Към текста

Метаданни

Данни

Серия
ФБР Трилър (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hemlock Bay, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2012)
Разпознаване и корекция
Satir (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Катрин Каултър. Хемлок Бей

ИК „Коала“, София, 2002

Американска. Първо издание

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 954-530-083-3

История

  1. — Добавяне

9.

Музеят на изкуствата в Юрика заемаше доста голям парцел на Уест Клейтън Стрийт. Представляваше разкошно старо викторианско имение, обградено от също толкова стари дъбове с дебели стъбла, чиито пожълтели листа се откъсваха под поривите на студения сутрешен вятър и диво танцуваха във въздуха. Стелеха се като дебел килим в червено, жълто и златисто по територията на целия музей и околните тротоари.

Лили даде пет долара на шофьора на таксито. Възрастният господин на входа й каза, че никой нищо не е казал за входна такса, но всяко приношение е добре дошло.

Тя му се усмихна и го помоли да каже на господин Монк, че госпожа Фрейзър е дошла.

Беше видяла картините тук само веднъж по време на едно кратко посещение, преди за тях да се построи специалната зала, точно след като се омъжи за Тенисън. Беше се запознала с господин Монк, куратора, който имаше огромни черни очи и винаги изглеждаше напрегнат и гладен, както и с двама млади помощници, новоизпечени доктори по изкуствознание. На въпроса, защо са тук, бяха вдигнали рамене, заявявайки, че след като няма работни места в никой престижен музей, защо пък да не се преместят в Юрика. Пък и картините на Сара Елиът придавали класа на този музей.

Музеят не беше голям, но въпреки всичко бяха отделили цяла самостоятелна зала за осемте картини на баба й, и я бяха обзавели идеално. Бели стени, съвършено осветление, лъскав дъбов паркет, пейки, покрити с възглавнички в центъра на залата, за да може човек да седне и да се наслаждава.

Лили остана права дълго време в средата на залата, обръщайки се бавно, за да разгледа добре всяка картина. Беше омаяна, когато изпълнителят на завещанието на баба й ги беше изпратил до нея, специално в кабинета на директора в Чикагския музей на изкуствата. Тогава след дълго чакане най-накрая бе докоснала всяко платно и бе го държала в ръцете си. Любимото й платно, установи отново, все още беше „Лебедова песен“ — нежна рисунка в пастелни цветове — възрастен мъж лежи в средата на спретнато подредено легло, скръстил ръце на гърдите си. По главата му се вижда малко останала коса, плътта на лицето му е така опъната, че отдолу сякаш прозират кръвоносните съдове. Изразът на лицето му е блажен. Той се усмихва и пее на младо, стройно момиче. То изглежда почти безплътно, както е застанало до леглото с леко наклонена глава. Лили почувства как кожата по ръцете й настръхва. Усети към очите й да се надигат сълзи.

Господи, толкова обичаше тази картина. Знаеше, че мястото й е в музей, но знаеше, че е и нейна — нейна! — и в този миг реши, че иска да я вижда всеки ден от живота си, да си припомня неспирния пулс на живота и тъжния му край. Стойността на всяка от картините още продължаваше да я омайва.

Тя изтри очи.

— Вие ли сте, госпожо Фрейзър! О, Божичко, разбрахме, че сте претърпели катастрофа, че сте били зле и сте в болница. Добре ли сте? Вече се оправихте? Изглеждате малко бледа. Искате ли да седнете? Да ви донеса ли чаша вода?

Тя се обърна бавно и видя господин Монк, застанал на вратата на малката зала на Сара Елиът. Изглеждаше толкова напрегнат, като опъната струна, сякаш всеки момент щеше да завибрира. Беше облечен в изискан тъмносив вълнен костюм, с бяла риза и тъмносиня вратовръзка.

— Господин Монк, колко се радвам да ви видя отново. — Тя му се усмихна, сълзите вече бяха изсъхнали. — Всъщност слуховете за моето състояние бяха преувеличени. Добре съм; няма нужда да правите нещо за мене.

— О, радвам се да го чуя. Доктор Фрейзър тук ли е? Има ли някакъв проблем?

— Не, господин Монк — изрече Лили. — Няма проблем. Последните месеци бяха трудни, но сега всичко е наред. О, да, а коя от тези картини ви харесва най-много?

— „Решението“ — изрече без колебание господин Монк.

— И аз много я харесвам — каза Лили. — Но не я ли намирате малко депресираща?

— Депресираща? Със сигурност, не. Аз не съм склонен към депресия, госпожо Фрейзър.

