Тайсен Дешимару
Дзен в бойните изкуства (4)

Мондо (Разговори)

През време на изпитите за степен или дан в бойните изкуства, един ден един учител ни каза, че три неща били важни: шин, уаса, тай — съзнание или дух, техника, тяло. Кое е най-важното?

Т.Д. При бойните изкуства, както при играта Го, едно пълно познаване на уаса, техниката, е от полза. А несъмнено е, че при един млад човек тялото е основният елемент, докато при по-възрастния човек преобладават техниката и дух. Всъщност „шин“ — духът — е това, което е от първостепенно значение; техниката и тялото идват след това. При другите спортове, особено на запад, физическата сила е най-важният фактор, но при бойните изкуства не е така. При джудо тялото трябва да е добре оформено, но това е по-малко важно от техниката и интуицията на дух-разума трябва правилно да я използва. При бой между една силна техника и едно силно тяло, техниката ще надделее. При бой между силен ум и силна техника, дух-разумът ще надделее, защото ще открие слабото място.

Има една прочута приказка за самурая, който в края на една кавга се сбил с един обикновен работник. Самураят бил хванал човека с умел удушаващ ключ и щял да го убие. Работникът се задушавал, когато изведнъж почувствал, че пръстите му се допират до тестисите на неговият противник; сграбчил ги и стиснал с всичка сила и само след няколко секунди самурая бил принуден да го пусне.

Тренировката не трябва да има за цел единствено развиване на тялото. В настоящите турнири, разбира се, че хората не се бият на живот и смърт, а за точки. Така че физическата сила и техника понастоящем са достатъчни. Докато в древни времена нещата са били много по-различни, тъй като животът е бил заложен на карта и тогава, в края на краищата интуицията решава изхода.

Така би трябвало да бъде и днес: всяка битка би трябвало да се води, като че ли животът е заложен на карта. Дори когато се биете с дървени мечове. Тогава бойните изкуства биха намерили отново справедливото си място и биха преоткрили практикуването на Пътя.

В противен случай те са само игра.

Всъщност, физическата сила, силата на техниката и ума, всички те са по-малко или повече равни. Но винаги шин, духът, е този, който решава съдбата на битката.

Ще ви разкажа приказката за самурая, който посетил легендарния учител Миямото Мусаши и помолил той да го научи на верният път на меча. Учителят се съгласил. Ставайки негов ученик, самураят прекарвал цялото си време тъй както бил инструктиран от учителя, носейки и цепейки дърва и пренасящ кофи с вода от един отдалечен извор. Той вършил това всеки ден в продължение на един месец, два месеца, една година, три години. Днес, който и да е ученик би избягал след една седмица или даже след няколко часа. Но самураят продължавал и в процеса на всичко това, той оформил тялото си. В края на третата година, обаче му дошло до гуша и той запитал Учителя си:

— Що за тренировки сте ми дали? Откакто съм тук не съм докосвал меч. Прекарах времето си в цепене на дърва и носене на вода. Кога смятате да ме посветите?

— Добре, добре — отговорил Учителят. — Тъй като я желаеш, сега ще те науча на истинската техника.

Той му заповядал да отиде в доджото и там, всеки ден от сутрин до вечер, ученикът трябвало да обикаля по външния край на татамито, стъпка по стъпка из залата, без да пропуска дори един фут.

 

 

Това е точно начина на придвижване, който се изучава при кендо, единият крак стъпва точно пред другия, после се приплъзва…

Т.Д. Да. Учителят го е научил да се концентрира върху вървежа. Да се концентрира върху едно действие, да го прави перфектно. Защото детайлите на техниката, триковете и уловките са второстепенни спрямо концентрацията. Ако сте достатъчно концентрирани, един жест, само един, е достатъчен.

Така ученикът обикалял по ръба на татамито в продължение на една година. Към края на този период, той казал на Учителя си:

— Аз съм самурай, имам дълъг опит с меча, а съм срещал и други учители по кендо. Нито един не ме е обучавал като вас. А сега, моля ви, научете ме на истинският Път на меча.

