Франк Хърбърт
Бог-император на Дюн (31)

„Ако знаете всичко за своите предшественици, ставате свидетел на събития, създали митовете и религиите на миналото. Осъзнавайки този факт, длъжни сте да мислите за мен като за творец на митове.“

Откраднатите Дневници

Първият взрив избухна след току-що падналия мрак в Празничния град Онн. Експлозията изненада неколцина отчаяни гуляйджии пред иксианското посолство, докато минаваха оттам на път за обявеното увеселение, където (беше обещано) лицетанцьори щяха да изпълнят старо драматично произведение за някакъв цар, който избил децата си. След безпощадните насилия през първите четири дни на Празника веселбарите бяха проявили смелост, напускайки относителната безопасност на жилищата си. Приказите за убити и ранени обикаляха целия град като допълнителна храна на поредните призиви за внимание и предпазливост.

Нито жертвите, нито спасилите се обърнаха внимание на коментара на господаря Лито, че невинните свидетели се бяха оказали съвсем малко.

Острите сетива на Бог-Императора мигновено доловиха експлозията и определиха мястото й. С внезапен прилив на бяс, за който по-късно щеше да съжалява, той призова с крясък своите Говорещи с риби и им заповяда „да изтребят лицетанцьорите“ — дори и тези, които бе пощадил преди.

Като повечето незабавни реакции, усещането за собствения му бяс само по себе си създаде у Лито чувство на доволство. Толкова отдавна не беше преминавал границата на лекия гняв. Обикновено не отиваше по-далеч от усета за безизходица и раздразнение. Но сега, когато бе застрашена самата Хви Нории, бесът му бе неизбежен!

След като размисли, взе решение да измени първоначалната си заповед, но няколко от Говорещите с риби вече бяха хукнали, обладани от желание за мъст и насилие, отключено от състоянието, в което видяха Свещената Особа на своя господар.

— Богът е побеснял! — крещяха верните му амазонки.

Вторият взрив засегна няколко от тях, изскочили на площада, което доведе до отмяна на коригираната заповед на Лито и до увеличаване на жертвите. Третата експлозия, станала в близост до мястото на първата, приведе самия него в действие. Той излетя с колата си от малката стая като обезумял яростен дивак и изскочи от иксианския асансьор на повърхността.

Когато се появи на площада, видя сцена на същински хаос, осветена от голям брой светоглобуси, хвърлени във всички посоки от Говорещите с риби. Централната част беше разбита — само основата от металопласт под павирания горен слой стоеше непокътната. Навсякъде лежаха късове зидария, сред които се търкаляха убити и ранени.

Точно пред него, в посока към иксианското посолство, бе пламнала люта битка.

— Къде е моят Дънкан? — изрева Лито.

Башар от гвардията прекоси с бяг площада, застана до Бог-Императора и докладва запъхтяно:

— Господарю, отведохме го в Цитаделата!

— Какво става там? — попита Лито, сочейки сражението.

— Размирниците и тлейлаксианците атакуват посолството, господарю. Действат и с експлозиви.

Едновременно с думите на амазонката трясна друг взрив пред вече разбитата фасада на иксианската резиденция. Той видя дъговидно извити тела, които се разхвърчаха из въздуха и паднаха в периметъра, очертан от ослепителен блясък, преминал сякаш в екранен послеобраз, оцветен в оранжево и опъстрен с черни точки.

Без да мисли за последствията, Лито превключи колата си на суспенсорна възглавница и прелетя като снаряд през площада; по-точно профуча подобно на хипопотам, увличащ светоглобусите след себе си. Когато стигна до мястото на схватката, той се извиси над защитниците си и нападна във фланг, едва тогава осъзнал наличието на лазестрели, чиито яркосини дъги отскачаха към него. Почувства как Царската кола се вряза с глух звук в камара от плът, разпилявайки човешки тела във всички посоки.

