Кори Макфаден
Среднощна заблуда (20)

Двадесета глава

Мод прекара една тъжна, нещастна и самотна вечер, разглеждайки просторната и красиво обзаведена къща. Вечерята беше чудесна — фазанът бе страшно вкусен и сочен. Виното беше много сухо — може би това бе най-хубавата бутилка вино, която някога й бяха сервирали. Но докато се хранеше, Мод почти не се докосна до него.

Клетата девойка се прибра в стаята си към полунощ в напразно очакване на графа, като изтръпваше при всяко преминаване на карета по улицата. Ето какво било да си любовница на богаташ — с тъга си помисли тя. Никакво уважение, никаква любов. Просто трябваше да бъде на разположение винаги щом той я потърсеше.

Мод отдавна бе изпратила Ана да си легне, тъй като смяташе, че в крайна сметка тя е още дете и се нуждае от здрав сън. Все пак истинската причина за това се криеше в нежеланието й прислужницата да я наблюдава как съблича прекрасния си тоалет като някоя залязваща актриса, играла пред празен салон.

Мод свали разкошната рокля, като внимаваше сълзите й да не изцапат хубавия атлаз. После прибра пантофките в обшитата с коприна кутия. Останала само по долна риза, тя седна пред тоалетката и се взря в непознатото лице в огледалото. Видя как образът срещу нея започна да сваля фуркетите от косата си, но имаше усещането, че наблюдава друг човек. Най-накрая успя да отдели кока от косата си и внимателно го постави в украсената със сатен кутия от палисандрово дърво, за да не развали формата на къдриците му.

Мод се взря в образа в огледалото — пред нея стоеше не принцеса, а една мъжкарана с чип нос. Нищо не се бе променило, но сега поне знаеше в какво се бе превърнала — в играчка.

Ридаейки, тя зарови глава сред фуркетите и дантелите на масата. Беше заслужила това наказание със свободното си държане. Бе чувала за окаяното положение, в което изпадали жените с леко поведение, но страданието й се увеличаваше от факта, че тя бе омръзнала тъй бързо на Едуард. След малко Мод вдигна глава. Без да смее да се погледне в безпощадното огледало, отиде до гардероба и започна да рови из него, за да намери нещо подходящо за обличане. Мадам Арно беше изпратила цяла камара бельо и нощници в нейния размер, коя от коя по-хубави. Мод с облекчение видя, че нощниците бяха по-скромни. Изглежда, мадам Арно бе повярвала на историята за настойничеството, която не успя да заблуди никой друг. Мод посегна да извади една памучна нощница с нежна бродерия и я нахлузи през главата. Беше й приятно да усеща студения мек плат върху пламналото си тяло.

Изми лицето си с хладката вода от каната на умивалника и се качи в леглото. Копринените чаршафи бяха скъпи, а дюшекът — дебел и пухкав. Без да се впечатлява от този лукс, тя зарови лице във възглавницата и заплака с глас. Защо я беше зарязал? Нещо нередно ли бе сторила? Какво се бе променило от сутринта, когато Едуард бе тъй любвеобилен? Нима просто се бе преструвал? Но Мод не можа да открие нищо нередно в поведението си, освен че бе дала воля на любовта си.

Заблъска глава във възглавницата си, но вместо да заспи, се ядоса още повече. В пристъп на ярост седна и с рязко движение отметна завивките, които се бяха заплели около краката й от неспокойното й мятане в леглото. Най-малкото, което графът можеше да стори, бе да изпрати разумно обяснение за отсъствието си и да не я прави за посмешище пред прислугата. Замисляйки се за това, Мод реши да уволни иконома още на сутринта, без да иска разрешение от Едуард, тъй като не можеше да понася повече важниченето и нахалството на Грейвс.

Но Мод знаеше, че намерението й беше абсурдно. Липсваше й смелостта да изгони иконома. Той щеше да се присмее на опита й да го направи. Освен това вероятността да си намери работа, като обикаля по домовете, беше толкова голяма, колкото да бъде поканена на чай от кралицата.

Мод се унесе — ако това изобщо можеше да се нарече сън. Тя се мяташе наляво-надясно и се стряскаше при всеки лек шум с надеждата, че това е Едуард. Идваше й да го убие. Най-накрая умората и примирението надвиха гнева й. Заспа дълбоко, като само от време на време изхлипваше в съня си.

 

 

„Тряс!“ Входната врата се тресна тъй силно зад гърба му, сякаш беше блъсната от ураган. Свежият въздух, влязъл през отворените прозорци на каретата му, го бе съживил малко. Графът мислено ругаеше Джордж Уилмот, задето го бе измъкнал насила от клуба и го бе придумал да се прибере вкъщи да поспи. Радфорд и бездруго смяташе вече да си тръгва, но не и да се прибира у дома. Трябваше да уреди някои неща и беше твърдо решен да го стори начаса.

