Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дюн (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
God Emperor of Dune, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mat (2007)

Издание:

Франк Хърбърт

Бог-император на Дюн

Американска

ИК „Бард“ ООД, 2004 г.

 

GOD EMPEROR OF DUNE

© 1981 by The Herbert Limited Partnership

История

  1. — Добавяне на анотация

„О, какви пейзажи съм виждал! И какви хора! Някогашните странствания на свободните и всичко останало… чак до митовете за Терра. Да, уроците по астрономия и заговорите, преселенията, разпръснатите ескадрили, бяганията с болящи нозе и дробове в толкова много нощи, както и онези пръснати петънца в космоса, където защищавахме нашите преходни притежания. Казвам ви, че ние сме същинско чудо и моите спомени не оставят никакво място за съмнение в това.“

Откраднатите Дневници

Жената, която работеше на малкото стенно бюро, беше прекалено едра за тясното столче, дето се бе настанила. Отвън сутринта бе преполовила, ала в стаята без прозорци, разположена дълбоко под града Онн, гореше единичен светоглобус. Бе настроен на яркожълта светлина, но и тя не можеше да разкраси семплата подредба на скромното по размери помещение. Стените и таванът му бяха покрити с еднообразни правоъгълни пана от тъмносив метал.

Мебелировката включваше още само тясно походно легло с тънък сламеник, покрит с одеяло в същия убито-сив цвят. Беше очевидно, че обзавеждането не е било предназначено за сегашната обитателка.

Тя самата беше облечена в тъмносин цял костюм, тип пижама, плътно опънат на широките й рамене, докато се бе прегърбила над бюрото. Светоглобусът осветяваше късо подрязаната й руса коса и едната страна на лицето, подчертавайки квадратната челюст. Тази челюст се движеше едва-едва при нечутото изричане на някакви думи, а въздебелите пръсти внимателно натискаха бутоните на тънко клавиатурно табло, поставено върху бюрото. Жената работеше с машината с очевидна почтителност, която бе заменила първоначалното страхопочитание и постепенно се превръщаше в ужасна възбуда.

Изписаните думи се появяваха на екран, прикрит в стенен правоъгълник, който ставаше видим едва след спускане на плота на сгъваемото бюро.

„Сиона продължава с действията си, които предвещават яростна атака на Вашата Свещена Личност“ — бе написала тя и продължаваше нататък. „Сиона неотклонно следва своята открито призната цел. Днес тя ми каза, че ще предостави копия от откраднатите книги на групи, на чиято преданост към Вас не може да се разчита. Назованите получатели са «Бин Джезърит», Сдружението и иксианците. Тя каза още, че в книгите се намират Ваши зашифровани думи и ще се постарае с тяхна помощ да направи опит за превод на Вашите Свещени Писания.

Господарю, не знам доколко важни са откровенията, скрити в тези страници, но ако нещо оттам, колкото и да е незначително, застрашава Вашата Свещена Личност, моля Ви да ме освободите от клетвата ми за вярност към Сиона. Не разбирам защо Вие ме накарахте да дам тази клетва, но се страхувам от нея.

Оставам Ваша покорна служителка. Найла.“

Столът изпука, когато жената помръдна и се замисли над написаното. Стаята потъна в почти пълното отсъствие на звуци, благодарение на плътната й изолация. Чуваше се само слабият шум от дишането на пишещата и далечното пулсиране на работещи машини, долавяно по-скоро като вибрации в пода, отколкото във въздуха. Найла се взря в посланието, останало на екрана. Предназначено единствено за очите на Бог-Императора, налагаше се то да бъде изпълнено не само с благочестива правдивост. Трябваше да е безупречно откровено, но точно тази откровеност според нея постепенно се губеше. Тя се наведе и натисна клавиша за командата, която щеше да кодира съобщението и да го подготви за предаване. Свеждайки глава, помоли се мълчаливо, преди да прибере бюрото в стената. Знаеше, че с тези действия се извършваше фактическото предаване на посланието. Самият Бог бе имплантирал в главата й секретно устройство; накара я да се закълне за пазене на абсолютна тайна и я предупреди, че може да дойде време, когато ще й говори с помощта на джаджата, поставена в нейния череп. Никога досега не го бе правил. Тя подозираше, че иксианците са създатели на приспособлението. Приличаше на тяхна изработка и с външния си вид. Но Самият Бог го бе имплантирал и тя имаше достатъчно основания да отхвърли подозрението, че вътре в мозъка й може да има компютър — и по този начин да попадне в периметъра, забранен от Великото Споразумение(*).

„Не прави приспособления, наподобяващи мозъка!“

Найла потръпна. После стана и премести стола на обичайното му място до леглото. Тежкото й мускулесто тяло опъваше тънката синя дреха. Долавяше се, че неотстъпно следи действията си, подобно на човек, който непрекъснато регулира някаква огромна физическа сила. Обърна се и огледа стената, където допреди секунди стоеше бюрото. Видя само правоъгълно сиво табло, досущ като останалите. Нито влакънце, нито косъм — нищо не привличаше вниманието на оня, решил да открие тайната, скрита зад паното.

Жената дълбоко пое тонизиращ дъх и излезе от стаята през единствената врата, водеща в сив коридор, слабо осветен от бели светоглобуси, поставени на голямо разстояние помежду им. Тук шумът от машините се чуваше по-високо. Зави наляво и след няколко минути беше при Сиона в малко по-обширна стая, в центъра на която върху маса бяха подредени нещата, откраднати от Цитаделата. Два сребристи светоглобуса осветяваха сцената — седналата до масата Сиона и правия до нея помощник на име Топри.