Рязко спрялата кола го изхвърли пред посолството; той падна и се затъркаля върху твърдата чакълеста настилка. После усети лъчите на лазестрелите да бодат опасаното му с пръстени тяло, както и надигащата се в него топлинна вълна, последвана от изригване на кислород откъм опашката. Инстинктивно скри лицето си дълбоко в качулката и сви ръце в предпазната дълбочина на челния дял. Червеят взе превес и влезе в действие, като се извиваше и нанасяше удари, докато се търкаляше подобно на водено от луда ярост колело, мятащо се в непредвидими тласъци.

Кръв потече по улицата. Беше като омекотяваща ударите водна преграда, но с водата идваше и смъртта. Беснеещото му тяло се плъзгаше в нея, а от всяка негова свивка бълваше син дим там, където тя проникваше през кожата на пясъчните твари. Усети в себе си жестоките болки, причинени от течността, които се прибавяха към бяса, движещ като млатило за вършитба туловището му. Още с първия удар на Бог-Императора линията на Говорещите с риби отстъпи назад. Една от тях, с чин башар, зърна с проницателния си поглед появилата се възможност и изкрещя през шума на битката:

— Унищожавай изоставащите!

Редиците на гвардейките се люшнаха напред. В продължение на няколко минути Говорещите с риби се развилняха в кървава игра: остриета проблясваха сред безмилостната светлина на светоглобусите, танцуваха дъгите на лазестрели, дори голи ръце с изопнати пръсти се забиваха в беззащитна плът. Никой не оцеля след вакханалията им.

Лито се изтъркаля през кървавата каша пред посолството, едва движещ мисълта си във вълните на водната агония. Въздухът наоколо беше плътно наситен с кислород, благоприятен за човешките му сетива. Призова колата си и тя послушно се понесе към него, накланяйки се към повреденото суспенсорно устройство. Бавно и с мъка той се качи в нея, подавайки й наум команда да го гърне в жилището му под площада.

Много отдавна беше се подготвил за евентуални поражения, нанесени му от водата — чрез помещение с пренагрят сух въздух под налягане, който щеше да го прочисти и възстанови. Пясъкът също би помогнал, но в окрайнините на Онн нямаше подходящо място за разпръскване на необходимото количество от него, на който можеше да се стопли и изтрие повърхността на тялото си до обичайната му чистота.

Още в асансьора се сети за Хви и прати нареждане да я доведат веднага.

Ако бе оживяла.

Нямаше време за следващи решения; не му оставаше друго, освен да се надява, докато тялото му — едновременно на предчервей и на човешко същество — копнееше за възстановителната камера и почистващата й топлина.

След като влезе в нея, все пак реши да препотвърди изменената команда: „Запази някой от лицетанцьорите!“ Но по това време влудените Говорещи с риби се бяха пръснали из целия град, а той не откри в себе си никакви сили за бърз предварителен оглед така, че да може да ги насочи към подходящи места.

Когато излезе от възстановително-очистващото помещение, гвардейски капитан му докладва, че Хви Нории, макар и леко ранена, е в безопасност и ще бъде доведена веднага, след като командирът прецени на място, че нищо не я застрашава.

Още в същия момент Лито повиши гвардейския капитан в чин подбашар. Беше набита жена от типа на Найла, но без правоъгълното й лице, окръглените й черти бяха по-близо до някогашните критерии за подбор. Амазонката чак се разтрепери от вълнение и ентусиазъм, когато той й каза да се върне обратно и да „обезпечи с двойна сигурност“ придвижването на Хви, след което рязко се обърна на място и отфуча.

Дори не я попитах за името и — помисли Лито, претъркаляйки се на резервната кола, поставена в специално пригоденото за целта снижено място в малката стая за аудиенции. Бяха му необходими няколко мига, за да извика името на новата подбашар в проникващото си съзнание. Киеуемо. Повишението в чин трябваше да бъде препотвърдено. Той заложи мисловно напомняне в паметта си, че ще го стори лично. Всички Говорещи с риби незабавно трябваше да разберат, че цени твърде високо Хви Нории. За да не остане никакво място за съмнение след приключването на нощта…

Сега можеше да огледа с мисълта си текущата обстановка и да насочи пратеници към беснеещите Говорещи с риби. Но злото бе вече сторено — залят с трупове Онн, някои от които на лицетанцьори, а други — на предполагаеми такива.