Цяла вечер Радфорд се бе наливал с бренди, опитвайки да се убеди, че Мод Ромни не беше част от някакъв изкусен план, измислен от коварната й леля, с цел да спечели благородническата титла и богатството му за западналото си семейство. Но колкото повече се бе наливал с пиене, толкова повече се бе озлобявал, докато най-накрая бе решил, че семейство Ромни са банда мошеници, които го бяха превърнали в глупак.

Радфорд свали широкото наметало и кожените си ръкавици и ги захвърли на една малка масичка до вратата в коридора. После тежко започна да изкачва стълбите. Зачуди се колко писма бяха изпратени тайно от дома му, в които Мод се е хвалела за ежедневните си победи, доближаващи я по-близо до набелязаната им цел — да омотаят жертвата в мрежите си.

Как ли се бяха присмивали на наивността му! Нищо чудно, че не бе избягала със златните копчета за ръкавели, когато тази възможност й се бе удала. Явно Мод участваше в по-голяма игра. Очевидно категоричният й отказ да му стане любовница не се дължеше на непорочността й, както бе решил в първия момент. Глупости. Разбира се, че нямаше да се съгласи да бъде негова метреса, след като можеше да го застави да я направи своя съпруга.

Наругавайки се за стотен път за наивността си, граф Радфорд изкачи най-горното стъпало и свърна към стаята, в която знаеше, че ще я намери. Беше твърдо решен да изкопчи цялата истина от тази малка изкусителка още същата нощ и да я накара сама да се откаже от намерението й да стане лейди Радфорд.

Мод се събуди от неговите тежки и ядосани стъпки по коридора. Беше оставила свещта до леглото запалена и уплашено се вторачи във вратата, а стъпките навън все повече се доближаваха, докато най-накрая спряха пред стаята й. Изведнъж съжали, че не е заключила вратата, но вече беше късно — някой натисна дръжката.

Сякаш недоволен от бързината, с която се отвори вратата, Радфорд я ритна с крак и тя се залепи за стената. Той стоеше на прага, а светлината от свещта падаше само върху лицето му. Изглеждаше страшно ядосан — и пиян.

Даже на слабия пламък на свещта Мод успя да забележи, че той едва се държи на краката си, а очите му бяха кървясали. Като негов камериер понякога й се бе налагало да го слага да спи пиян, но никога не го бе виждала в такова състояние. За миг свирепият му поглед я ужаси, но страхът й бързо отстъпи място на гнева й.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш, като нахълтваш така в този късен час? — извика тя, забравяйки всякаква предпазливост.

— Доколкото си спомням — сряза я той, — аз платих за това любовно гнезденце, затова мога да нахълтвам когато си искам. Не си мисли, че можеш да се разпореждаш тук, мис. Достатъчно дълго ме води за носа!

— Как смееш! — възропта тя. — Чаках те за вечеря до десет часа. Направи ме за посмешище пред прислугата! А този надут мръсник икономът, когото си наел, се нуждае от един добър урок по обноски!

— Колко изтънчено говориш, мис! — иронично подметна той. — Къде си научила тези гръмки фрази и познания за живота, на улицата ли? От какво семейство си се пръкнала? Как каза, че ти е името? — Очите му блестяха на светлината.

— Аз… Защо ме питаш за това? — Мод си пое дълбоко дъх, тъй като изведнъж се уплаши. — За да ме обидиш ли? — опита се да блъфира тя. — Не се безпокой. Тази вечер понесох достатъчно обиди! — Едуард я бе извадил от равновесие с въпроса си. Защо отново отваряше дума за това?

— Точно обратното, мис. Просто мисля, че не сме се запознали както трябва. Кажи ми името си.

В гласа му се четеше заплаха. Радфорд беше влязъл безшумно в стаята и бе затворил вратата след себе си. Сега се приближаваше към леглото като пантера, която дебне плячката си. Мод се взря в него и се смрази от ужас. Това не беше мъжът, когото познаваше. Стоеше безмълвна.

— Говоря сериозно, мис. — Голямата му длан се стрелна напред и я сграбчи за ръката. — Представи се. Сигурно на вашето малко и щастливо семейство се е налагало да го прави често в обществото?

Семейството й? За какво говори той? Мод не откъсваше поглед от него, докато се опитваше да се отскубне.

— Причиняваш ми болка — каза тя, като се постара да не издаде уплахата си. — Пусни ме и престани да се държиш като животно. — Той охлаби леко ръката си и тя веднага се възползва от възможността да се отдръпне от него.

