Катрин Каултър
Хемлок Бей (24)

24.

Бар Харбър, Мейн

Специален агент Арън Бригс, отличаващ се с изключително широкия си врат, съответни бицепси и златен зъб, блеснал като маяк в обичайната му широка усмивка, кимна иззад щанда към агентите Лоуъл и Поснър. Двамата агенти бяха небрежно облечени в джинси, пуловери и якета, опитвайки се да изглеждат като обикновени клиенти, които разглеждат рамки и албуми.

Беше точно два часа. Савич стоеше отзад. Арън знаеше, че той е приготвил зигзауера си, знаеше, че иска да убие Тами Татъл. И Арън искаше да я убие. Тя не заслужаваше да живее, защото, за бога, не биваше повече да бъде заплаха за никого. Бе чул всяка дума, която Дилън Савич бе изрекъл по време на полета дотук. Познаваше агенти, които бяха видели мъжа с несвестния поглед на летището в Антигуа да прерязва гърлото на Вирджиния Косгроув, агенти, които не можеха да обяснят какво са видели и чули. Усети внезапно присвиване от страх в корема, но си каза, че тя скоро ще бъде мъртва и цялата тая необяснима история, която бе чул, че е спретнала на летището в Антигуа, ще си отиде заедно с нея.

Звънчето на вратата на ателието издрънка и вратата се отвори. Влезе Тами Татъл, увита в дълго вълнено палто без колан, което висеше свободно на раменете й. Арън пусна огромната си усмивка със златния зъб и я зачака да се приближи към него. Усещаше как агентите Поснър и Лоуъл са нащрек, зигзауерът стоеше на не повече от двадесет сантиметра от дясната му ръка, под щанда.

Тя беше бледа, прекалено бледа, без никакъв грим и нещо у нея решително не беше наред.

Арън беше най-добрият агент, работещ под прикритието на продавач, и сега пусна в действие чара си, изричайки:

— Здравейте, мога ли да ви помогна, госпожице?

Тами почти полегна на щанда. Не беше много висока. Наведе се към него, без да го изпуска от поглед, и каза:

— Къде е оня другия, нали знаете… Оня, Теди ли се казваше…

— А, да, заболя го коремът и ме повика да го заместя. Струва ми се, че снощи си е пийнал малко повечко в кръчмата. Знаете ли я? „Найт Кейв“; на Сноу Стрийт?

— Не. Дайте ми снимките.

— Името ви, госпожице?

— Тереза Танър.

— Няма проблем — каза Арън и полека се обърна да погледне към вградените чекмедженца, подредени по азбучен ред. На „Т“ намери Тереза Танър, беше оставил там плика точно преди един час. Взе го, обърна се бавно към нея, знаеше, че Савич е готов, когато той се сниши, да стреля над главата му към нея, и изведнъж дочу висок съскащ звук точно в ухото си и замръзна. Да, съскане като на змия вдясно от него, прекалено близо до врата му, зъбите й сякаш щяха да се забият дълбоко в кожата му и…

Не, въображението му явно си играеше лоша шега с него. Но звукът отново се чу. Арън забрави да се сниши, за да може Савич да стреля. Грабна зигзауера си изпод щанда, зареди го бързо, знаеше, че Поснър и Лоуел правят същото, и се обърна. Пликът със снимките изведнъж се озова в ръката й; той не знаеше как го е взела от него, но беше в ръката й и в следващия момент Тами Татъл и пликът изчезнаха. Просто изчезнаха.

Чу Савич:

— Махни се от пътя ми, Арън! Дръпни се!

Но не можеше. Сякаш бе прикован на място. Савич се опитваше да го избута настрана, но той се възпротиви, просто трябваше, не биваше да го пусне. Видя ярък проблясък на светкавица в ъгъла, усети мирис на изгоряла пластмаса и чу как агент Поснър вика:

— О, Господи!