Мнозина ме видяха да убивам — помисли Лито.

Докато очакваше пристигането на Хви, върна съзнанието си към случилото се току-що. Нападението не носеше типичния печат на тлейлаксианците, но съвместяването му с предишната атака по пътя към Онн водеше до модел, загатващ за един и същ ум със смъртоносен заряд и цел.

Можех да умра там — каза си той.

Едва сега започваше да разбира защо не бе предугадил развоя на събитията. Имаше и друга, по-дълбоко скрита причина. Съумя да види появяващото се в съзнанието му прозрение, обобщавайки всички налични догадки. Кое човешко същество познава най-добре Бог-Императора? И кое човешко същество разполага със защитено тайно място, откъдето може да съзаклятничи?

Малки!

Лито повика една гвардейка и й заповяда да провери дали светата майка Антеак е напуснала Аракис. Само след миг амазонката се върна и докладва:

— Все още е в жилището си. Командирът на гвардейската част от Говорещите с риби току-що съобщи, че не са били подлагани на нападение.

— Прати съобщение до Антеак — разпореди се Лито. — Попитай я дали вече е схванала защо съм оставил делегацията й в квартири, отдалечени от мястото на моето присъствие. Освен това й кажи, че задължително трябва да разбере къде точно на Икс се намира Малки. И да съобщи мястото в нашия местен гарнизон там.

— Той не беше ли бивш иксиански посланик?

— Същият. Не бива да остава жив и свободен. А ти ще уведомиш командващия на нашия гарнизон на Икс да установи тясна връзка с Антеак, осигурявайки й необходимата помощ. Малки трябва да бъде доведен при мен или да го екзекутират на място… Както намери за целесъобразно тамошният командир.

Гвардейката-пратеник кимна. По лицето й играеха сенки; бе застанала в пръстена от светлина около главата на Бог-Императора. Не поиска тя да повтори заповедите.

Всяка от близките му стражи бе подготвена като живо записващо устройство. Можеха да възстановят съвсем точно думите на Лито, дори интонацията му, и никога не забравяха това, което бяха чули от него.

Щом пратеничката си тръгна, той подаде секретен сигнал за повикване и след не повече от няколко секунди получи отговор от Найла. Иксианско устройство в колата му възпроизвеждаше монотонно изложението, по което не можеше да се идентифицира предаващият, защото то бе предназначено лично за него.

Да, Сиона е в Цитаделата. Не, Сиона не се е свързвала с другите размирници. „Не, още не е разбрала, че съм при нея, за да я наблюдавам“ Нападателите на посолството ли? Фракционна организация, нарицаема „Тлейлаксиански Елемент за Посредничество“.

Лито въздъхна наум. Бунтарите винаги слагаха из групировките си подобни превзети наименования.

— Има ли оцелели? — попита той.

— Липсват сведения.

Развесели се от факта, че въпреки отсъствието на емоционални нотки в метално звучащия глас, паметта му ги предаваше.

— Свържи се със Сиона. Разкрий й, че си от Говорещите с риби. Кажи й, че не си я уведомила по-рано, тъй като си знаела, че няма да ти се довери и си се страхувала от провал, понеже си почти единствена сред амазонките, които са й подчинени. Потвърди отново верността на клетвата си. Кажи й, че се заклеваш във всичко, което е свято за теб да изпълняваш безпрекословно нейните нареждания. Ако ти заповяда нещо, ще го направиш. Всичко това е много важно, както знаеш.

— Слушам, господарю.

Паметта му препрати фанатичното ударение в отговора. Да, Найла не можеше да не го изпълни.

— Ако е възможно, подреди нещата така, че Сиона и Дънкан Айдахо да бъдат заедно. Сами.

— Да, господарю.

Нека сходството и близостта им поемат обичайното си въздействие и развитие — помисли той.

