Катрин Каултър
Хемлок Бей (17)

17.

Юрика, Калифорния

„Опашката на русалката“

Лили спеше дълбоко и сънуваше; чувстваше се уплашена в съня си. Нещо не беше наред, но не знаеше какво. Тогава видя дъщеря си — Бет плачеше, хълцаше, но Лили не знаеше защо. Изведнъж Бет се отдалечи, хълцанията й ставаха все по-силни, но Лили не можеше да я достигне. Тя викаше и викаше, но дъщеря й сякаш се стопи и Лили уж беше сама, но усещаше някакво присъствие. Знаеше, че нещо не е наред, но не разбираше какво.

Тя подскочи, изправи се в леглото, цялата обляна в пот, и изстена от острата болка, която рязкото движение предизвика. Хвана се за корема и се опита да диша дълбоко.

Когато вдъхна два-три пъти, усети дима. Да, пушек, и то в стаята й. Ето това не беше наред, това бе докарало кошмара. Миризмата на пушек, натрапчива и все по-силна. Тогава видя кълбетата дим около завесите на прозореца, черни и гъсти — завесите току-що бяха пламнали.

Боже Господи, пансионът гори! Тя скочи от високото легло и тупна тежко на пода. Вратата й беше заключена. Къде е ключът? Не беше на вратата, нито на нощното шкафче. Изтича към банята, намокри една хавлия и обви лицето си.

Хвърли се към телефона и набра 911. Телефонът мълчеше. Някой беше подпалил огъня и прекъснал телефона. А може би самият огън бе причинил повредата? Както и да е, трябваше да излезе. Сега пламъците в стаята облизваха краищата на килима под прозореца. Изтича, наведе се навън и заудря по стената.

— Саймън! Саймън!

Чу го да й вика:

— Лили, махай се оттам веднага!

— Вратата ми е заключена. Не мога да я отворя!

— Идвам! Стой ниско долу на пода.

Не можеше да легне и да чака спасение. Беше твърде изплашена. Върна се към вратата и със сила я удари с рамо. Съприкосновението с твърдата дървесина я отхвърли назад. Взе един стол и го запрати с все сили по вратата. Столът отскочи от нея. Вратата леко се поклати, но нищо не стана. Беше изработена от старомодно солидно дърво. Тя чу как Саймън отваря своята врата, чу го да чука по другите врати и да крещи. Слава богу, не беше заключен като нея.

После той се озова пред вратата й и тя бързо се дръпна назад. Чу го да рита, видя как вратата се разтърсва от ударите му. Само след миг вратата се стовари на пода.

— Добре ли си?

— Да. Трябва да предупредим всички.

Думите я накараха да се закашля. Саймън не се поколеба. Вдигна я и я понесе надолу по широкото махагоново стълбище.

Госпожа Блейд беше във фоайето и успокояваше някаква възрастна дама.

— Това е госпожица Наст. Живее тук постоянно. Опитах да се обадя на 911, но линията е повредена. Има хора на третия етаж, господин Русо. Моля ви, изведете ги.

— Звъннах вече на 911 от клетъчния телефон. Идват насам.

Саймън остави Лили и изтича нагоре по стълбите.

Стигна до стълбите на третия етаж заедно с дошлите в последната минута пожарникари, които му крещяха да се върне надолу и да излиза от сградата. Той кимна, после видя една млада жена, мъкнеше две деца и се опитваше да ги влачи след себе си по коридора. Саймън сграбчи жената и децата и ги понесе надолу. Те още кашляха, когато излязоха през входната врата. Децата се разплакаха, а майката не преставаше да му благодари, докато той най-накрая закри леко устата й с ръка.

— Всичко е наред. Погрижете се за децата.

По-голямата част от пансиона беше спасена, слава богу, както и всичките десет души, настанени в него. Нямаше сериозни щети, само някои се бяха понагълтали с повечко дим.

Колин Смит, агентът, пратен от Кларк Хойт да осигурява денонощно наблюдение над пансиона, им каза, че е видял двама мъже да се промъкват наоколо, проследил ги е, но после ги изпуснал. След това видял димът да пълзи нагоре и веднага се обадил на пожарната.

След като се увери, че са добре, агент Смит ги остави, за да разкаже историята си на началника на пожарникарите и на току-що пристигналия следовател.

