Кори Макфаден
Среднощна заблуда (21)

Двадесет и първа глава

Радфорд усещаше ужасно бучене в главата си, но знаеше, че главоболието му щеше да се увеличи, ако погледне към светлината. В дъното на стаята някой безгрижно тананикаше някаква мелодия. Надяваше се това да е Мод, тъй като беше съвсем гол и, изглежда, в съня си бе захвърлил завивките долу.

— Ти ли си, лудетино? — с мъка продума той.

— Ъхъ-ъ. — Тя спря да тананика само колкото да му отговори.

— Мога ли да те помоля да позвъниш за кафе? Имам ужасно главоболие. И за няколко препечени филийки. — Стомахът и главата му, изглежда, крояха някакъв пъклен заговор и той беше сигурен, че целяха да го убият в най-скоро време.

В отговор на думите му Мод се изкиска.

— Хей, хитрушо, не ме карай да ти се моля — изпъшка той, — защото все някога ще се почувствам по-добре и тогава ще те вържа с краката нагоре за прозореца на горния етаж и ще поканя съседите да те замерят със зеленчуци. — В този момент графът чу, че Мод дръпна шнура на звънеца. — Благодаря ти. — Обърна се на другата страна с надеждата, че гаденето в стомаха му ще изчезне. Имаше ужасното чувство, че предната вечер е станал за смях в клуба. Но реши да си припомни случилото се, щом неприятното пулсиране в главата му престанеше.

— Отвори очите си!

Той усети леко докосване по рамото си.

— Не!

— Да!

Мод го сръга в ребрата. Тази жена е страшно проклета — помисли си той. Възможно най-бавно Едуард леко вдигна клепачите си, но това му причини силна болка и той отново ги затвори.

— Отвори ги повече. Искам да погледнеш нещо. — Мод се засмя и отново го сръга.

Радфорд изпъшка и седна, а тя намести възглавниците зад гърба му. После се облегна и отвори очи. Пред погледа му стоеше една очарователна млада дама, облечена в поразителен тъмнозелен кадифен костюм за езда, ушит по последна мода — с пристегната с пояс талия и бяло дантелено жабо на деколтето. Буйни червеникавокестеняви къдрици падаха безразборно над прекрасното й лице, надничайки изпод черната шапка, килната на една страна.

— Какво… За бога, откъде се появи всичката тази коса? — Радфорд направи кисела гримаса заради усилията, които му костваше сядането в леглото.

— Не изглеждаш силно впечатлен — отвърна Мод, а в гласа й се прокрадна нотка на съжаление. Беше станала преди половин час, за да се облече грижливо и да му се представи в този тоалет.

— Напротив, лудетино — каза Радфорд и отново изпъшка. — Ако не очаквах всеки момент да умра, щях да те отрупам с комплименти за красотата ти. Откъде се взе тази коса? — Постара се да й се усмихне, но и това му причини болка.

— Спомняш ли си, снощи ти казах, че отрязах косата си, преди да избягам от Ромни Манор? — Мод свали шапката си и наведе глава, за да му покаже тила си. — Направих го, защото те нямаше да се сетят да търсят момче и когато мадам Арно загатна, че перукерът може да ми направи кок, аз се сетих за нея. Както виждаш — самодоволно заяви тя, — това е собствената ми коса, захваната с фуркети за късите ми къдрици. — Млъкна и зачака някакъв знак на одобрение от негова страна.

Омеквайки при тези думи, Радфорд я дари с усмивка.

— Наистина си прелестна, лудетино, и си единствената жена от познатите ми, която е красива както с дълга, така и с къса коса. — Едуард протегна ръка и погали една къдрица на тила й. — Честно казано, след време ще ми липсват твоите къси и очарователни къдрици.

— Не мисля, че ще ти липсват, Едуард — дяволито подхвърли тя. — Възнамерявам да запазя косата си къса и да нося кока само когато ми се налага да излизам. Свикнах с практичността на късата коса. — Мод разтърси леко главата си. — Дългата коса тежи толкова много. За пръв път осъзнавам това. Освен това ми отнема много време, за да я среша и оформя. Предпочитам да я държа в кутия! — Тя се засмя и се отпусна на леглото. — Скъпи, съжалявам за главоболието ти, макар че напълно си го заслужи. Снощи се прибра мъртвопиян.

Мод напипа слепоочията му и нежно започна да ги разтрива. Едуард изпъшка доволно. В този момент на вратата се почука. В стаята влезе една от прислужниците в кухнята, която държеше голям поднос със сребърен сервиз на него. Мод, долови аромата на силно кафе и примамливата миризма на току-що препечени филийки. Момичето остави таблата, без да погледне господарите си, и бързо излезе от стаята.

Радфорд, изглежда, се посъживи от приятния аромат на кафето и жадно погледна към каничката. Въпреки това не се помръдна от леглото.

— Да не би да желаеш да стана и да ти го поднеса тук? — пошегува се Мод, тъй като знаеше, че ставането щеше да го затрудни доста.

Едуард я погледна умолително, с което успя да я умилостиви, и тя тъй рязко скочи от леглото, че го сепна. Мод наля горещата черна течност в красивите чаши от костен порцелан и сложи едната в протегнатите му ръце, след което седна с другата на долния край на леглото.

— Ааа, така е много по-добре — възкликна той и с усмивка се облегна назад след първата си глътка. — Кафето е чудотворно. Интересно ми е защо хората продължават да се мъчат с чая.