— Много добре — казал Учителят — последвай ме!

Той го повел далеч, навътре в планината, до мястото, където стволът на едно дърво лежал над клисурата, една зашеметяваща, дълбока пропаст.

— Тук — казал Учителят. — Премини.

Самураят нямал представа какво е наумил учителят му; но щом хвърлил поглед надолу, той отскочил със страх и не се решил да премине. Изведнъж те чули: чук-чук, почукване зад тях, звукът от пръчката на един слепец.

Слепецът без да им обръща внимание преминал покрай тях и почуквайки с пръчката пред себе си преминал непоколебимо над бездната.

„Аха, помислил си самураят, започвам да разбирам. Щом слепецът може да премине така, аз би трябвало да мога също да го направя.“

А неговият Учител казал:

— В продължение на една година ти обикаля по ръба на татамито, който е много по-тесен от ствола на това дърво; така че трябва да можеш да преминеш.

Той разбрал и закрачил към другата страна.

Обучението му било завършило: за три години той изградил силата на своето тяло, за една година той развил своята сила за концентриране в едно действие (вървене); и на края, на ръба на бездната, гледайки смъртта в очите, той получил последното обучение на духа и съзнанието.

 

 

А защо духът или съзнанието са най-важното?

Т.Д. Защото в края на краищата, духът е този, който решава.

Много отдавна, в японското бойно изкуство едно движение е означавало смърт и това е причината за голямото обмисляне и концентрация върху движенията предхождащи атаката. Един удар и всичко свършва: един мъртъв, понякога и двама, ако е имало два удара и ако двата са били както трябва. Всичко става в един миг. А в този миг решава дух-разумът, техниката и тялото го следват. При всички съвременни спортове има една пауза, но при бойните изкуства няма пауза. Ако изчакате, дори и малко, вие сте загубени. Противникът ви ще вземе предимство. Умът трябва да е постоянно концентриран върху цялата ситуация, готов да действа или да противодейства; ето защо той е най-важен.

 

 

Как човек избира техниката за атака?

Т.Д. Няма избиране. Това става несъзнателно, автоматично, естествено. Не може да има мисъл, защото ако има мисъл, има и време за мисъл, а това означава провал.

За да произтече правилното движение трябва да има постоянен, напълно буден усет за цялостната ситуация; този усет избира верен удар, техника и тялото го изпълнява.

 

 

В кендо, например, съществува една тактика, наречена „дебана уаса“: трябва да атакуваш преди противникът ти да го е направил, да замахнеш преди той да замахне. При тази техника, интуицията е безспорно много важна.

Т.Д. Тя винаги е важна, съществена. Ако противникът ви нанесе удар, който не сте очаквали, тогава за да го парирате, ви е необходима интуиция, съзнанието да го избегнете, да се спасите. Съзнанието е това, което ще задейства вярната реакция на тялото и техниката. Но ако отделите време за мислене: „Трябва да използвам тази или онази техника“, тогава ще бъдете посечен докато мислите. Интуицията задвижва тялото и техниката. Тяло и съзнание се обединяват, вие мислите с цялото тяло, цялата ви същност е вложена в реакцията.

Ето защо е толкова трудно да се правят заключения относно реда и значението на шин, уаса, тай — съзнание, техника, тяло. Те трябва да бъдат обединени, а не разединени. Перфектният съюз между трите е този, който създава правилното действие; не разединяването им. Пълно единство.

В японските бойни изкуства, Кендо, Пътят на меча, винаги се е считало за най-благородно от всички, защото при него е необходим най-пълен съюз между всичките три, съзнанието — интуицията, тялото и техниката.

 

 

Има дванадесет милиона души в света практикуващи кендо, шест милиона джудо, пет милиона карате, един милион айкидо, двеста хиляди киьодо (стрелба с лък)…

Т.Д. При всяко от бойните изкуства единството между ум (mind), тяло и техника е съществена.

