Катрин Каултър
Хемлок Бей (4)

4.

Хемлок бей, Калифорния

— Откраднах шишенцето с хапчета — обяви Савич, влизайки в кухнята.

Шерлок се усмихна широко на съпруга си, вдигна одобрително палци и каза:

— Как ще ги проверим?

— Обадих се на Кларк Хойт в офиса в Юрика. Ще му ги пратя още днес. Той ще ми съобщи резултата утре и ще разберем.

— О, Дилън, трябва да ти призная нещо. — Тя отпи от чая си и се усмихна на дребните чаени листенца на дъното на чашката. — Хапчетата, които ти си взел, не са истински. Нали разбираш, аз вече бях откраднала истинските и ги бях заменила със Судафед, който намерих в аптечката.

По някой път Шерлок нямаше равна на себе си!

— Впечатлен съм. И кога ги размени? — възхитено я погледна той.

— Около пет часа тая сутрин, преди някой да се беше размърдал да става. А, да, госпожа Скръджинс — икономката — скоро ще дойде. Да видим тя какво ще ни каже.

Госпожа Скръджинс отговаряше на въпросите на Шерлок с изобилни въздишки. Беше висока жена, почти колкото Савич, и изглеждаше много силна; всичките й пръсти, включително палците, бяха украсени с пръстени. Беше доста мускулеста. Шерлок си помисли, че не би искала да има пререкания с нея. Изглеждаше на около шестдесет години. Учудващо. Беше наредила снимки на внуците си по перваза на кухненския прозорец.

Савич се отпусна на стола и загледа как Шерлок я омайва.

— Ужасно нещо — изрече Шерлок, тръсвайки глава, явно разтревожена. — Просто не разбираме. Но предполагам, че вие сте по-наясно, госпожо Скръджинс, тъй като прекарвате много време с горката Лили. Със сигурност сте видели нещата достатъчно ясно.

Икономката обви с украсените си с пръстени ръце кафената чашка и въздъхна дълбоко:

— Мислех, че тя се оправя, нали разбирате.

Савич и Шерлок кимнаха едновременно.

— А после положението й пак се влоши, оставаше да лежи свита на кълбо по цял ден в леглото. Не искаше да яде, само лежеше, дори и не мигаше. Струва ми се, че си мислеше за горката Бет, нали разбирате?

— Да, разбираме — въздъхна Шерлок и приседна по-напред на ръба на стола, приканвайки икономката да подреди мислите си.

— Можех да се закълна, че тя се поправя, но това не траеше дълго, само по две-три седмици. Миналата седмица помислих, че наистина върви много добре, че вече си е нормална. Седеше в ателието си и се смееше. Добре я чух. Наистина се смееше. Рисуваше ония нейни карикатури и се смееше.

— А какво стана после?

— Ами, госпожо Савич, не мога точно да ви кажа. Доктор Фрейзър си дойде у дома по-рано от обикновеното и мислех, че говорят. Малко след това положението й се влоши, всъщност — на следващия ден. Наистина ужасно бързо. Вчера да се смее, а днес, след няма и десет часа, да е толкова депресирана, толкова тиха… Целия ден бродеше като призрак из къщата, без да вижда нещо, поне така ми се струва. После се скри някъде и по-късно разбрах, че е плакала. От това сърцето ти се къса, нали разбирате?

— Да, разбираме — кимна Шерлок. — А тези хапчета, госпожо Скръджинс, този Елавил, вие изпълнихте ли рецептата, купихте ли ги?

— Да, да. Понякога доктор Фрейзър сам ги донася, но те май не вършат много работа, а?

— Не — намеси се Савич. — Може би ще е най-добре за известно време да ги спре.

— И слава богу. Горкичката, толкова й е трудно. — Госпожа Скръджинс отново въздъхна дълбоко, от което копчетата на блузата й за малко да отхвръкнат. — И на мен малката Бет ми липсва толкова много, че просто понякога ми се дощява да легна и да плача… а пък аз дори не бях нейна роднина. Не бях нейна майка, като госпожа Фрейзър.

— А какво ще кажете за доктор Фрейзър? — запита Савич.

— Какво имате предвид?

— Съкрушен ли беше от смъртта на Бет?

