Кори Макфаден
Среднощна заблуда (5)

Пета глава

— Почакай, момче, не се напрягай да ходиш. Ние ще те занесем вътре.

Радфорд се показа на прозорчето на каретата и махна с ръка на лакея, който ги посрещна на вратата. Мод се беше сгушила в тъмния ъгъл на седалката. Главата продължаваше да я боли, затова с охота прие предложената й помощ. Все още не бе отговорила на въпроса на графа — колкото повече отлагаше, толкова по-добре беше за нея. Надяваше се Радфорд да я остави да поспи и тогава нямаше да има нужда да му дава каквито и да е обяснения. Така или иначе Мод възнамеряваше да се измъкне от къщата още в ранни зори, преди графът да се е събудил.

Мартин, който години наред работеше като лакей при Радфорд, не издаде по никакъв начин изненадата си при вида на мръсния хлапак, легнал върху възглавницата на господаря му. Това, което го смая обаче, беше нареждането на графа да вдигне този невероятно мръсен „вързоп“ и да го внесе в къщата.

С почти недоловимо раздразнение Мартин отвърна:

— Да, милорд. — Без да се церемони много, той взе Мод на ръце. — Къде да оставя този младеж, милорд? — попита Мартин с неодобрителна нотка в гласа.

Радфорд се подсмихна — слугите бяха далеч по-самолюбиви от господарите си.

— Засега го остави в кухнята, Мартин. Първо ще помоля мисис Формби да прегледа раните му.

— Да, милорд. — На мисис Формби още по-малко щеше да й се понрави този кален „вързоп“, захвърлен в чистата й кухня!

Мартин бързо се скри във входната врата на градската къща. На път за кухнята Мод успя да зърне само кремавия цвят на стените и масивните корнизи. С всяка стъпка на лакея болката в главата й нарастваше и тя с нетърпение очакваше мига, в който щеше да остане сама. Мартин я стовари в един стол с твърда облегалка. Мод се намести удобно и с интерес огледа стаята.

Кухнята беше голяма и все още не бе изстинала от огъня, на който беше приготвена вечерята. Мод седеше пред една дълга дървена маса, която буквално блестеше от чистота. Всъщност цялата кухня лъщеше като огледало. В средата на стаята имаше железен плот, от който висяха по големина идеално излъскани тенджери и чайници. До едната стена се виждаше красив бюфет от махагоново дърво. Наредени като войници, върху него съхнеха съдовете от вечерята и един внушителен супник, който стърчеше над тях. На масата беше оставена купа с лъскави ябълки — явно някой си бе направил труда да ги избърше с кърпа. „Наистина ли се намирам в кухня или съм попаднала в някакъв музей?“ — почуди се Мод.

Когато мисис Формби влетя през вратата откъм коридора, Мод си изясни всичко. Никога не бе виждала по-страшна икономка! Прошарената й коса беше хваната на толкова стегнат кок, че нито един косъм не стърчеше встрани. Кръглото грозновато лице на възрастната жена имаше строго изражение, подчертано от силно присвитите й устни. Ръцете й, скръстени върху пристегнатите с корсет гърди, бяха пухкави и бели, а ноктите им — дълбоко изрязани и болезнено чисти. Само нейните кафяви очи, зорки и озадачени, излъчваха топлина. Беше облечена в черна вълнена рокля, освежена единствено от старомодна колосана бяла яка. Изведнъж на Мод й хрумна, че мисис Формби сигурно държеше тази яка на нощното си шкафче, за да й е подръка, в случай че й потрябва през нощта. Зад нея се появи лорд Радфорд. Даже той стоеше на почтително разстояние от икономката.

— Това е момчето, мисис Формби. Съжалявам за настъпилата бъркотия, по каретата ми го събори в калта… — Графът виновно млъкна.

На Мод й се стори, че той се боеше да не бъде наказан за случилото се.

— Хмм! — изсумтя мисис Формби.

Мод усети, че и двамата се бяха вторачили в нея и едва събра кураж да погледне икономката в очите. Изведнъж й се прииска да изглежда чиста и спретната! Почуди се дали самата кралица има толкова внушителна осанка. Мисис Формби протегна ръка и изви лицето на Мод към светлината. Най-неочаквано тя нежно отметна назад кестенявите къдрици, които падаха върху челото на Мод.

