Франк Хърбърт
Бог-император на Дюн (26)

„Неизбежният проблем при водачеството е кой ще изпълнява ролята на Бога.“

Муад’Диб(*) (из Устната История)

Хви Нории следваше младата си придружителка от Говорещите с риби по наклонената пътека, спускаща се спираловидно към дълбинната вътрешност на Онн. Господарят Лито прати да я повикат късно вечерта на третия ден от празненствата, прекъсвайки развитието на процес, който бе успял да подложи на изпитание способността й да поддържа емоционалното си равновесие.

Нейният пръв помощник Отви Иаке не беше от приятните хора — създание с жълтеникаво-червена коса, тясно лице и очи, които не се задържаха за дълго върху нищо и абсолютно никога не гледаха събеседника. Иаке й бе представил лист хартия, който според него беше „обобщен отчет на данните за неотдавнашното насилие в Празничния град“.

Застанал близо до писалището, което бе заела, той втренчено се взираше някъде надолу и вляво от нея, когато каза:

— Говорещите с риби избиват лицетанцьори из целия град. Самият Отви не показа никакво вълнение във връзка с току-що докладваното от него.

— Защо? — запита тя.

— Говори се, че от „Бин Тлейлакс“ са направили опит за покушение върху живота на Бог-Императора.

Силна и студена тръпка на страх я прониза цялата. Тя се облегна и огледа работното помещение на посланика — кръгообразна стая с елипсовидно бюро, под чиято лъскава полирана повърхност беше скрита контролната апаратура за множеството монтирани иксиански уреди и приспособления с най-различно предназначение. Стаята вдъхваше доверие с мрачната си атмосфера и кафявите дървени плоскости по стените, зад които беше скрита апаратурата, осигуряваща защита от шпиониране. Прозорци липсваха.

Опитвайки се да скрие вълнението си, Хви погледна към Иаке и започна:

— А господарят Лито какво…

— Оказа се, че опитът за покушение е безуспешен. Но може би е следствие от бичуването.

— Значи, според теб е имало опит?

— Да.

В този момент влезе Говорещата с риби, изпратена от Бог-Императора, след като доволно рязко обяви пристигането си във външното помещение. Придружаваше я бин-джезъритска старица, която тя представи като светата майка Антеак. Бин-джезъритката внимателно се загледа в Иаке, докато Говорещата с риби — млада жена с меки, почти детски черти на лицето — предаваше съобщението:

— Каза ми да ти напомня: „Ела бързо, когато те повикам.“ Сега те вика.

Чул думите на Говорещата с риби, Иаке видимо се притесни. Погледът му заскача из стаята, сякаш търсеше нещо, което със сигурност не беше там. Хви веднага облече тъмносиня връхна дреха върху роклята си, давайки в същото време наставления на Иаке да остане до нейното връщане.

В оранжевата вечерна светлина извън посолството, малко след като влязоха в странно свободна от движение улица, Антеак погледна Говорещата с риби и изрече само едно „да“. После ги остави. Амазонката поведе Хви Нории към висока сграда без нито един прозорец, до чиято вътрешна част достигаше спускащата се надолу пътека.

На посланичката й се зави свят от острите завои. Блестящи в бяло светоглобуси се носеха из централния кръгообразен корпус на сградата, осветявайки пурпурно-зелена лоза с листа, големи като уши на слон. Лозата блестеше, повиснала от искряща златна тел.

Меката черна повърхност на пътеката поглъщаше шума от стъпките им, така че до съзнанието на Хви достигаше само отчетливото свистене, причинено от триенето на горната й дреха при всяко движение.

— Къде ме водиш? — попита тя.

— При господаря Лито.

— Знам, но къде е той?

— В личната си стая.

— Страшно дълбоко слизаме.

— Да, господарят предпочита дълбочините.

— Завива ми се свят от непрестанното въртене.

— Ако не гледаш лозата, ще ти бъде по-лесно.

— Какво представлява това растение?

— Наричат я туньонова лоза и се предполага, че няма съвършено никакъв мирис.

— Не съм чувала за подобно нещо. Откъде е дошла?

— Само господарят Лито знае.

Продължиха да се спускат в мълчание. Хви правеше опити да вникне в собствените си чувства. Бог-Императора бе изпълнил с тъга душата й. Тя можеше да почувства мъжа в него. По-точно мъжа, който би могъл да бъде. Защо ли бе избрал подобен развой за живота си? Знаеше ли някой? Дали икономът му…

Може би Дънкан Айдахо знае.