Макар и неохотно, Найла се възхищаваше от Сиона, докато Топри не събуждаше в нея нищо друго освен неприязън. Беше нервен дебеланко с изпъкнали зелени очи, чип нос и тънки устни над брадичка с трапчинка. Изговаряше думите сякаш с писукане.

— Погледни насам, Найла! Виж какво намери Сиона между страниците на тези две книги.

Влязлата затвори и заключи единствената врата на стаята.

— Топри, говориш твърде много — каза тя. — Истинско дрънкало си. Откъде знаеш, че съм сама в коридора?

Дебеланкото побледня. Лицето му ядно се смръщи.

— Страхувам се, че Найла е права — обади се Сиона.

— Какво те кара да мислиш, че съм искала тя да знае за откритите от мен неща?

— За всичко й се доверяваш!

Сиона се обърна към другата жена с думите:

— Найла, знаеш ли защо ти вярвам?

Въпросът беше зададен със спокоен, безизразен глас. Въпреки това трябваше да се пребори с внезапен пристъп на страх. Нима Сиона е разкрила нейната тайна?

Дали не съм оправдала надеждите на моя Господар!

— Нямаш ли отговор на въпроса ми? — отново запита Сиона.

— Давала ли съм ти някога повод да постъпиш по друг начин? — контрира на свой ред Найла.

— Това не е достатъчно основание за доверие — заяви Сиона. — Съвършенство няма никъде: нито в човека, нито в машината.

— Е, тогава защо ти ми вярваш?

— Думите и делата ти се покриват. Това е великолепно качество. Ето, не харесваш Топри и никога не си се опитвала да скриеш своята антипатия.

Найла погледна към шишкото, който се окашля.

— Не му вярвам — каза тя.

Думите влязоха неочаквано в съзнанието й и излетяха от нейната уста, без дори да се замисли. Едва след като ги изрече, осъзна действителната причина за неприязънта си: Топри би предал всекиго заради лична изгода.

Да не би да ме е разкрил?

Все още намръщен, той рече:

— Няма да стоя повече тук, за да слушам оскърбленията ти.

Понечи да излезе, но Сиона го спря с жест на ръката си. Мъжът се поколеба.

— Въпреки че говорим с някогашните думи на свободните и се кълнем в преданост един към друг, свързва ни още нещо — каза тя. — Всичко се определя от полезното действие. Преценявам единствено него. Вие, двамата, разбирате ли ме?

Топри кимна автоматично, но Найла направи с глава отрицаващ жест.

Сиона й се усмихна:

— Нали понякога не си съгласна с моите решения?

— Така е — с труд излезе от устата й.

— И въпреки че никога не си опитвала да скриеш несъгласието си, ми се подчиняваш. Защо?

— Заклела съм се да го правя.

— Вече казах — това не е достатъчно.

Найла разбираше, че я избива пот и това я издава, но не съумяваше да стори каквото и да било. Как да постъпя? Заклела съм се пред Бога да се подчинявам на Сиона, но нямам право да и го казвам.

— Длъжна си да отговаряш на въпросите ми — рече Сиона. — Заповядвам ти.

Найла затаи дъх. Винаги се бе бояла най-много от тази дилема. И сега нямаше изход. След като се помоли наум, каза тихо:

— Заклех се пред Бога да ти се подчинявам.

Сиона весело плясна с ръце и се засмя.

— Знаех си!

Топри също се захили.

— А ти не се обаждай — сряза го Сиона. — Опитвам се да ти предам един урок. В нищо не вярваш, дори в себе си.

— Но аз…

— Казах ти да мълчиш! Найла вярва. Аз вярвам. Точно това ни свързва в едно цяло. Вярата.

Той искрено се учуди:

— Вяра ли? Значи вяра в…

— Не в Бог-Императора, глупако! Ние вярваме, че висша сила ще уреди нещата с тиранина-червей. Ние сме тази сила от по-висок порядък.

Найла трескаво си пое дъх.

— Бъди спокойна — обърна се към нея Сиона. — Не ме интересува откъде черпиш силата си; достатъчно е да вярваш.

Найла се опита да се усмихне и най-после успя. Никога досега мъдростта на нейния господар не я бе поразявала така дълбоко. Значи, мога да говоря истината и това се отнася само до нещата, свързани с моя Бог.

— Нека ти покажа какво намерих в тези книги — каза Сиона и посочи няколко листа обикновена хартия върху масата. — Бяха между страниците.

Найла доближи до масата и погледна надолу.

— Това, най-напред — Сиона вдигна нещо, което тя не беше забелязала. Нещо тънко и плоско, подобно на…

— Не е ли цвете? — попита Найла.

— Открих го между два листа хартия, на единия, от които беше написано следното…

Сиона се наведе над масата и прочете:

— Кичур от косата на Ганима, с цвят от цвете със звездообразно венче, който тя ми донесе.

Вдигайки глава към Найла, другата жена каза:

— Откриваме, че нашият Бог-Император е сантиментален. Това е слабост, която не очаквах.

— Коя е Ганима? — попита Найла.

— Сестра му! Припомни си нашата Устна История.

— О, да. Молитвата на Ганима.

— А сега чуй и това тук — Сиона взе нов лист и прочете:

Брегът е сив, подобно буза на мъртвец,

в зеленото на прилива просветват облачни вълни;

стоя на мокрия и тъмен пясък до водата.

Студена пяна пръска стъпалата ми.

И вдъхвам мириса на пушещ плавей.

Тя отново погледна към Найла, добавяйки:

— Означено е като „Думи, които написах, когато ми известиха за смъртта на Гани“. Какво мислиш за чутото?

— Ами, той е обичал сестра си…

— Така е! Той може да обича. О, да! Сега вече е в ръцете ни.