Кори Макфаден
Среднощна заблуда (25)

Епилог

Едуард Алмсуърт, деветият граф от рода Радфорд, седеше на бюрото си и със спокойно изражение преглеждаше кореспонденцията си. Сега той прекарваше повече време в имението си, тъй като през последните няколко години градът вече не го влечеше. В стаята цареше тишина, с изключение на слабото тиктакане на големия часовник на камината.

Пронизителен писък разцепи тишината и Едуард въздъхна. След малко до тихото му убежище достигна шумът от тичащи стъпки. Той тъкмо се приготви за предстоящото нахлуване в стаята, когато вратата се отвори със силата на ураган.

— Татко! Татко! Днес е мой ред да бъда първа! Така е! Така е! Мама каза…

— Не е така! Вчера разменихме реда си, не си ли спомняш? Оставих те да минеш първа, когато открихме… — Малкото момченце изведнъж млъкна и се изчерви. — Не се ли сещаш, Моли! — сконфузено добави то, приканвайки я да си припомни уговорката им.

Моли също се сконфузи. Тя си спомни за размяната, но се учуди на глупостта на Майк да издаде белята, за която не ги бяха хванали предния ден.

Малките лорд Питър Луис Радфорд и лейди Мери Мод Радфорд, на които вкъщи викаха Майк и Моли по причини, известни единствено на влюбените им родители и може би на мисис Формби, стояха безмълвно един срещу друг и се гледаха накриво.

Радфорд изгледа последователно двете червенокоси изцапани деца, удивлявайки се за пореден път колко очарователни и едновременно мръсни можеха да бъдат. Забеляза смутеното им объркване и разбра, че съвсем скоро щеше да излезе наяве поредната им беля. Вероятно някъде бяха скрили змия — това винаги ги забавляваше. Друг път Хобс виждаше най-хубавите си ботуши, оплескани с кал точно когато се канеше да излезе на среща. Близнаците бяха големи палавници и не спираха да търсят нови бели и жертви.

— За какво трябва да се редувате днес? И какво сте открили вчера? — попита Радфорд с престорена сериозност.

Близнаците се спогледаха съзаклятнически. Сякаш постигнали безмълвно споразумение, Моли се обърна важно към баща си:

— Нищо, татко. Мисля, че можем да се оправим сами. Съжаляваме, че те прекъснахме.

Като по заповед близнаците се обърнаха, за да излязат.

— Хей, вие двамата, почакайте.

Строгият тон на Радфорд накара децата да се обърнат. На лицата им се изписаха разочарование и твърда решимост.

— За какво сте се редували вчера? — с престорено безразличие попита графът.

Тишина.

— Е?

Най-накрая Майк, който говореше от името на двамата винаги щом трябваше да обяснят поведението си в някое по-опасно положение, каза:

— Всъщност не е нищо важно, сър. — Пое си дъх. Този номер можеше да мине при бавачката, но надали баща му щеше да се задоволи с такъв отговор.

— Какво не е чак толкова важно, сине?

Майк и Моли се спогледаха смутено. Прекрасно знаеха, че трябваше да отговорят истината. Макар понякога да увъртаха нещата, те никога не лъжеха.

Майк се окопити пръв, тъй като по принцип не беше страхлив. Не ги очакваше кой знае какво наказание. В крайна сметка те не бяха стреляли с пищовите.

Радфорд тъкмо обясняваше на малките виновници за опасностите, които крие оръжието, когато майка им и Джеймс влетяха в стаята. Близнаците си отдъхнаха — най-после бяха спасени.

С радостни викове те се спуснаха към чичо си Джеймс, като преди това дадоха по една целувка и на майка си. Тримата паднаха на земята и се сляха в боричкащо се кълбо от фусти и ботуши, заливайки се от смях.

Радфорд протегна ръка, привлече Мод в обятията си и двамата с любов се загледаха в децата.

Радфорд още не можеше да проумее как Джеймс бе издържал да не пийне капка алкохол след онази ужасна нощ, когато Клер и Джон се удавиха. С буден поглед и трезв ум той се зае да ръководи Ромни Манор, изпълнен с такъв ентусиазъм и енергия, сякаш изминалите ужасни години на запуснатост и измамничество никога не бяха съществували. Всъщност имението се бе превърнало в истинска забележителност под всеотдайното ръководство на Джеймс — точно такова, каквото си го спомняше Радфорд от годините, когато родителите на Мод се бяха грижили за него с вещина и любов.

За Радфорд беше пределно ясно, че на този свят Джеймс обича най-силно палавите си племенници, с изключение може би на нощите, които прекарва в игри на карти в своя клуб в Лондон, където ходеше от време на време, за да се позабавлява, възползвайки се от гостоприемството на градската къща на Радфорд. И въпреки че много напористи вдовици и стари моми се опитваха да се сближат с него — едни със заобикалки, други — с обезкуражаваща прямота, той си оставаше вдовец, за да не повтори грешката си с Клер.

Мод се извърна към съпруга си и го целуна по бузата.

— Ходих в Ромни Манор, за да разгледам новите конюшни — каза тя. — Чудесни са. Всъщност те лъщят от чистота, тъй като се поддържат както трябва.

Тя се усмихваше така, сякаш за нея Едуард беше центърът на вселената. Той искрено се надяваше да е така.

— Прекрасно, любов моя. Ще поискам пълен отчет от Джеймс, когато тези малки немирници престанат да го разкъсват на парчета.

Прегърнал своята красива съпруга, чиито дълги червеникавокестеняви къдрици ухаеха на люляк, граф Радфорд огледа шумния си дом и реши, че е чудесен.