Радфорд седна на леглото до нея и плъзна суровия си поглед по тялото й. Тя изтръпна.

— Възхищавам се от смелостта ти. Иска ми се да можех да кажа това и за морала ти.

Графът я хвана за брадичката и вдигна лицето й, за да я погледне в очите. Пръстите му я стискаха здраво.

— И какво хубаво личице — добави той, — по-точно — миловидно. Да не би да се надяваше да се влюбя тъй безумно в теб, че да не ми пука какви номера ми играеш?

Изведнъж Радфорд я пусна, сякаш се боеше да не я нарани в яда си. Отдръпна се още малко и гневно я стрелна с поглед. Мод не сведе очи, тъй като не искаше да издаде нарастващия си ужас.

— Как се казваш?

Гласът му прозвуча тихо и заплашително и Мод не можа да събере достатъчно кураж да го излъже отново. Полазиха я тръпки от лошото предчувствие, че по някакъв начин се бе добрал до истината или поне до част от нея. Погледът й не трепна, докато отчаяно се чудеше какво да му отговори.

— Е, да, ти използваш толкова много имена, че може би не е много редно да ти задавам този въпрос точно сега — та ти още не си се разсънила!

Радфорд почти шепнеше, но в очите му се четеше горчивина.

— Да опресня ли паметта ти? Името Ромни говори ли ти нещо?

Мод ахна от изумление.

Едуард видя как цялата й самоувереност се изпари и очите й се напълниха със сълзи.

— Не си прави труда да ревеш, мис Ромни, това няма да ме трогне.

Мод зарови глава в коленете си, за да сподави риданията си.

— Моля те — изхлипа тя, — не ме отпращай вкъщи. Не мога да се върна там. Моля те!

— Да те отпратя? Това звучи нелепо — сурово рече той. — Де да можех! Тогава ти и „очарователната“ ти леля ще скроите нов план, за да погубите някой друг нещастник!

— Какво искаш да кажеш? Изобщо не те разбирам! — Мод вдигна обляното си в сълзи лице, на което се четяха болка и отчаяние.

— Наистина ли, мис Ромни, или може би — Мод — все пак отношенията ни бяха доста интимни?

Мод изтръпна при думите му и захапа устни.

— Трябва да призная, че си много добра артистка — продължи той. — Като те гледам сега, без малко да си простя за наивността, която проявих.

— Едуард, моля те — приплака тя, — наистина не те разбирам, а надали и ти се разбираш. Вярно е, че те излъгах. Всяка минута съжалявах за това, кълна ти се, но нямах друг избор.

Без да усети, Мод хвана ръката на Радфорд, но той рязко се дръпна. Тогава тя отново зарови глава в коленете си и заплака още по-силно. Въпреки гнева си Едуард усети как сърцето му се свива от жал при тази гледка, но побърза да се стегне. Напомни си, че си има работа с добра артистка.

— Точно както ти и твоята коварна леля не ми оставихте никакъв избор, а, Мод?

Разбирайки неправилно думите му, Мод почти изпищя от ужас и обви ръце около кръста му, след което зарови лице в скута му.

Радфорд инстинктивно понечи да я погали по косата, но моментално отдръпна ръката си, сякаш беше докоснал пепелянка.

— Ще отида където ми наредиш! — извика тя. — Ще сменям нощните ти гърнета до края на живота си! Моля те, не им казвай, че съм тук! Умолявам те!

Радфорд изглеждаше объркан. Всъщност умората постепенно надвиваше яростта му, разпалвана още по-силно от пиянството му.

— Седни, Мод! — заповяда й той и я вдигна. — Престани с тези глупости. Казах ти, че за момента ме победи. Можеш да пишеш на леля ти, за да я поздравиш с успеха ви. Съумяхте да ме измамите. Ще се омъжа за теб. Но изобщо не си мисли, че семейството ти ще спечели някакви пари от този брак. Ти също няма да останеш доволна от него.

Гласът му издаваше горчивина и болка. Мод смаяно го изгледа. Да се ожени за нея! Заговор! Какво, за бога, говореше той? Смутено се дръпна назад, като изненадата надделя страха й. Постепенно всичко й се изясни. Той не беше бесен, защото тя го бе излъгала за самоличността си. Той смяташе, че двете с леля й Клер бяха скроили цялата история, за да го принудят да се ожени за нея. Нечувано! Невъзможно!

— Нима мислиш, че аз и моето семейство целим да те принудим да се ожениш за мен? Нима си толкова пиян? Откъде, за бога, мога да знам, че ще ме блъсне карета и ще ме наемеш за твой камериер или пък, че твоят враг ще ме рани?