Лили продължи:

— Помня, казах на баба, че много харесвам тази картина, точно в момент, когато бях загубила много пари, залагайки на среща между „Джайънс“ и „Далас“. Тогава бях на шестнадесет години и помня, че бях съкрушена. Тя се разсмя и ми даде на заем десет долара. Не съм го забравила и до днес. О, да, върнах парите следващата седмица, когато една тълпа глупаци се обзаложиха, че „Ню Орлийнс“ ще бие „Сан Франциско“ с 12 точки разлика.

— За някакви спортни събития ли говорите, госпожо Фрейзър?

— Ами да, всъщност за футбол. — И тя му се усмихна. — Дойдох да ви кажа, че ще напусна града, господин Монк, местя се обратно във Вашингтон. Вземам със себе си и картините на Сара Елиът.

Той я изгледа така, сякаш беше загубила разсъдъка си. Разпери ръце пред себе си, сякаш за да й попречи.

— Но разбира се, госпожо Фрейзър, вие сте доволна от начина, по който сме ги изложили, от това, че полагаме толкова големи грижи за тях; и работите по реставрирането им не са чак толкова големи, няма за какво да се тревожите.

Тя леко докосна с пръсти ръката му под лакътя.

— Не, господин Монк, както разбирам, вие сте свършили великолепна работа. Просто се местя в друг град и картините отиват там, където отивам и аз.

— Но Вашингтон… Там имат толкова много красиви неща, че чак се давят в тях. Красиви неща, натикани в мазета, които никой не вижда. Защо са им още?!

— Много съжалявам, господин Монк.

Огромните му черни очи блеснаха.

— Много добре, госпожо Фрейзър, но аз виждам, че не сте разисквали това с доктор Фрейзър. Съжалявам, но не мога да ви дам нито една от картините. Той е техен администратор.

— Какво значи това? Чудесно знаете, че картините са мои.

— Е, да, но доктор Фрейзър вземаше всички решения, направляваше всички работи. Освен това, госпожо Фрейзър, всички знаят, че вие не бяха добре…

— Лили, защо си тук?

Дилън и Шерлок стояха зад господин Монк и по лицата им се виждаше, че са разтревожени. Тя се усмихна.

— Дойдох да кажа на господин Монк, че картините отиват там, където се местя и аз, а именно във Вашингтон. А той разправя, че всички знаели, че аз съм луда и че доктор Фрейзър е човекът, който контролира всичко, свързано с картините… с други думи, господин Монк не иска да ми ги даде.

— Но, госпожо Фрейзър, аз не исках да кажа, че…

Савич леко го потупа по рамото и когато той се обърна със смутено лице, инспекторът вдигна вежди:

— Картините не можели да бъдат дадени на сестра ми? Бихте ли ми обяснили, господин Монк? Аз съм Дилън Савич, брат на госпожа Фрейзър, това е съпругата ми. Та за какво става въпрос?

Господин Монк изглеждаше отчаян. Отстъпи крачка назад.

— Вие не разбирате, госпожа Фрейзър не е дееспособна, така ми казаха, и затова картините са под контрола на доктор Фрейзър. Естествено, че разбирате, защото той е неин съпруг. Когато чухме, че е претъпяла катастрофа, катастрофа, която самата тя е предизвикала, мнозина предполагаха, че тя няма да излезе жива от болницата, и тогава доктор Фрейзър ще наследи картините, и те никога няма да излязат от музея.

— Но аз не съм умряла, господин Монк.

— Виждам, че не сте, госпожо Фрейзър, но факт е, че вие не сте до такава степен добре, че да сте в състояние да се грижите за такива скъпи, уникални картини.

Савич изрече полека:

— Уверявам ви, че госпожа Фрейзър е напълно дееспособна и има законното право да направи каквото желае с картините. Освен ако нямате съдебна заповед, постановяваща противното?

Господин Монк, за миг объркан, се съвзе.

— Съдебна заповед! Да, точно така, необходима е съдебна заповед.

— Защо?

— Ами защото само съдът може да реши дали тя е способна да взема подобни решения.

Шерлок го потупа по рамото.

— Хм, красив костюм. Съжалявам, господине, че това толкова ви тревожи, но тя няма никакви такива задължения към вас. Предполагам, че бихте могли да се опитате да я обявите за недееспособна, но ще загубите. И съм сигурна, че това ще предизвика доста голям шум в местната преса.

