Катрин Каултър
Хемлок Бей (26)

26.

— Вие мислите, че семейство Фрейзър са убили дъщеря ви? — повтори Йън Йоргенсон с безразличен глас, вдигайки рамене. — Доколкото знам, не са те.

Лили изведнъж го намрази.

— Знам, че много ви боли за смъртта на дъщеря ви — вметна Олаф. — Но какво значение има за вас кой е виновният?

— Който и да я е убил, заслужава да умре.

— Ако ги убиете, това няма да върне момиченцето ви — възрази Йън и я изгледа със свити вежди. — Ние в Швеция, а и в по-голямата част на Европа, не защитаваме смъртното наказание. То е чиста варварщина.

Какво не беше наред в картинката, запита се Саймън, взирайки се в Йън Йоргенсон.

— Не — каза Лили, — това няма да ми върне Бет, но ще отмъсти за нея. Никой, който е извършил хладнокръвно убийство, не трябва да бъде оставен да диша същия въздух, който дишам и аз.

— Сурова сте — вметна Олаф Йоргенсон.

— А вие не сте ли, сър? Вие, който нареждате хората да бъдат убити?

Олаф Йоргенсон се засмя с тих, лаещ смях, изпълнен с храчки, а може би и с кръв.

— Не, винаги правя само това, което е необходимо, нищо повече. Отмъщението е за аматьорите. Няма нужда вечно да се питате дали семейство Фрейзър са убили дъщеря ви. Не са я убили те. Казаха ми, че са разтревожени, защото дъщеря ви по някакъв лош късмет е видяла няколко имейла на компютъра на господин Фрейзър, съобщения, които не е трябвало да вижда. Те, разбира се, уверили детето, че съобщенията не означават нищо, нищо важно, че не си струва да мисли за тях.

Затова Бет беше тъжна, разсеяна и някак си затворена последната седмица. Защо дъщеря й не беше дошла при нея, не й беше казала? Поне да я беше питала какво означава това, което е видяла? Но Бет не беше го направила, а после беше убита.

Олаф Йоргенсон продължи:

— Разбрах, че е било нещастен случай — един от вашите американски пияни шофьори, който твърде много се е изплашил и не е спрял, за да види какво е направил.

Лили почувства как сълзи напират в гърлото й. Толкова беше щастлива, когато напусна Чикаго и Джак Крейн и се премести в очарователното крайбрежно градче. Не можеше да повярва до какво бе довело всичко това.

Саймън взе ръката й и леко я стисна. Разбра, че я връхлитат спомени за загубата и отчаянието, които бе преживяла. Тя вдигна глава, погледна Олаф Йоргенсон и запита:

— Какво смятате да правите с нас?

— Специално вас, скъпа, ще ви нарисува един много талантлив художник, с когото съм работил чудесно през годините. Колкото до господин Русо, както казах, вече не се надявам да го привлека в моя лагер. Не си струва да рискувам. Освен това, изглежда увлечен по вас, а аз не мога да позволя това. Не е ли интересно? От толкова кратко време се познавате.

— Просто иска да бъде мой консултант — опита се да обясни Лили.

Саймън се усмихна.

— Той ви иска в леглото си — каза Йън. — Или може би вече сте любовници и точно заради това ви помага.

— Не бъди груб — обади се Олаф и изгледа смръщено сина си, после добави: — Да, страхувам се, че господин Русо трябва да предприеме дълго пътуване с кораб заедно с Алпо и Ники. Все още имаме два хубави канала, останали от построените в ранния XVII век от нашия знаменит майстор Густав. Да, господин Русо, вие с моите хора ще посетите един от тези канали още тази нощ. Става студено, посред нощ там няма да има много хора.

— Не мога да кажа, че това ми звучи като интересно предложение за прекарване на вечерта — обади се Саймън. — Какво смятате да правите със семейство Фрейзър?

