Кори Макфаден
Среднощна заблуда (9)

Девета глава

Беше болен, толкова болен, че само от време на време усещаше смътно докосването на нежни ръце и шепнещи гласове, както и студени влажни компреси върху лицето си и глътки вода, които навлажняваха пресъхналото му гърло. Но най-често му се налагаше да се бори с кошмарните сънища, в които пътуваше със страшно голяма скорост или падаше от големи височини, или се опитваше да общува с чудовища с променливи форми. Неспокойно се въртеше в леглото и бълнуваше. Тялото му гореше.

Ликът на едно момче с луничаво лице и червеникава коса, чийто тих глас и нежно докосване му действаха като балсам, изникваше в съзнанието му в моментите на просветление. Друг път момчешкият образ беше изместван от лицето на една девойка, която както неусетно се появяваше, така неусетно изчезваше. После Радфорд отново се унасяше.

Утрото свари Мод задрямала в един стол до леглото на графа. Предпочиташе да дежури при него нощем, тъй като беше тихо и хладно. Последните няколко дни бяха много напрегнати, независимо че персоналът постепенно се изправяше на крака и всеки поемаше задълженията си. Графът беше в критично състояние и цялата прислуга тръпнеше от страх за господаря. Мод усещаше своето физическо и духовно изтощение, тъй като не си почиваше достатъчно. През последните три дни двете с мисис Формби бяха дежурили на смени при графа, като много рядко се случваше някой да ги отмени.

Кракът на Мод се подхлъзна от табуретката, при което тя се сепна и отвори очи, оказвайки се лице в лице с будния граф.

— О, милорд! — прошепна тя и пъргаво скочи на крака. — Трябваше да ме събудите. Искате ли малко вода? Прясна и студена.

Радфорд кимна, след което затвори очи. Мод наля малко вода в една чаша на сребърната табла до леглото и я поднесе до напуканите му устни. Той отпи няколко глътки и извърна глава настрани, давайки й знак, че не желае повече. Когато пипна челото му, тя едва не извика от радост, тъй като не усети никаква температура.

— Кой ден сме днес? От колко време съм болен? — дрезгаво попита той.

— Днес е неделя, милорд. В сряда вечерта си легнахте доста рано, тъй като се почувствахте много отпаднал, а в четвъртък сутринта вече имахте треска. — Мод оправи възглавницата и чаршафите на леглото. — Право да си призная, доста ни уплашихте.

— Как са другите? Как е прислугата? — едва доловимо промълви той и я погледна в очите.

— Почти всички оздравяха, милорд. Мистър Фарнсуърт беше доста зле и още е на легло. Мистър Мейтс смята, че това се дължи на напредналата му възраст. Той казва, че най-младите и най-старите изкарали най-тежко грипа.

Радфорд въздъхна и понечи да стане. Мод го подхвана с една ръка през раменете и му помогна да се изправи малко, а с другата вдигна пухкавите възглавници зад него.

— Да повикам ли мисис Формби, милорд? Нареди ми да й съобщя веднага щом се почувствате по-добре.

— Почакай малко, Майк. Току-що се съмна и горката жена сигурно още спи. Добрата новина няма да избяга. — По лицето му пробягна лека усмивка.

— Да ви донеса ли малко топъл бульон, сър? Докторът заръча да ви дам от него, щом се събудите. Каза, че бульонът ще ви подсили малко.

— Вярвам ти, но не мисля, че стомахът ми може да понесе още една купа с бульон до края на живота ми. Вместо това, с удоволствие бих пийнал малко чай. — Гласът му вече не бе толкова дрезгав, а и той бе живнал малко.

— Веднага ще позвъня да ви донесат. Смятам, че кухненският персонал ще бъде много доволен да удовлетвори желанието ви, милорд.

Радфорд се намести по-удобно на възглавниците и отново затвори очи.

— Изморявам се дори когато седя. Каква е тази болест, по дяволите?

— Грипът беше много тежък, милорд. Докторът каза, че много хора са починали от него. Доста семейства са се оттеглили в именията си извън града, но повечето от тях са пренесли заразата със себе си. Театрите са затворени, а пазарите са безлюдни. Мисис Формби твърди, че никога през живота си не е виждала такова нещо. Някои сравняват грипа с Черната смърт, но това е просто истерично преувеличение. Никой не е оздравял от чумата, доколкото си спомням… — Гласът й полека-лека заглъхна под зоркия поглед на графа.