„Първо мисли — после замахни“, това не е верният път. Вие трябва да се възползвате от зуки, благоприятния случай.

Благоприятния случай е най-важен, а мисленето не може да го създаде. Единствено съзнанието може да се възползва от благоприятната възможност за действие, от празното пространство в което човек трябва да действа.

 

 

Празното пространство…

Т.Д. Благоприятната възможност, която съответства на действието. Възможността за атака. Усещането на слабостта. Посредством интуицията и това е най-важния въпрос, човек трябва да вземе предимство в момента, когато противникът вдишвайки показва слабото си място.

 

 

Кой вдишва, противникът или ние?

Т.Д. Противникът. Самите вие трябва да издишате, когато атакувате. При карате, удар, получен при вдишване може да бъде опасен; но не и при издишване. Така, че вие трябва да се възползвате от случая, докато противникът вдишва, защото тогава той разкрива слабото си място, своето празно пространство.

 

 

Защо?

Т.Д. Благоприятната възможност идва винаги когато другият човек вдишва, защото тогава тялото става по-леко, по-малко концентрирано. Вдишването на другия човек предлага една възможност, която вашето тяло — ум трябва да знае как да улови. Да се атакува, докато противникът се бори за дъхът си, показващ слабото си място, пукнатината в своята защита, в своя поза — това е ключът.

Вдишването е велико „зуки“ или благоприятна възможност, а прекалено голямото напрежение или прекалено малкото, е другата; при едно състезание не е възможно да се поддържа еднаква интензивност на концентрация до безкрайност. В определен момент съзнанието трепва и ние показваме един недостатък, зуки, една благоприятна възможност, от която противникът трябва да е готов да се възползва.

Този въпрос за благоприятната възможност възниква при всяко състезание, освен това не само при бойните изкуства — при спор, при работа…

Не трябва да показвате слабите си места, както в бойните изкуства, така и във всекидневния живот. Животът е битка! Трябва да останете концентрирани и да не разкривате недостатъците си; чрез продължителна тренировка по себеконтрол, постепенно вие ще ги отстранявате. Традиционното японско образование се основава изцяло върху тази форма на бдителност — никога не разкривайте слабите си места, така другите хора не ще се възползват от тях. При един турнир единственият проблем на играта е да се разкрият слабите места на противника, а методът е внимание, насоченост, концентрация — и тогава щом благоприятната възможност се представи, хвърлете се върху нея без мисъл.

През време на фехтовката или среща по борба, но също и в надпреварата на всекидневния живот, вие трябва да наблюдавате очите на другия човек; когато очите на вашия противник се движат или са неясни, колебаят се, съмняват се, трепват, това е „зуки“, благоприятната възможност, пропукването. В критичните моменти на нашият живот, ние не трябва да показваме слабите си места; защото направим ли го ще допуснем грешки, ще се препънем, ще паднем и ще бъдем победени. Тази форма на бдителност не е възможно да произтича от постоянно напрежение на тялото, тъй като скоро тялото би се изтощило; тя трябва да произтича от бдителността на ума. От тук и голямата важност на шин, духът. Тялото показва слабите места, а умът коригира, канализира, насочва.

 

 

Миналата година в Киото наблюдавах една среща между двама майстори по кендо, които бяха около осемдесет години. Те застанаха лице в лице, с меч в ръка, връх на меч срещу връх на меч, неподвижни, абсолютно неподвижни в продължение на пет минути. И в края на петте минути реферът обяви срещата за равна, „кики ваке“.

Т.Д. Да. Когато се движиш показваш слабите си места. Докато младежите биха се изтощили в яростни сблъсъци и неорганизирани връхлитания, докато по-зрелите мъже биха вкарал в действие целия опит на техниката си, двамата стари майстори са се сражавали с духа си, със и чрез своите очи. Ако един от тях бе мръднал, съзнанието му също щеше да помръдне и той би показал слабост. Първият показал слабост или отстъпил, би бил напълно изгубен, защото другият би отвърнал с един удар.