Мод не споделяше ентусиазма на Радфорд за кафето, затова го изгледа кисело, докато отпиваше първата глътка от чашата си.

— Ако ти се струва горчиво, можеш да си сложиш сметана и малко захар.

Графът изпи кафето си, след което се измъкна от леглото и си наля още една чаша. На фона на сутрешната светлина Мод огледа неговото голо, загоряло от слънцето тяло. Почуди се дали някога щеше да й омръзне да се любува на прекрасната му фигура.

Едуард се върна на леглото. В едната си ръка държеше препечена филийка, а в другата — чашата с кафето. Този път огледа Мод по-внимателно, отколкото преди, и се засмя:

— Трябва да призная, палавнице, че наистина си страхотна.

Мод се усмихна.

— Ти също не изглеждаш много зле на дневна светлина и в трезво състояние.

Радфорд се засмя тъжно.

— Боя се, че ти дължа извинение. Знам, че снощи се държах ужасно. Бях пиян и ядосан, а комбинацията от двете не е хубава. Ако това ще те успокои, тази сутрин плащам скъпо за грубостта си — заяви той, разтривайки слепоочията си.

— Едуард — боязливо попита тя и очите й блеснаха в очакване, — може ли да пояздя днес? Разбрах, че в конюшнята има два обяздени коня. Откакто напуснах Ромни Манор, жадувам за хубава езда, а точно до нас има чудесен парк.

Мод затаи дъх в очакване. Вълнението й издаваше колко важно беше това за нея.

— Разбира се, че можеш да пояздиш, лудетино. Купих единия от конете специално за теб и затова поръчах да ушият първо костюма ти за езда. Ще трябва обаче да дочакаш пристигането на новия коняр. Фредерик го нае вчера и той ще започне работа днес. Все пак — шеговито подметна Радфорд — не мога да рискувам някой от собствената ми прислуга да дойде тук, не и докато споменът за Майк е още толкова пресен.

Едуард вдигна ръка, за да й попречи да изрази негодуванието си.

— Не, хич не си го и помисляй. Знам, че свикна със свободата, на която се радват мъжете, но сега ще трябва винаги да имаш едно наум как трябва да се държат дамите във висшето общество. Изключено е една дама да язди сама навън.

Мод въздъхна. Едуард имаше право. В Ромни Манор — имение, забутано далеч в провинцията, можеше да язди на воля. Вероятно това беше неправилно според разбиранията на аристокрацията, но Клер не я беше еня за това, а Мод не бе сметнала за уместно да припомня на леля си за изискванията на благоприличието, тъй като това щеше да я лиши от едно от малкото й удоволствия.

— Виждам, че ще ми е доста трудно да те опитомя. — Радфорд се засмя. — Доколкото си спомням, като дете се радваше на голяма свобода. Надявам се, че си добре запозната с етикецията. Поне достатъчно добре, за да се преструваш?

Мод се усмихна дяволито.

— Ако изобщо ми се наложи да го правя, надявам се да е за кратко.

— Предполагам, разбираш, че като лейди Радфорд ще трябва да бъдеш олицетворение на всички обществени добродетели?

Радфорд се усмихваше, но дали Мод долови леката несигурност, която се криеше под усмивката му?

— Не си спомням да съм се съгласявала да стана лейди Радфорд. — Мод бавно отпи от кафето си.

— Какво?

Долавяйки изумлението в гласа му, Мод изложи доводите си:

— Хрумна ми, че ако наистина си прав и средствата ми не са изчерпани, няма нужда да се омъжвам за никого. В такъв случай мога да изхвърля на улицата тези мошеници — чичо Джеймс може да остане, разбира се — и да заживея сама. Ще мога — тя вдигна глава и мило му се усмихна — да яздя, когато си пожелая, независимо дали съм сама или не, и няма да има нужда да бъда пример за каквото и да е.

Едуард зяпна от удивление.

— Нима искаш да кажеш, че не желаеш да се омъжиш за мен?

— В интерес на истината, не си спомням да си искал ръката ми. Просто заяви, че ще се оженим. А доколкото си спомням, тогава беше пиян. — Реакцията му забавляваше Мод.

— Разбирам — отвърна той и зачака.

Мод също зачака.

— Е, съгласна ли си? — най-накрая смотолеви той.

— С какво?

— Да се омъжиш за мен?

— Що се отнася до добри обноски, има още доста да се учите, лорд Радфорд. — Изгледа го с престорена надменност, но веселото пламъче в очите й я издаде. — Може да съм израснала в конюшнята, но мисля, че едно предложение за брак би трябвало да бъде по-… по-романтично, не смяташ ли? По същия начин можеше да ме попиташ дали бих желала да вечерям риба.

— Мод, аз седя пред теб чисто гол и измъчван от главоболие, което би убило всеки по-слаб човек. Предната вечер дори станах за посмешище на цял Лондон, тъй като подозирах, че ме мамиш, а ти имаш дързостта да настояваш за романтика? — Радфорд отметна завивката и стана от леглото. Надвеси се над нея със засмени очи и я попита: — Колко романтичен желаеш да бъда?

— Май главоболието на Ваша Светлост взе да преминава? — дяволито подметна тя, поглеждайки към него.

— Вместо да се шегуваш с главоболието ми, искам да ми обещаеш, че ще се омъжиш за мен, Мод!