— О, не, не бих направил това. Искам да кажа, че предполагам, че всичко е наред, но нали разбирате, трябва да се обадя на доктор Фрейзър, той се занимава с нещата. Не съм говорил с госпожа Фрейзър нито веднъж през всичките тези месеци, откакто картините са тук.

Савич извади портфейла си и показа на господин Монк личната си карта. После предложи:

— Защо не отидем във вашия кабинет, да се обадим оттам.

Савич всъщност бе показал на господин Монк значката си от ФБР. Мъжът преглътна, погледна към Лили така, сякаш искаше да я застреля, и пророни:

— Да, наистина.

— Така е по-добре — каза Савич. — Можем да поговорим и по всички подробности относно превозването, застраховането, изобщо за всичките дреболии, за които доктор Фрейзър няма да има нужда да се грижи. Впрочем, господин Монк, искам да ви уверя, че знам какво правя, тъй като и аз притежавам осем платна от Сара Елиът.

— Моля ви, елате сега с мене, господин Савич.

Савич кимна.

— Шерлок, ти остани тук с Лили. А ти, Лили, седни и си почини. Господин Монк и аз ще финализираме нещата. Готов съм, сър.

— Надявам се горкият човечец да не се разплаче — засмя се Лили, когато двамата мъже тръгнаха. — Построиха тази зала специално, направиха чудесни неща, за да изложат картините, както трябва. Предполагам, че Елкът и Шарлот Фрейзър са дарили парите за построяването на залата. Нали е много мило от тяхна страна?

— Да, сигурно. Знаеш ли, Лили, толкова много хора са се радвали на картините в последните години, сега и хората от Вашингтон ще могат да им се порадват. Трябва да помислиш къде би искала да стоят. Няма защо да бързаме с решението, сигурна съм, че от много галерии ще ни потърсят. А ти не се чувствай виновна, че ги вземаш оттук.

— Право да ти кажа, чувствам облекчение, че всички са налице. Че като дойдох тук, не заварих празни стени. Именно затова дойдох, Шерлок. Понеже вече знам, че Тенисън се е оженил за мене само заради картините, предположих, че е възможно вече да са изчезнали.

Шерлок потупа възглавницата и изчака, докато Лили внимателно се настани до нея.

— И ние не искахме да чакаме. — Тя замълча и се огледа. — Каква красота… И ти носиш това във вените си, Лили. Ти и Дилън. Страхотни късметлии сте. Ти рисуваш карикатури, Дилън все драска някакви скици. Знаеш ли, беше скицирал Шон точно като се роди.

— Е, и ти имаш таланти, Шерлок. Можела си да станеш концертираща пианистка, ако не бе починала сестра ти. Иска ми се да те послушам, когато се върнем във Вашингтон.

— Ще ти посвиря — съгласи се Шерлок. — Знаеш ли, Лили, много се страхувах, че Тенисън и баща му са откраднали картините и никой не ти е съобщил. Нали на всички са казали, че си била твърде болна, за да се занимаваш с това.

— Мисля, че имат други планове. Всичко стана много бързо.

— Да, имали са време, но не разбираш ли, ако картините внезапно бяха изчезнали, те щяха да излязат така неоспоримо виновни, че всеки затвор с радост би отворил врати да ги приеме. Предполагам, че са чакали да ги продадат. Надявали са се, че ще умреш при катастрофата и те легално ще минат в наследство на Тенисън.

— Да умра — повтори Лили. — Не е лесно да повярваш, че някой иска да умреш, за да си присвои това, което е твое. Наистина е чудовищно.

— Така е.

— Почувствах шок, че Тенисън ме е предал, може би и баща му, но не искам да кърша ръце и да плача. Не, само искам да натрия носа на Тенисън.

Шерлок я прегърна леко.

— Радвам се за тебе. А сега как се чувстваш, наистина?

— Спокойна, само мъничко ме боли, не е страшно. Вярвах, че го обичам, Шерлок. Вярвах, че искам да прекарам остатъка от живота си с него. Доверявах му се, поверих му Бет.

— Знам, Лили, знам.

Лили се овладя и се опита да се усмихне.

— О, да. Тази сутрин ми се случи нещо странно. Дорисува ми се безумно и излязох да си купя неща за рисуване. Качих се на един съвършено празен автобус, за да се върна в „Опашката на русалката“, когато един младеж се опита да ме ограби. — Шерлок примига и я изгледа зяпнала. Лили се засмя: — Най-накрая успях така да те изненадам, че да не знаеш какво да кажеш.

— Това не ми харесва, Лили. Разкажи ми точно какво се случи.

В този момент на вратата се появи господин Монк.