— Ти си истинска загадка, Майк. Не приказваш като някое безпризорно дете, а и не си спомням да съм обсъждал въпроса за Черната смърт с някой от слугите. Откъде знаеш всичко това?

Мод се стресна от думите на графа. През последните три седмици доста се беше отпуснала. Всеки в къщата на графа приемаше думите й за чиста монета и никой не любопитстваше за произхода й, с изключение на няколкото въпроса, които й бяха задали в началото. Беше осъзнала, че няма нужда да имитира диалекта на лондонското простолюдие, тъй като повечето от слугите на графа бяха израснали на село и говореха със забележим диалект. Не й се налагаше да променя много произношението си, но трябваше да избягва да говори като дама от висшето общество, преструвайки се на невежа по въпроси, по които един прислужник не би трябвало да е компетентен. Всъщност струваше й се много по-лесно да поддържа лъжливата си самоличност, след като нямаше нужда да внимава за всяка своя дума.

Ето че сега бе направила фатална грешка — беше се отпуснала прекалено много пред човека, когото най-вече трябваше да заблуди!

— Виждам, че въпросите ми те притесняват, Майк. Чудя се дали не криеш нещо за себе си. Въпреки това няма да настоявам да ми кажеш цялата истина. Ти вече спечели доверието и благодарността ни, тъй че повече няма да любопитствам. Освен това явно си обучен от изключително добър коняр. Както виждам, справяш се чудесно с животните.

— Благодаря ви, милорд. Конете са най-любимото ми занимание на света.

Мод почувства известно самосъжаление при тези думи. Само тях можеше да дари с любовта си, както и да получи такава в замяна. Все пак графът явно беше доволен от нея и нямаше намерение да любопитства за миналото й. Но дори и да хранеше известни съмнения по отношение на нея, изобщо не подозираше, че е момиче.

На вратата се почука, след което една от прислужничките влезе, понесла на поднос чая. Тя щастливо погледна графа, после остави таблата на количката за сервиране до леглото. Макар момичето да не смееше да се обърне директно към своя господар, Мод беше трогната и развеселена от начина, по който то се суетеше около поднасянето на чая. Очевидно тези хора не се страхуваха от графа и бяха силно привързани към него. Мод не си спомняше някой от прислугата в Ромни Манор да се беше усмихвал на Клер. Откакто леля й бе пристигнала в имението, там цареше страх и недоверие.

— Благодаря, Ема. Това е напълно достатъчно. — Той взе чашата с чая, след което девойката се поклони и тръгна обратно към вратата.

На Мод й правеше силно впечатление, че граф Радфорд знаеше имената на целия персонал. В къщата имаше около двайсет души прислуга, но той познаваше всеки лично, докато леля й Клер се обръщаше само към по-старшите слуги на малко име. За нея всички останали бяха „момче“ или „момиче“.

Затова Мод не бе изненадана от искрената загриженост на слугите, когато мълвата за сериозното заболяване на графа се беше разнесла. Седмицата, преди да легне болен, Радфорд бе работил рамо до рамо с Мод, участвайки в най-тежкия физически труд и споделяйки с нея оскъдното ядене. Графът се бе оказал добродушен и отзивчив човек и изобщо не се надуваше с благородническата си титла. Никога не се държеше високомерно с нея и не се срамуваше да върши слугинската работа. С всеки изминат ден Мод все повече се привързваше към него и страхът й, че той може да разкрие истинската й самоличност и да я отпрати в дома й, постепенно намаляваше.

Ема отвори вратата точно когато мисис Формби се канеше да почука. Икономката първо надникна в стаята и едва след това се осмели да влезе.

— Заповядайте, мисис Формби. Тъкмо щях да помоля Майк да ви повика. Той беше много нетърпелив да ви лиши от съня, който напълно заслужихте, но аз успях да го възпра.

— Толкова се радвам, че Ваша Светлост се чувства по-добре. Бяхте сериозно болен, милорд. Даже мистър Мейтс беше доста песимистично настроен в един момент.

Мод със задоволство отбеляза, че дори строгата мисис Формби сияеше от радост.

— Виждам, че пиете чай. Какво още можем да направим за вас, за да се почувствате по-добре, милорд?

— Май трябва да прегледам кореспонденцията си, мисис Формби. Случайно да знаете дали има нещо неотложно за решаване? Сигурно съм пропуснал няколко важни срещи през последните няколко дни.

— Да, милорд, но аз си позволих волността да изпратя бележки, в които обяснявам, че графът е неразположен. Но вероятно по-голяма част от приемите са били отложени, тъй като много хора бяха повалени от тежкия грип.