Прекъсна връзката с Найла, подвоуми се за миг и прати да извикат командващия силите на площада. Гвардейката с чин башар се яви веднага; черната й униформа бе прашна и осеяна с петна, а по ботушите й имаше следи от съсирена кръв. Беше висока и с дребна кост жена, чиито видими възрастови белези придаваха достойнство и сила на орловите черти на лицето й. Той си припомни нейното име — Ийльо, означаващо Надеждна на езика на старите свободни. Назова я обаче с майчиното й — Найшае, Дъщеря на Шае, с което придаде на срещата тон на добре дозирана близост.

— Разположи се удобно на някоя възглавница, Найшае — поде Лито. — Здравата си поработила.

— Благодаря, господарю.

Тя се отпусна на червената възглавница, ползвана и от Хви. Лито забеляза тежестта на умората по нейните устни, но очите й оставаха все така будни. Внимателно го гледаше в очакване на думите му.

— Положението в моя град е отново спокойно — умишлено избягна интонацията на въпрос, оставяйки й свобода на тълкуването.

— Спокойно, но не добро, господарю.

Той спря погледа си на съсирената кръв по ботушите й.

— Какво става на улицата пред иксианското посолство?

— Почистено е, господарю. Ремонтните работи са в ход.

— А на площада?

— До сутринта ще бъде в обичайния си вид.

Говорещата с риби не отместваше погледа си от лицето му. И двамата знаеха, че не бе стигнал до същината на разговора. Но Лито долавяше смисъла на още нещо, спотаено в изражението на Найшае.

Гордост от нейния Повелител!

За първи път тя бе видяла Бог-Императора да убива. Хвърлени бяха семената на огромно доверие, но и на зависимост. Заплаши ли ни беда, моят Господар ще дойде. Ето го нещото, появило се в очите й. Никога вече нямаше да действа напълно независимо, черпейки силата си от него и едновременно чувствайки се лично отговорна за използването на тази сила. Нейното изражение недвусмислено говореше за осъзната подчиненост. Страховита смъртоносна машина бе опънала криле, в очакване на призива й.

Лито не бе доволен от видяното, но злото тъй или иначе беше сторено. Лечението щеше да бъде бавно и на точно дозирани пристъпи.

— Откъде нападателите са взели лазестрели? — попита той.

— От нашите складове, господарю. Охраната на арсенала е подменена.

Подменена. Послужи си с евфемизъм, белязан от деликатност. Провинилите се Говорещи с риби бяха изолирани в очакване Лито да прецени, че даден проблем налага да се използват командоси-смъртници. Разбира се, те щяха да умрат с радост, вярвайки в изкуплението на своя грях. И дори само слухът, че са пратени бойци-торпили щеше да успокои разбуденото недоволство.

— С експлозиви ли са разбили арсенала? — попита той.

— С промъкване и експлозиви, господарю. Охраната е проявила безгрижие, както и невнимание.

— Кой е източникът на експлозивите?

Умората на Найшае бе ясно доловима в начина, по който тя сви рамене.

На Лито не му оставаше нищо друго, освен мълчаливо да се съгласи с отговора й. Знаеше, че може да проучи и установи източниците, но ползата щеше да бъде незначителна. Информираните и изобретателни люде винаги бяха в състояние да си набавят съставките за взривни материали, изработени в домашни условия — обикновени неща като захар и избелващи вещества, масла, пластмаси и разтворители, както и извлек изпод някоя купчина тор. Всъщност списъкът беше безкраен и нарастващ с всяка следваща стъпка на човешкия опит и познание. Дори общество като създаденото от него — опитващо се да ограничи привнасяните технологии и нови идеи — не биваше да се надява, че може изцяло да отстрани незначителни на вид, но силно смъртоносни оръжия. Идеята за пълен контрол върху подобни атрибути бе химера или по-скоро отвличащ вниманието мит. Ключът бе в ограничаването на желанията за прилагане на насилие. В този смисъл преживяната нощ се бе оказала истински провал.