— Доста лошо се е ударил — въздъхна мисис Формби. — Какво е правел завеяният Хобс, че е връхлетял върху момчето?

Съвестта на Мод проговори и тя забрави, че трябва да бъде по-предпазлива.

— Съжалявам, госпожо. Навън беше толкова тъмно, а и дъждът валеше като из ведро. Той не е могъл да ме види… а и аз не го видях — смотолеви тя набързо, тъй като се уплаши да не хвърлят вината върху нея.

— Хмм! — Мисис Формби изсумтя отново и продължи да разглежда Мод. — Е, щом не дрънка глупости и може сам да се движи, значи нищо му няма. Ще се погрижа за него, милорд.

— Ами… да, разбира се. Благодаря ви, мисис Формби.

Графът явно усети, че тя повече не се нуждае от него, затова бързо излезе от стаята! Това зарадва Мод, тъй като нямаше да има нужда да отговаря на въпросите му.

— Как се казваш, момче? — попита мисис Формби.

Мод се стъписа — та тя изобщо не се бе сетила за това!

— М-м-майк! — неуверено измънка тя, но бързо добави: — Госпожо! — Тази жена можеше да всее страх дори и у кралицата!

— Майк чий, дете? Не може да нямаш фамилно име.

Тя беше неумолима и Мод притеснено преглътна.

— Рамзи, госпожо — отвърна тя, доволна, че се бе сетила за име, близко по звучене до Ромни, защото щеше да го запомни по-лесно.

— Много добре, Майк Рамзи, засега това е достатъчно. Утре ще ми обясниш откъде си и какво е семейството ти. Тази вечер ще те изкъпем с топла вода и ще те сложим да спиш. — С властно движение на ръката мисис Формби нареди на Мартин отново да вдигне момчето.

Баня… топла и приятна баня… Мод не можеше да се държи на краката си от болка и изтощение. Но защо нещо я притесняваше? Баня ли! О, боже! Не трябваше да им позволи да я изкъпят! Веднага щяха да разберат, че е момиче!

Мартин се затътри след икономката нагоре по задното стълбище, здраво хванал Мод в ръцете си. Най-сетне стигнаха таванския етаж и лакеят изчака, докато мисис Формби намери ключовете си и отвори вратата. Прекосиха прага и се озоваха в подредена малка стаичка, в която имаше легло, малък скрин и дървен стол. Никакъв прах и нищо излишно.

— Но, мисис Формби, не бих искал да ви притеснявам. Сам ще се изкъпя, след което ще си легна. Ще се справя, уверявам ви. — Мод умолително погледна възрастната жена, след като Мартин я остави на стола.

В очите на мисис Формби се четеше задоволство.

— Това е чудесно, Майк. Изглеждаш достатъчно силен, за да се изкъпеш, а и по-голяма част от прислугата си е легнала вече. Мартин ще ти донесе вода, сапун и кърпа. И добре да се изкъпеш, чуваш ли? Не ми се ще да изцапаш чаршафите на леглото само защото те е домързяло да се изтъркаш добре.

— Да, госпожо — почтително отвърна Мод.

По-скоро щеше да умре, отколкото да изцапа нещо в къщата.

Мисис Формби се обърна и напусна стаята, като преди това хвърли бегъл поглед на Мартин, който сякаш казваше: „Гледай да не се разтакаваш!“. Лакеят бързо последва икономката.

Мод въздъхна облекчено, когато вратата се затвори след тях. Не можеше да повярва, че щяха да я оставят на мира поне през нощта. Чак сега осъзна колко много е уморена. Искаше й се единствено да се мушне под топлите и чисти завивки на тясното легло. Но първо трябваше да се изкъпе, разбира се.

 

 

В една разточително обзаведена стая два етажа по-долу придирчивият камериер се суетеше около своя господар. Той настояваше графът да се преоблече веднага, тъй като се бе намокрил до кости по време на това злополучно пътуване. Радфорд обаче се притесняваше да не закъснее прекалено много за играта на карти в „Уайт“, поне не повече, отколкото се смяташе за модерно. Седнал в едно кресло, Радфорд разсеяно пъхаше краката си в ботушите, които лакеят се опитваше да му надене, погълнат от мисълта как да провери надигащите се в него съмнения, че херцог Сомсби, в допълнение към другите си перверзни наклонности, мами на карти.

