Кори Макфаден
Среднощна заблуда (11)

Единадесета глава

Положението беше много опасно и Мод се страхуваше. Том явно си служеше с измама. Но какво можеше да стори тя? Ако го изобличи, той ще отрича. Имаше вероятност да я предизвика на бой за нанесена обида, а тя не можеше да мери сили с него. Съжаляваше, че не е момче, тъй като Том, главният лакей на херцог Сомсби, бе малко по-висок и по-тежък от нея. Тя можеше да мами на карти доста по-умело от него, но се отвращаваше от мисълта да лъже, дори за да постави измамника на мястото му. Бяха изиграли едва няколко игри, а той вече беше събрал солидна купчина от нечестно спечелени пари. Еди имаше сериозен вид. Тези залози бяха важни за момчетата, които получаваха оскъдно месечно възнаграждение. Мод също не можеше да си позволи да загуби голяма сума, макар граф Радфорд да бе далеч по-щедър господар от херцога.

Сърцето на Мод се сви от болка при мисълта за графа. Двамата с него бяха прекарали толкова приятни следобеди в игри на карти, докато той се възстановяваше от болестта си. След като Радфорд бе възвърнал силите си, те се бяха преместили от леглото на масичката, сложена с тази цел в стаята, където той наблюдаваше номерата, които Мод му показваше. Сега Едуард се обличаше изискано всяка сутрин, но все още се нуждаеше от известна помощ.

През последните няколко седмици Мод с изненада и задоволство бе забелязала, че граф Радфорд не е труден човек, но е свикнал на отлично обслужване. Той винаги търпеливо я изчакваше да нареди и пренареди снежнобелите му шалчета, макар самата тя понякога да се дразнеше от мудността си. Хвалеше я за организираността и очевидната лекота, с която се справяше с чекмеджетата и скриновете, пълни с дрехите му, но не знаеше, че когато отсъстваше, Мод с часове наред разглеждаше този лабиринт от вещи, за да запомни къде се намира всяко нещо. Не й се искаше да признае дори пред себе си, че й беше приятно да докосва личните му принадлежности.

Внезапно приятните моменти бяха изчезнали и приятелската атмосфера се бе изпарила. Една вечер прелестната Бела влетя в стаята без никакво предупреждение със своята пурпурночервена атлазена рокля, а къдрокосата й черна грива падаше над приказно красивото й лице с тъмнокафяви очи и ярко начервени чувствени устни, които се цупеха недоволно. В сравнение с нея Амелия приличаше на грозно патенце. Радфорд стоеше само по халат и Мод се изуми от безсрамието на посетителката. Тя дори започна да му се умилква, мъркайки като котка, без изобщо да забелязва присъствието на камериера. Но Радфорд не стори нищо, за да спре Бела. Абсолютно нищо! Пламенно прегърна тази пищна и изрисувана красавица, дарявайки я с такава страстна целувка, че Мод се почуди как успяваха да си поемат дъх. После я отпратиха с такъв жест, сякаш беше някаква досадна муха.

На излизане от стаята Мод бе видяла отражението си във високото огледало, поставено в коридора, за да може графът да се любува на външния си вид, когато минава оттам. От огледалото я гледаше едно луничаво и червенокосо момче с нещастна физиономия, с изцапана буза и изгризани нокти.

Предния ден графът й бе заявил, че ще вечеря с Бела и ще се върне късно през нощта. Дори си бе подсвирквал, докато умълчаната Мод се суетеше около него, за да го приведе в изряден вид. Радфорд даже бе имал дързостта да отбележи, че мис Д’Амико е най-прелестното същество, което познава. На излизане от стаята самодоволно бе намигнал на Мод, сякаш тя беше доброволен съучастник в неговите разгулни истории!