Колко много нова несправедливост — помисли той. Найшае въздъхна, сякаш бе прочела мислите му. Разбира се. Говорещите с риби от детските си години бяха подготвяни да избягват насилието винаги, когато бе възможно.

— Непременно трябва да се погрижим за оцелелите от населението — каза той. — Нуждите им да бъдат задоволени. Нека да разберат, че тлейлаксианците са виновни за случилото се.

Найшае кимна. Не би могла да стигне до чин башар, без да знае ефекта от рутинно внушаваните идеи. Тя вярваше в казаното. Когато го чу от Лито, вече вярваше във вината на тлейлаксианците. Ала в нейното разбиране за нещата бе включен и факт с практическа стойност. Знаеше защо не бива да се изтребват всички тлейлаксианци.

Не трябва да се унищожават докрай изкупителните жертви.

— От нас се иска да се погрижим и за едно малко развлечение — каза Лито. — За късмет имаме нещо под ръка. Ще ти пратя известие веднага, след като побеседвам с лейди Хви Нории.

— Господарю, за иксианската посланичка ли говорите? Тя замесена ли е?

— Няма абсолютно никаква вина — прекъсна я той. Забеляза как доверието се настанява плътно в изражението на Найшае — идеално тренирай принцип на гъвкаво поведение, което можеше още в следващия миг да скове челюстите й и да изцъкли нейния поглед. Дори повече! Знаеше причините, защото сам ги бе създал, но понякога и него го обземаше страх от творението му.

— Чувам, че лейди Хви е вече в преддверието — каза Лито. — Покани я да влезе, когато излизаш. Найшае, още нещо…

Тя се бе изправила, запазвайки очаквателно мълчание.

— Нощес повиших Киеуемо в чин подбашар. Погрижи се това да стане по официалния ред. Колкото до теб, доволен съм. Искай и ще ти бъде дадено.

Забеляза как традиционната формула изпълни гвардейката с удоволствие, но тя още в същия момент се овладя, сякаш доказвайки му за пореден път, че има пълно право да я цени.

— Ще видя какво може Киеуемо — заяви Найшае. — Ако отговаря на изискванията, бих си взела отпуска. От много години не съм виждала семейството си на Салуса Секундус(*).

— По всяко време, когато поискаш — кимна той. И си помисли: Салуса Секундус. Разбира се! Нейният произход му припомни кому прилича: На Харк ал-Ада. Тя носи кръвта на Корино. По-близки роднини сме, отколкото мислех.

— Моят господар е великодушен — изрече Говорещата с риби. После си тръгна с още по-твърда и широка крачка. Чу я да казва в преддверието:

— Уважаема госпожо Хви, нашият господар сега ще ви приеме.

Иксианката влезе, осветена за миг в гръб в рамката на сводестия вход; в стъпките й се долавяше леко колебание, докато очите й привикват към обстановката. Пристъпи подобно на нощна пеперуда, привлечена от силно осветеното лице на Лито, като само за миг погледна към тялото му, потънало в сянката, търсейки следи от наранявания. Той знаеше, че няма външни белези, но все още чувстваше болки и спорадично потрепване.

Очите му доловиха лекото й накуцване, макар тя внимателно да го криеше, а и дългата й рокля в нефритено зелен цвят да прикриваше раната. Спря в края на наклоненото надолу място, където беше поставена колата му, гледайки го право в очите.

— Казаха ми, че си била ранена, Хви. Боли ли те?

— Господарю, само малък прорез на крака под коляното. Направи го парче тухла при взрива. Вашите Говорещи с риби го наложиха с мехлем, който отне болката. За вас се страхувах, господарю.

— А аз за теб, мила ми Хви.

— Освен при първия взрив, не бях в опасност. Веднага ме свалиха в помещение, разположено дълбоко под посолството.

Значи, не е видяла моето представление — помисли Лито. — Трябва да съм благодарен за това.

— Изпратих да те повикат, за да те помоля да ми простиш — каза той.

Хви потъна в златната възглавница и попита:

— Какво трябва да ви прощавам, господарю? Вие не можете да бъдете…

— Подлагат ме на проверка.