Предната вечер херцогът с удивителна лекота бе спечелил две хиляди лири от младия Бромптън, а това беше цяло състояние. Момчето само си бе виновно, че залагаше толкова високо. Все пак беше много странно, че херцогът бе започнал да печели едва в последните раздавания, когато по принцип се решаваше съдбата на всяка игра. Иначе Сомсби не се проявяваше особено блестящо на карти.

Това не се случваше за пръв път и ако Радфорд не се лъжеше, херцогът подбираше добре жертвите си. Преди няколко години Томас Адърли бе сполетян от същата участ. Подобно на Бромптън, той също беше богат младеж и неопитен картоиграч, който съвсем по хлапашки изгаряше от нетърпение да бъде приет като равен между мъжете. Също като Бромптън, отначало бе спечелил малко пари, които все пак бяха достатъчно, за да погъделичкат младежкото му самолюбие.

Замаян от брендито, с напредването на вечерта Адърли бе станал по-невнимателен, по-буен и бе започнал да губи постоянно малки суми, които нарастваха в ужасяващи цифри. Тогава Радфорд играеше карти на съседна маса. Някои от посетителите бяха отдали успеха на херцога на големия му късмет и на неопитността на момчето, но Едуард се съмняваше в това.

Самият Радфорд тъкмо бе навършил пълнолетие и бе станал граф, когато за пръв път игра комар със Сомсби. Тази вечер бе оставила болезнено жив спомен в съзнанието му, какъвто само едно изключително унизително преживяване можеше да предизвика. Херцогът си беше сложил грим, макар това вече да излизаше от мода, а на едната си буза имаше изкуствена бенка. Неговото червендалесто подпухнало лице бе покрито с дебел слой оризова пудра и Сомсби, облечен в сатенени панталони с пастелен цвят и бяла копринена риза, опната около голямото му шкембе, приличаше на папагал. Но не външният вид на херцога порази графа. У Сомсби имаше нещо необичайно — нещо, което тогава Радфорд не бе успял да долови. Херцогът беше хитър и уязвим, а студеният му поглед излъчваше страстен копнеж.

Като всеки самонадеян младеж, Радфорд се бе възгордял с картоиграческите си познания, натрупани най-вече в игри с конярите и приятелите на баща му. Подобно на Адърли и Бромптън, в началото Радфорд спечели без никакви проблеми и развеселен от брендито, се смееше гръмко на тъпите вицове на херцога.

Неусетно останалите комарджии се оттеглиха и в залата останаха само замаяният от алкохола Радфорд и херцог Сомсби. Ако графът беше малко по-наблюдателен или по-трезвен, той неминуемо щеше да забележи промяната, настъпила у херцога. Докато в началото на вечерта Сомсби се държеше любезно, почти глуповато и обръщаше повече внимание на влизащите и излизащи посетители, отколкото на картите, към края заигра по-съсредоточено. Доста замаян от алкохола, Радфорд едва успя да следи картите и продължи да играе, без да забелязва, че печалбите му се бяха стопили и дори бе задлъжнял. Графът беше загубил петстотин лири, когато изневиделица се появи неговият ангел-спасител в лицето на най-добрия приятел на покойния му баща.

— Момчето ми, боя се, че ще те помоля за една услуга — намеси се лорд Карътърс. Радфорд дори не го чу. — Конят ми се нарани, а аз не се чувствам добре. Питах се дали не би си направил труда да ме закараш у дома. — При тези думи графът се обърна и с недоумение се вторачи в Карътърс. — Усещам силна болка в гърдите, иначе не бих посмял да прекъсна играта ви.

Радфорд първо погледна картите си, после се обърна към херцога. Отдавна не беше поглеждал към него, затова се стъписа от гневното изражение, изписано върху напудреното му лице. Радфорд не беше в състояние да сметне наум каква сума бе изгубил, но беше уверен, че след няколко раздавания щеше да си възвърне парите. Смяташе, че късметът скоро ще напусне съперника му, който цяла вечер се правеше на палячо. Долавяйки колебанието на Радфорд, лорд Карътърс здраво и настойчиво го стисна за рамото. Двамата си размениха изпитателни погледи. Пияният граф се разкъсваше между моралното си задължение към приятеля на покойния си баща и желанието си да изиграе още няколко ръце, за да се оттегли от играта като победител.