През нощта графът не се върна. Мод не успя да заспи в тясното си легло в нишата на стаичката до спалнята му, тъй като непрекъснато се напрягаше да чуе скърцането на ботушите му в съседната стая. Едва призори Мод се унесе в неспокоен сън. Сутринта я събуди смехът на прислужницата, която носеше чая, но тя изобщо не се учуди на отсъствието на господаря.

Мисис Формби също не изглеждаше изненадана. Очевидно граф Радфорд отсъстваше често по такива поводи. Икономката обясни на Мод, че не би трябвало да се безпокои за сигурността на графа, докато строгият й поглед намекваше, че не е нейна работа къде спи господарят им. Същия следобед от къщата на Бела дойде един лицемерно усмихнат лакей, който донесе бележка, в която графът заръчваше да му изпратят чист вечерен тоалет и костюма за езда. Уведомяваше ги, че ще се върне на следващия ден. Тази вест страшно натъжи Мод.

Тя се възползва от свободната вечер и потърси Еди, за да задвижи плана си. За съжаление бе забравила, че точно този ден от седмицата играеха карти. Беше пристигнала тъкмо в момента, когато се канеха да започват, и затова нямаше как да им откаже. В интерес на истината, Мод с охота прие поканата да се присъедини към тях.

Том отново пъхна една карта в ръкава си — движение, което беше явно като бял ден за обигран човек. Дори не беше достатъчно сръчен. Мод не можеше да позволи тази игра да продължи, тъй като Том щеше да обере всички с измама.

— Оох! Тая гадина ме ухапа! — внезапно извика Мод, при което зарита с крак и събори импровизираната масичка.

Навсякъде полетяха карти. Момчетата хукнаха да бягат от въпросната „гадина“. В плевника над конюшнята често се случваха такива неща.

Мод започна да се чеше на едно място над ботуша си.

— Съжалявам за картите, Том. Чакай, дай да ти помогна.

Преди Том да успее да я спре, Мод вече пълзеше в сламата, събирайки картите напосоки, за да е сигурна, че предишният им ред е развален. След като ги събра на купчинка, тя ги разбърка с разсеяно изражение на лицето, после седна отдясно на Том и се зае да провери броя им.

— Май липсва една. Трябва да е някъде в сеното. — Мод си даде вид, че претърсва пода, убедена, че Том ще „намери“ липсващата карта.

— Ето я, намерих я — мрачно заяви Том и вдигна картата. Беше асо купа.

— Е, това се казва късмет, нали? — весело рече Мод, след което грабна картата от ръката му и я пъхна в средата на тестето. — Всичко е наред. Май е твой ред да раздаваш, а, Том? — Развеселена, Мод му подаде картите. — Отвратителни са тия гадинки в сламата, нали?

Том мълчаливо взе тестето и започна да раздава. Предишната му ръка отиде у Еди, който се поуспокои, тъй като спечели играта.

На Том не му провървя много до края на вечерта. Майк, новото момче, дърдореше непрекъснато като глупав селяндур, но всеки път, когато цепеше картите, той ги вземаше и ги разбъркваше неузнаваемо, след което му ги връщаше. Том знаеше само няколко номера и се ядосваше, че губеше всякаква представа къде се намират хубавите карти в тестето. Затова съвсем скоро се оттегли от играта.

— Ааа, хич не ми е интересно да играя с хлапетии като вас. Няма смисъл да си напрягам мозъка за такива ниски залози. Аз си тръгвам.

Мод със задоволство забеляза, че Том не само си замина без печалба, но част от монетите му лежаха в купчините на другите момчета.

Тя го изпрати с поглед, след което се обърна с лице към масата. Освен нея и Еди, имаше още две момчета от конюшнята. Мод ги виждаше за пръв път, но й изглеждаха честни — твърде честни, за да бъдат измамени от мошеници като Том.

— Еди — подхвана тя, след като външната врата се затвори с трясък, — Том лъже. Не играйте повече с него. — Когато се обръщаше към Еди, Мод говореше по-меко и с почти недоловим акцент.