— Вас?

— Има хора, които искат да разберат, доколко съм загрижен за безопасността на Хви Нории.

Тя посочи нагоре:

— Станалото… заради мен ли е?

— Заради нас.

— О! Но кой…

— Хви, ти прие да се омъжиш за мен, а аз… — вдигна ръка, за да й попречи да заговори. — Антеак ни разказа за разкритото от тебе, но причината не е в светата майка.

— Тогава кой…

— Не е важно кой е. Важното е ти да осмислиш отново всичко. Длъжен съм да ти предоставя възможност за друг избор.

Тя сведе поглед.

Колко прелестни са чертите на лицето й — помисли Лито.

Нищо не можеше да му попречи да види в собственото си въображение цял един човешки живот с Хви. В бъркотията на складираните в него спомени имаше достатъчен брой примери, за да си представи подобен семеен живот. В съзнанието му се струпваха дребни на пръв поглед примери и подробности на споделеното общуване — докосване, целувка и всички останали интимности, на чиято основа се раждаше нещо, отличаващо се с болезнена красота. То го измъчваше, а болката беше много по-силна от онези чисто физически усещания, които съпътстваха нанесените от него поражения и насилието пред посолството.

Хви вдигна брадичката си и отново го погледна в очите. Той долови съчувствието й и нейното силно желание да му помогне.

— Господарю, как бих могла да ви служа по друг начин?

Припомни си, че тя е безкрайно естествена, докато той вече никога не би могъл да е такъв. Разликата между тях нарастваше с всяка изминала минута.

Тъпата болка продължаваше да го измъчва.

Хви бе олицетворение на всичко истинско и толкова изначално, че никакви думи не можеха да го изразят. Мъката почти надхвърляше способността му да понася…

— Обичам те, Хви. Обичам те, както мъж обича жена… Макар и да е невъзможно. Завинаги.

От очите й потекоха сълзи:

— Да си отида ли? Да се върна ли на Икс?

— Само ще те нараняват с опитите си да разберат какво е било сбъркано в плановете им.

Съзряла е болката ми — помисли той. — Има пълна представа за чувството на безполезност и безсилие. Как ще постъпи? Няма да излъже. Не ще ми каже в замяна, че ме обича така, както жената обича мъжа. Знае, че просто няма как да е истина. А осъзнава и собствените си чувства към мен — състрадание, страхопочитание и съмнение, които обаче изключват страха.

— Е, тогава оставам — каза Хви. — Ще ни бъде толкова приятно, колкото е възможно от факта, че сме заедно. Мисля, че е най-хубавото, което можем да сторим. И ако това означава, че трябва да се оженим, така и ще направим.

— При създаденото положение съм длъжен да споделя с теб нещо, което никога не съм казвал някому — рече той. — Ще имаш над мен власт, която…

— Господарю, не го правете! Какво ще се случи, ако някой ме насили да…

— Вече не ще си тръгнеш оттук. Моето жилище, Цитаделата, безопасните места в Сарийър… Те ще бъдат домът ти.

— Както пожелаете.

Колко мил и открит е спокойният начин, по който го приема — помисли той.

Пулсиращото в него болезнено вълнение трябваше да бъде успокоено. Само по себе си то представляваше опасност както за собствената му личност, така и за Златната Пътека.

Ах, тези умни иксианци!

Малки беше разбрал как всемогъщият може да бъде принуден да се бори с немлъкващата сякаш песен на сирена — чрез желанието да достави удоволствие сам на себе си.

Постоянното осъзнаване на силата и в най-незначителната прищявка.

Хви възприе мълчанието му за знак на несигурност и попита:

— Ще се оженим ли, господарю?

— Да.

— А ще бъде ли направено нещо с тлейлаксианските гадости, които…

— Нищо.

Тя се взря в него, припомняйки си по-раншния им разговор. Семената на унищожителния разпад са хвърлени.

— Господарю, страх ме е, че ще отслабя силата ви…

— Следователно трябва да помислиш как можеш да ме подкрепиш.