— Нуждая се от помощта ти, момче — промълви Карътърс.

Радфорд сякаш се пробуди от дълбок сън.

— Разбира се, сър. Ние току-що свършихме, Сомсби, нали така?

Злобно присвил устни, херцогът го изгледа гневно. В този късен час гримът му изглеждаше още по-ярък. Той не продума. Тогава Радфорд стана, хвана Карътърс под ръка и двамата се запътиха към вратата, прекосявайки празния салон.

— Извинете, милорд, попитах ви дали не предпочитате да излезете с вълненото наметало вместо със сатененото. Боя се, че отново ще завали — прошепна камериерът, прекъсвайки с неохота мислите на господаря си, но все пак трябваше да разбере предпочитанията му.

Радфорд се отърси от тези неприятни спомени и втренчено изгледа своя камериер.

— Нека бъде вълнената, Брукс.

Той стана, за да погледне в огледалото резултата от работата на камериера. Никак не е зле, помисли си графът. А когато деловата част от вечерта приключеше, прелестната Бела щеше да го приеме в обятията си.

 

 

Когато каретата сви по пътя и навлезе в калната алея, която отвеждаше до къщата, Клер забеляза, че имението е потънало в мрак. Само прозорците на библиотеката бяха осветени от мъждукащия проблясък на някаква свещ. Тя въздъхна с облекчение — Джон я очакваше. Цяла вечер бе стояла като на тръни, силно притеснена от развоя на нещата в Ромни Манор в нейно отсъствие, и й бе коствало доста усилия на волята да следи разговора по време на вечерята. Даже в момента изобщо не обръщаше внимание на Джеймс, който хъркаше до нея в тъмната карета.

С блеснали от вълнение очи Клер се наведе напред и надникна през прозорчето, сякаш от това разстояние можеше да разбере какво се бе случило. Колкото повече се приближаваха до къщата, толкова повече се засилваше вълнението й. Зловещият й смях отекна в дъждовната нощ. Беше уверена в успеха на Джон. Много добре съзнаваше, че Мод никога не би се омъжила за сина й по свое желание. Тази малка „кучка“ трябваше вече да е в леглото, унесена от лауданума. Беше обезчестена и омърсена и нито един порядъчен мъж нямаше да я поиска за жена. И когато Мод се събудеше, Клер щеше най-подробно да й обясни, че е останала без пари, без чест и без семейство, ако се изключеше безобидният пияница Джеймс, който й беше чичо. Щеше да бъде принудена да се омъжи за Джон и цял живот да е зависима от него.

Клер с радост си мислеше за предстоящия разговор с Мод. С удоволствие щеше да унизи гордата мис Ромни и да я доведе до просешка тояга. Тогава всичко щеше да стане нейна собственост, след като преди години по неволя се бе превърнала в една обикновена икономка. Нима някой щеше да се усъмни в Божията воля, ако младата мисис Ромни починеше от остри болки в стомаха, след като родеше наследник?

Каретата спря рязко пред главния вход на Ромни Манор. Джо още не бе успял да слезе от капрата, когато Клер със замах блъсна вратата.

— Защо се мотаеш, глупак такъв! Няма да те чакам цяла нощ!

Гласът й разцепи мрака и накара Джо да побърза. Той чевръсто скочи на земята и помогна на господарката си да слезе. Веднага щом стъпи в калта, Клер хукна към къщата. Поведението й озадачи силно Джо, тъй като по принцип господарката на имението се държеше надуто и префърцунено пред прислугата. В този момент отнякъде изникна другият коняр, Джак, който ухилено го погледна и кимна с глава към бягащата Клер, сякаш намекваше, че за разлика от мъжете, жените не могат да издържат дълго време без тоалетна. После, свикнали с пиянството на господаря си, двамата изправиха на крака почти безчувствения Джеймс. Тази нощ положението беше малко по-добро. С тяхна помощ можеше да върви и не им се налагаше да го носят нагоре по стълбите към стаята му.