Мислите й се оттласнаха към Айдахо — воина с такава физическа привлекателност. Толкова чувствен! Усети се внезапно притеглена от него. Ех, защо Лито нямаше тялото и външния вид на Айдахо! Добре разбираше, че не би могла да говори с голата за промяната, станала с Лито. Ала с Монео нещата стояха по друг начин. Тя погледна гърба на охранителката си.

— Ще ми кажеш ли нещо повече за Монео?

Говорещата с риби я стрелна през рамо със странно изражение на бледосините си очи — някаква особена форма на страх.

— Нещо нередно ли има? — учуди се Хви.

Гвардейката отново се загледа в спускащата се спирала на пътеката.

— Господарят ме предупреди, че ще питаш за Монео — рече тя.

— Е, разкажи ми тогава.

— Какво има за разказване? Той е най-близкият му довереник.

— По-близък и от Дънкан Айдахо?

— О, да. Монео е Атреидски.

— Вчера той идва при мен — каза Хви. — Каза ми, че би следвало да знам нещо за Бог-Императора. И неколкократно подчерта, че господарят Лито може да прави всичко, наистина всичко, което според него има поучителен характер.

— Мнозина го вярват — отвърна Говорещата с риби.

— А ти?

Посланичката зададе въпроса си точно в мига, когато пътеката изви за последен път пред малко преддверие, чийто сводест вход отстоеше на няколко крачки.

— Господарят Лито ще те приеме веднага — заяви Говорещата с риби, след което се обърна и тръгна обратно по пътеката, сякаш изобщо не бе чула въпроса.

Хви мина под арковидния вход и се озова в стая с нисък таван, много по-малка от залата за прием. Въздухът беше сух и свеж. Скрит източник, в горните ъгли на помещението хвърляше бледо-жълта светлина. Почака малко, за да привикнат очите й към по-слабото осветление, след което забеляза килимите и меките възглавници, пръснати около ниска купчина от… Неволно вдигна ръка към устата си, когато купчината се размърда, съобразявайки, че това е самият Бог-Император в колата си, застопорена в по-нисък участък. Веднага разбра причината за размерите на стаята. Господарят не изглеждаше толкова внушителен на хората, които го посещаваха, и в известен смисъл ставаше по-достъпен за тях. Макар че нищо не можеше да се направи с дължината на тялото му и с неговата маса, освен те да бъдат в сянка, а светлината в по-голямата си част да е съсредоточена върху лицето и ръцете.

— Влизай и сядай — каза Лито с глас, предразполагащ към дълъг разговор.

Хви се насочи към една червена възглавница, отстояща само на няколко метра от лицето му, и седна.

Той наблюдаваше движенията й с видимо удоволствие. Носеше тъмнозлатиста рокля; косата й бе вързана на плитки, което правеше лицето свежо и невинно.

— Изпратих посланието ви до Икс — каза тя и добави: — Освен това им съобщих, че искате да научите моята възраст.

— Може и да отговорят — рече той. — А и отговорът им може да се окаже верен.

— Бих искала да знам кога съм се родила, както и останалите неясни обстоятелства — продължи тя. — Обаче не разбирам защо и вие се интересувате от тях.

— Всичко, свързано с теб, ме интересува.

— Няма да им се понрави, че ме удостоихте с титла на постоянен посланик.

— Началниците ти са странна смесица от педантизъм и слабоволие — каза той. — Не понасям глупците.

— Господарю, за глупачка ли ме смятате?

— Малки никак не беше глупав. Както и ти, скъпа моя.

— От години не съм чувала нищо за вуйчо си. Възможно е вече и да не е жив.

— Може и това да научим. Той казвал ли ти е, че практикувам Такуйая!

Хви се замисли за миг и запита:

— Древните свободни не са ли използвали името Кетман?

— Да. За прикриване на нечия идентичност, когато оповестяването й може да има лоши последствия.

— Спомних си! Разправял ми е, че пишете разни истории, скрит зад псевдоними, някои от които са добили популярност.

— Точно такъв беше случаят, когато обсъждахме Такуйая.

— Господарю, защо ми го разказвате?

— За да бъдат избегнати други подобни случаи. Чула ли си за книгите на Ноуъ Аркрайт^[1] и знаеш ли, че аз съм ги писал?

Тя не успя да сдържи смеха си:

— Много е забавно, господарю. Настояваха да чета за неговия живот.

— Да, и за това съм писал. Какви тайни очакват да изкопчиш от мен?

Тя дори не мигна от умелия му ход със смяна на темата.

— Искат да научат нещо за въздействието и функциите на религията на господаря Лито.