Мисис Формби говореше с непривична за нея разпаленост и Мод предположи, че тази жена никога нямаше да прости на грипа, че я бе лишил от възможността да изпълнява задълженията си.

— Правилно сте постъпили, мисис Формби. Благодаря ви, че се погрижихте за това. Сега може да ми донесете кореспонденцията, която се е натрупала по време на боледуването ми, за да я прехвърля набързо. — Радфорд отпи още веднъж от чая, след което замълча, сякаш се нуждаеше от почивка след този разговор. — Разбрах, че Фарнсуърт е още на легло, а през изминалите няколко дни сте били претрупани с работа. — Графът се почувства уморен, а и гласът му беше отслабнал.

— Да, милорд, докторът му нареди да не става от леглото поне още седмица. Не го свърта на едно място, но засега няма сили да стане. Мартин го замества, но ми се струва, че още не се е оправил напълно. Честно казано, никой не е. Коварна болест.

— Напълно ви разбирам, мисис Формби. Никога не съм се чувствал толкова отпаднал. Не съм сигурен дали ще успея да стана, но все пак бих хапнал нещо. — Тук графът предупредително вдигна ръка. — Но нямам предвид бульон. Може би варени яйца и препечен хляб. Но яйцата да бъдат рохки, разбира се. Сигурно не съм ял нищо през изминалите три дни.

— Да, милорд, успяхме само да ви дадем малко бульон — отвърна икономката.

Мод се подсмихна. Даже по лицето на мисис Формби пробягна лека усмивка.

— Господи! Това вече обяснява защо ми се гади. Добре, предполагам, че ще се оправя скоро — може би, след като хапна малко. А, да не забравя — бих искал да се изкъпя после. Младият Майк ще ми помогне.

— Разбира се, милорд, веднага ще се погрижа за това. С ваше разрешение, Ваша Светлост… — Тя се поклони и тихомълком излезе от стаята.

— Е, щом мисис Формби държи юздите, значи всичко е наред, нали, момче? — Графът блажено се отпусна на възглавниците и затвори очи, за да си почине малко. Не беше забелязал безпокойството, изписано на луничавото лице на Майк.

 

 

Слугите влязоха, като двама по двама внесоха големи бакърени кофи с вряла вода, които изляха във ваната, сложена до камината зад един параван. Огънят беше запален и на него се грееше голяма тенджера с вода, която поддържаше ваната затоплена. Мисис Формби се страхуваше господарят й да не настине, но графът беше твърдо решен да се изкъпе.

Мисис Формби заведе Мод в съблекалнята, за да й покаже къде се намират принадлежностите за баня, големите напарфюмирани сапуни, пухкавите хавлии, халатът и чехлите, които трябваше да се топлят на една полица до камината и да бъдат подадени на графа веднага щом се изкъпе. Майк не беше на себе си тази сутрин, но слугите около него отдаваха това на пренатовареността на момчето през последните две седмици.

Най-накрая всички излязоха от стаята и Мод остана сама с мъжа, когото трябваше да изкъпе.

— Само ми помогни да стана от леглото. Толкова съм отпаднал.

При тези думи Едуард бавно се изправи и извади краката си изпод завивките. Беше облечен в нощна мъжка риза от фина батиста и Мод си спомни за категоричното настояване на икономката, че дори и болен, графът трябва да бъде добре облечен.

— Може би наистина не трябва да се къпете днес, милорд. Ами ако паднете? Аз нямам сила да ви вдигна.

Мод го погледна с известна надежда в очите, но бързо сведе очи към килима, забелязвайки, че колкото и дълга да беше ризата му, тя не скриваше напълно краката му. Когато графът седна на ръба на леглото, батистената риза се вдигна и почти изцяло откри бедрата му.

— Глупости, момче. Един грип не е в състояние да ме извади от строя. Само ще се облегна на рамото ти, докато вървя. Чувствам се така, сякаш мускулите ми са атрофирали.

Графът предпазливо понечи да се изправи и протегна ръка към Мод. Тя се приближи до него, като с облекчение забеляза, че ризата падна под коленете му.

Едуард беше слаб — по-слаб, отколкото Мод бе предположила. Усети немощта му, когато той се облегна на рамото й и бавно тръгна към ваната. Преди да стигнат до нея, Радфорд се подпря на едно голямо кресло до камината, за да си поеме дъх.

— По дяволите този ужасен грип! Страшно нелепо се чувствам, не мога да извървя няколко крачки. Чак костите ме болят!

Започна да разкопчава горните копчета на ризата си.

