите предизвикваше лоши предчувствия.

Той пристъпи в тунела на снижаващата се пътека и скоро горният му край скри площада. Монотонното припяване на Говорещите с риби постепенно заглъхваше при слизането. Но пък звукът от маршируващи нозе около него му се стори странно усилен.

Любопитство замени потискащото го тревожно предчувствие. Айдахо се огледа около себе си. В тръбообразното тяло на тунела с равен под имаше изкуствено осветление, а самото тяло беше много, много широко. Айдахо прецени, че седемдесет души ще са в състояние да вървят рамо до рамо във вътрешността на площада. Тук нямаше поздравяващи тълпи, а кордон от разпръснати на доста голямо разстояние Говорещи с риби, които вече не произнасяха монотонния звук и само следяха неотстъпно с поглед преминаващия свой Бог.

Припомнил си видяното на картите, Айдахо доби впечатление за разположението на този гигантски комплекс под площада — същински затворен град в Града — място, където единствено Бог-Императора, царедворците и Говорещите с риби можеха да се движат без конвой. Ала картите не казваха нищо за дебелите носещи колони, за чувството, породено от огромните охранявани пространства, загадъчното и донякъде зловещо спокойствие на които сега бе нарушавано от тропота на краката и скърцането на Царската кола.

Изведнъж Айдахо погледна към оградилите пътя Говорещи с риби и забеляза, че устните им се движат едновременно, изричайки беззвучно една дума. Той разпозна думата.

Сайънок.