Радфорд имаше силно главоболие и се чувстваше леко замаян от алкохола. Както винаги, това момиче отново обърна всичките му представи с краката нагоре. По-рано в клуба всичко му се бе сторило напълно логично.

— Тези неща може да са пълна случайност, но не биха осуетили плана ти. — За пръв път тази вечер Радфорд говореше напълно спокойно. — Най-важната ти задача е била да влезеш в дома ми, за да ме съблазниш.

— Да те съблазня! Като момче? За бога, човече, чуваш ли се какво говориш? — Мод го изгледа гневно и забеляза как той се изчерви. — Не разбираш ли, че това е толкова абсурдно? Още не мога да го проумея. Ако наистина имах намерението да те вкарам в леглото ми, това би било много по-лесно без тази абсурдна и заплетена игра на гатанки!

— Е, щом моята версия ти се струва тъй абсурдна, може би ще измислиш някоя по-правдоподобна? Какво е твоето обяснение? — Радфорд вече имаше усещането, че бе позволил на озверението си да го извади извън релси. Брендито също не му помагаше.

— Ако смяташ, че си достатъчно трезвен да не ме прекъсваш на всяка дума, ще ти разкажа цялата история. — Мод съзнаваше, че си играе с огъня и изчака отговора му. Той й кимна вяло. Гневът му се бе изпарил, а и бе започнал да мисли по-трезво. — Както знаеш, бях дете, когато родителите ми починаха. Наследих Ромни Манор и чичо Джеймс бе обявен за мой настойник, докато се омъжа или навърша пълнолетие. — Мод млъкна за момент и с облекчение забеляза, че графът кимна. Това беше знак, че я слушаше. — Тогава чичо Джеймс вече се бе оженил за една ужасна жена с две отвратителни деца и те се преместиха да живеят в Ромни Манор. Мисля, че познаваш доведената ми братовчедка Амелия? — В гласа на Мод се прокрадна лека насмешка и Радфорд я стрелна с поглед. — Леля Клер не ме дари с майчина ласка. Грижеше се само за своите две деца, докато чичо Джеймс ме обича и по свой начин проявява любовта си към мен. — Добре познатата тъга я обзе отново. Чичо й щеше да бъде досущ като скъпия й покоен баща, ако не се бе пристрастил към алкохола. — Предполагам, че вината за това, което се случи с мен, е отчасти моя. Никога не обръщах много внимание на воденето на домакинството. Това беше задължение на леля ми, а тя не можеше да ме понася. Дълбоко в съзнанието си подозирах, че ме мрази, защото аз всъщност притежавах всичко и тя с нищо не можеше да промени това. Често я чувах да гълчи чичо Джеймс, задето не е първороден син и няма какво да остави в наследство на децата й… — Мод млъкна, обзета от позната горчивина. — Като че не е знаела това, когато се е омъжила за него — добави тя шепнешком. — Аз просто оставих нещата да вървят от само себе си. Все пак имах конете и прекарвах по-голяма част от времето си в конюшнята. — Усмихна се тъжно. — Ти отгатна това отдавна, нали?

Радфорд се усмихна леко.

— И така, в нощта, когато ме блъснахте с каретата, доведеният ми братовчед Джон дойде при мен. Бяхме сами в къщата… — Мод млъкна. Тези думи я накараха да почувства още веднъж ужаса, който бе изпитала тогава.

Радфорд я наблюдаваше внимателно, но почувства, че тя се бе отнесла някъде.

— Той ми обясни, че парите ми не били достатъчни за издръжката на имението, затова Клер го поддържала през всичките тези години. После добави, че тя се била охарчила доста за сезона на Амелия, а се нуждаела от останалите пари, за да задоми и него. Разбираш ли — попита Мод и тъжно го погледна, — останала съм без пукната пара и с куп дългове, без изобщо да подозирам за това.

Дълбоко умислен, Радфорд й кимна да продължи.

— Не знаех какво да сторя. Чувствах се ужасно. Мислех, че съм наследила достатъчно пари от баща си, за да се издържам сама. Никой не ми бе казал обратното. Тогава Джон… — тя с мъка преглътна — … Джон предложи да се оженим, за да съберем парите си, така да се каже, което щяло да ни позволи да живеем както преди. Това ми се стори страшно зловещо, макар да изглеждаше разумно предложение.

Мод вдигна поглед към Радфорд. Той беше поразен от болката и страха в очите й.