— Ще нарасне ли тя, ако понамалим вярата в Бога Лито? Долови в гласа й отзвук от Малки — дозираното претегляне, направило го така отблъскващо приятен. Никога не избягваме напълно от влиянието на учителите в нашето детство.

— Въпросът ти направо моли за отговор — каза той. — Много ще бъдат продължаващите да ме боготворят, както е предвидено. Други ще повярват на лъжите.

— Господарю… Ще поискате ли от мен да излъжа заради вас?

— Не, разбира се. Но ще искам да мълчиш, когато може да ти се иска да говориш.

— Ами ако ви ругаят…

— Няма да възразяваш.

Очите й отново се наляха със сълзи. Той жадуваше да ги докосне, ала сълзите бяха вода… Която носеше болка.

— Нужно е да се постъпи по този начин — каза Лито.

— Ще ми обясните ли защо, господарю?

— Когато си замина, трябва да говорят за мен като за Шейтана.

— Зъл дух и Повелител на Преизподнята. Колелото трябва да се върти, върти и върти по Златната Пътека.

— Господарю, а не може ли гневът да бъде насочен само към мен. Няма да…

— Не! Иксианците са те създали много по-съвършена от първоначалните си намерения. Наистина те обичам. И не мога да сторя нищо друго.

— Не искам да ви причинявам болка! — мъчително произнесе тя.

— Станалото не може да се върне. Не се измъчвай.

— Помогнете ми все пак да разбера.

— Омразата, която ще избухне, след като изчезна, също ще се отдалечи в неизбежното минало. Много време ще изтече. И тогава — в далечен, далечен ден — ще намерят дневниците ми.

— Какви дневници? — Хви бе поразена от внезапната смяна на темата.

— Записките ми за времето, когато съм живял. Както и доводите в моя защита. Направени са копия; ще оцелеят и пръснатите тук-там отделни части — някои в доста изопачен вид, — но оригиналните дневници ще чакат, ще чакат и ще чакат. Скрил съм ги добре.

— А когато ги намерят?

— Хората ще разберат, че съм бил нещо съвсем различно от тяхната представа за мен.

Гласът й прозвуча едва чуто:

— Вече знам какво ще научат те.

— Да, скъпа моя Хви. Мисля, че знаеш.

— Не сте нито дявол, нито бог, а нещо, което никога не е съществувало и никога вече няма да бъде видяно, тъй като самото ви присъствие премахва завинаги подобна потребност.

Тя изтри сълзите, стекли се по бузите й.

— Хви, имаш ли представа колко си опасна?

Тревога се появи на нейното прелестно лице, ръцете й се напрегнаха.

— Притежаваш качествата на светица — продължи той. — А не знам дали разбираш колко болезнено може да се окаже появяването на светица в погрешен час и на неподходящо място?

Младата жена поклати глава в знак на отрицание.

— Хората следва да бъдат подготвяни за светци — каза тя. — В противен случай се превръщат в последователи, молители, просяци… или просто във вечно колебливи слабаци-подмазвачи в сянката на истинския светия. И дегенерират, защото се подхранват само колебанието и слабостта им.

Тя помисли за миг, кимна и каза:

— Ще има ли светци, след като вие си отидете?

— Такава е целта на моята Златна Пътека.

— А Сиона, дъщерята на Монео, какво ще…

— Засега тя не е нещо повече от размирница. Колкото до святост, ще й предоставим възможност да реши. Навярно ще направи единствено онова, за което е била подготвена.

— А какво е то, господарю?

— Спри да ме наричаш господарю — каза той. — Ще бъдем Червея и съпругата му. Наричай ме Лито, ако искаш. Господарю — просто пречи.

— Да, го… Лито. Но какво ще стане…

— Сиона беше възпитана и подготвена да управлява. Подобна подготовка крие определена опасност. Когато управлява, човек придобива познания за властта. Това може да доведе до прибързана и много силно изразена безотговорност, както и до болезнена невъздържаност, които лесно преминават в разрушаваща сила — прекомерно отдаване на наслади и удоволствия, познато като хедонизъм.