— Още ли ги интересува?

— Искат да узнаят как сте отнели от „Бин Джезърит“ контрола върху религията.

— Надяват се да повторят за своя сметка моето постижение, така ли?

— Сигурна съм, че не им излиза от главите.

— Хви, ти си незаменим представител на иксианците.

— Господарю, аз съм тук, за да ви служа.

— А теб лично нищо ли не те интересува?

— Боя се, че моето любопитство може да ви разстрои.

Той се вгледа внимателно в нея.

— А, разбирам. Права си. Засега ще трябва да избягваме по-интимните теми. Искаш ли да поговорим за Сестринството?

— Да, подходящо е. Знаете ли, че днес срещнах една света майка от делегацията на „Бин Джезърит“?

— Трябва да е била Антеак.

— В нея има нещо плашещо…

— Няма за какво да се боиш от Антеак. Тя дойде в посолството ти по мое нареждане. Знаеше ли, че при вас са се промъкнали лицетанцьори?

Хви остана с отворена уста, докато някаква хладна ръка сякаш притисна гърдите й.

— Не е ли Отви Иаке?

— Подозираше ли го?

— Просто не ми харесва, а и ми бяха казвали, не… — тя сви рамене, осъзнала смисъла на споделеното. — Какво е станало с него?

— С оригинала ли? Мъртъв е! Такава е обичайната практика на лицетанцьорите в подобни обстоятелства. Моите Говорещи с риби имат изрична заповед да не оставят нито един жив от тях в посолството.

Хви не каза нищо, а от очите й по бузите потекоха сълзи. Ето го обяснението за празните улици и загадъчното „да“ на Антеак. Много неща вече могат да бъдат обяснени.

— Ще ти осигуря помощници от Говорещите с риби, докато вземеш други мерки — каза Лито. — Моите амазонки ще ти бъдат добра стража.

Тя избърса сълзите от лицето си. Инквизиторите от Икс сигурно биха реагирали гневно срещу тлейлаксианците. Щяха ли там да повярват на нейния доклад? Целият персонал на посолството им овладян от лицетанцьори! Наистина, трудно беше да се повярва.

— До един ли? — все още невярваща, запита Хви.

— Просто няма смисъл лицетанцьорите да оставят някой от истинските служители жив. Следващата трябваше да си ти.

Тя потръпна.

— Забавиха се — продължи Лито, — защото знаеха, че е необходимо съвършено точно твое копие, та да могат да ме заблудят. Просто се боят от моите възможности.

— Тогава Антеак…

— Сестринството и аз владеем в еднаква степен способността да разпознаваме лицетанцьорите. А Антеак… Да, тя се справя много добре.

— Никой не вярва на тлейлаксианците — каза Хви. — Защо не бяха изтребени още на времето?

— На специалистите са нужни както техните способности, така и слабите им страни. Хви, изненадваш ме. Никога не съм подозирал, че имаш такива кръвожадни помисли.

— Тлейлаксианците са прекалено кръвожадни, за да ги приемем за човешки същества… Те не са хора!

— Уверявам те, че човешките същества могат да бъдат не по-малко жестоки. Имало е случаи, когато и аз съм бил жесток.

— Знам, господарю.

— След предизвикателство — добави той. — Но единствените хора, които съм обмислял да премахна, са от „Бин Джезърит“.

Смайването й бе прекомерно, за да го изрази с думи.

— Все пак те са прекалено близко до онова, което трябваше да бъдат — добави Лито.

Тя успя да възстанови гласа си:

— Устната История твърди, че…

— Да, религията на светите майки. Някога те проектираха и изготвяха специфични религии за точно определени общества. Наричат го инженеринг. Как ти се струва?

— Безчувствено.

— Наистина. Резултатите съответстват на грешката. Дори след всички амбициозни опити за екуменизъм^[2], из цялата империя са се нароили безброй богове, по-малки божества и набедени пророци.

— Господарю, вие променихте нещата.

— Отчасти. Хви, боговете умират трудно. Доминира моят монотеизъм, но първоначалният пантеон се е запазил и преминал в нелегалност с най-различна маскировка.

— Повелителю, в думите ви чувствам нещо… — тя поклати глава в знак на отрицание.

— И моята ли преценка е бездушна като тази на Сестринството?

Потвърди с кимване.

— Свободните обожествиха баща ми, великия Пол Муад’Диб. Макар че той не искаше да го величаят.

— Но свободните…

— Дали са били прави? Скъпа моя Хви, те бяха чувствителни към властта и лакоми да поддържат своя възход.