Саймън притискаше плътно Лили до себе си. Тя беше боса, облечена в дълга бяла памучна нощница, стигаща до глезените й. Косата й падаше по раменете. Той бе успял да се напъха в джинси и пуловер и да обуе маратонки, преди да излезе от спалнята си. Беше студено, полицаите раздаваха на пострадалите палта и одеяла. Съседи идваха с още одеяла и кафе, някои носеха сладкиши.

— Добре ли си, Лили? — запита Саймън.

Тя само кимна.

— Живи сме. Само това има значение. Ах, тия копелета. Не мога да повярвам, че са подпалили пансиона. Толкова много хора можеха да пострадат!

— Брат ти разбра още преди мене, че те може би ще опитат нещо. Затова ти осигури охрана.

Тя въздъхна, без да мърда от място. Беше изтощена, съмняваше се дали може да мръдне ръка или крак.

— Да, разбрах, че имаме гръб. Питам се как все пак успяха да подпалят сградата.

— Не се измъчвай с въпроси. Бас държа, че брат ти вече е уведомен.

— В четири часа сутринта?

— В четири часа сутринта.

— Студено ми е, Саймън.

Той седеше на един сгъваем стол — някакъв съсед го беше донесъл. Притегли я на скута си и уви себе си и нея с одеяла.

— Добре ли е така?

Тя кимна, опряла глава на рамото му, и прошепна:

— Как са могли да замислят такова нещо… И защо? — Той се засмя. — Знаеш ли, Саймън, дори моят сенатор Ремюс не би измислил подобно нещо. Толкова отчаяно, толкова злонамерено. На тях не им пука колко хора ще убият. Наистина се плаша.

— Да — прошепна той бавно, — и аз. Не съм очаквал подобно нещо.

— Ограбиха те в Ню Йорк, скоро след като замина от Вашингтон. Тези хора наистина работят бързо. Започвам да мисля, че зад всичкото това е Олаф Йоргенсон, а не семейство Фрейзър, точно както каза. Как Фрейзър ще разберат къде си?

— Съгласна съм, но разбираш ли, онзи не се опита да ме убие, поне аз не мисля така.

— Може да е било предупреждение.

— Предполагам. Но това не беше предупреждение. Беше си съвсем наистина. Вече сме ужасно затънали, Лили. Сигурен съм, че Кларк Хойт няма да ни изпусне от поглед, докато сме в неговия район.

— Радвам се за това. Не, Саймън, не го казвай. Сега няма да те оставя сам. — Тя замълча и известно време му се струваше, че се е примирила, но след това отново проговори: — Саймън, казвала ли съм ти, че Джеф Макнели е оказал най-силно влияние върху идеята ми за Ремюс?

— Кой е Джеф Макнели? — Той поклати бавно глава.

— Ужасно му се възхищавам. — Когато разбра, че Саймън не схваща за какво става дума, поясни: — Джеф Макнели беше много известен и талантлив художник. Спечелил е три награди „Пулицър“ с политически карикатури. Умря през юни 2000. Наистина много ми липсва. Яд ме е, че никога не съм му казвала колко много означава за мене и за Ремюс.

— Съжалявам да го чуя, Лили.

Внезапно той осъзна, че тя е на прага на шока, затова придърпа още едно одеяло и я уви. Беше й дошло твърде много. Животът й бе излязъл от контрол, когато се бе омъжила за Тенисън Фрейзър. Саймън не можеше да си представи през какво е минала тя, когато дъщеря й е била убита, и как е успяла да преживее след месеците депресия. А сега и това.

— Джеф Макнели казваше — продължи Лили, — че когато стане дума за хумор, действителността и политиците не могат да се заменят с нищо. Това за действителността никак не ми харесва, Саймън, наистина.

— И на мене.

 

 

Вашингтон, сградата „Хувър“

Савич бавно затвори телефона, погледна навън през прозореца, после наведе очи към ръцете си. Чу Шерлок да казва:

— Какво има, Дилън? Какво се е случило?

Умелите й ръце леко разтриваха раменете му, дъхът й топлеше слепоочието му.

Той бавно вдигна глава и я погледна.

— Трябваше да я убия, Шерлок. Трябваше да я застрелям право в главата, както Томи Татъл. Всичко това е заради мене… Смъртта на момчето в Чеви Чейс, а сега и това.

— Още някого ли е убила?

Той кимна и тя видя ужасно отчаяние в очите му, болка, която се излъчваше от цялото му същество.

— В Роуд Таун, Тортола, Британските Вирджински острови.

— Разкажи ми.