Вие знаете приказката за трите котарака: имало един самурай, който имал плъх в къщата си и не можел да се отърве от него. Той се сдобил с един великолепен котарак, юначен и як. Но плъхът бил по-бърз и просто го направил за смях. Тогава самураят взел друг котарак, по-изкусен и хитър. Ала плъхът бил на своя пост и се криел, освен когато котаракът спял. Тогава един Дзен монах от близкия храм заел на самурая собствения си котарак, най-обикновено изглеждащ котарак, който бихте си представили, прекарвал цялото си време в дрямка и сънливост и не обръщал внимание на нищо около него. Самураят свил рамене и казал, че котаракът не е добър, но монахът настоял да го задържи. Така котаракът се установил и спял ли спял. Скоро плъхът станал толкова дързък, че започнал да припка напред-назад точно пред самия котарак, който не проявявал абсолютно никакъв интерес към него. Едва тогава, един ден с един замах на лапата си, котаракът уловил плъха и го приковал към земята. Силата на тялото и техническите умения са нищо без бдителността на ума!

Правилното съзнание е съществено за правилното физическо действие.

 

 

А какво трябва да прави човек, за да поддържа правилната концентрация? Напрежението е изтощително, а и човек не може да остане завинаги неподвижен!

Т.Д. Вашият ум (дух-разум), вашето съзнание са тези, които не трябва да изпадат в паника или да пресмятат. Просто напълно се приспособете към това, което става. Концентрирайте се през цялото време върху дишането си, върху издишването си, което трябва да бъде бавно и дълго и да достига колкото е възможно по-надолу в стомаха ви, във вашата хара. И никога не отделяйте очи от очите на противника си. По този начин ще можете да следите вътрешните му движения. При боят с мечове, който наблюдавахме между Майстор Юно и един от неговите ученици, младежът се задъхваше в края на няколкото минути, изтощен от своето напрежение. Майстор Юно просто бе там, концентриран и спокоен — страхотно спокоен, както казвате вие. Абсолютно бдителен. И точно в подходящия момент, върхът на неговия меч намери гърлото на ученика му и го отхвърли извън тепиха. Един жест бе достатъчен щом веднъж той откри слабото място в защитата на противника си. Така че концентрирайте се върху издишването си, това е много важно. Направете го колкото е възможно по-дълго и това ще ви помогне да не се уморявате и да не изпадате в емоционалност.

 

 

Когато самураите се биели през нощта, те се концентрирали върху сянката на противника си…

Т.Д. Разбира се, движението на сянката отразявало точно движението на тялото и ума. Но то не възпирало самураите — точно обратното — мощно да издишват надолу към своята хара.

Вие трябва, а и можете, да изучите тази основна концентрация в практически схватки, като на истински турнири. За това не е необходимо да се тренира специално. Това, което е от значение, е силата на вашата концентрация. Напрежението на тялото и техническото умение трябва да бъдат канализирани чрез бдителността и интуицията на ума. Умът става празен — ку, без пролука. Това е Дзен, а също и истинският Път на Будо. Посрещайки живота или посрещайки смъртта, съзнанието трябва да остане спокойно. Вие трябва да решавате и същевременно да възприемате и живота си и смъртта си; не само да ги понасяте. Дори и ако тялото ми умира, умът ми трябва да остане правилно насочен: такова е възпитанието и при Дзен и при Будо.

Големият майстор Миямото Мусаши един ден решил да прекрати борбата, за да разреши проблема как да умре. И това, което той направил било да седне в дзадзен.

 

 

Много хора практикуват бойните изкуства, в Европа, САЩ и Япония, без всъщност да практикуват пътят на Будо или пътят на Дзен. И общото усещане е, че принципите и философията на Дзен нямат нищо общо с практиката на бойните изкуства като спорт.

Т.Д. Хората, които не желаят да следват учението на Дзен, истинската основа на Бушидо, не е нужно да го правят. Те просто използват бойните изкуства като „играчки“; за тях те са спорт като всеки друг.