Клер влетя през входната врата, оставена отключена, тъй като в къщата нямаше иконом, който да ги посреща и изпраща. Тя се спря и се ослуша, за да разбере дали не се е случило нещо нередно. Навсякъде цареше тишина. „Чудесно!“ Тогава Клер се стрелна към отворената врата на библиотеката, убедена, че Джон я очаква там, за да й разкаже за развоя на вечерта. Тя затвори вратата зад гърба си, за да попречи на двамата прислужници да подслушат разговора й с Джон, докато се качват нагоре с товара си. Клер самодоволно се подсмихна, но изведнъж осъзна, че стаята е празна. Стъписана, тя се закова на място и се почуди дали Джон наистина бе имал нахалството да си легне, оставяйки я в неведение цяла нощ. В този момент обаче вниманието й беше привлечено от безпорядъка в библиотеката. До дивана лежеше съборена масичката. При вида на тази бъркотия Клер се подсмихна. Явно не бяха успели да стигнат до всекидневната и Джон наистина бе нападнал Мод, помисли си тя и се запъти да оправи масичката.

Изведнъж зърна ботушите на сина си, които се подаваха иззад дивана. Тя изписка ужасено и се втурна към Джон, коленичи до него и огледа проснатото му тяло.

— О, скъпи! Милият ми! Какво ти е сторила тази мръсна кучка? — Клер ахна, когато протегна ръка и напипа дълбоката рана, която преминаваше по протежение на цялото му лице.

Сякаш в отговор на въпроса й Джон се размърда и изстена от болка, след което бавно отвори очи.

— Мамо? — немощно прошепна той.

— Да, скъпи, аз съм. Какво се е случило? Къде е Мод? — Клер нежно започна да бърше лицето му, но кръвта беше засъхнала.

— Не знам къде е тази проклетница. Навярно горе. Само да я намеря — ще я убия.

— Не се е съгласила да се омъжи за теб, така ли? Съпротивляваше ли се?

— Да, по дяволите! Като ме гледаш, мислиш ли, че е припаднала от радост при тази мисъл? — Лека-полека Джон започна да се съвзема и понечи да се изправи. — Направих й порядъчно предложение. Тя едва не ми се изсмя. И когато се опитах да я убедя, че брачното ложе ще й хареса, тя ме цапардоса с това. — Джон вдигна гърлото на гарафата, която преди беше пълна с бренди, и смъртоносното „острие“ блесна на светлината от свещта.

— Трябва да повикам доктор, за да види лицето ти. После ще се кача горе и ще намеря тази кучка. Ще я съдя за това — изръмжа Клер и се изправи.

— Не! За бога, майко, луда ли си? Ще заприличам на най-големия глупак, задето съм й позволил да ме надвие. Почакай малко, дай ми няколко минути да си събера мислите.

С помощта на майка си Джон бавно се изправи и се тръшна на дивана. В този момент Клер долови шума на слугите от коридора, които бавно се качваха нагоре, и несигурните стъпки на Джеймс, чиито подковани ботуши тропаха, докато го влачеха. Тя погледна към вратата и направи знак на Джон да мълчи. Безмълвно изчакаха стъпките да отминат.

— Бих пийнал малко бренди, майко. В къщата има ли още бренди, което да не е подправено? — злъчно попита той.

Забелязвайки счупената гарафа, Клер побърза да изпълни желанието му.

— Да, миличък, сега ще отида до трапезарията.

Тя го потупа разсеяно по рамото и напрегна слуха си, за да чуе кога вратата на стаята на Джеймс ще се затвори. Джо се нуждаеше от помощта на коняря, за да съблекат мъжа й и да го сложат да спи, а междувременно тя можеше незабелязано да се измъкне от библиотеката и да донесе малко бренди. Тази вечер нямаше желание да се среща с прислугата. Щом дочу далечното тръшване на вратата на Джеймс, Клер стана и бързо излезе, връщайки се само след миг с две чаши и пълна гарафа с бренди. Заключи вратата след себе си.

— Хайде, скъпи, пийни това, ще те ободри. — Клер му поднесе препълнена чаша и самата тя си наля доста бренди. После седна до сина си и намръщено разгледа обезобразеното му лице. — Трябва да решим какво да правим. Все още настоявам да се обърнем първо към съда, преди Мод да ни е изпреварила. Ако отидеш преди нея при тях, те няма да те заподозрат в изнасилване.