— Нормално е да се чувствате толкова отпаднал след високата температура, милорд. Много скоро ще се оправите, но не трябва да се напрягате — това само ще забави възстановяването ви.

Мод застана от едната страна на креслото, когато графът понечи да свали ризата си. Надяваше се, че ако той е с гръб към нея, би могла да извърне главата си настрани, за да не го гледа.

— Ще ми помогнеш ли да сваля това проклето нещо от гърба си, а, момче? Много ми се вие свят и имам чувството, че ще падна.

Извръщайки очи към небето с молба за опрощение на този неин грях, Мод пристъпи напред и застана точно зад Радфорд. Тя издърпа ризата нагоре, докато той се подпираше на креслото. Не можа да се въздържи и го погледна. Обърнат с гръб, пред нея в цялото си величие стоеше гол граф Радфорд. Широкоплещестите му рамене и тънката му талия бяха истинска радост за окото. Задните му части бяха стегнати и заоблени, а бедрата и прасците — добре оформени и мускулести. Въпреки смущението си, Мод се възхити от идеалното му телосложение. Беше благодарна, че той не можеше да види лицето й, което беше почервеняло като домат.

Мод внимателно хвана графа през лакътя и го поведе към ваната, а самата тя вървеше зад него. Когато стигнаха до ваната, той стъпи в нея, облягайки се на рамото й, и се потопи във водата, от която излизаше пара. Мод се обърна с намерението да седне в някой стол в отдалечения край на стаята.

— Добре, момче, предполагам, че никога не си къпал изтощен благородник, нали? Донеси сапуна и изтривалката и аз ще ти покажа как да го направиш. — Радфорд се облегна назад и затвори очи, отпускайки измъченото си от температурата тяло в топлата вода.

Мод се отдалечи сковано, взе тоалетните принадлежности и се върна до ваната.

— Можеш да измиеш гърба ми — каза графът. — Аз ще се погрижа за останалото. Подай ми сапуна. Първо ще си насапунисам главата и после ще ми полееш чиста вода, за да изплакна пяната.

Радфорд протегна ръка и Мод му подаде благоуханния сапун. После придърпа една табуретка за крака и седна зад гърба му, само и само да не го гледа. С малко късмет, може би щеше да й се наложи само да изтрие гърба му и да го полее с вода. В това не виждаше нищо неприлично, ако се изключи моментът, в който той потопи красивото си тяло във ваната.

При тази мисъл Мод отново се изчерви. Не можеше да проумее защо реагираше толкова странно на голотата му. Като всяка благовъзпитана девойка би трябвало да припадне от ужас и отвращение. А тя не го направи. Всъщност Мод дори го намираше за красив и с възхищение гледаше широкия му и загорял от слънцето гръб, по който се стичаха вадички сапунена вода.

Цялото й възпитание се бунтуваше — при това с гласа на Клер — и я кореше за непристойното й поведение. Но друг, по-ясен и мек глас се смееше гръмогласно, сякаш се забавляваше на някаква остроумна шега. В душата й се водеше война, но тя не можеше да откъсне поглед от мъжа пред себе си.

— Ще успееш ли да излееш кофата с водата над главата ми, без да оплискаш цялата стая, момче? Това не е като да разчесваш коне.

— Един кон нямаше да бъде толкова придирчив, милорд. — Мод се чу да изрича това, преди да съобрази, че човекът пред нея беше не само граф, но и неин господар.

Тя взе кофата и се приготви да полее насапунисаната му глава.

— Щях да ти покажа кой е придирчив, лудетино, но се сетих, че точно сега държиш кофата с водата. Сипвай бавно и внимателно. През това време аз ще търкам в корените, за да изплакна сапуна напълно.

Мод започна да го полива с вода, а той масажираше главата си. Тя гледаше като хипнотизирана сапунените вадички, които се стичаха по гърба му.

— Достатъчно. Имаш още шансове, Майк. Някой ден може да станеш добър камериер и да зачерниш живота на някой стар, беден и изкуфял херцог. — Графът избърса водата от очите си, при което Мод се засмя. — Сега ще видим дали умееш да търкаш. Вземи изтривалката и сапуна и започвай. Топлата вода ми действа добре. Вече не се чувствам толкова схванат и слаб.

Мод реши, че това ще бъде върхът на падението й. Ръцете не й се подчиняваха, а и не можеше да си наложи да затвори очи. С една ръка се подпря на неговото насапунисано и топло рамо, докато с другата търкаше гърба му, като на врата и раменете пипаше по-внимателно, предполагайки колко схванат се чувстваше графът след високата температура и главоболието, после плъзна ръка надолу към кръста му, насилвайки се да спре там. От плътта му бликаха твърдост и сила. Запленена от красотата на мъжкото тяло, тя жадно изпиваше с очи гледката, която се откриваше пред нея.