— Какво? — възнегодува тя. — Мошеник такъв!

Понечи да освободи ръцете си, но Едуард беше прекалено силен за нея. Той я бутна на леглото и я прикова на него. Въпреки смеха си Мод усети вълните на удоволствие, които се разляха по тялото й, и с въздишка се притисна плътно до него.

— Трябва да ми обещаеш, Мод — прошепна той, гъделичкайки я по врата. — И то веднага. Ще се омъжиш ли за мен?

— Да — промълви тя. — Ще се омъжа за теб.

Едуард жадно впи устни в нейните в целувка, която разкриваше щастието му далеч по-силно и от най-нежните думи на света.

— Какво ми каза за предната вечер, лудетино? — попита Радфорд, след като слугите се бяха оттеглили и бяха затворили вратата след себе си, оставяйки ги да се справят с една прилична закуска. — За иконома тук… Как му беше името? Не мога да си спомня.

— Грейвс — отвърна Мод с известно раздразнение. — Нищо особено. Трябва да разреша сама този проблем.

— Но какво е сторил? — настоя Радфорд. — Собственикът на този дом му бе дал отлични препоръки. Искам да разбера дали не съм бил подведен.

— Не мисля, че си бил подведен. Проблемът е, че той има страшно голямо самочувствие и не му е приятно да обслужва една „държанка“. — Мод млъкна и с огорчение го погледна: — Съзнавам, че съм прекалено чувствителна на тази тема, но Грейвс се държа страшно надменно с мен, а това ме накара да се почувствам още по-неудобно. Но не трябва да се безпокоиш за това, Едуард. Ще събера кураж и сама ще поговоря с него.

Младата жена наведе глава, за да си вземе от вкусните бъркани яйца и не забеляза как Радфорд намръщено стисна устни. Мод беше прекалено добра. Едуард реши да уволни този мъж още същата сутрин.

— Едуард, кога смяташ, че ще дойде конярят? — попита тя, връщайки се на въпроса, който я вълнуваше най-силно. — Бих искала да пояздя предобеда, докато хората още не са излезли на разходка в парка. — Облегна се на стола и избърса устата си с бялата ленена салфетка.

— Ще ти го изпратя веднага щом се прибера у дома, лудетино. Но ще ми обещаеш ли да яздиш само в парка? Притеснен съм от факта, че леля ти е наела детективи, които да те издирят. Колкото по-скоро се оженим, толкова по-добре. — Радфорд замислено отпи от кафето си. — Склонен съм да се оженя веднага за теб, без никакви фанфари. Можеш ли да минеш без цялата тази помпозност и условност? Знам, че вие, дамите, очаквате с нетърпение този момент, но нямам доверие на семейството ти, лудетино.

Мод с досада завъртя очи.

— Едуард, никога не съм мечтала за пищна сватба — рече тя с тон, който издаваше голямото й презрение към този род неща. — Наистина никога не съм мислила да се женя. Докато не те срещнах, разбира се — побърза да добави тя.

Графът се засмя и се приготви да излезе.

— Освен това възнамерявам да отидем до кантората на твоите адвокати, може би още този следобед, хитрушо. Ако изненадаме мистър Парсънс, той няма да има време да измисли някакво правдоподобно обяснение или да офейка, в случай че нещата са толкова зле, колкото подозирам.

На лицето на Мод се изписа тревога.

— Мислиш ли, че е необходимо? Не изгарям от желание да се показвам пред този човек и ако ти си прав, той няма да губи никакво време и ще побърза да се свърже с леля Клер.

— Нима това е младата дама, която се хвърли срещу насочения пистолет преди няколко нощи? — засмя се Радфорд. — Моля те, не мисли, че съм толкова наивен да позволя на тази банда мошеници да ти стори някакво зло, палавнице. Ако се вслушваш в съветите ми и не ходиш никъде сама, ще бъдеш в пълна безопасност. — Радфорд се приближи до нея, забелязвайки, че тревогата не бе изчезнала от погледа й. — Няма нужда да идваш с мен, ако не желаеш — добави той и нежно отметна една къдрица от лицето й. — Просто си помислих, че ще се поуспокоиш, ако видиш реалното си състояние черно на бяло. За да уталожиш вълненията си, така да се каже.

Мод го погледна за миг и той с облекчение забеляза, че страхът в очите й бе изместен от твърда решителност.

— Да, мисля, че си прав — рече тя с усмивка. Наистина се чувстваше в пълна безопасност сега и щеше да й бъде много по-лесно да остави нещата в опитните ръце на Радфорд. Но след всичките месеци, изпълнени с лъжи, в които се бе чувствала като пионка в една игра със смъртоносни залози, тя искаше сама да надвие страха си. — Ще дойда с теб — сериозно отвърна тя. — В края на краищата именно немарливостта ми към собственото ми положение ме направи уязвима към този заговор.

— Скъпа, трябва да имаш предвид, че си едва на осемнадесет. Нито една млада дама на твоята възраст не е осведомена за финансовото си състояние. Колкото и глупаво да звучи, мъжете винаги спестяват на жените, особено на неомъжените, неприятните парични проблеми.

— Както правят злонамерените лели? — подхвърли тя.

Изглежда, Клер бе държала и чичо й Джеймс в неведение през всичките тези години.

— Да — замислено отвърна Радфорд. — За съжаление чичо ти не е проявил никакъв интерес към състоянието ти. Ако той беше човек на място, това нямаше да се случи.