Олаф Йоргенсон се обърна не към него, а към Лили:

— В момента те са мои почетни гости. Придружиха ви дотук, защото знаеха, че не могат да останат в Калифорния, заради вашите отряди за подпомагане на реда. Очакват да получат доста пари от мене. Освен това, господин Фрейзър вече има много солидна банкова сметка в Швейцария. Готови са да прекарат остатъка от живота си на някое хубаво местенце в Южна Франция, поне така ми казаха.

— И какво ще стане — запита Лили, — след като ме нарисува вашият художник?

Олаф се усмихна, показвайки много хубави бели зъби, най-вероятно изкуствени.

— Да, да, знам, че съм старец и че нямам много време да живея. Искам да сте при мене, докато дойде часът ми. Надявах се, обаче, че ще намерите известна привлекателност в предложението ми да станете моя съпруга.

— О, затова ли съм облечена в бяло? За да получа съответното настроение?

— Нуждаете се от малко превъзпитание — произнесе остро Йън. Беше разгневен, забеляза тя, когато пристъпи към нея, но спря, когато баща му положи ръка върху неговата. Йън леко се отърси от ръката на баща си и добави: — Тя показва липса на уважение. Трябва да разбере каква чест е да бъде твоя съпруга!

Олаф само поклати глава. И отново се усмихна към Лили:

— Не, скъпа, облечена сте в бяло, защото това е копие на роклята, с която за последен път видях баба ви в Париж. Беше в деня, когато тя замина с Емерсън Елиът. В деня, когато моят свят се срути.

— Добър сте в копирането, нали? — каза Лили. — Но аз не съм баба ми, старче.

Иън я удари по лицето. Саймън не каза нищо, просто се нахвърли върху Иън Йоргенсон, забивайки юмрука си в челюстта му, след това се завъртя и го изрита в бъбреците.

— Спри! — Ники бе извадила оръжие и го бе насочила към Саймън.

Саймън се поклони леко, изтупа ризата си и се отдръпна. Иън се изправи бавно, на лицето му бе изписана болезнена гримаса.

— Ще дойда с Ники и Алпо тази вечер. Аз ще съм този, който ще те убие.

— Само с тях? — попита подигравателно Саймън, и обръщайки се към Олаф Йоргенсон рече: — Ти си отгледал страхливец.

Лили сложи леко ръката си върху тази на Саймън. Бе ужасена. Тя каза на Олаф:

— Дори и да бяхте приемлив брачен партньор, сър, не бих могла да се омъжа за Вас. Омъжена съм за Тенисън Фрейзър. — Старият мъж остана безмълвен. — Не искам да се омъжвам отново, поне докато не преосмисля критериите си. Не мисля, че изобщо има някакъв начин Вие да се впишете в тях. Така или иначе съм омъжена, и това няма значение, нали?

Старецът все още мълчеше, гледайки я замислено. След това бавно кимна. Той каза:

— Скоро ще се върна.

— Какво ще правиш, татко?

— Не вярвам в многоженството. Неморално е. Ще направя Лили вдовица. Ники, заведи ме в библиотеката ми.

Докато Ники избутваше количката от огромната стая, Лили и Саймън го видяха да изкарва малка, дебела черна книга от джоба на пуловера си. Прелистваше я, докато изчезна от погледа им.

— Той е напълно луд — прошепна Лили.

 

 

Вашингтон, окръг Колумбия

Савич влезе през предната врата на дома си, прегърна жена си, целуна я и попита:

— Къде е Шон?

— При майка ти — бърбори, гризка, каквото му попадне, и е щастлив. Оставих й две кутии бисквити.

Савич бе твърде уморен, твърде обезсърчен, за да се усмихне. Повдигна вежда въпросително.