— Майко, това е абсурдно. Тя няма да посмее да го направи. Знаеш колко много държи на честта на семейство Ромни. — Джон се изсмя ехидно. — Скъпоценното име Ромни, въплътено в този грохнал алкохолик на горния етаж и Мод, която единствено може да продължи рода по права линия. Колко прекрасно би било именно моите деца да продължат този род!

Джон изпи наведнъж чашата си и Клер понечи да я напълни отново.

— Не, мамо. Предлагам да действаме според първоначалния ни план. В края на краищата малкият ни сценарий изобщо не се е променил, освен че Мод ще изпита повече болка, отколкото удоволствие в брачното си ложе… — Той млъкна, за да отпие отново от втората си чаша бренди и разкървавеното му лице се изви в зловеща усмивка. — Предлагам да продължим да действаме, както решихме първоначално. Всъщност нека не се бавим много. Мод много се разстрои, когато й съобщих, че ти е длъжница — в интерес на истината, беше шокирана. — Двамата се засмяха с глас. — Изобщо не се усъмни в думите ми. Струва ми се, че няма ни най-малка представа за истинското състояние на нещата. И ако все още не може да се съвземе от лекото ни… недоразумение, това ще ни помогне да я надвием. Не мисля, че тази малка проклетница ще ни се изплъзне пак.

Джон предпазливо попипа лицето си и изтръпна от усещането за кръв по него.

— Ще я заплашим, че ако не се омъжи за мен, ще осъдим имението да ни върне дълговете и ще я изхвърлим на улицата. В такъв случай няма да има избор. — Джон отново изпразни чашата си.

Клер замислено му сипа още едно бренди.

— Май имаш право. Поне можем да й попречим да отиде при представителите на закона. Трябва да запомниш, скъпи, че според закона ние сме абсолютни голтаци. Имението не ми дължи нищо. Точно обратното, през изминалите години успяхме доста да го пооскубем. Ако се проведе разследване, ще изгубим. — Клер млъкна и изпи питието си. — В крайна сметка не виждам по какъв начин тази проклетница може да разбере истината, а щом е повярвала на историята ти, надали ще се опита да оспори твърдението ти, освен ако не предприеме разследване на своя глава, в което доста се съмнявам. Само да не забравя да уведомя мистър Парсънс за случилото се. Трябва да съм убедена, че ако Мод се обърне към него с писмо, той ще знае какво да й отговори.

Клер стана и отиде до вратата, но се ослуша внимателно, преди да я отвори.

— Не се чува никакъв шум. Тоя алкохолик горе сигурно вече си е легнал. Сега ще се кача да я доведа тук. Трябва да сме сигурни, че няма да се развика. Джеймс не би се събудил даже да има земетресение, но Джо може да я чуе, ако вдигне голяма врява, макар че шумът трябва да бъде доста силен, за да стигне до тавана. Затова ще ме оставиш аз да говоря. В никакъв случай недей да миеш лицето си. Искам тази кучка да види какво ти е сторила.

Тази малка хитруша ще си плати за стореното, помисли си Джон, справяйки се и с третата чаша бренди, и отново посегна към гарафата. При мисълта за унижението, на което щеше да подложи Мод тази вечер, принуждавайки я да се омъжи за него, той усети стягане в слабините си. Съпротивата й му бе харесала до момента, в който тя го цапардоса с гарафата по главата. Пред очите му изплува споменът за заоблените й гърди, изскочили изпод разкъсаното й деколте, и за топлата плът на корема й, подала се изпод съдраното й бельо. Нейните писъци и силно забитите й нокти само бяха увеличили удоволствието му. Щеше да я накара да си плати скъпо за болката, която му бе причинила, нямаше да й позволи да се размине така леко…

Шумът от тичащи стъпки извади Джон от похотливия му унес и той се извърна към вратата, която рязко се отвори.

Клер затвори вратата възможно най-тихо и задъхана, се облегна на нея.

— Няма я в стаята й — просъска тя. — Леглото й е оправено! Къде, по дяволите, се е дянала?

— Проклет да съм, ако знам, майко. Бях в несвяст, не си ли спомняш? Предполагам, не е стигнала далеч. Сигурно ме причаква зад някой ъгъл. — Джон потрепери на шега и шумно сръбна от чашата си. — Дали не е в конюшнята? Тя обича конете повече, отколкото нас.