— Моля те, не го съди прекалено строго, Едуард! — извика Мод. — И на него не му е лесно. Брендито е единственото му удоволствие.

— Човек намира удоволствието там, където го търси, Мод. — Наведе се да я целуне. — Уверявам те, че въпреки нежеланието ти да го виниш за случилото се, той сам ще се обвинява достатъчно, когато нещата излязат наяве. — Графът се отправи към вратата.

— Ако не грешим някъде — замислено подметна тя.

— Не грешим, лудетино — успокои я Едуард и окуражително й се усмихна. После излезе от стаята.

 

 

Лъчезарна и щастлива, Мод се смееше с глас. Подкованите копита на коня трополяха по земята, а пролетният лек ветрец галеше лицето й. Тя и красивият жребец се бяха слели в едно цяло. Мод смътно усещаше, че ядосаният коняр се опитва да я настигне, яздейки кротката кобила, която несъмнено бе купена за нея. Тя летеше на кавалерийски кон, подходящ за средновековен рицар, но за съжаление беше затворена в един порядъчен градски парк, където вече бе привлякла няколко смразяващи погледи от наконтените богаташи, които се разхождаха благовъзпитано по оградените с храсти алеи. Всеки момент пазачът на парка щеше да се появи и да й нареди да се върне обратно на пътеката за езда, но дотогава Мод беше твърдо решена да се позабавлява на воля.

Долавяйки някакъв вик, тя с неохота дръпна поводите и се обърна. Зад нея яздеше конярят, който се опитваше да прикрие раздразнението си с подходяща безизразна маска. Мод го изчака нетърпеливо, с блеснали от вятъра очи, а кичури от късите й къдрици се подаваха изпод шапката й, която се беше килнала на една страна.

Когато конярят се приближи, тя се провикна:

— Не ме карайте да спирам, Евънс, тъкмо започнах да си припомням как се язди.

Конярят се засмя от сърце. Беше ясно като бял ден, че тази жена язди като хала. Тя му напомняше една картина, която бе видял веднъж, изобразяваща чудновати същества — полухора-полуконе. Младата дама стоеше толкова спокойно на седлото, че двамата с красивото животно се бяха слели в едно. Независимо от това, графът му бе обяснил неговите задължения и Евънс нямаше никакво намерение да се проваля още в първата си задача като коняр.

— Мис, моля ви, опасявам се, че трябва да забавите хода си и да се придържате към алеите за езда — задъхано рече той. — На Негова Светлост няма да му хареса, ако някой се оплаче.

— О, зарежете това, Евънс! — весело възкликна Мод. — От месеци не съм яздила. — Тя се обърна, за да потегли отново.

— Мис, почакайте! — извика той. Мод се извърна и Евънс забеляза нетърпението, изписано на зачервеното й лице. — Не мога да поддържам вашето темпо, мис, а Негова Светлост ми заръча да не ви изпускам от очи. Моля ви, не можете ли да яздите по-бавно? — помоли я той.

Мод спря и зашари с поглед из парка, който й се струваше прекрасен с добре подрязаните красиви растения и с огромните вековни дървета, чиито великолепни клони, оголени през зимата, се протягаха над земята. „Нищо не може да развали този чуден ден — помисли си тя. — Отново съм Мод Ромни, Едуард ме обича и за пръв път от месеци не съм зависима от никого.“ Тя се усмихна сърдечно на объркания коняр.

— Добре, Евънс, ще продължим с по-прилично темпо, но ви предупреждавам, че този кон се нуждае от бърз галоп. Няма да понесе няколко пъти седмично само да подскача из парка.

— Не, мис — отвърна Евънс, когато бавно потеглиха обратно към алеята. — Негова Светлост каза, че жребецът скоро ще бъде преместен в имението. Имате право, че този кон не е за града.

Вглъбени в мислите си, те продължиха в тръс, като Мод яздеше малко пред Евънс, както беше редно. Междувременно подминаха други ездачи и няколко влюбени двойки. Денят беше чудесен — светъл и немного студен. Подухваше лек ветрец, който не щипеше носа и ушите. Мод изобщо не бързаше да се връща в къщата в Лондон. Времето беше тъй хубаво, че вътре нямаше да я свърта на едно място. Бе видяла Грейвс само за малко тази сутрин, но тогава графът беше с нея. Още не бе събрала кураж да говори с иконома, но се чудеше дали това щеше да се окаже от полза. Дори той да не парадираше с неодобрението си, Мод пак щеше да го усеща в маниерите му. Къщата не й принадлежеше и докато живееше в нея, независимо от намерението им да се оженят, тя все още беше любовницата на Едуард и нищо повече.

Погълната от мислите си, Мод не забеляза възпълния наконтен млад мъж, който бързо се дръпна настрана, за да направи път на конете. Хвърляйки ядосан поглед към ездачите, мъжът замръзна на мястото си и се загледа след нея. По лицето му пробягна злобна усмивка и белегът, спускащ се от едното му око до устата, се сбърчи неестествено. Той тръгна незабелязано след ездачите, улеснен от бавния ход на конете. Ако трябваше, щеше да върви цял ден по петите на прелестната си братовчедка. Майка му със сигурност имаше някакви планове по отношение на Мод, но Джон смяташе да се добере пръв до нея, за да я накара да плати скъпо за грозния белег, който му бе направила.