— Майк, опасно е да говориш такива неща, особено за Том. Той е способен да ни пребие за свое удоволствие. Страшно се подмазва на херцога. — Еди се огледа неспокойно, сякаш се боеше, че стените могат да го чуят.

— Въпреки това е вярно. Гледайте. Сега ще ви покажа как го прави.

Картите започнаха вихрената си игра в ръцете на Мод, след което тя извади три аса от ръкава си. Момчетата я изгледаха втрещено, сякаш пред тях стоеше непознат човек.

— Откъде знаеш такива фокуси, а? — попита едно от момчетата и в очите му се четеше известно подозрение.

— Предишният ми господар ме научи, затова знам как да хващам мошениците. Но не се безпокойте. Той ме накара да се закълна, че никога няма да използвам тези номера, за да излъжа някого, и давам честната си дума, че не съм нарушавал обещанието си. — Мод вдигна дясната си ръка.

Момчетата се умислиха. Можеха да вярват на Майк, защото тази вечер бе спечелил само няколко жалки шилинга, при това в различни ръце.

— Вижте, ако исках да ви мамя, щях ли да ви покажа тези номера? Просто не мога да гледам как мошеници като него ви измъкват парите по такъв мръсен и подъл начин. — Мод отново раздаде картите и обърна една от ръцете. — Няма да ви покажа как стават, но ще ви науча как да познавате измамите и да ги осуетявате.

В следващия половин час Мод показа на момчетата как да размесват картите, за да развалят предварително нагласени тестета. Освен това ги научи да цепят картите, след което да нареждат отделните части така, че да замаскират свързващите места.

— Най-добре е да установите правило, според което човек не може сам да цепи и раздава. Освен това следете Том много зорко. Той ще разчита на разсеяността ви, но няма да посмее да пусне номерата си в ход, ако открито го следите. Внимавайте да не скрие в дланта си някоя карта и да я пъхне в ръкава си, а после да си я раздаде сам. Също така има опасност да скрие предварително друго тесте у себе си, най-вероятно в ботуша. Внимавайте да не обърка нарочно реда на раздаване.

— Не те ухапа никаква буболечка, нали, Майк? — с възхищение попита едното от конярчетата, чиято подозрителност мигновено се изпари.

— Не, нищо не ме ухапа. — Мод се засмя. — Но трябваше да видите изражението на лицето му, когато картите се разпиляха. Щеше да се пукне от яд, тъй като печелившото асо беше в ръкава му.

Всички се засмяха с глас, а Еди потупа Мод по гърба.

— Наистина съм ти длъжник, Майк. Тоя кучи син ни е обирал много пъти. Винаги идва, когато надуши, че сме взели пари. Следващия път доста ще се изненада… Шшшт, чуйте!

Момчетата замръзнаха на местата си. Мод ги погледна озадачено, опитвайки се да открие причината за внезапното им смълчаване. Точно в този момент на улицата се чу трополенето на карета.

— Старецът се е върнал. Още е толкова рано! — прошепна Еди.

Момчетата скочиха на крака. В очите им се четеше ужас.

— По-добре да слезем веднага долу. Майк, ще можеш ли да се скриеш някъде тук, без да вдигаш много шум? Недей да мърдаш, докато не го свалим от каретата. Негова Светлост не обича да имаме гости. Не му е приятно да клюкарстваме със слугите на съседите — шепнешком обясни Еди.

— Аха, не се безпокой. Няма да гъкна.

— Ще се върна при теб, когато теренът е чист. Няма да се бавим много с него. Освен ако не е пиян и започне да налита на бой.

Еди изчезна надолу по стълбата след другите две момчета. Мод изтръпна при мисълта да работи при човек, чието завръщане всява такъв ужас у слугите му.

Изчака, докато врявата утихне, после тихомълком излезе през задната врата и хукна към уличката. Не й се бе удала възможност да проведе желания разговор с Еди. Но сега той й дължеше услуга, а това беше добре дошло за нея.