— Май реагирах по-остро. Предложението му ме отврати. Не го познаваш. Той е толкова противен. Още от малка ме тормози и ми се присмива, а сега изведнъж пожела да му стана жена. При тази мисъл направо ми се повдига. А и той се опита да ми втълпи, че нямам друг избор. — Мод погледна Радфорд, сякаш го умоляваше да я окуражи, че е постъпила добре, като е отхвърлила предложението му. — Отказах му. Обясних му, че не мога да го възприема като мой съпруг, тъй като бяхме израснали заедно. Боя се, че лицето ми издаде отвращението ми към него. Той побесня. Джон има ужасен характер. Както и всички от семейството му… — Мод се разтрепери при този спомен. Не забеляза как Радфорд грижливо наметна завивката върху раменете й. — Той ме заплаши… — Сякаш буца заседна на гърлото й. — Заплаши ме, че ще ме принуди да се омъжа за него. После се нахвърли върху мен. Съдра роклята ми и ме бутна на пода. Легна върху мен и… — Отново изхлипа и млъкна, тъй като нямаше сили да продължи разказа си.

Радфорд се приближи до Мод и я привлече в обятията си, при което тя сложи глава на рамото му.

— Шшт, шшт, любов моя. Не е нужно да продължаваш. Разбрах всичко — прошепна в косите й.

Мод вдигна просълзените си очи.

— Не, това не е всичко… Успях да го спра, преди… — Изведнъж Мод реши, че Радфорд трябва непременно да разбере какво точно се бе случило между тях. — На пода имаше една гарафа с бренди. Бяхме я съборили, докато се борехме. Аз я взех и го треснах с нея по главата. Тя се разби в лицето му и го рани зле, при което той изпадна в несвяст. Избягах в стаята си, но знаех, че трябва да се махна от имението. Той щеше да ме убие, щом се съвземеше, а леля Клер щеше да му помогне да го направи. Тя го пази като зеницата на окото си. Трябваше да се измъкна, преди Джон да дойде на себе си или леля Клер да се прибере вкъщи. Възнамерявах да избягам в Лондон, за да се срещна със семейните адвокати и да видя дали те биха могли да ме защитят от тези хора, но не желаех да пътувам като жена. Нямах достатъчно пари да наема карета, а не можех да вървя сама. Беше опасно. Затова взех дрехите на камериера Джо, отрязах косата си и избягах. Всичко се случи толкова неочаквано. Дъждът ми попречи да чуя трополенето на каретата и когато в последния момент се опитах да избягам от пътя, изведнъж се подхлъзнах. — Развълнувана от историята, която бе таила толкова време в душата си, Мод млъкна.

Графът не продума нищо, само нежно я галеше по гърба.

Те замълчаха за момент — Мод едва не припадна от повторното изживяване на този ужас, докато Радфорд, вече напълно изтрезнял, мислеше за казаното. Беше уверен, че тя не го лъже. Дори най-добрата актриса на света не би могла да излъже по-убедително. Обзе го чувство на голямо облекчение. Сега осъзна колко много обича тази жена. В пиянската си ярост не бе успял да понесе мисълта, че тя изобщо не го обича и го прави на глупак.

Най-накрая Мод се изправи и той видя, че в очите й все още се чете болка.

— Сега разбра ли защо не искам да ме върнеш вкъщи? — умолително го попита тя.

— За бога, откъде ти хрумна това? — възнегодува той. — Защо не ми каза направо коя си? Щях да те заведа в кантората на твоите адвокати.

— Отначало бях в безсъзнание, не си ли спомняш? А когато на следващата сутрин се събудих, уплаших се да не ме издадеш. Затова реших сама да отида в кантората им.

— Е, отиде ли? — Независимо че дълбоко в себе си бе повярвал на историята й, Радфорд все още изпитваше известни съмнения. Моля те, Господи — помисли си той, — дано казва истината.

— Да. Събудих се рано и тихомълком излязох от къщата. Изобщо не възнамерявах да се връщам. Между другото точно тогава се запознах със слугите на херцога. Спомняш ли си Еди? Той ме закара до пазара със своята двуколка и оттам отидох пеша до „Чансъри Лейн“.

— Е, какво ти казаха те? Между другото — подхвърли той развеселено, — като си спомня вида ти, как успя да ги убедиш, че си Мод Ромни?

— Пристигнах там много рано и кантората още не беше отворена. Ето защо слязох до реката и се разходих малко по кея. Никога преди това не бях идвала в Лондон и за пръв път се чувствах тъй свободна и независима… — Изведнъж Мод се умисли.

— Да, спомням си, че беше голям немирник.

Със сърдечна усмивка Радфорд я насърчи да продължи.

— Когато се върнах до кантората, видях леля Клер и Джон да слизат по стълбите заедно с нашия адвокат. Скрих се под стълбището на съседната сграда, но оттам виждах и чувах всичко. Дочух, че адвокатът — тя го наричаше мистър Парсънс — успокои леля Клер, че ако дойда при него, той щял да ме уведоми за… Какво точно каза? А, да, за „окаяното ми финансово положение“ и за необходимостта да се омъжа за Джон. Той беше страшно противен. Но това не е най-лошото. Двамата се държаха прекалено интимно. Трудно ми е да си представя, че някой може да харесва леля Клер, но той я галеше насред улицата, а тя приемаше това с усмивка!