— О, той е мъж, господин Савич. Естествено, беше мрачен една седмица, дори малко повече. Но нали знаете, мъжете не взимат нещата толкова присърце, поне баща ми не реагира така, когато сестричката ми почина. Може би господин Фрейзър държи всичко в себе си, но ми се струва, че не е така. Не забравяйте, че той не беше родният баща на Бет. Не я е познавал кой знае колко време — горе-долу шест месеца.

— Но беше много загрижен за Лили, нали? — намеси се Шерлок.

Госпожа Скръджинс кимна и малките диамантени обеци на ушите й блеснаха в сутрешната слънчева светлина, която се лееше през прозореца. Диаманти, мускули и пръстени, помисли Шерлок и отново се удиви на съчетанието.

— Горкият човек, как ли не се мъчеше да й угоди, да я накара да се усмихне, носеше й подаръци и цветя, но не се получаваше. Дълго време нямаше резултат. А сега и това.

Възрастната жена поклати глава. Сивата й коса бе свита на дебел кок. Имаше гъста коса, в която се забелязваха много втъкнати фуркети.

Шерлок се запита дали икономката наистина се тревожи за Лили или просто се преструва. Ами ако тя всъщност бе пазач на Лили?

Откъде пък й хрумна това?! Нима госпожа Скръджинс не бе спасила живота на Лили първия път, когато тя се бе нагълтала със сънотворни точно след погребението на Бет? Не, Шерлок се упрекна, че започва да става параноичка; трябваше да провери по-подробно.

— Аз имам малък син, госпожо Скръджинс — обади се Савич. — Той е едва на седем месеца и може да бъдете сигурна, че ако нещо се случи с него, ще бъда съкрушен.

— Добре е, че сте такъв. Някои мъже са по-различни, какво да се прави. Но моят баща беше корав стар негодник. Не проля и сълза, когато оня трактор блъсна сестра ми. О, извинете, чака ме куп работа, а аз стоя и приказвам. Госпожа Фрейзър кога се връща у дома?

— Може би още утре — каза Шерлок. — Направиха й доста сложна операция и няколко дни няма да се чувства особено добре.

— Аз ще се грижа за нея, не се тревожете — успокои ги госпожа Скръджинс и изпука ставите на пръстите си.

Шерлок потръпна, хвърли поглед към съпруга си и благодари на жената за готовността й да помогне. Докато се ръкуваше с нея, усети ясно как всичките пръстени се отпечатват по дланта й.

Точно преди да излязат от къщата, гласът на госпожа Скръджинс ги настигна:

— Много се радвам, че останахте тук. Самотата не е полезна за госпожа Фрейзър.

Савич усети силен прилив на вина. Спомни си, че не се бе възпротивил категорично, когато Лили настоя да се прибере в дома си, след като бе изкарала известно време с майка си. И тогава изглеждаше, че всичко с нея е наред, тя искаше да се върне при съпруга си, а Савич бе помислил: „На нейно място аз също бих искал да бъда с жена си“ и я бе изпратил на летище „Рейгън“ заедно с останалите от семейството. Тенисън Фрейзър изглеждаше така, сякаш я обожава, а Лили — така поне се струваше на Савич — го боготвореше.

През онези месеци, когато си беше у дома, не се обади ни веднъж, за да се оплаче, да поиска помощ. Имейлите, които пращаше, неизменно бяха весели. И когато и да звъннеха по телефона той или Шерлок, тя винаги им изглеждаше в добро настроение.

А сега, след всички тези месеци да й се случи това. Може би бе настъпил моментът той да направи нещо, а не просто да се сбогува с нея и да й маха, докато тя се качва по стълбичката на самолета, за да отлети на три хиляди мили от семейството си. За да се върне там, където беше убита племенницата му.

Савич погледна към Шерлок и тя стисна ръката му. В очите й се четеше огромна любов.

— Ще оправим нещата, Дилън. Този път ще ги оправим.

Той кимна.

— Наистина искам пак да поразровя около свекъра и свекървата на Лили. Имам чувството, че всъщност не ги познаваме добре.

— Прав си. Може да проверим, след като посетим Лили.

Градската болница на Хемлок бей беше тиха. Когато наближиха стаята на Лили, отвътре се чуваха гласове. Те спряха за миг на вратата.

Говореше Тенисън.

И Елкът Фрейзър — баща му. Гласът му звучеше заучено и неискрено.