— Сиона ще…

— Всичко, което знаем за нея, е, че може да бъде посветена и отдадена на специфично начинание, на модел, овладял без остатък сетивата й. Разбира се, тя е аристократка, но аристокрацията е обърната предимно към миналото. Оттук идва сривът. Няма как да видиш много нито напред, нито назад, освен, ако не си двуликият Янус, гледащ едновременно и в двете посоки.

— Кой Янус? О, да, богът с противостоящите лица! — Тя овлажни с език устните си. — Лито, ти Янус ли си?

— Да, Янус съм, но умножен милиарди пъти. Същевременно съм и нещо по-маловажно. Например, бил съм и онова, което за моите административни ръководители е обект на най-голямо възхищение — взимащият решения, всяко, от които може да бъде приведено в действие.

— Но ако ги подведеш…

— Да, тогава се обръщат срещу мен.

— Сиона ще те замести ли, ако…

— Да-а какво огромно ако! Забелязала си, че тя ме застрашава в личен план. В същото време обаче не заплашва с нищо продължаването на Златната Пътека. Същевременно е налице и фактът, че моите Говорещи с риби изпитват определена привързаност към Дънкан.

— Сиона изглежда толкова млада…

— За нея съм личен пример на позьор и измамник, който държи властта си с фалш и преструвки и никога не проявява интерес към потребностите на хората, които го заобикалят.

— Не бих ли могла да поговоря с нея и…

— Не! Не бива да правиш дори и опит за убеждаването й в каквото и да е. Обещай ми, Хви.

— Ако го искаш, разбира се, но…

— Чуй, всички богове имат същия проблем. След като съм вникнал и осъзнал по-дълбоките нужди и потребности, нерядко бивам принуден да пренебрегвам непосредствените. А липсата на внимание към непосредствените потребности е обида за младите.

— Не би ли могъл да обсъдиш с нея въпроса и да…

— Никога не прави опит за разумно обсъждане с хора, които знаят, че са прави!

— Но когато ти знаеш, че грешат…

— Вярваш ли ми? — Да.

— А ако някой се опита да те убеди, че съм най-голямото зло на всички времена…

— Ще се разгневя много. Бих могла… — тя сама прекъсна думите си.

— Здравият разум има смисъл и е ценен — рече спокойно Лито — само когато функционира на фона на безсловесната физическа среда на света като цяло.

Хви се замисли, присвила вежди. Беше истински очарован от начина, по който съзнанието й постепенно допускаше до себе си реалното състояние на нещата.

— Ах… — тя сякаш удави с дъха си готовите да изскочат думи.

— Никое мислещо същество не ще може вече да отрича значението на опита ми — каза той. — Виждам, че започваш да схващаш нещата както трябва. Наченките на началото! Нали заради тях е целият живот!

Бъдещата му съпруга потвърди с кимване.

Никакви доводи против — помисли той. — Когато забележи оставените знаци, тя просто ги следва, за да разбере къде ще я отведат.

— Докато има живот, всеки край е начало — продължи Лито. — И аз ще спася човешкия род дори от самия него.

Хви отново кимна. Следата продължаваше да води към намиращото се отвъд.

— Ето защо никоя смърт не може да бъде провал в увековечаването на човешкия род — каза той. — Затова смъртта ни вълнува така дълбоко. И най-тъжната е тази на някой млад човек.

— Икс все още ли застрашава твоята Златна Пътека? Винаги съм знаела, че се сговарят за нещо много лошо.

Те и сега го правят. Хви не чува скритото послание в собствените си думи. В нея просто няма потребност да го чуе.

Той се загледа в любимата си, изпълнен с усещането за чудото, което се наричаше Хви. Честността й някои сигурно щяха да нарекат наивна, но Лито я възприемаше като нещо, което тя не осъзнава. Честността не беше скритата й същност, а самата Хви.

— За утре ще уредя представление на площада — каза той. — Ще го изпълнят спасилите се лицетанцьори. След това ще бъде обявен нашият годеж.