— Трябва да я открием веднага. Не бива да рискуваме да разкаже за случилото се на някой от съседите. Ще станем за смях. — Клер пое дъх и продължи: — Джон, ти провери в конюшнята, а аз ще я потърся в другите стаи на горния етаж. Не може да е излязла в този дъжд! Сигурно е някъде наблизо. Преди да излезеш, погледни на долния етаж. Може да се е скътала в някое ъгълче. Само да ми падне в ръчичките! — Клер беше бясна. — И гледай да не вдигаш много шум! Джо и прислужничките са на тавана, а Джак спи в плевника над конюшнята. Не искам да се събудят. — Тя изскочи в тъмния коридор.

Джон бавно отпи от чашата си и олюлявайки се, стана. Не изгаряше от желание да обикаля цяла нощ из къщата и оборите. Всъщност колкото повече си мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че мястото му е в леглото. Но не смееше да не изпълни заръката на майка си и затова реши да свърши колкото може по-бързо с обиколката. Той заклати тежкото си туловище към вратата, рискувайки всеки момент да падне. „Проклета кучка!“

 

 

Чорлава и запъхтяна, след половин час Клер се върна в библиотеката, явно извън себе си от гняв. Джон лежеше, проснат на дивана, като единият му крак висеше навън, и хъркаше като дъскорезница.

— Събуди се, Джон! Събуди се! — Така го разтърси, че чак зъбите му затракаха. — Никъде не мога да я открия! Нямаше ли я в конюшнята? — Клер задърпа Джон за жакета и се опита да го изправи на крака.

— Стига, майко! Престани! Буден съм. — Силно замаян от алкохола, Джон едва успя да седне. — Не, не я открих никъде. — Главата го цепеше, а и раната на лицето страшно го болеше. Трябваше да почисти кръвта още преди да се напие и да заспи. — Щом я няма, значи наистина се крие, мамо. Тази вечер не можем да сторим нищо повече. Хайде да си лягаме, ще я потърсим на сутринта.

— Как може да си такъв глупак, Джон! Трябва да я намерим сега. Ако е избягала, трябва незабавно да отидем при Парсънс в Лондон. Така ще знае какво да я излъже, ако тя започне разследване. Погледнах в гардероба й. Нито една рокля не липсва. — Клер закрачи напред-назад из стаята.

— Надали е отишла при съседите, облечена само по долна риза, майко. Доколкото си спомням, май беше доста скъсана, за да се представи с нея пред хора. Няма нужда да се притесняваш. Сигурно се е скрила някъде, за да премисли всичко наново и утре ще се появи на закуска. — Джон беше твърде склонен да приеме най-доброто, за да може да си поспи спокойно.

— Няма да останем за закуска, Джон. Нима не разбираш нищо? Трябва да бъдем в Лондон рано сутринта, преди още кантората на мистър Парсънс да е отворила. Той ще ни посъветва какво да предприемем. Тя е изчезнала. Убедена съм в това. Просто не знам къде е отишла.

— Ще тръгнем призори, мамо! Сега е едва полунощ. Няма нужда да бързаме чак толкова, нали? — Въпреки това Джон съзнаваше, че след четири часа главата щеше да го цепи още по-силно.

Но майка му беше категорична.

— Можеш да поспиш на път за Лондон, Джон. Пътуването трае два часа. Преди да си легнеш, внимателно си измий лицето. Иначе раната ще се инфектира и ще остане жесток белег. — Клер му помогна да се изправи на крака и го бутна към вратата. — Ще те събудя, когато стане време за тръгване. През нощта ще претърся основно къщата. Още не сме проверили в килера. И без това няма да мога да мигна. Сигурен ли си, че провери основно в конюшнята?

— Да, мамо, напълно съм сигурен — вяло отвърна той.

Жадуваше да се махне по-скоро от майка си и да се качи горе, където поне щеше да си поспи малко.

— Добре, скъпи, лека нощ. И не забравяй какво ти казах за раната. — Клер го остави в коридора и се запъти към килера.

Докато се качваше по стълбите, Джон направо съжали Мод, мислейки за злобната си майка. Клер нямаше да се успокои, докато не върнеше племенницата си обратно в семейството и не я затвореше в къщата. Независимо от това Мод, тази малка проклетница, бе белязала лицето му завинаги и го беше отблъснала. Е, братовчедка му сама си бе изпросила наказанието и той щеше да се погрижи тя да го получи.