— Толкова се радваме, че преживя тази катастрофа… На косъм беше, но успя да се измъкнеш. Не мога да ти опиша колко разтревожена беше Шарлот — говореше все за теб, за това, колко ужасно ще бъде, ако ти се случи нещо, и то толкова скоро след смъртта на малката Бет… Но от експлоръра не е останало нищо.

Това, помисли си Савич, беше твърде странна проява на съчувствие.

— Много мило от ваша страна, че се тревожите.

В гласа на Лили се долавяше не само болка, но и нещо друго.

Може би беше страх? Или неприязън? Не можа да разбере. Тя продължи:

— Много съжалявам, че съсипах колата.

— Не искам да се притесняваш за това, момичето ми — възрази Тенисън и взе ръката й.

През открехнатата врата Савич видя, че ръката й бе отпусната, безжизнена, пръстите й не отговаряха на стискането му.

— Ще ти купя друга, ще е подарък от мене за моята хубава малка снаха — изрече Елкът.

— Но аз не искам друг експлорър — опита се да възрази неуверено тя.

— Не, разбира се, че не — продължи Елкът. — Друг експлорър би ти напомнял за катастрофата, нали? Ние не искаме това, искаме да се оправиш. О, да, ще направим всичко възможно, за да се оправиш скоро, Лили. Тази сутрин Шарлот тъкмо ми казваше как всички в Хемлок бей говорят за тебе, обаждат й се, изказват съчувствието си. Тя е много развълнувана от всичко това.

Гневът се надигна у Савич и му се дощя да изхвърли този стар негодник през прозореца. Знаеше, че Фрейзър по принцип е железен човек, силен и властен, но бе изненадан, че не проявява поне малко тактичност, че говори на Лили по такъв начин. Сякаш искаше да я уязви. Защо? Защо бе тази жестокост?

Той не издържа и влезе в стаята с решителен израз на лицето, но като видя пребледнялата Лили, болката, която блестеше в очите й, се опита да се овладее. Пренебрегна присъствието на двамата мъже, отправи се към леглото, наведе се и леко притисна чело към нейното.

— Боли ли те, сестричке?

— Мъничко — прошепна тя, сякаш не смееше да говори на висок глас. — Е, всъщност доста. Но не е страшно, ако не дишам много дълбоко или не се смея, или не плача.

— Май доста те боли — поклати глава Савич. — Знаеш ли, ще намеря доктор Ларч и ще го помоля да ти предпише още нещо.

Той кимна на Шерлок и излезе.

Жена му отправи блестяща усмивка към зет си и към Елкът Фрейзър. Той изглеждаше точно така, както, когато го бе видяла за пръв път преди единадесет месеца — висок, леко навъсен, с гъста бяла коса. Беше привлекателен мъж. Очите му бяха същите като на сина му — светлосини, замислени, поставени малко косо. Запита се какви ли пороци има този човек, дали наистина обичаше Лили и искаше тя да е добре. Че защо пък да не иска?

От единадесет месеца Лили беше съпруга на сина му — тя беше нежна, изпълнена с обич, талантлива, бе загубила единственото си дете, което я бе хвърлило в дълбока тъга и депресия.

Шерлок знаеше, че Елкът е около шестдесетте, но изглеждаше на не повече петдесетина — най-много на петдесет и три години. На младини сигурно е бил красавец, може би също толкова красив, колкото единствения си син.

Имаше и дъщеря. Казваше се Танси и беше… на двадесет и осем… или на тридесет, помисли Шерлок. Танси — странно име, също толкова причудливо като Тенисън. Тя живееше в Сиатъл и беше собственичка на едно от известните кафенета, близо до площад „Пайъниър“. От разговорите с Лили Шерлок бе получила впечатлението, че Танси не идва много често при родителите си в Хемлок бей.

Елкът Фрейзър се приближи към Шерлок, грабна ръката й и я разтърси силно.

— Госпожо Савич, какво удоволствие.

Изглеждаше ужасно зарадван, че я вижда. Тя се запита дали се радва чак толкова много, че вижда и Дилън, тъй като беше абсолютно уверена, че този човек не уважава особено много жените. Четеше се в очите му — излъчваха снизходителност и леко, едва прикрито презрение.