Изглежда, изобретателната му братовчедка се бе наредила добре. Беше облечена в скъпи дрехи и яздеше великолепен жребец. Мъжът с нея беше прислужник, облечен в ливрея с герб. Очевидно майка му и мистър Парсънс бяха на погрешна следа, тъй като търсеха Мод в пансиони и малки градчета. Явно беше стъпила на крака сред аристокрацията, но Джон все още не можеше да разбере кой я бе подслонил. Той се намръщи, като си спомни, че двамата с Амелия бяха посетили повечето от големите приеми този сезон, а Мод не бе присъствала на нито един от тях, нито пък някой от гостите бе споменал името й. Това означаваше, че братовчедка му живее тайно в Лондон, защото в противен случай този въпрос щеше да се обсъжда по приемите.

Очевидно някой богаташ от добро семейство я беше крил през всичките тези месеци. Какво ли му бе казала тази мръсница за него и майка му, за да я приюти, без да съобщи за това на законния й настойник?

Мрачно стиснал устни, младият мъж побърза да ги настигне, тъй като видя, че конете свърнаха по една пътека, която извеждаше от парка. Двамата ездачи бяха забавени от уличното движение и пешеходците, когато поведоха конете си по улицата. С малки усилия Джон успяваше да ги следва плътно, като си даваше вид на забързан господин. Братовчедка му още не се бе извърнала, за да го забележи, нито пък конярят му беше обърнал внимание.

Най-накрая Джон беше възнаграден. Мод и придружителят й свиха по една странична уличка, която водеше към красиви градски къщи, построени в полукръг. Джон ги следваше и се опитваше да запомни пътя. Когато се затича да ги настигне, за да не се изгуби в лабиринта от конюшни, той стигна точно навреме до уличката, за да види как двамата поемат по една малка алея за коли. Забеляза, че този път отвеждаше към третата къща, после се върна обратно. След като се озова отново в началото на полумесеца от здания, Джон възвърна нормалния си ход и огледа третата къща, когато мина покрай нея. Както се очакваше, външният й вид не подсказваше нищо за собственика или наемателя й.

Джон подмина къщата, спря малко след нея и за да не се набива на очи, седна на една желязна пейка. Разгъна вестника си, преструвайки се, че чете, докато всъщност наблюдаваше дома и напрегнато обмисляше следващия си ход.

Докато размишляваше върху положението си, една карета спря пред въпросната къща. Тя имаше идеално синхронизиран впряг и лакей, който яздеше зад нея. Джон видя как един господин с наметало слезе от каретата и влезе в къщата. Проклинайки късогледството си, което му попречи да разгледа добре мъжа, Джон напрегна всички сили, за да види герба, нарисуван на вратата на колата. Отдалеч му се стори същият като този, който бе зърнал на ливреята на коняря на Мод, но все пак беше твърде далеч и не можеше да бъде сигурен.

Джон отново вдигна вестника пред очите си и се настани по-удобно с надеждата, че няма да му се наложи да седи тук цял ден, опитвайки се да остане незабелязан. Той ликуваше. Майка му бе направила пътека до скъпоплатените детективи през последните два месеца, но те още не бяха попаднали на никаква следа. Ето че той бе излязъл на разходка и я бе открил. Беше само въпрос на време кога Мод отново ще му принадлежи.

За радост на Джон, двадесет минути по-късно входната врата се отвори и от нея излязоха Мод и господинът. Джон ги проследи с поглед, докато се качиха в каретата. За него беше добре дошло, че потегляха нанякъде. Придърпвайки вестника по-близо до лицето си, за да не го познаят, той можеше да наблюдава каретата, която бавно се приближаваше към него.

Когато екипажът се изравни с Джон, той ахна от изумление. Навсякъде би познал този файтон и герба, както и противния си съсед — Едуард Алмсуърт. Граф Радфорд не беше имал много вземане-даване със семейство Ромни, тъй като ги смяташе за по-нискостоящи от него. Той бе пренебрегнал намека на Клер, че Амелия е достигнала възраст, подходяща за женене, и не си бе направил труда да удостои с присъствието си някой от малкото приеми, дадени в Лондон по случай нейното въвеждане във висшето общество. А когато Джон и графът посещаваха едни и същи балове или гуляи, Радфорд само му кимваше. Ето че сега той имаше Мод и заедно с това — единствената надежда на Джон за платежоспособност.

Джон тъй силно стисна вестника, че кокалчетата на ръцете му побеляха. Изчака каретата да отмине. Появата на Радфорд променяше коренно нещата. Знаеше за успеха на графа сред жените, а това го превръщаше в опасен съперник. От друга страна, фактът, че Мод се криеше в дома му от толкова много време, предполагаше, че тя бе настроила графа враждебно към Джон и майка му. Колкото повече мислеше за това, толкова повече положението се избистряше в главата му. Радфорд трябваше да умре, но единственият проблем беше как.

В съзнанието му започна да се оформя една идея. Тя можеше да му помогне, стига двамата с майка му да не изгубеха самообладание. Засмя се при тази мисъл. Злобата на Клер към Мод беше единствената постоянна черта в характера й. Нейната решителност щеше да бъде най-малкият му проблем. Първо трябваше да разпита дискретно за положението на Мод, но беше желателно да се представи под фалшиво име. Тогава можеше да се заеме с онази част от плана си, която му допадаше най-много.