— Господарю, намирам го за тревожно…

— Мога и сам да го забележа. Не ти харесва идеята, че е възможно толкова лесно да станеш бог.

— Звучи ми прекалено опростено — в гласа й имаше сдържаност и внимателно опипване на почвата.

— Уверявам те, че не всеки би могъл да го стори.

— Но вие намекнахте, че сте наследили божествената си същност от…

— Никога не го внушавай на някоя от Говорещите с риби. Тяхната реакция срещу ерес е много жестока.

Хви се опита да преглътне със стиснато гърло.

— Казвам ти го единствено с цел да те предпазя — добави той. Гласът й прозвуча плахо:

— Благодаря, господарю.

— Началото на моята божественост дойде, когато заявих на свободните, че вече няма да давам мъртвата вода на племената. Чувала ли си за мъртвата вода?

— В дните на Дюн това е била водата, която извличали от телата на умрелите.

— Да, явно си чела Ноуъ Аркрайт.

Тя леко се усмихна.

— Обявих на моите свободни, че водата ще бъде посвещавана за върховно божество, което не назовах по име. Все пак можеха да я контролират благодарение на моята щедрост.

— Сигурно по онова време водата е била твърде ценна.

— Много, наистина много! А аз в качеството си на пратеник на безименното божество облекчих достатъчно водния режим от почти три хиляди години насам.

Тя захапа долната си устна.

— Все още ли звучи като бездушна преценка?

Хви кимна утвърдително.

— Това отмина. Когато дойде време да се освети водата на сестра ми, направих едно чудо. Гласовете на всички атреиди заговориха от урната на Гани. По такъв начин свободните откриха, че аз съм тяхното Върховно Божество.

След последното откровение иксианката боязливо запита:

— Господарю, не ми ли внушавате, че всъщност вие не сте бог?

— Просто намеквам, че не играя на жмичка със смъртта.

Тя внимателно го наблюдава в продължение на няколко минути, преди да отговори по начин, който го убеди, че е разбрала вложения от него смисъл. Реакцията й засили още повече изпитваната от Лито симпатия и привързаност.

— Вашата смърт няма да бъде като на останалите — каза тя.

— Драгоценна Хви.

— Питам се, защо не се страхувате от присъдата на истинско Върховно Божество…

— Съдиш ли ме?

— Не, но се боя за вас.

— Помисли за плащаната цена. Всяка частица от мен ще отнесе по малко от съзнанието ми, заключено в нея — погубено и безпомощно.

Хви постави и двете си шепи пред устата и се загледа право в него.

— Да, това е ужасът, който баща ми не можа да приеме, опитвайки се да го предотврати — безкрайното деление и раздробяване на сляпата си самоличност.

Тя свали длани и прошепна:

— А ще осъзнавате ли?

— В известна степен… Но ще бъда ням. Мъничка перла от съзнанието ми ще отиде във всеки пясъчен червей и всяка пясъчна твар; ще знае как, но няма да може да помръдне дори и една клетка — будна в някакъв безкраен сън.

Тя потръпна.

Лито следеше опита й да разбере смисъла на подобно съществуване. Би ли могла да си представи последната врява и вой, когато разделените и раздробени късчета на собствената му самоличност започнат неистово да се стремят към власт над постепенно отслабващия контрол върху иксианската машинка, записваща Дневниците му? Би ли могла да долови раздиращата тишина, която щеше да настъпи след страховитото разпадане на части?

— Господарю, ако им разкрия това познание, те ще го използват срещу вас.

— Ще им кажеш ли?

— Не, разбира се!

Тя решително завъртя глава в знак на отрицание. Защо ли бе приел ужасното преобразуване? Не е ли имало някакъв друг изход?

— Машината, която записва мислите ви — поде Хви, — не може ли да се приспособи…

— На милион пъти аз? На милиард? На повече? Мила моя, нито една от тези съзнаващи перлички не ще бъде истинското ми его.

Очите й се наляха със сълзи. Тя примига и пое дълбоко въздух. Лито веднага идентифицира бин-джезъритската подготовка в начина, по който бе повикала потока на обземащото я спокойствие.

— Господарю, ужасно се боя за вас.

— Но не успяваш да разбереш защо съм постъпил по този начин.

— А мога ли?

— О, да. Мнозина биха могли да го сторят. Друг е въпросът как постъпват хората с вече разбраното.

— Ще ме научите ли как да го направя?

— Вече знаеш.

Тя изчака мълчаливо, за да попие думите му, след което каза:

— Има някаква връзка с вашата религия. Усещам го.