— Ще се свържа с вашите адвокати и ще ги помоля да подготвят документите, за да ги подпишете. Разказах подробно на господин Савич как ще бъдат опаковани картините и как ще бъдат превозени до Вашингтон. Вие трябва да ни информирате за дестинацията им, за да можем да се договорим с хората там. Ще ги придружават и двама гардове. Процесът е доста сложен, картините трябва да са в пълна безопасност. Ще ви се обадя, когато подготвим документите. Скоро ли ще се местите?

— Много скоро, господин Монк.

Лили стана бавно, шевовете я дърпаха, болката се бе поусилила, но тя протегна любезно ръка.

— Съжалявам, но наистина не мога да ги оставя тук.

— Жалко. Сега говорих с доктор Фрейзър. Каза ми, че се развеждате и той вече няма думата по въпроса.

— Радвам се, че не се е опитал да действа през главата ми — натъртено произнесе Лили.

— Той е фин човек, също както майка му и баща му — всички тук ги уважават — опита се да възрази господин Монк.

— Явно мнозина мислят така. Но ние наистина се развеждаме…

— Жалко, жалко. Толкова отскоро бяхте женени и загубихте момиченцето си едва преди няколко месеца. Искрено се надявам, че сте взели това решение с бистра глава.

— Да не би още да мислите, че не мога да разсъждавам трезво, господин Монк?

Мъжът преглътна неловко.

— Е, мисля, че може би действате прибързано, че не сте дообмислили нещата. Ами разводът ви с доктор Фрейзър? Очевидно е, че ви обича и ви желае само доброто. Разбира се, госпожо Фрейзър, няма да отричам, че това е много лошо за мене и за музея.

— Е, случват се такива неща, нали? По-скоро бих казала, сър, че доктор Фрейзър обича моите картини, а не мене. Отседнала съм в пансиона „Опашката на русалката“ тук в Юрика. Моля ви, обадете ми се да доуточним последните подробности.

Лили отправи последен поглед към господин Монк от вратата на залата на Сара Елиът. Той беше отпуснал рамене, изглеждаше така, сякаш бе изгубил всичките си пари на покер. Музеят имаше добро име и преди картините на Сара Елиът да бяха пристигнали тук, така че щеше да си върви много добре и когато те си отидеха.

Докато слизаха по каменните стълби на музея, Савич, застанал от едната страна на Лили, която се бе облегнала на него, а Шерлок от другата й страна, Савич каза, без да я поглежда:

— Питах се дали Тенисън няма да създаде затруднения, когато му се обадих. Честно да ти кажа, ако ти беше на мое място, Лили, ако ти беше на телефона, сигурно щеше да се опита да направи нещо. Но този път му мина котка път.

Той спря рязко, обърна се и сграбчи раменете на сестра си с едрите си ръце.

— Но ти прекаляваш, Лили. Трябваше да оставиш Шерлок и аз да се погрижим за всичко. Обзалагам се, че шевовете от операцията в момента те дърпат, а коремът те боли.

— Да, Дилън е прав — добави Шерлок. — Изглеждаш така, сякаш всеки момент ще припаднеш.

Лили се усмихна на снаха си — дребничка с фина кост, с невероятно къдрава червена коса и искрена усмивка — която можеше да повали на земята мъж, три пъти по-едър от нея. И която свиреше толкова хубаво на пиано. Още от момента, когато се бяха запознали на сватбата на Дилън, Лили бе разбрала, че любовта на Шерлок към Дилън е абсолютна и безрезервна. Тогава Бет беше на три години, толкова развълнувана, че вижда вуйчо Дилън, и ужасно горда с новите си кожени обувки. Лили преглътна и се съвзе.

— Знаете ли, че вие двамата с Дилън взаимно си довършвате изреченията? Е, малко съм развълнувана и поуморена, но мога да издържа, докато се върнем в пансиона.

Тя прегърна здраво брат си, после отстъпи назад. По лицето й внезапно премина сянка.

— Знаеш ли, Дилън, трябва да проверя положението с кредитните си карти.

— Какво означава това?

Лили се настани на задната седалка, а той внимателно сложи възглавницата върху корема й и закопча колана. Тя леко докосна с пръсти бузата му.

— Радвам се, че дойде в музея. Мисля, че нямаше да имам достатъчно пари да се върна с такси до пансиона.

Савич поклати леко глава, докато проверяваше дали коланът не притиска твърде силно ребрата й, после седна на мястото на шофьора и запали.