С престорено безразличие Джон стана от пейката и пъхна вестника под мишница. После тръгна обратно по улицата към къщата на графа. За него беше добре дошло, че графът и Мод отсъстваха в този момент, но не знаеше колко дълго щяха да са навън. Сигурно нямаше да ги има поне половин час, а той можеше да свърши работата си за по-кратко време.

Джон вдигна масивното месингово чукало на входната врата и го пусна рязко. Разнесе се силен звън. Само след миг вратата се отвори от едно запъхтяно младо момиче, а не от обичайния иконом или лакей. Джон се усмихна подкупващо на девойчето. Може би всичко щеше да се окаже много по-лесно, отколкото бе очаквал.

— Добър ден — любезно поздрави той. — Търся лорд Радфорд. Казаха ми, че мога да го открия тук. В момента вкъщи ли си е?

— О, не, сър, съжалявам, сър — задъхано отвърна момичето. — Преди една минутка излезе, сър.

— Разбирам. Колко жалко! — Джон се престори на страшно разочарован. — Ние сме стари приятели, а аз съм в Лондон за съвсем кратко време. — В първия момент се направи на много загрижен, но изведнъж лицето му засия: — О, а как е младата дама? По дяволите, не мога да си спомня името й. Колко съм загубен… — Джон млъкна, очаквайки прислужницата да влезе в ролята си, като се надяваше тя да не се окаже прекалено глупава и да го разбере.

— А, да, сър. Сигурно имате предвид мис Рамзи, сър, повереницата на Негова Светлост. Тя живее тук.

Това девойче беше полезен източник на информация.

— Да, разбира се. Мис Рамзи. Как е тя между другото? Беше толкова сладко същество, когато за последен път имах удоволствието да бъда в нейната компания. — Постепенно Джон влезе в коридора и застана така, сякаш не знаеше какво да прави.

— О, да, мис Рамзи наистина е много мила, сър — разпалено продължи прислужницата, окуражена от любезността, която този порядъчен на вид господин проявяваше към нея. — Тя се държи толкова добре с нас, макар някои да не мислят като мен — намръщено поясни тя.

— Трудно ми е да повярвам, девойче. Никога не съм я чувал да нагрубява някого. — Джон се забавляваше, но се надяваше никой да не ги прекъсне.

— Е, мистър Грейвс мисли другояче, макар госпожицата никога да не му е казвала обидна дума. Точно обратното. — Момичето понижи глас. — Надменността на мистър Грейвс е виновна за всичко. Той си придаваше важност пред нея и графът го уволни тази сутрин.

Прислужницата определено злорадстваше. Изглежда, двамата с този Грейвс също не се обичаха много, помисли си Джон.

— Мисля, че той се държи прекалено надуто, тъй като тя не е омъжена за графа и тем подобни. О, нямах предвид… — Вцепени се от ужас, осъзнавайки най-сетне, че бе казала прекалено много неща на един непознат.

— О, всичко е наред, мила, нищо лошо не сте казали. — Джон си позволи да потупа момичето по ръката. Глупаво девойче, помисли си той. Би уволнил всеки от своята прислуга, който има толкова развързан език. — В края на краищата те ще се женят скоро, нали? С нищо не сте навредили на намеренията им. — Джон я погледна засмяно и й намигна.

— Надявам се, че не съм, сър. Не исках да кажа нищо лошо. Освен това те наистина ще се женят съвсем скоро, само след няколко дни. Днес чух това в кухнята. Всичко е наред, нали, сър?

Девойчето го погледна умолително, сякаш искаше той да я извини за бъбривостта й.

— Напълно. Не мислете повече за това, мила. Вече трябва да тръгвам. Знаете ли какво, даже няма нужда да споменавате на господаря си, че съм наминал. Другата седмица ще му изпратя писмо. — Джон се обърна, за да излезе, но изведнъж се извърна, сякаш се бе сетил за нещо. — Между другото къде отидоха днес? Не са избягали, надявам се? — Той се засмя, уж се бе пошегувал. Ако Мод се омъжеше, преди той да се добере до нея, богатството й щеше да му се изплъзне от ръцете.

— О, съвсем не, сър. Отидоха до някакви адвокати. Нещо във връзка с нейното имущество, предполагам.

Девойчето се усмихна, доволно, че можа да отговори на всеки негов въпрос. Джон също се усмихна и затършува в джоба си за някаква дребна монета.

— Вие сте едно много умно момиче. Как се казвате впрочем? — попита той и й подаде пенито.

— Бетси, сър — отвърна тя, изчервявайки се от удоволствие, и леко се поклони в знак на благодарност.

— Е, довиждане, Бетси. И нека краткото ми посещение бъде нашата малка тайна. Искам да изненадам графа.

Джон отново й смигна. Бетси се усмихна и кимна. После той се обърна и заслиза по стълбите, изпълнен с омраза.

Джон се зачуди дали бяха отишли при „Бут и Паркс“ или при адвокатите на Радфорд. Нямаше време за губене. Каква наивница беше тази прислужница! Ускорявайки крачка, Джон благодари на щастливата си звезда, че Грейвс беше уволнен тази сутрин, защото един опитен иконом никога нямаше да му даде тази ценна информация.

Когато стигна до главната улица, той нае файтон, даде адреса на адвокатите на Мод и се облегна на седалката, за да премисли отново плана си за незабавното убийство на Мод и граф Радфорд.