Почти несъзнателно Мод остави изтривалката и започна да разтрива раменете и гърба на Едуард, за да облекчи болките му. От годините, прекарани в работа по конете, ръцете й бяха станали силни и сръчни и тя почувства постепенното му отпускане. Удивляваше се как един толкова як и добре сложен мъж може да има тъй нежна и хубава кожа.

— Това ми въздейства чудесно, Майк. Сякаш изсмукваш отровата от тялото ми.

Радфорд с въздишка се облегна назад и се пресегна за изтривалката. Мод го изпревари и му я подаде, след което замаяно се отпусна на стола. Ръцете й трепереха, но се надяваше графът да не забележи това. Иззад гърба му наблюдаваше как той последователно вдигна двата си крака, за да ги сапуниса. После се зае с гърдите и ръцете си, след което изтривалката изчезна под сапунената вода. Дишането й се учести и Мод се уплаши да не припадне. Сега стаята й се струваше толкова топла и влажна…

— Ще ме полееш ли с още една кофа вода, за последен път?

Гласът на графа я извади от унеса й и тя автоматично посегна към втората кофа, оставена на камината, и наля в нея малко вряла вода от бакъра, окачен над огъня, после разбърка и опита водата, за да е сигурна, че няма да го опари. След това бавно и внимателно поля главата и раменете му, докато не изплакна и последните следи от сапуна.

— Достатъчно, момче. А сега ми подай хавлията за главата.

Мод взе една от хавлиите и му я подаде. Той я разгъна и избърса главата си с нея, после я метна на раменете си.

— Мисля, че съм готов и мога да изляза, макар да ми се иска да кисна тук цяла вечност.

А аз бих могла да ви гледам цяла вечност, помисли си Мод, изненадана от чувствата си.

— Опасявам се, че ще се наложи да ми помогнеш да стана. Краката ми сигурно още се клатят — пошегува се той.

Мод застана до него и го хвана за все още топлата му и хлъзгава ръка, след което му помогна да се изправи. Застанала зад гърба му, тя се пресегна да вземе другата хавлия. След като я разгъна, Мод започна да го бърше, като се вдигаше на пръсти, за да стигне широките му рамене.

— Дай аз да се доизсуша, а ти ми донеси халата. Мисис Формби сигурно е права, че мога да настина.

Графът нехайно взе хавлията от Мод, без да забележи вълнението й. Тя се обърна и взе халата от закачалката до камината, изтърси го и го разпери така, че да може направо да му го надене. Тогава извърна очи към него.

Графът бе излязъл от ваната с лице към нея и бе захвърлил втората хавлия на пода. С другата кърпа той продължаваше да бърше косата си, забравил за Мод, която стоеше като закована и втрещено го гледаше. Беше вдигнал ръце и едрият му гръден кош се открояваше. Нямаше шкембе като Джон. От пъпа му се спускаше тъмна окосмена ивица, която колкото повече слизаше надолу, толкова повече се разширяваше. Мод не посмя да погледне по-нататък. Едва се сдържа да не ахне, после бързо вдигна халата и скри лицето си зад него.

Задъхана от вълнение, Мод се опита да успокои мислите си, но топла вълна обля корема и слабините й. Не можеше да разбере чувството, което тъй я сгорещяваше. Засрамена и смутена, тя едва си поемаше въздух. Графът беше красив като гръцки бог, а тя се чувстваше като някой простосмъртен от древните митове, който тайно го наблюдава. Имаше усещането, че всеки момент ще я порази гръм.

Вместо това, Мод усети как Едуард пъхна двете си ръце в ръкавите на халата, който тя несъзнателно държеше разперен, и се загърна с него.

— Смятам да седна малко и да прегледам кореспонденцията си. — Радфорд се запъти към писалището, като междувременно се опитваше да завърже колана на тъмния копринен халат. — Предай на мисис Формби, че вече могат да изнесат ваната и да сменят чаршафите в леглото. Кажи й също, че днес няма да се преобличам, нито ще слизам долу, затова нека не си правят труда да готвят. — После прехвърли писмата, които икономката беше наредила накуп на писалището, и се спря на един син напарфюмиран плик. С лека усмивка той го доближи до носа си. — Свободен си, Майк.

Мод беше отпратена.