— Господин Фрейзър — изрече тя и пусна срещу него патентованата си безгрижна слънчева усмивка. — Бих искала да се бяхме срещнали при не толкова трагични обстоятелства.

Добре, карай нататък, помисли тя. Смятай ме за идиотка, за недорасла и малоумна.

— Горкият ви съпруг е ужасно разтревожен от цялата тази работа — отвърна господин Фрейзър. — Като се има предвид какво стана, не бих го обвинил. Все пак брат е, нали?

— Разбира се, развълнуван е — прекъсна го Шерлок. — Радвам се да те видя отново, Тенисън.

Тя се отправи към леглото на Лили и седна до нея. Погали светлата й коса. Гъсти кичури висяха объркани покрай лицето й. Шерлок прочете болката в очите на Лили, усети вцепенението на тялото й. Дожаля й.

— Дилън всеки момент ще се върне, Лили. Не трябва да страдаш, не бива да се измъчваш, така си вредиш.

— Време е за малко лекарства — обяви една сестра, влизайки в стаята, следвана от Савич.

Никой не изрече и дума, докато сестрата инжектираше болкоуспокояващото лекарство в системата на Лили. Тя се наведе над нея, премери пулса й, придърпа тънкото одеяло над раменете й и се изправи.

— Болката всеки момент ще отшуми. Повикайте ме, ако се почувствате зле, госпожо Фрейзър.

Лили затвори очи. След няколко минути се обади с тих глас:

— Благодаря ти, Дилън, бях доста зле, но сега се пооправих. Благодаря ти.

И без да каже нито дума повече, заспа.

— Добре — подкани Савич другите с жест да излязат. — Да идем в чакалнята. Стори ми се, че няма никой там.

— Съпругата ми и аз сме много благодарни, че сте тук — изрече тържествено Елкът Фрейзър. — Тенисън има нужда от цялата подкрепа, която може да получи. Последните седем месеца бяха много трудни за него.

— И аз това си мислех — съгласи се Савич. — Когато Лили се блъсна в тая секвоя, намерихме претекст да дойдем тук и да подкрепим Тенисън.

— Баща ми не искаше да каже точно това, Дилън — обади се Тенисън. — Просто беше трудно за всички ни. — Сведе поглед към часовника на китката си. — Страхувам се, че трябва да се видя с моите пациенти. Ще се върна да видя как е Лили след около четири часа.

Той ги остави с Елкът Фрейзър, който помоли една минаваща наблизо сестра да му донесе чаша кафе. Тя изпълни молбата му без колебание, защото, както добре знаеше Шерлок, никак не беше глупава. Важната клечка от директорския борд на болницата си личеше отдалече. На Шерлок й се дощя да му стовари един юмрук право между очите.

Савич се наведе, целуна жена си по устните и каза тихо:

— Не си го и помисляй. Хрумнаха ми някои идеи. Ще ида да поразгледам оная кола, а ти тук забавлявай бащата на зет ми, нали?

— Нямаш проблем — успокои го Шерлок.

Когато Дилън намери Шерлок след два часа, тя седеше в кафенето на болницата, похапвайки салата „Цезар“, на сладки приказки с доктор Теодор Ларч.

— Значи наистина смятате, че е била дотолкова депресирана, та да сложи край на живота си? Отново?

— Аз съм хирург, госпожо Савич, не съм психиатър. Не мога да правя предположения.

— Да, но виждате доста много стресирани хора, доктор Ларч. Какво мислите за състоянието на Лили Фрейзър?

— Мисля, че болката от операцията замаскира много от симптомите точно в този момент. Ако има изобщо някакви симптоми. Аз лично не съм видял нито един. Но пък не разбирам от тези неща.

— Какво мислите за доктор Росети?

Доктор Ларч се опита да избегне погледа й.

— Ааа, той е отскоро тук. Не го познавам чак толкова добре. Но доктор Фрейзър го познава отдавна. Били са състуденти в медицинското училище, както разбрах. В Колумбийския презвитериански медицински университет в Ню Йорк.

— Не знаех — каза Шерлок и мислено си го отбеляза.

Искаше да се срещне с този доктор Росети, този надут пуяк, когото Лили не можеше да понася, и когото Тенисън усърдно натрапваше на съпругата си.