Без допълнително встъпление, тя каза:

— И ФБР, и аз сме съгласни с плана ти. Тами те иска, Дилън. Концентрирала се е върху теб. Няма съмнение, че ще дойде тук. Заведох Шон при майка ти, защото не искаме да му се случи нещо. Точно преди да се прибереш, Джими Мейтленд направи изявление пред медиите, че ти вече не си главен разследващ в търсенето на Тами Тътъл. Арън Бригс те е заместил. Каза, че си нужен спешно, за да събереш важни доказателства за случая Уилбър Райт — лидерът на секта, виновен за ужасното убийство на шериф и двама помощник-шерифи във Флауърс, Тексас. В петък тръгваш към Тексас, за да работиш с местните власти.

Дилън я прегърна силно и каза, притиснал уста в косата й.

— Двамата с господин Мейтленд сте го уредили много бързо. Значи трябва да тръгна в петък? Днес е вторник.

— Да. Дава на Тами много време да дойде тук.

— Да, така е. — Савич прокара пръсти през косата си, и тя щръкна нагоре. — Габриела на сигурно място ли е?

— Всъщност, през деня тя е при майка ти. И двете са на сигурно място. Тя каза, че не иска да откъсва очи от Шон.

Но родителите на Шон пропускаха неговите първи стъпки, помисли си Савич. Почувства ярост и негодувание, отпусна рамене, прегърбен от тежестта на провала си. Накрая изрече, макар да знаеше, че на нея няма да й хареса:

— Тя е страшна, Шерлок. Не искам да припарва и до тебе.

Шерлок кимна бавно и се притисна към него.

— Знам, Дилън, но не можах да измисля нищо друго. Джими Мейтленд знаеше, че ти ще се страхуваш за мене и Шон, а аз не мога да допусна това. Сега и Габриела, и Шон са на сигурно място. Но не си мисли да ме отпращаш. Ние сме заедно в тази работа, винаги сме били заедно и заедно ще се справим. Тук имаме предимство, защото можем да контролираме положението. Можем да действаме и да планираме, да се приготвим за нея, а не само да чакаме и да реагираме на това, което тя ще направи.

Савич я прегърна здраво. Запита се дали тя може да долови страха му, чувстваше огромен страх дълбоко в себе си. Целуна я и я стисна още веднъж така, че костите й изпукаха.

— Трябва да се приготвим за нея, скъпа, и имам вече някои идеи. От доста време ги обмислям.

— Като например? — запита тя и леко се поотдръпна, вгледана в него.

— Тами има способността да създава илюзии, да кара хората да виждат това, което тя иска да видят. Независимо дали са някакви трикове или необикновена способност на болния й мозък, крайният резултат е все същият.

Отпусна я и се заразхожда. Загледа се в картините на баба си, окачени над камината, после изведнъж се обърна и каза:

— Ти вярваш, че тя не може да ме заблуди, ако съм достатъчно близо до нея. Ако можем да я примамим тук, у дома, ще бъда достатъчно близо.

Върна се към нея и й се усмихна, прокарвайки пръсти през къдравата й коса.

— Целуни ме, Дилън.

— Мога ли да направя нещо друго, освен да те целуна?

— О, да.

— Добре. Вечерята може да почака.

Светът може да почака, помисли Шерлок и го прегърна.

— След вечеря искам да отидем във фитнеса. Трябва да изгоня целия стрес.

— Дадено. Но ако все още усещаш стрес след всичко, което ще направя с тебе, ще се наложи да внеса корекции в програмата си.

Той се засмя, забравил за миг тревогите си.

 

 

Гьотеборг, Швеция

Кълбестите облаци бяха надвиснали ниско и закриваха луната и звездите. Щяха да донесат дъжд, а може би и сняг, още преди нощта да свърши.

Саймън седеше на дъното на малка лодка с вързани на гърба ръце. Алпо гребеше, а Ники седеше до него, опрял дуло в ребрата му. В лодката зад тях бяха Йън Йоргенсон и един дребен мъж, когото Саймън досега не бе видял и който също гребеше.