Радфорд долови гнева на Мод и присви очи.

— Тогава осъзнах, че адвокатът нямаше да ми помогне, затова се върнах в твоя дом, докато реша какво да правя.

— Но, Мод, защо не сподели това с мен още тогава? Наистина ли се опасяваше, че мога да те предам на тези чакали? Нима ти се сторих толкова лош?

— Е, отначало не знаех що за човек си и мислех, че не ме харесваш. Все пак предишните ни срещи не бяха много приятни.

В очите на Мод се четеше разкаяние, но Радфорд само се усмихна гальовно.

— Наистина ли нямаше да ме предадеш на тях? — настоя тя. — Помисли си добре, Едуард! Ако веднага бе разбрал коя съм, законът нямаше ли да те задължи да съобщиш за мен на настойника ми, защото иначе можеше да бъдеш обвинен в отвличане! Имаше опасност да те обвинят в укриване на малолетна и тогава със сигурност щяха да те задължат да се ожениш за мен!

Мод се засмя, но смехът й прозвуча като ридание.

— Не разбираш ли — възкликна тя, хълцайки, — още в самото начало се озовах в капан! Бях в пълна безизходица и нямах голям избор! Сигурно никога не си се оказвал без пукната пара и без близки, към които да се обърнеш за помощ!

Радфорд хвана Мод и я привлече в обятията си.

— Съжалявам, че не ми се довери, лудетино, но може би си права. Ако знаех истината, щях да бъда затруднен, тъй като законът изисква да те върна на настойника ти. Но предполагам, законът щеше да се съгласи с Клер и Джон, че един брак по сметка би бил най-доброто разрешение. Освен ако не бе казала, че си изнасилена, което би предизвикало скандал. — Радфорд се замисли. Тя наистина бе изпаднала в безизходица. Почуди се дали щеше да се справи толкова добре, ако беше останал съвсем сам и без пукната пара като нея.

Притиснал Мод до себе си, Радфорд усещаше приятния й парфюм с дъх на рози и меките й къдрици, които го гъделичкаха по врата. Тя беше тъй прекрасна! Искрено се радваше, че братовчед й, този надут самохвалко, не бе успял да я изнасили. Трябваше да намери начин да се справи със семейството й, без да им позволи да се бъркат отново в живота им. Докато Едуард размишляваше, изведнъж Мод седна и се дръпна назад, сякаш някаква ужасна мисъл я бе осенила.

— Но не се ли върнахме там, откъдето започнахме? Сега, когато знаеш коя съм, не си ли длъжен да ме предадеш? Предупреждавам те, че ще избягам дори ако се наложи да се маскирам като кон.

Графът се засмя.

— Не ме разсмивай, лудетино. Повече няма да ти се наложи да се срещаш с тези мръсници. С изключение на чичо ти Джеймс, разбира се. Всичко зависи от теб. Може да го поканим на нашата сватба. — Едуард хвана една от червеникавокестенявите й къдрици и започна да си играе с нея. — Жалко, че косата ти ще порасне. Така ми харесва. — Той я целуна по главата, без да забележи болката, която се изписа на лицето й.

— Много мило от твоя страна, Едуард. Предполагам разбираш, че не мога да се омъжа за теб. — Мод се отдръпна от него и тъжно го погледна.

— Защо, за бога? Всъщност струва ми се, че сега е най-подходящото време, преди някой от висшето общество да надуши нашето любовно гнезденце и да пусне пикантни клюки.

— Не разбираш ли? Просто не мога да се омъжа за човек, който си е помислил, че е принуден да се ожени за мен. Наприказвахме си куп ужасни неща. Ще ме намразиш. Спомни си колко ядосан беше тази вечер, когато реши, че се опитваме да те оплетем в мрежите си?

Радфорд тръсна глава назад и се засмя с глас.

— Маймунке, ти си прекрасна! Побеснях, защото помислих, че ти изобщо не ме обичаш, а това ме нарани силно. Не съм свикнал да ми причиняват болка. Освен това още снощи реших да се омъжа за теб. Ето защо наех детективи, които да открият истинската ти самоличност.

— Какво си направил? Наел си детективи? Значи така си разбрал коя съм. — До този момент Мод не бе престанала да се чуди как бе разбрал името й.