 

 

В обзаведената с вкус, но неприветлива кантора на мистър Паркс цареше необичайно оживление. Когато граф Радфорд се бе появил, хванал мис Мод Ромни под ръка, и бе поискал незабавна среща с мистър Бут и мистър Паркс, беше настъпила известна суматоха. Те бяха въведени веднага в кабинета на мистър Паркс, който, въпреки смущението си, най-любезно ги бе попитал с какво може да им помогне. Радфорд набързо и лаконично беше изложил съмненията си, с което разби на пух и прах илюзиите на адвоката, че посещението му е продиктувано от добри чувства.

Мистър Бут беше извикан веднага и изпратен да намери мистър Парсънс с изричното нареждане да не го предупреждава по какъв въпрос го търсят. Изражението, с което Парсънс бе влязъл и бе изгледал Мод, потвърди подозренията на Радфорд. В момента те преглеждаха счетоводните сметки и Мод беше пребледняла от гняв.

— Все по-зле и по-зле! — извика Мод, когато видя още една покупка, за която можеше да докаже, че е чиста злоупотреба. — Едуард, сигурно си спомняш, че тя носеше тази розова атлазена рокля в нощта на първия й бал в Ромни Манор по случай въвеждането й в обществото. Тогава си изкълчих глезена! — Мод беше прекалено ядосана, за да си спести неудобството от ролята, която бе изиграла в тази история. — Тук е записана като моя рокля, както и всичките тоалети, които е поръчала за своя сезон!

Един от по-нисшестоящите служители драскаше ожесточено в някакъв бележник. Списъкът на кражбите ставаше все по-дълъг. Мистър Паркс се беше облегнал в стола си, а лицето му бе пребледняло като на мъртвец. Мистър Бут бършеше челото си и дишаше учестено, сякаш с мъка се сдържаше да не заплаче.

— Погледни и закупените бижута, Едуард! Спомням си, че специално попитах леля Клер за всичките скъпоценности, които Амелия носеше по време на своя сезон, но тя ми се сопна да си гледам работата и ми каза, че всичко било от нейното семейство. Какво безобразие! Всички неща са записани на мое име. През целия си живот не съм сложила нито едно от тези бижута! На всичко отгоре Амелия взе повечето от тях със себе си, когато се омъжи!

Мод се облегна назад и избута счетоводните книги настрана, тъй като искаше да се посъвземе от доказателствата за паричните злоупотреби, които откри. Започна да разтрива слепоочията си, за да премахне главоболието си. Без малко не се бе разплакала за парите, дадени уж за четири великолепни коня, за които се твърдеше, че са купени за: „уроците по езда и удобното пътуване на мис Мод“. След смъртта на родителите си не беше излизала от пределите на графството. Мис Ромни бе също така смаяна от сметките за домакинството, според които в имението имаше три пъти повече слуги, отколкото беше действителният им брой, а и възнагражденията им изглеждаха страшно надути. Ами ремонтите! Съдейки по разходите, записани за обзавеждане и ремонт на Ромни Манор, имението трябваше да прилича на „Сент Джеймс“. Ами писмата — десетките писма, написани от името на Мод, с които тя молеше за джобни пари, за някоя дрънкулка или за нова рокля. Почеркът в тях толкова поразително приличаше на нейния, че тя се зачуди дали наистина не ги е писала. Изглежда, някой от тримата мошеници беше и отличен фалшификатор.

Мистър Парсънс седеше в един стол с твърда облегалка в отдалечения от вратата ъгъл на стаята и бършеше носа си, който кървеше силно. Бе имал глупостта да се опита да избяга след откриването на първата незаконно присвоена вещ, но юмрукът на Радфорд се оказа доста убедителен. Сега адвокатът гледаше злобно Мод и не продумваше нищо. Беше безполезно да отрича съучастието си в паричните злоупотреби, особено като знаеше съдържанието на последната папка на бюрото на мистър Паркс. Защо бе държал тази книга при останалите сметки на семейство Ромни? Никога не бе предполагал, че жената, която години наред е мамил, ще нахълта при него заедно с влиятелния си покровител и пряко волята му ще извади от чекмеджетата папките и счетоводните книги.

Когато Радфорд взе последната папка и внимателно я постави в ръцете на Мод, Парсънс изтръпна от ужас. Със затаен дъх той наблюдаваше как девойката отвори книгата и започна да я прелиства. Не му се наложи да чака дълго.

— О, не! Това надхвърля очакванията ми! — възмутено извика Мод и стрелна мистър Парсънс с гневните си очи.

Знаейки прекрасно за какво говори мис Ромни, той се изчерви и извърна очи от нея.

— Погледни това, Едуард! — възкликна тя. — Сметка след сметка от шивачите на Джон. Виж и бележките в полетата: „платени от разходите за конюшнята“, „платени от разходите на Мод за дрехи“. — Тресна книгата по масата и отново се обърна към Парсънс. — Е, край на лъжите, нещастна гадино! — извика тя. — Позволявате на тази проклета жена и на сина й да ме прогонят от собствената ми къща и ме заблуждавате, че съм останала без пукната пара, а междувременно плащате сметките за шивача на Джон с мои пари! — За миг на Мод й се прииска също да стовари юмрука си върху носа на мистър Парсънс. — Едуард — обърна се тя към Радфорд, — Джон ми каза, че Клер е финансирала имението през изминалите години, за което съм й дължала много пари. Виж само как са докарали бащиния ми имот до просешка тояга! — При спомена за баща си Мод млъкна и бързо покри лицето си с длани.

