Кори Макфаден
Среднощна заблуда (22)

Двадесет и втора глава

Мод лежеше сама в затъмнената стая. На челото й имаше студен компрес. Беше отпратила Ана, за да си почине малко, но още не можеше да заспи. Главата я болеше ужасно — сякаш Едуард й бе предал главоболието си. Той си бе тръгнал в значително по-добро настроение. Според него въпросът беше решен и вече можеха да се заемат с уреждането на финансовите въпроси на любимата му.

Мод трябваше да признае, че Едуард гледа на създалото се положение по-обективно, макар да преценяваше всичко от позицията на богатството и благосъстоянието си. В главата й се въртяха най-различни мисли. Леля й Клер беше позволила Ромни Манор да западне и бе облагодетелствала и двете си деца, но беше лишавала Мод и имението й от най-необходимите неща. И като капак на всичко, заедно със сина си бе скроила заговор, който прогони нищо неподозиращата девойка от собствения й дом. Без съмнение и двамата бяха големи злодеи. През последните няколко години Мод беше страдала поради липса на любов, но поне бе предполагала, че за имуществото й се полагат големи грижи.

Мис Ромни беше обзета от чувство на вина, независимо че от младите дами не се очакваше да си блъскат главите с финансови въпроси. Тя се укоряваше, че не се бе поинтересувала как се поддържа домакинството, как се уреждат сметките и как се управлява имението. Вместо това, се бе държала като палава мъжкарана, яздейки коне и шляейки се из полята, като междувременно бе оставяла цялата работа на Клер, защото не изгаряше от желание да се занимава с тази жена. Затова трябваше да приеме своя дял от вината за тази бъркотия. Ако си беше отваряла очите на четири, леля й нямаше да може да злоупотреби с толкова много пари, а Джон нямаше да успее да я излъже, че е стигнала до просешка тояга.

Но тогава нямаше да се омъжи за Едуард. При тази мисъл болката и вината й се изпариха като кишав сняг, разтопен от пролетното слънце. Никога не бе предполагала, че толкова много злини могат да доведат до някакви добрини. Дали не трябваше да напише благодарствено писмо на леля си? Тази мисъл я разсмя. Едуард имаше право, като гледаше в бъдещето и загърбваше миналото. Мод се унесе в лека дрямка, а устните й се извиха в усмивка.

На задната врата на къщата се звънна. Бетси чевръсто скочи, все още огорчена от кавгата, която й беше вдигнала готвачката заради джентълмена, потърсил графа преди известно време. Клетата девойка с нищо не можеше да се оправдае, че не бе попитала за името на мъжа и бе висяла на вратата, разговаряйки с този непознат така, сякаш беше продавачка на риба. Готвачката й бе обяснила с доста суров тон, че предстоящото напускане на Грейвс не трябва да стане причина „цялата къща да отиде по дяволите“.

Твърдо решена да поправи грешката си този път, особено след като готвачката можеше да я чуе от кухнята, Бетси отвори задната врата с надменна деловитост.

— Да? — надуто попита тя мъжа със съмнителна външност, който стоеше на площадката пред вратата.

— Трябва да предам една бележка на мистър Грейвс, мис. Той вкъщи ли е?

Мъжът говореше с уважение. Бетси не беше свикнала да се обръщат с толкова любезен тон към нея, затова надменното й изражение мигновено се изпари.

— О, да, горе е. Приготвя си багажа — с усмивка отвърна тя. — Вижте, той напуска този следобед. Ъ-ъ…

— Бетси! Това е достатъчно — провикна се готвачката от вратата на кухнята. Бетси подскочи уплашено и с пламнало от срам лице се обърна. — Влез в кухнята, момиче, аз ще се погрижа за госта.

Готвачката пристъпи заплашително към нея. Обърканото момиче й направи път и избяга в кухнята.

— Е? — попита възрастната жена, насочвайки вниманието си към фигурата на площадката, която, изглежда, изтръпна леко под строгия й поглед. — Какво желаете? Казвайте по-бързо, че нямаме време за губене, макар младата немирница да мисли другояче.

— Трябва да предам една бележка на мистър Грейвс, мем — плахо обясни той. — Ако може…

Без да се церемони повече, тя грабна плика от ръката на мъжа и го изгледа гневно, предизвиквайки го да се възпротиви на постъпката й.

— Аз… аз би трябвало да го предам лично на него, мем — с известно колебание продължи той. Готвачката не сваляше суровия си поглед от лицето му. — Но предполагам, че мога да го оставя на вас, ако бъдете така любезна да го предадете лично на мистър Грейвс — добави примирено. — По възможност веднага, мем, тъй като един господин желае да се срещне скоро с него — набързо смотолеви той. Не бе свикнал да разговаря с благородници, а тази жена, която беше готвачка в аристократичен дом, му се струваше недостижима като самия крал.