Ателието беше в огън, не… само част от него, всъщност подпалена беше агент Поснър. Тя гореше цялата в пламъци — косата, веждите, якето. Пламъци пълзяха по косата й, горещи, ярки и оранжеви като лятно слънце.

Агент Арън Бригс избута Савич настрана и изтича с викове към Поснър.

Агент Лоуъл се обърна към Поснър, не разбираше какво става, но когато видя пламъците, и той се хвърли към нея. Събори я, двамата се затъркаляха на пода, разбиха един огромен стенд с рамки, а той удряше горящата й коса с ръце. Арън съблече пуловера си, докато тичаше към тях, и помете настрана стендовете с рамки и албуми.

Савич заобиколи щанда и изтича към вратата с насочено оръжие. Арън го видя, но не можеше нищо да разбере. Не го ли е грижа, че агент Поснър гори? Чу изстрел, високо единично изпукване и нищо повече.

Изведнъж пламъците изгаснаха. Поснър хлипаше, свита на пода. Лоуъл бе увил якето си около главата й. Арън видя, че Лоуъл е добре, нямаше никакви изгаряния. Беше извадил клетъчния си телефон и викаше подкрепления, „Бърза помощ“. И Арън разбра, че пръстите му изглеждат нормални. Стори му се, че ги бе видял да горят, също както бе видял да гори и агент Поснър.

* * *

Савич тичаше претърсвайки улиците. Нямаше много хора, никакви туристи, беше есен, доста студено за разходки по плажа в Бар Харбър. Държеше зигзауера и мислено прехвърляше събитията. Беше изучил разположението на магазините по улицата. Къде би могла да отиде? Откъде беше дошла?

После видя дългото й тъмносиньо вълнено палто, тежко и дебело, да се развява зад един ъгъл на половин пресечка по Уесткот Стрийт. Едва не събори един старец, извини се, но не спря. Тичаше с насочен зигзауер и чуваше собственото си дишане. Изтича зад ъгъла и спря на място. Алеята беше празна, нямаше нищо, само дебелото вълнено палто. Лежеше на купчинка до една тухлена стена в задната част на алеята.

Къде е тя? Зърна една тясна дървена врата, почти невидима. Когато стигна до нея, разбра, че е заключена. Вдигна пистолета и стреля в ключалката. Два куршума и ключалката отхвръкна. Той влезе и се сниши, стиснал здраво оръжието. Беше почти тъмно, една от голите крушки над главата му се пръсна. Савич примигна, за да фокусира погледа си, и в този миг осъзна, че е в голяма опасност. Ако Тами се криеше тук, лесно можеше да различи силуета му на фона на уличното осветление и да го застреля.

Разбра, че се намира в склад. Край стените имаше варели, лавици, пълни с кутии, купчини хартия. Дървеният под скърцаше. Складът беше наистина стар. Тежка тишина, нямаше и мишки. Огледа набързо мястото, не му се вярваше да е останала тук, и тръгна към вратата в далечния край на склада, от която трябва да беше излязла. Не беше в стила на Тами да се крие и да чака.

Той отвори вратата и се вгледа в светлата, осветена от яркото слънце зала, пълна с хора, които си похапваха. Видя кухня зад високия тезгях в далечната страна на залата, видя как пушекът се издигаше към вентилаторите, вляво имаше врати, водещи към тоалетните, и една единична входна врата, която водеше навън към тротоара. Влезе в залата. Подуши миризма на печено телешко и чесън. И на пресен хляб.

Разговорите постепенно замряха, после изведнъж се възцари тишина и всички зяпнаха мъжа, застанал в полицейска стойка, с насочен пистолет и отчаян вид, сякаш търсеше кого да застреля. Една жена изпищя.

— Какво става?

— Кой си ти, бе?

Последните думи дойдоха от един огромен мъж с късо подстригана бяла коса и бяла престилка, изцапана със сос, който излезе иззад кухненския плот отляво на Савич, въоръжен с дълъг извит нож. Острието на ножа лъхаше на лук.