Радфорд протегна ръка и притегли Мод към себе си.

— Любов моя — нежно прошепна той, — не се разстройвай повече. Част от сумите ще бъдат възстановени и Ромни Манор отново ще се оправи, обещавам ти. А тези мошеници ще свършат дните си в затвора.

Графът се извърна към мистър Паркс, който все още изглеждаше така, сякаш току-що бе чул смъртната си присъда.

— Не, не казвайте нищо, сър — прекъсна го Радфорд, когато натъженият адвокат понечи да се обади. — Знам, че сте се доверили на Парсънс за тази незначителна сума. Безспорно сте проявили небрежност, като не сте наглеждали работата му, но няма да дам под съд за тези парични злоупотреби нито вас, нито мистър Бут. В замяна на това ще трябва да се съгласите да ни помогнете да заведем дело срещу Парсънс и предлагам още сега да изпратите някой да доведе полицията. Нямам никакво намерение да дам възможност на този мошеник да предупреди съучастниците си и да укрие някакви пари.

Мистър Паркс само кимна, тъй като явно си беше глътнал езика от вълнение, и направи знак на мистър Бут да изпрати някой да доведе представителите на закона.

След като Бут напусна стаята, Радфорд се обърна към купчината от папки и счетоводни книги, пръснати по масата.

— Мистър Паркс, мисля, че ще улесним нещата, ако преместим тези документи от кантората ви днес. Мод може да ги прегледа заедно с моите адвокати и да направи списък на нещата, които са закупени с нейни пари по нечестен път. Смятам, че засега няма смисъл да тревожим законния настойник на Мод — Джеймс Ромни, за случилото се днес. Макар да не го подозирам в съучастничество в тази жалка история, не може да се отрече, че през всичките тези години той е позволил на жена си да върши неговата работа и затова трябва да понесе част от вината, породена от собственото му нехайство. Предлагам, докато чакаме, да опишем документите, за да можем да докажем достоверността им, ако се заведе дело.

Радфорд се зае да подрежда счетоводните книги и направи знак на чиновника да дойде при него, за да му помогне в тази скучна процедура. Докато те работеха, Мод взе папката, която се отнасяше за конюшните, и започна да я прелиства отново. Изведнъж погледът й попадна на една покупка, която бе пропуснала да забележи в предишната суматоха — на лек затворен файтон, който, съдейки по цената му, беше хубав и луксозно обзаведен и в сметките фигурираше като „закупен за транспортните нужди на мис Мод Ромни“. Изсумтявайки ядосано, тя тресна папката обратно върху купчината и гневно изгледа Парсънс. Файтон! А имението й години наред бе обслужвано само от една разнебитена стара карета, която повече приличаше на селска двуколка! О, какво удоволствие щеше да й достави да изправи тези подлеци пред съда!

 

 

Джон нетърпеливо плати на кочияша на файтона и с мъка слезе. Бяха спрели точно пред стълбите, които отвеждаха към адвокатската кантора на господата Бут и Паркс. Но точно когато се канеше да се качи по стълбите, той долови приближаването на друг файтон, който спря до тротоара зад него. С изопнати до краен предел нерви Джон се обърна и видя, че това беше полицейска кола. От нея изскочиха неколцина мъже, които го подминаха и забързаха нагоре по стълбите. Джон изчака да се качат и да затворят вратата след себе си. После хладнокръвно се обърна и прекоси улицата. За втори път този ден намери една пейка и седна на нея с вестник в ръка, изглеждайки досущ като млад безделник, който се чуди как да убие времето си.

На Джон му костваше доста усилия да не трепери, когато вдигна вестника пред очите си, преструвайки се, че чете. Хвърляйки привидно незаинтересован поглед в двете посоки на улицата, той не можа да види каретата на графа, но това не означаваше нищо, като се имаше предвид късогледството му. Не след дълго вратата на „Бут и Паркс“ се отвори отново. От нея излязоха полицаите, а пред тях вървеше мистър Парсънс с белезници на ръце.

Сърцето на Джон затуптя силно, когато видя колко безцеремонно натовариха Парсънс в полицейската кола. Нямаше съмнение за причината за арестуването му. Полицаите тъкмо потеглиха, когато вратата отново се отвори и на прага се появиха Мод и графът. Радфорд вдигна ръка и една карета, която чакаше малко по-надолу по улицата, се приближи и спря плътно до тротоара. Графът, който носеше голям сандък, помогна на Мод да се качи в колата. Девойката изглеждаше бледа и посърнала — коренно различна от щастливата млада дама, която бе зърнал сутринта в парка.

Този път Джон долепи вестника плътно до лицето си, като не смееше дори да надникне отстрани, за да не се изложи на риска да бъде разпознат. След като каретата го подмина, той бавно свали вестника и се загледа зад колата, без да си прави труда да прикрие гнева и страха си. Беше загубил своя съучастник и затова се налагаше да действа със светкавична бързина. Нямаше време да уведоми Клер за случилото се, трябваше да уреди въпроса сам. За щастие по време на престоя си в Лондон бе попаднал на няколко души, на които можеше да разчита за помощ — срещу заплащане, разбира се. Всъщност някои от тях бяха стари приятели на майка му. Сети се за един-двама, които нямаше да се побоят да му помогнат да осъществи плана си. На тях това дори щеше да им достави удоволствие.