За секунда-две той я изгледа глуповато, но после реши, че разговорът им е приключил, затова се усмихна леко и килна шапката си на една страна. Още не се бе обърнал, за да слезе по стълбите, когато струя студен въздух го удари в гърба от затръшнатата след него врата.

Стиснала зъби от раздразнение, готвачката огледа затворения плик и с досада забеляза, че е добре запечатан с восък. Беше готова да даде седмичното си възнаграждение, за да разбере кой беше писал на стария мръсник. Двамата с Грейвс работеха в този дом повече от десет години, но много рядко си разменяха по някоя дума. Вината не беше нейна, защото тя по принцип се държеше доста приятелски с него, но самочувствието на иконома нямаше граници.

Обърна писмото и забеляза, че то не носи клеймото и почерка на баронета. Все пак хартията беше луксозна, а почеркът принадлежеше на благородник. Пъхна тайнственото писмо в джоба на престилката си. Изглежда, старият развратник беше разговарял с някого, след като графът го бе уволнил. Каква мерзост! Е, колкото по-бързо му предадеше писмото, толкова по-скоро можеше да разбере съдържанието му.

— Бетси! — извика готвачката, щом влезе в кухнята. Момичето метеше доста безуспешно. — Занеси това на мистър Грейвс и не се бави много! — Подаде й писмото.

— Да, мем — промърмори Бетси и излетя като хала от стаята, за да изкупи последното си провинение.

Готвачката се зае отново с пищната вечеря, която смяташе да приготви. Искаше да се постарае да няма оплаквания от храната в този специален случай — сдобряването между симпатичната мис Рамзи и господаря. Този дом безспорно щеше да се превърне в доста по-приятно местенце в отсъствието на вечно намръщения стар иконом.

Грейвс седеше в любимото си кресло, изхвърлено от всекидневната преди години и с времето станало още по-удобно. Замислено разглеждаше анонимното писмо, като го препрочиташе отново и отново, чудейки се за самоличността на подателя.

Съдържанието на бележката беше кратко и делово. С красив и образован почерк беше написано: „Склонен съм да вярвам, че към вас са се отнесли нечестно в настоящото ви затруднено положение. Много бих искал да ви помогна. Моля ви, елате след час в «Хоук ин хенд» до пристана. Прощавайте за неудобното място на срещата ни и за тайнствеността, в която е забулена тя, но е много важно да не бъда разкрит от мои познати. Репутацията на скъпото ми семейство зависи от нашата дискретност. Можете да ми се доверите“.

Най-отдолу нямаше нито подпис, нито инициали. Хартията беше луксозна, но на нея не се виждаше никакъв знак, който да показва откъде е купена.

Грейвс вдигна глава от писмото и сивите му очи се присвиха замислено. Първоначалният му необуздан гняв се бе уталожил преди няколко часа, но сега беше изместен от почти злорадото му желание за мъст, подхранвано от голямото му коварство. Освен това търпението му също се изчерпваше.

В пристъп на гняв Грейвс смачка листа и се зачуди дали да изпълни лаконичните напътствия в бележката. Първо се усъмни, че това е някаква клопка, тъй като по принцип беше недоверчив човек, но после започна да се разубеждава. В крайна сметка той беше уволнен едва тази сутрин и до този момент не беше споделял с никого сполетялото го нещастие.

Слугите навярно вече знаеха за уволнението му, но той изключваше възможността някой да се бе загрижил за него, след като се бе държал тъй надменно и безразлично с тях. Нарочно не си бе създал приятели сред прислугата. Прекалената близост с тях събуждаше презрението му и като незаконороден син на английски граф — плод на тайната му връзка с една камериерка — Грейвс смяташе, че общественото му положение е далеч по-високо от това на простолюдието, което съставляваше домашната прислуга в момента.

Изглежда, писмото идваше тъкмо навреме, стига този неизвестен доброжелател наистина да му предлагаше възможността да се наслади на отмъщението си. Но дори и да имаше някаква уловка, някаква мръсна история, в която не желаеше да се забърква, просто можеше да се откаже.

Взел крайно решение, Грейвс се изправи рязко, пъхна писмото в джоба си и доволно го потупа. Загледа се в отражението си в голямото огледало, изнесено от една от разкошните спални на долния стаж поради малка пукнатина в горната му част, приглади косата си и оправи жилетката си. После взе наметалото си, наметна го върху раменете и се отправи към вратата. След като се увери, че стаята му е заключена, икономът слезе по задното стълбище.

Без да удостои с поглед готвачката, Грейвс излезе през задната врата, оставяйки жената в пълно недоумение. Той дори не си направи труда да й обясни кога ще се върне, при все че трябваше да бъде на работа до следващия ден.