— Ей, приятел, това да не е обир?

Савич полека наведе дулото. Не можеше да повярва на очите си. Просто не можеше да повярва, че е минал през някакъв тъмен склад и се е озовал в кафене, изплашвайки почти до смърт двадесетина души. Бавно прибра пистолета в кобура. Извади значката си от ФБР, тръгна към мъжа с ножа, спря на три крачки от него и му я показа:

— Съжалявам, че ви изплаших. Търся една жена. — Извиси глас още, така че да го чуят всички в голямата зала. — На около двадесет години, висока, със светла коса и много бледа. С една ръка. Влизала ли е тук? От вратата на склада, както аз влязох?

Никой не се обади. Савич провери тоалетните, после разбра, че Тами отдавна е изчезнала. Може да е стояла скрита в склада, знаейки, че той ще бъде така увлечен в преследването, че ще нахлуе в кафенето. Извини се на собственика и излезе през входната врата.

В този момент, застанал на тротоара на Бар Харбър, Савич можеше да се закълне, че чува смях — висок зловещ смях, който накара космите по ръцете му да настръхнат. Естествено нямаше никой. Почувства се така безсилен, така загубен…

Бавно се запъти обратно към фотоателието. Когато стигна там, остана няколко минути отпред, не вярвайки на очите си. Когато беше изхвръкнал оттам, всичко беше в пълен хаос. Но сега нямаше нито полицейски коли, нито линейка, нито пожарни. Всичко беше тихо, нищо не изглеждаше необичайно.

Влезе във фотоателието. Тримата агенти стояха в далечната страна, свели погледи и си приказваха тихо. Агент Поснър не беше обгорена. Нямаше никакви признаци, че тук е имало пожар. Агентите Бригс, Лоуъл и Поснър се вгледаха в него. Савич излезе бавно. Седна на една дървена пейка на тротоара, точно пред фотоателието, и отпусна глава в дланите си.

За първи път помисли, че ФБР трябва да определи другиго да хване това чудовище. Той се бе провалил. Вече два пъти.

Почувства ръка на рамото си, бавно вдигна глава и видя Теди Тайлър да стои пред него.

— Съжалявам, човече. Тая жена сигурно много си я бива, щом така ви преметна.

— Да — каза Савич и се почувства мъничко по-добре, — бива си я. Ще я хванем, Теди, но сега още не знам как.

Тя беше още някъде тук в Бар Харбър с Мерилин. Със сигурност беше. Той се изправи бавно. Трябваше да организира огромна хайка.

В този момент разбра, че дори ако не я намерят, Тами напълно сериозно възнамеряваше сама да го открие. Тя щеше да преследва него, а не обратното. И както господ знае, него можеха много по-лесно да го открият.

 

 

Гьотеборг, Швеция

Беше студено, толкова студено, че Лили помисли, че не би могла да го понесе. Странно, тя знаеше, че не е напълно в съзнание, че не съзнава какво се случва или къде се намира, но тялото й продължаваше да трепери от студ. Студът проникваше в костите й и тя усещаше всяко трепване.

Тогава изведнъж усети Саймън до себе си, без съмнение беше той, защото познаваше аромата му. Вече познаваше проклетия му аромат, хубав аромат, толкова секси, колкото и косата, която се къдреше на врата. Ръцете му изведнъж я обгърнаха, той я притисна силно към себе си, така силно, че тя зарови лице във врата му и усети равномерния му пулс.

Саймън дишаше дълбоко и ругаеше. Наистина лоши думи, каквито Савич никога не бе изричал, дори когато беше много ядосан, което се случваше доста често, докато растяха. Колко отдавна беше това. По някой път, както сега, помисли Лили, треперейки, наистина беше много лошо да си възрастен. Притисна се по-близо до Саймън, чувствайки топлината му да прониква чак до корема й. Конвулсивното треперене намаля, мозъкът й започна отново да действа.