— Да, естествено. Освен това леля ти също е наела детективи да те търсят и това ми помогна много да те открия, тъй като слухтят в същия район. По-рано се заблудих, че това е част от някакъв заговор… Какъв глупак съм! — Той отново протегна ръка към нея и я притегли към себе си. — Прости ми, че се усъмних в теб и наех детективи — каза със сериозен тон, — но трябваше да разбера коя си, преди да те направя своя съпруга. Усещах, че премълчаваш някои неща, а не можех да се оженя за теб при това условие. В края на краищата ти ще станеш лейди Радфорд. Трябваше да се уверя, че не си някоя известна убийца.

Мод го изгледа недоверчиво.

— Решил си да се ожениш за мен снощи? Но ти си ми казвал стотици пъти, когато ти помагах да се обличаш за приеми и балове, че никога няма да се ожениш! Че бракът е… как го казваше… а, да — за наивни сополанковци, които се нуждаят от майка.

— Е, така мислех, преди да те срещна, лудетино. Познавах те, но изобщо не подозирах, че си една прелестна жена. Но сега, когато те познавам добре, изгарям от желание да се оженя за теб и колкото по-бързо, толкова по-добре. А що се отнася до леля ти — не се безпокой нито за нея, нито за Джон. Ще помоля адвокатите ми да се свържат директно с чичо ти и ще го поставя пред свършен факт. Повярвай ми, тези бандити няма да посмеят да ни създават неприятности, освен ако Джон не го блазни мисълта да го обвиним в опит за изнасилване.

— О, Едуард, не можем да го сторим! Това ще ме погуби! Искам да кажа… аз вече съм съгрешила, но никой не знае за това… Слугите в този дом подозират нещо, но предполагам, че можем да ги накараме да мълчат… — Тя спря смутено, тъй като Радфорд се разсмя.

— Не мисля, че ще си развържат езиците, палавнице. Струва ми се, че е достатъчно само да ги сплашим. Освен това някои неща от твоята история не звучат правдоподобно… О, не искам да кажа, че лъжеш, скъпа — добави той, когато забеляза сянката, която премина по лицето й. — Имам предвид думите на братовчед ти за финансовото ти положение.

Радфорд стана, протегна се и започна да развързва шалчето си. Почти по навик Мод скочи и започна да му помага. Графът се засмя дяволито.

— Знаеш ли, хитрушо, май ще ми излезе по-евтино да се оженя за теб, отколкото да наема камериер на цяла надница… — Радфорд се задави, тъй като Мод затегна шалчето около врата му.

Той се стрелна напред и я привлече към себе си, след което я вдигна във въздуха и я целуна по устните. После нежно я свали на земята и се облегна назад със затворени очи, докато тя разкопчаваше ризата му.

— Какво искаше да кажеш за парите ми, Едуард? — нежно попита тя, тъй като не искаше да разваля близостта помежду им, но все пак беше любопитна да разбере намека му.

Радфорд се остави в ръцете на Мод, но после сам продължи да се съблича. Изглеждаше умислен.

— Бях на петнадесет или шестнадесет години, когато родителите ти се удавиха — започна Едуард, — една доста егоистична възраст, разбира се, но и възраст, в която човек обича да подслушва. Спомням си, че баща ми беше много разстроен от смъртта им. Той беше доста по-възрастен от баща ти, затова не бяха много близки приятели, но знам, че го харесваше, тъй като го смяташе за прекрасен човек и добър съсед.

Останал само по чорапи и бельо, Радфорд се изправи и се запъти към умивалника, за да измие лицето и ръцете си. Мод скочи обратно в леглото и се пъхна под завивките. Подсмихна се дяволито, тъй като въпреки недоволството й предната вечер, той възнамеряваше да остане да спи при нея.

Докато се бършеше с хавлията, Радфорд се обърна към Мод.

— Извинявай, ако това те обижда, хитрушо, но баща ми не уважаваше толкова много чичо ти Джеймс. — Мод поклати тъжно глава, при което графът продължи: — Като по-малък брат Джеймс беше голям палавник, черната овца в семейството, така да се каже. Между другото той ли те научи да играеш карти?

Мод се усмихна тъжно.

— Ха, и аз си помислих същото! Но да се върнем на въпроса — продължи Радфорд, като спокойно започна да съблича бельото си, — баща ми се безпокоеше за вашето имение и искаше да се увери, че е добре поддържано, тъй като земите му граничат с нашето.

Радфорд се качи на леглото и придърпа Мод в прегръдката си. Тя се сгуши в обятията му, доволна, че бяха изгладили отношенията си.

— Спомням си, че тогава родителите ми често обсъждаха този въпрос — продължи Радфорд. — Майка ми, която за жалост не беше особено любезна и благородна жена, не искаше да има нищо общо със съпругата на Джеймс — Клер. Баща ми настояваше да ги приемем, тъй като са ни съседи, но майка ми също тъй упорито твърдеше, че Клер е една лицемерна повлекана, която се е лепнала за чичо ти, защото той принадлежи към поземлената аристокрация. Мама категорично отказваше да я приеме в дома ни.