Каналът беше широк, Гьотеборг се простираше от двете му страни, хвърляйки призрачни сенки в полумрака. Само греблата образуваха леки вълнички, когато се потапяха гладко и почти безшумно във водата.

Каналът зави надясно и постройките започнаха да се разреждат. Саймън не виждаше никакви хора.

Почти бе успял да разхлаби възела на въжето. Само след няколко минути ръцете му щяха да бъдат свободни, а след още малко време щеше да раздвижи кръвта в китките и пръстите.

Ако разполагаше с още малко време, щеше да има и шанс. Но сградите ставаха все по-нарядко. Можеха всеки миг да го убият.

Той развърза възела и започна да разтърква китките си, но без резултат, кръвта още не искаше да се раздвижи:

— Спри! — заповяда Йън Йоргенсон.

Малката му лодка се изравни с тяхната.

— Ето тук. Добре. Дай ми пистолета, Ники, искам да прострелям това копеле. После можеш да го сложиш в чувала и да го потопиш.

Саймън усети как Ники се навежда към Йън, за да му даде оръжието. Това беше последният му шанс. Скочи, блъсна Алпо и се насочи към дребния мъж в другата лодка. Двете лодки се залюляха силно, мъжете се развикаха и започнаха да ругаят. Когато Саймън докосна повърхността на водата, чу плисък до себе си, после още един.

Господи, нищо по-студено нямаше от тази проклета вода. А какво очакваше той? Беше в Швеция, през ноември, за бога. Запита се колко време му остава, преди да премръзне и да умре. Не се бореше, само се остави да потъне бързо и тихо, опита се да не мисли колко му е студено, колко са изтръпнали краката му. Трябваше да се освободи, иначе щеше да умре или от студената вода, или от куршум, нямаше никакво значение. Загреба с ръце и стигна до дъното на канала, после се отби от мястото, където смяташе, че са другите. Заплува колкото можа само с крака в противоположната посока, назад по канала, придържайки се към стената му, като се мъчеше да стигне мястото, където щеше да има по-добро укритие и да намери начин да излезе от водата.

Въздухът започна да не му стига, а и замръзваше. Вече нямаше много време. Нямаше никаква надежда. Изплува нагоре, докато главата му се подаде над повърхността. Видя Ники и Йън във водата, говореха си тихо и се ослушваха за него. По дяволите, ръцете му още не бяха свободни.

Чу вик. Бяха го забелязали. Видя Алпо да гребе трескаво към него. Не спря, за да помогне на Йън или на Ники да излязат от водата, а продължи да гребе право към него.

Най-накрая Саймън успя да освободи ръцете си от възела. Усети как кръв избива от ожулените му китки. Би трябвало да го боли ужасно, но не усещаше нищо. Ръцете му бяха изтръпнали.

Гмурна се точно когато видя Алпо да вдига пистолета си и да стреля. Ледената вода го удари в лицето. Гмурна се поне на три метра и заплува с всичка сила към брега на канала.

Когато стигна дотам с пламнали дробове, лодката се люлееше почти до него. Втората лодка беше на няколко метра, всички мъже бяха в нея и се взираха в черната вода, опитвайки се да го открият.

— Ето го, хванете го! — извика Йън.

Изстрели заплющяха по водата около него.

Тогава чу сирените. Най-малко три.

Пак се гмурна, сега по-дълбоко, и смени посоката, плувайки по посока на звука. Беше толкова студено, че чак зъбите го боляха.

Когато не можеше повече дори за секунда да задържи дъха си, той направи плавно движение, излезе бавно и главата му тихо се показа над повърхността.

Не можеше да повярва на очите си. Пет-шест полицейски коли набиха спирачки до самия ръб на канала, на не повече от три метра от него. Мъжете крещяха на шведски, с насочени пистолети, и осветяваха Йън и хората му с мощни прожектори.

Един мъж протегна ръка и издърпа Саймън от канала.

— Господин Русо, предполагам?