Но хората, които желаят да изживеят живота си на едно по-високо измерение трябва да разберат.

Никой не може да бъде принуден и никой не може да бъде критикуван. Първата група са като децата, играещи си с коли — играчки, докато втората група карат истински автомобили. „Нямам нищо против спорта, той тренира тялото, развива жилавост и издръжливост. Ала духът за състезаване и сила, който властва над него не е добър, той отразява изкривена представа за живота. Коренът на бойните изкуства не е там.“

Учителите са частично отговорни за това състояние на нещата; те тренират тялото и преподават техниката, но не правят нищо за съзнанието. Като резултат учениците им се бият, за да побеждават, като деца, играещи си на война. В този подход няма мъдрост и той е напълно безполезен в работата, в управлението на човешкият живот.

Каква полза има от тяхната техника във всекидневният живот?

Спортът е просто едно забавление и в края на краищата, поради духа на надпревара, той износва тялото. Ето защо бойните изкуства би трябвало да се стремят да завоюват наново своето първоначално измерение. В духът на Дзен и Будо, всекидневният живот се превръща в състезание. Във всеки момент трябва да има осъзнаване — ставайки сутрин от сън, работейки, хранейки се, лягайки си. Ето това е мястото за превъзходство над егото.

 

 

Психическо заболяване ли е „шампионството“?

Т.Д. Разбира се. Що за ограничено виждане на живота? Не искам да кажа, че човек не следва никога да става шампион; защо не? Това е преживяване като всяко друго. Но човек не трябва да създава от него фиксидея. Също така, при бойните изкуства човек трябва да е мушотоку, без всякаква цел или желание за печалба.

 

 

От къде произлизат бойните изкуства?

Т.Д. Изкуството на меча, пиката, лъкът или простия юмручен бой — те са почти толкова стари, колкото е самият човек, защото той винаги е имал нужда да се защитава от нападение и да ловува, за да изхранва себе си и своето племе. Първо било открито оръжието — копието, каменната брадва, прашката, лъкът — след това постепенно чрез налучкване е била развита възможно най-добрата техника за всяко оръжие. Като се биели с враговете си, хората научили кои удари убиват, кои раняват, как да ги парират, как да ги контрапарират и т.н. Самите оръжия били усъвършенствани, техниките — систематизирани и всичко това станало част от изкуството за воюване и лов. Като двете включвали и други съществени елементи: познание за климата и времето, способност за тълкуване на знаците в природата (звуци, следи и отпечатъци, миризми и т.н.), разбиране на околната среда и на психологията на противника (или на дивеча при ловуване), интуиция за вярното движение. Един добър войн — ловец трябва да може да се слее с пейзажа, да стане част от него, да го познава отблизо и да го уважава.

Но да се върнем към източните бойни изкуства, техниката на бой без оръжие отначало придобила важност в дните, когато пътуващите монаси често са били нападани и ограбвани, ако не и убивани от войници и разбойници — тъй като монашеските обети забраняват употребата на оръжия. Една форма на бой без оръжие първоначално била развита в Китай по времето на Бодхидхарма, а по-късно се разделила на карате, джудо, тай-чи и т.н. и чрез тях монасите можели да се защитават при всеки повод. Това е бил източникът на прецизните и ефективни движения на карате; ловките хватки на джудо; които използват собствената сила на противника; бавните, плавни, котешки отблъсквания на тай-чи; те дали възможност на монасите да се ползват от естествени средства за защита, пригодени при всички обстоятелства към енергията на индивида. В онези дни „меките“ бойни изкуства не били делени на категории както днес, а вероятно са се състояли от един набор от движения, удари, финтове и трикове, предавани от един човек на друг, в течение на техните странствания. Просто така, както са си разменяли също лекове и рецепти — растения, специални масажи и т.н. — или своите техники за медитация (спомнете си, че преди Буда да започне да практикува дзадзен под дървото Бодхи, той получил наставления от много йоги, срещнати през неговите пътешествия). Споделяли също и опитът, който ги бил научил да нещо морално и едновременно практично, свързано с техния живот.