— Вече не можеш нищо да криеш — обърна се Шерлок към нея. — Дилън иска да му разкажеш всичко. И аз искам да ми разкажеш за младежа, който те е нападнал сутринта в празния автобус преди по-малко от два часа.

Савич едва не се заби в един електрически стълб.

* * *

Обядваха в малък мексикански ресторант на Чеймбърс Стрийт, на една пресечка от „Опашката на русалката“, защото Лили бе казала, че умира по-скоро от глад, отколкото от болка.

— Чудесна салса — каза тя и потопи парченце тортила в соса. — Значи и всичко останало ще бъде вкусно. Господи, мисля, че никога през живота си не съм била толкова гладна.

— Разказвай — почти заповяда Савич.

Тя им разказа за шофьора на автобуса, който й бе обяснил, че автобусът е празен заради голямото погребение, разказа как той си слушал музика със слушалките и подскачал на седалката, докато карал, за младежа с три обеци на лявото ухо, за сгъваемия му нож, който едва не се бе врязал в сърцето й.

Савич изпухтя, взе парче тортила и разсеяно го задъвка.

— Предполагам, че все пак ти е хрумнало, че това не е бил обикновен грабител.

— Говореше като крадец, но не съм сигурна, защото досега не са ме ограбвали. Но съм сигурна в едно — в очите му се таеше смърт. През цялото време някак си усещах, че точно това е целта му. Но тогава го нападнах, Дилън, спомних си всички хватки, на които си ме учил. Чувах гласът ти да ми казва: „Направи от себе си възможно най-малка мишена“, такива работи. Ударих го здравата с юмрук, после накарах ухото му да пищи. За съжаление той изскочи от автобуса и изчезна, но му дадох да се разбере, Дилън. Наистина го смачках.

Тя изглеждаше толкова горда от себе си, че на Дилън му се дощя да я прегърне, да я стисне така, че да изпищи, но усети страх за нея. Можеше и да я убият!

— Повика ли полиция? — изкашля се той.

Лили поклати глава.

— Да си призная, само исках колкото се може по-скоро да се върна в пансиона. После се сетих за картините и с възможно най-голямата бързина отпраших към музея… Защо мислиш, че може да не е бил обикновен грабител?

Савич още трепереше вътрешно.

— Тревожа се, Лили, ужасно се тревожа. Със сигурност не е бил просто крадец. Помисли само, автобусът е празен, а някакъв мъж се настанява на седалката до тебе, после изважда ножа… не мисля, че е обикновен крадец.

— Въпросът е — обади се Шерлок, дъвчейки парче тортила, обилно полято със салса, — кой го е изпратил, кой е организирал цялата акция. Ти вчера каза на Тенисън, че го напускаш. Като говорим за бързо действие… наистина съм учудена. Тенисън и баща му, без да са професионалисти, много бързо пратиха тоя човек след тебе. Сигурно е наблюдавал пансиона, после те е последвал в магазина за рисувателни принадлежности и те е причакал при автобуса на следващата спирка. Всичко е било добре планирано, добре изпълнено, но, слава богу, планът се е провалил.

— Да, те не са знаели на какво ме е научил брат ми. — Лили потри доволно ръце, разбра, че се е изцапала със салса, и се изсмя. — Можем ли да си поръчаме още малко от това — извика към младата мексиканска сервитьорка и добави, обръщайки се към другите: — Сама се спасих, Дилън, и се почувствах ужасно добре.

Савич я разбираше. Животът й отдавна бе излязъл извън нейния контрол, но сега вече не беше така. Той я потупа по ръката.

— Питам се дали няма да е уместно да проверим в болниците. Ти зле ли го подреди?

— Може би. Добра идея. Не се сетих за това.

— На него му плащат да измисля такива неща — каза Шерлок и извади клетъчния си телефон. — Имаме много възможности.

— Щях да се обадя на полицаите най-напред — каза Савич. — Но сега, като се размислих, местният шериф не ни е дотрябвал. Трябва ми Кларк Хойт от офиса на ФБР тук в Юрика. Ако той познава местните полицаи, ако мисли, че може са ни от помощ, тогава да се обърнем към тях. Но засега нека използваме собствените си хора.

Шерлок се обади, докато набираше цифрите:

— Чудесна идея, Дилън. Радвам се, че миналата година откриха този офис. Онзи в Портланд нямаше кой знае колко да може да ни помогне. Кларк може за отрицателно време да провери всички болници. А сега, Лили, кажи ми къде попадна на тоя тип — с възможно най-големи подробности.

— Да, мога да го направя, само че ми подай една салфетка, за да ти го нарисувам.