Изрече, притиснала устни към ключицата му:

— Къде сме, Саймън? Защо е толкова студено? Да не са ни оставили при някой фиорд?

Ръцете му се движеха надолу-нагоре по гърба й, едри ръце, които успокояваха, и той я притисна към себе си, за да може да я стопли по-добре.

— Предполагам, че сме в Швеция. В тази стая е доста студено, за да сме на Средиземноморието, близо до яхтата на Йън. Събудих се преди малко. Упоили са ни. Спомняш ли си?

— Да, Ники ме накара да глътна някакви хапчета. Предполагам, че преди това и на тебе са ти дали нещо. Колко ли време е минало?

— Няколко часа. В една спалня сме, няма дори работещ радиатор. Вратата е заключена, на леглото няма нищо, нито чаршафи, нито одеяла. До преди малко не знаех колко ти е студено. Сега затопляш ли се?

— О, да — промърмори тя срещу врата му, — вече ми е по-добре.

Той замълча задълго, вслушан в дишането й, усещаше как се отпуска и затопля.

— Лили, знам, че мястото е ужасно необичайно и че може би моментът дори е още по-неподходящ, но трябва да бъда честен. Допуснала си грешка при избора на първите двама съпрузи. Мисля, че ти трябва някакъв консултант, който да ти помогне да развиеш напълно нови критерии, преди да потърсиш трети съпруг.

Тя вдигна глава, различи покаралата му брада в неясната светлина и отговори:

— Може би, но все още съм омъжена за втория.

— Няма да е за дълго. Тенисън скоро ще се превърне в една лоша глава от историята ти. Ще стане само спомен, а ти ще бъдеш готова да започнеш работа с консултанта си.

— Той ме плаши, Саймън. Ожени се за мене, за да се докопа до картините ми. Тъпчеше ме с депресанти. Може би се е опитал да ме убие, като е прерязал спирачките на експлоръра. Той е много лоша част от живота ми. Може би най-голямата и най-лошата, а моята история не е чак толкова дълга. Никак не ми действа добре това, че Джак Крейн и Тенисън Фрейзър влязоха в живота ми.

— Ще се разведеш с Тенисън, както си се развела с Джак Крейн. После заедно ще измислим новите критерии.

— Искаш да си мой брачен консултант, доколкото разбирам.

— Ами защо не?

— Аз дори не знам какво образование и какъв опит имаш в тая насока.

— Можем да поговорим за това по-късно. Разкажи ми за първия си съпруг.

— Казва се Джак Крейн. Беше дори по-лош от Тенисън. Започна да ме бие, когато бях бременна с Бет. За първи и последен път. Защото се обадих на Дилън, който не се бави много. Сбиха се и му изби три от прекрасните бели зъби. После Дилън ме научи как да се бия, така че ако той отново ме нападне, да мога сама да се погрижа за себе си.

— А той нападна ли те, след като се разведохте?

— Не, по дяволите, не посмя. Не мисля, че се е уплашил от мене. Но се страхуваше от брат ми, че ще вдигне под тревога всички агенти на ФБР в Чикаго и веднага ще му видят сметката. Нали разбираш, Саймън, не мисля, че консултантът ще ми е от полза — да ми дава съвети за избор, за нови критерии… Можеш да бъдеш сигурен, че дълго и усилено мислех по въпроса за Тенисън, като имах предвид, че Джак ме биеше.

— Не си мислила достатъчно дълго или достатъчно усилено. Имаш затруднение с критериите, Лили, и точно затова ти трябва консултант, да ти държи главата обърната в правилната посока, за да виждаш нещата както трябва.

— Не, има още нещо. Аз просто не умея да си подбирам мъжете. Твоите съвети няма да ми помогнат, Саймън. Освен това, нямам нужда от тебе. Реших, че вече никога няма да се омъжвам. Затова не ми трябват нито твоите консултации, нито нечии други.