Странстващите монаси пренесли цялото това знание от Китай в Япония, където разпространяващо се от региона на Окинава било посрещнато със забележителен успех. Карате и джудо били по-популярни там, докато тай-чи си останало специфично китайско.

 

 

Днес то все още се практикува в Китай, всеки ден, по улиците и във фабриките. Гледах един филм, показващ групи от хора, изпълняващи идентични движения с ръце, нещо като очарователен, забавен балет…

Т.Д. Тай-чи обикновено се употребявало само от жени и деца, стари и слаби хора. Това е една много интересна практика, защото тя учи на правилния начин на дишане (както при дзадзен), заедно с гъвкавост на тялото и концентрация на ума. Наричала се е „изправеният Дзен“, но всичко е само на думи, това е просто един танц, един вид гимнастика без истински дух на Дзен.

 

 

Кое е най-благородното от бойните изкуства?

Т.Д. Кендо, изкуството на меча е било винаги на най-висока почит, смятано за най-благородно, най-близко до духът на Дзен. Защо?

Защото японските самураи и майстори са знаели, че преди един човек да стане достоен да убива друг, той първо е трябвало да бъде способен да убие себе си: със своите мечове те се научили не само да разсичат враговете си на две, а и нещо повече — да разсичат на две собственото си съзнание. Ако не можели да правят това, те не биха могли да спечелят боя.

Как умираме, как живеем? Кендо, Пътят на меча, отново и отново задава този въпрос; и в този смисъл е бил близо до Пътят, близо до духът на Дзен.

Киьодо, стрелбата с лък, също съдържа един силен духовен елемент. Херигъл го е описал много добре в своята книга. Кой пусна стрелата? Кога тя е пусната? Когато тялото и съзнанието са станали Едно и са напълно безпристрастни? Тогава стрелата полита свободно към своята цел. Стойката за стрелба също е важна; тя трябва да е красива, хармонична — и от вътре и отвън на тялото. В Япония към великите майстори на киьодо се отнасяли с такова голямо уважение, както към Рошите, великите учители на Дзен.

Преди войната имах навик да присъствам на годишни събори по бойни изкуства, където се събираха най-добрите учители и техните ученици. Собственият ми учител, монахът Кодо Саваки бе доста влиятелен в техните среди и чрез него аз се научих да разбирам какво всъщност представляват схватките. Те нямаха нищо общо с надпреварата. Това бе нещо като много възвишена философия — изкуството да се живее и умира. А позите бяха съвършени.

Когато позата (ши сей, форма и сила) е съвършена, движението, което следва е също така съвършено. Особено лесно е да се види това при стрелбата с лък, която ни учи на верния път да се държим добре и просто да бъдем: красива поза, вътрешно усамотение, свободен ум, енергия (ки), балансирана между Космос, същество и сила на тялото, правилно дишане, концентрирано в хара, а съзнанието внимаващо, чисто.

Опъвате лъка, концентрирате се върху дишането, прицелвате се изключително точно и пускате.

 

 

Кога пускате?

Т.Д. Херигъл прекарал шест години в практика, преди да разбере, преди да осъзнае красотата на правилното освобождаване на стрелата, което е един целокупен акт, изпълнен със съзнание, което е хишириьо.

Тъмна е сянката на бора.

Точно тъй както на лунната светлина е ярка.

Кодо Саваки обичаше да казва; то се отнася до ума дзаншин, умът (дух-разум), който остава неподвижен, без да прилепва към нищо, но остава бдителен, внимателен към настоящия момент и към момента, който го следва.

Движението се ръководи от интуицията.

Онези, които практикуват дзадзен биха го разбрали лесно. А всички, които имат опит в бойните изкуства, както и в дзадзен, извличат велика мъдрост и ефективност от комбинацията.