— Обади се Джими Мейтленд. Каза, че полицейският началник получил всичките ми съобщения, вдигнал на крак местната полиция, зачакал и след известно време намерили убит местен аптекар с прерязано гърло. Всичко било с главата надолу, не можело да се каже какви лекарства са взети, но ние знаем какво е откраднато — болкоуспокояващи и антибиотици. Нямат никакви следи, но претърсват острова за едноръка жена, която не се чувства добре. Още не са я намерили. Тортола не е като Сейнт Томас. Много по-примитивно е, по-безлюдно, има повече удобни места за укритие, пък и не можеш да напуснеш острова иначе, освен с лодка.

— Много съжалявам за случилото се. Значи, тя някак се е сдобила с лодка… Сега може би вече е далече от Тортола, на друг остров.

— Чудното е, че никой не е съобщил за открадната лодка.

— Късно е — каза Шерлок. — Прати имейли до всички други острови и изчакай. Хайде да идем у дома, да поиграем с Шон, а после във фитнеса. Трябва добре да се раздвижиш, Дилън.

Той се изправи бавно.

— Добре, най-напред трябва да поговоря с всички тамошни полицаи, да се уверя, че знаят какво се е случило в Тортола, и да им напомня колко опасна е тази жена. — Той целуна Шерлок, прегърна я силно и прошепна в ухото й. — Ти се прибери и поиграй с Шон. Аз идвам след малко. Накарай го да сдъвче няколко бисквитки заради мене.

 

 

Куонтико, Виржиния, Академията на ФБР

Специален агент Вирджиния Косгроув наклони глава:

— Мерилин, за теб е. Жена, казва, че е с екипа на Дилън Савич в главната квартира. Аз ще слушам на другата линия, нали?

Мерилин Уорлъски, която прибираше последните нови дрехи в куфара, осигурен от ФБР, кимна с озадачена физиономия. Бяха я настанили в общежитието „Джеферсън“ с две агентки и тъкмо бе започнала да свиква.

Какво иска сега от нея господин Савич? Взе слушалката от агент Косгроув и я приближи до ухото си:

— Ало!

— Здрасти, сладурче. Тими е. Чакаш ли ме, бейби?

Мерилин стисна клепачи, шокирана, невярваща.

— Тами — прошепна тя. — Наистина ли си ти?

— Не, Тими е. Слушай, миличка, трябва да те видя. Искам да дойдеш тук при мен в Антигуа утре; тогава пристигам. Ще бъда на летище „Рийд“ и ще те чакам. Не ме разочаровай, бейби, нали?

Мерилин хвърли отчаян поглед към Вирджиния. Вирджиния бързо надраска нещо на листче и й го подаде.

— Добре, мога, но ще закъснея.

— Добре се отнасят с тебе в оная полицейска академия, нали? Искаш ли да дойда с гоулите да разчистя това място?

— Не, Тами, не го прави. Ще летя утре сутрин. Добре ли си?

— Естествено. Трябваше да си намеря лекарства на Тортола. Мръсно място, сухо и отегчително, нищо не се случва. Нямам търпение да се махна оттам. Ще се видим утре сутрин, бейби. Чао.

Мерилин полека остави слушалката. Погледна с празен поглед към Вирджиния Косгроув.

— Как е разбрала къде съм? Трябва да се обадя на Дилън Савич. По дяволите, много е късно.

Помощник-директорът Джими Мейтленд се обади на Дилън Савич, за да мобилизира нужните агенти. Всичко беше готово за два часа и той оглави групата, заминаваща за Антигуа.

Мейтленд се обади в главната квартира във Вашингтон, за да подготвят акцията, която най-вероятно щеше да се разиграе на летището, и каза на Савич:

— Съгласиха се да дойдат. Имаме един екип — шестима, наистина са добри.

Винсънт Арбъс, шефът на екипа, с телосложение на бик и абсолютно плешива глава, често пъти по-хитър, отколкото му беше полезно, погледна Савич, после Шерлок, която стоеше до него, и каза с ниския си груб глас:

— Наричайте ме Вини, момчета. Имам чувството, че ще се поизпотим доста, преди всичко да свърши. Откъде, по дяволите, тая луда едноръка жена е разбрала, че Мерилин Уорлъски е в общежитието „Джеферсън“ в Куонтико? И как, по дяволите, е намерила телефона й?

— Е — изрече бавно Савич, без да гледа към Шерлок, — аз като че ли й го подсказах. Всъщност аз наредих цялата работа.