Тя се усмихна на доктор Ларч и невинно изрече:

— Доктор Ларч, нали разбирате, ако Лили не се е опитала да се самоубие, това означава, че някой е замислил нещо лошо. Вие какво смятате?

Доктор Тед Ларч едва не нагълта леденото кубче, което търкаляше из устата си.

— Не мога да си представя, не, със сигурност… та това е лудост. Ако не го е направила нарочно, тогава по-вероятно е, че нещо в колата се е развалило, че е нещастен случай, просто трагичен инцидент.

— Да, може би сте прав и понеже съм полицай, винаги се хващам за странните неща. Професионално изкривяване. Е, разбирам. Тя просто е изгубила контрол над колата… може би някой енот е притичал пред експлоръра и се е опитала да го предпази… а вместо това се е блъснала в секвоята.

— Това изглежда доста по-правдоподобно, отколкото вероятността някой да се е опитал да я убие, госпожо Савич.

— Да, най-малкото тази теория е доста по-желателна, нали?

Шерлок забеляза Дилън с ъгълчето на окото си. Изправи се и потупа доктор Ларч по рамото.

— Грижете се добре за Лили, докторе.

Тя знаеше, че след всичко, което му бе казала, той по друг начин ще гледа на пациентката си. Разбира се, искаше му се да отхвърли хипотезата й като абсурд, но нямаше да може, не съвсем.

Савич кимна отдалече на доктор Ларч и се усмихна на жена си. Светлосините й очи изглеждаха по-ярки, отколкото когато се бе разделил с нея, и той знаеше защо. Беше намислила нещо. И беше извънредно доволна от себе си.

— Откри ли нещо за колата?

— Нищичко. Пресовали са я.

— Ужасно бързо, не мислиш ли?

— Да, както се кремира труп, преди да е направена аутопсия.

— Съвършено си прав. Доктор Ларч смята, че Лили е добре в умствено отношение, напълно добре. Струва ми се, че изпитва симпатии към нея. Но не харесва доктор Росети… кой знае защо. Ти знаеше ли, че доктор Росети и Тенисън са били състуденти в Колумбийския презвитериански медицински университет?

— Не. Това е интересно. Добре, Шерлок. Познавам този поглед. Или искаш да ме замъкнеш в най-близката гореща вана и да правиш с мене каквото си знаеш, или си направила нещо. Никаква гореща вана ли? Лошо, лошо. Добре, добре. Какво си направила?

— Сложих едно бръмбарче при леглото на Лили и вече чух доста интересни неща. Ела и ще ти пусна записа. Хм, а пък що се отнася до горещата вана, Дилън…

Отидоха в стаята на Лили, видяха, че тя още спи и че няма никой, и Шерлок затвори вратата. После приближи прозореца, откачи микрофончето и миниатюрния кабел, превъртя записа и го пусна.

— По дяволите, трябват й повече болкоуспокояващи.

— Кой е това? — запита Савич.

— Доктор Ларч.

— Намалих ги, точно както наредихте, но й дойде много. Слушайте, няма нужда да я караме да страда така.

— Тя не реагира добре на болкоуспокояващите, вече няколко пъти ви го казах. Правят я дори още по-луда, отколкото вече е. Затова престанете с тази терапия. Не искам повече да я нараняваме.

Шерлок натисна бутона „Стоп“.

— Това беше Тенисън Фрейзър. Какво, според тебе, означава?

И пусна миниатюрното касетофонче в джоба на сакото си.

— Може да излезе съвършено невинно — каза замислено Савич. — От друга страна, експлорърът вече е пресован. Човекът от автомобилното гробище ми каза, че доктор Фрейзър му наредил да го пресова незабавно. Това чудо ще реагира ли, ако някой заговори?

— Да, активизира се от човешки глас. Изключва се след шест секунди тишина. Даде ми го Дики от личния състав. Запален е по разни технически джунджурии, пък и ми е задължен, след като ступах гаджето на сестра му… нали се сещаш, оня наркопласьор, който я преследваше.

— Шерлок, някога казвал ли съм ти, че не преставаш да ме учудваш и да ме вълнуваш?

— Не, наскоро не си. Е, от снощи, но не мисля, че тогава имаше подобно намерение.

Той се засмя, притегли я към себе си и я целуна. Къдравата й коса погъделичка бузата му.

— Хайде да се обадим на мама и да поговорим с Шон.