Лито се усмихна:

— Мога да простя на иксианските ти майстори почти всичко заради скъпоценния подарък, който си ти самата. Поискай и ще ти се даде.

Тя се наклони към него, отпускайки се напред върху възглавницата:

— Разкажете ми за вътрешните движения във вашата религия.

— Хви, много скоро ще научиш всичко за мен. Обещавам ти. Просто не забравяй, че култът към слънцето на примитивните ни прародители не е бил далеч от истината.

— Слънце… Култ… Какво искате да кажете? — Иксианката отново се отдръпна назад.

— Слънцето, което направлява всички движения, но не може да бъде докоснато. То е смъртта.

— Вашата смърт ли?…

— Всяка религия обикаля като планета около слънце, откъдето черпи енергия и от което зависи самото й съществуване.

Гласът й беше съвсем малко по-силен от шепот:

— Господарю, какво виждате в своето слънце?

— Вселена от много прозорци, през които мога да погледна. Съзирам онова, което е в рамката на прозореца.

— Бъдещето ли?

— Вселената е извън времето, също както нейните корени; следователно в нея са всички времена и всяко бъдеще.

— Значи, вярно е — каза тя. — Виждате нещо, на което това… — тя посочи издълженото, опасано с почти видими пръстеновидни ребра тяло — … пречи.

— Способна ли си да повярваш, че то може да бъде свещено, макар и в ограничен смисъл? — попита той.

Тя потвърди само с кимване.

— И ако споделиш всичко с мен — продължи Лито, — длъжен съм да те предупредя, че товарът ще бъде прекомерно тежък.

— Господарю, това ще направи ли вашия товар по-лек?

— Не по-лек, но по-приемлив.

— Тогава ще го споделя. Кажете ми как, господарю!

— Още не, Хви. Трябва да почакаш, макар и не много.

Тя преглътна с въздишка разочарованието си.

— Само че моят Дънкан Айдахо става все по-нетърпелив — рече Лито. — Ще трябва да се споразумея с него.

Тя погледна назад, но малката стая беше празна.

— Искате ли да си тръгна?

— Искам никога да не ме напускаш.

Хви Нории се загледа в Бог-Императора, забелязвайки напрегнатия му поглед и жадната пустота в изражението му, която я натъжи.

— Господарю, защо споделяте с мен своите тайни?

— Бих искал да те попитам, дали ще станеш годеница на един бог?

Очите й се разшириха от внезапното слисване.

— Не бързай с отговора си — каза той.

С леко преместване на главата си тя огледа цялото му тяло.

— Не търси неща, които вече не притежавам — усмихна се Лито. — Някои форми на физическа близост са невъзможни за мен.

Младата жена върна погледа си на закачуленото му лице, отбелязвайки розовата кожа на бузите и силното човешко присъствие в облика му, сякаш вграден в рамката на чуждото тяло.

— Ако искаш да имаш деца — продължи той, — просто ще те помоля аз да избера бащата. Но все още нищо не съм поискал от теб.

Гласът й прозвуча приглушено:

— Господарю, не знам какво да…

— Скоро ще се върна в Цитаделата. Ще дойдеш там и ще поговорим. Тогава ще ти кажа срещу какво съм застанал.

— Страх ме е, господарю. Много повече, отколкото съм мислила, че мога да се боя.

— Не се страхувай от мен. Мога само да бъда мил с моята мила Хви. Що се отнася до всякакви други опасности, Говорещите с риби ще те заслонят с телата си. Те няма да позволят да ти се случи нищо лошо!

Хви се изправи и остана все тъй трепереща.

Лито забеляза колко дълбоко я бяха разтърсили думите му и изпита болка заради нея. В очите й блестяха сълзи. Здраво стискаше ръцете си, за да престанат да треперят. Той вече знаеше, че ще дойде при него в Цитаделата по собствена воля. Каквото и да поискаше от нея, отговорът й щеше да бъде като на Говорещите с риби — „Да, господарю“.

Помисли, че ако тя би могла да размени мястото си с неговото и да поеме товара му, щеше непременно да го направи. Мъката й се засилваше от факта, че не може да го стори. Хви бе истинско олицетворение на интелигентност, сътворена на основата на дълбока чувствителност, но без слабостта на Малки към удоволствията. Съвършенството й плашеше. Всичко в нея препотвърждаваше дълбоката му увереност, че именно тя е жената, която, ако притежаваше нормална мъжественост, би пожелал (Не! Взел!) за своя съпруга.

Иксианците добре го знаеха.

— А сега си върви — пошепна той.