Мод се дръпна назад и хвърли на Радфорд поглед, изпълнен с тъга и ужас.

— Да не искаш да кажеш, че семейство Ромни е било взето на прицел от злословниците във висшето общество, Едуард? Това е отвратително! Макар и да не сме били особено богати и удостоени с титла, поне винаги сме се държали порядъчно.

— Съжалявам, хитрушо, но това не е вярно. Изглежда, този брак е бил тема на разговор сред интригантите. Майка ми твърдеше, че леля ти няма пукната пара, а първият й мъж изобщо не бил благородник, а войник. Виждаш ли — Радфорд протегна ръка и нежно погали Мод по лицето, — макар да не се радвам на доброжелателността на злите езици, те притежават удивителната способност да разкриват ужасни малки тайни за хората и при това обикновено се оказват прави. В крайна сметка нали това е целта на живота им? А Клер не бе приета от няколко графства. Ето защо не мога да повярвам, че през всичките тези години е финансирала Ромни Манор със собствени средства.

Мод го изгледа замислено.

— Ами твърдението на мистър Парсънс? Чух го да казва, че Ромни Манор ще бъде продадено, за да изплатя дълговете си към леля Клер.

— Може да си чула тези думи, но мисля, че това, което си видяла, е по-важно — отвърна графът.

Мод го погледна озадачено.

— Видяла си как той опипва Клер насред улицата — добави Радфорд. — Това е проява на изключителна неетичност от негова страна, а и, честно казано, не говори много добре за леля ти. Струва ми се, че двамата са се наговорили как да те излъжат. Подозирам, че ако внимателно прегледаме сметките на семейството ти при тази адвокатска кантора, със сигурност ще попаднем на сериозни злоупотреби от страна на леля ти със съучастието на този мистър Парсънс.

— Нима мислиш… — Мод се чувстваше като ударена с мокър парцал, — нима мислиш, че е възможно да имам пари? Смяташ, че не дължа нищо на тази жена, така ли?

— Мисля, че баща ти бе човек, който би те осигурил финансово и освен това няма причини Ромни Манор да не може да се издържа без чужда помощ. Поколения наред са успявали да се оправят сами, а баща ти в никакъв случай не беше разточителен човек. Напротив, смятам, че ако парите са похарчени, то за това трябва да „благодарим“ изцяло на мистър Парсънс.

Мод се облегна бавно на възглавниците.

— Но какъв смисъл има да ме лъжат? И защо желаят толкова много да ме омъжат за Джон?

— Защото, хитрушо, най-добрият начин да се укрият доказателства за злоупотреби е да се даде на мошениците пълен и постоянен контрол над сметките. Не разбираш ли — Едуард я хвана за едната ръка, — през цялото време си била жертва на техния заговор. Като твой съпруг Джон ще има правото да управлява изцяло имението ти от момента, в който бракът ви влезе в сила, до смъртта си. Така ще отстранят мистър Парсънс и ще се подсигурят срещу проверка от някой ищец, без да рискуват нищо. Освен това всичко ще продължи постарому. Трябва да призная, че леля ти Клер е страшно изобретателна и безскрупулна жена. Между другото именно по тази причина избягах от прелестната Амелия, когато започна да флиртува с мен.

— Защо? — попита Мод с присвити очи.

— Защото усетих, че един ден ще стане пълно копие на майка си. Преди да поискаш ръката на едно момиче, първо погледни майката. Винаги казвам това. Доколкото си спомням, майка ти имаше лице на ангел, също като теб.

Мод го дари с топла усмивка.

— Винаги съм искала да приличам на баща си. Може би защото майка ми беше страшно красива. Леля Клер все ми повтаряше, че съм грозна и няма смисъл да се контя, тъй като това нямало да ми помогне. Предполагам, затова бях такава мъжкарана. Това ми се струваше най-доброто убежище, след като непрестанно изтъкваха грозотата ми, сравнявайки ме с Амелия.

— О, скъпа! — възкликна Радфорд и я придърпа към себе си. — Амелия може само да си мечтае за твоята красота. Лицето й излъчва студенина и строгост, докато при теб и душата е красива. — Той вдигна лицето й, за да я погледне в очите. — Не мисля, че съм виждал по-прекрасно лице в целия си живот.

— А аз съм виждала — промълви тя с насълзени очи.

— Чие? — попита той.

— Твоето.

Едуард се усмихна и я целуна по устните. Те се понесоха във вихъра на страстната си любов, след което блажено заспаха.