— Има страшно много мъже, които не приличат нито на първия, нито на втория ти съпруг. Само погледни Савич. Мислиш ли, че Шерлок някога се е съмнявала в него?

Той я усети как свива рамене.

— Дилън е изключение. Няма критерии, по които да го оценявам. Той е просто чудесен и това е. За мен поне. Шерлок е най-щастливата жена на света. Тя го знае и ми го е казвала.

Лили замълча за момент и той я усети, че се отпуска, затопля се и това го подлудяваше. Не можеше да повярва, че й говори по този начин. Тя каза, опряла устни във врата му:

— Започвам да си мисля, че щом се омъжа за някой мъж, той се превръща в чудовище. Много бързо затъва в низост. Но предполагам, ще ми кажеш, че това се дължи на погрешните ми критерии.

— Да не искаш да кажеш, че всички мъже се превръщат в чудовища?

— Може би, с изключение на Дилън. Но ти много добре ме разбираш, Саймън, не се прави на ударен. И с Джак, и с Тенисън аз не вярвах, че са нещо различно от това, което вярвах, че са, докато не се омъжих. Обичах ги, вярвах, че ме обичат, че се възхищават от мене, дори от карикатурите ми за сенатор Ремюс. И Джак, и Тенисън все повтаряха колко съм талантлива, колко се гордеят с мене. И затова се омъжвах. Бях щастлива, за месец или за два. За Джак… той ми даде Бет и затова никога няма да съжаля, че съм се омъжила за него.

Гласът й трепна, когато произнесе името на дъщеря си. Дори изричането на името я върна при ужасните спомени, при болезнените спомени, с които бе живяла толкова дълго. Всичко това беше толкова ненужно, бе станало толкова бързо и малкото й момиченце си бе отишло. Тя трябваше да прекрати това. Всичко бе в миналото и трябваше да си остане там. Представи си Бет, облечена във великденската си рокличка миналата година. Такава красавица! Точно тогава тя се бе запознала с Тенисън. Въздъхна. Толкова много неща се бяха случили, а ето сега и Саймън бе въвлечен.

— Със сигурност не искаш да ме консултираш по този въпрос, Саймън — каза тя. — Мисля, че би могъл да кажеш, че сме се озовали в лоша ситуация; може всяка минута да умрем, не, не се опитвай да ме окуражаваш. Знаеш, че това е много възможно, и се опитваш да ме накараш да не мисля, но разговорите за Джак и Тенисън няма да помогнат.

Той продължи да я притиска до себе си и накрая отрони:

— Разбирам.

— И престани да ми говориш с такъв успокоителен глас. Знаеш, че мислите ти са размътени. И знаеш ли още какво? Мисля, че след като Бог ме е създал, е решил да ме остави два пъти да се проваля, а след това ще ме държи настрана от всякакви унижения и грешки.

— Лили, може да изглеждаш като принцеса… обикновено… но това, което току-що каза, са пълни глупости. Възнамерявам да ти помогна да прозреш някои истини. Следващия път ще направиш наистина добър избор.

— Остави това, Саймън. Аз съм най-лошият брачен партньор на планетата. Сега ми е топло, така че можеш да ме пуснеш.

Не му се искаше, но се дръпна от нея и се подпря на лакът.

— Този гол дюшек мирише на ново. А, сега вече успявам да разгледам по-добре стаята. Хубава е, Лили, много е хубава.

— Ние сме в дома на Олаф, някъде в Швеция.

— Може би.

— Защо… — думите замряха в устата й, когато вратата на спалнята се отвори и вътре нахлу лъч силна слънчева светлина.

Влезе Алпо, а зад него Ники.

— Събудихте ли се?

— Да — каза Саймън и седна в леглото. — Вие не харесвате ли топлината? Да не би Олаф да прави икономии?

— Да мълчиш.

— Е, ние нямаме вашата телесна тлъстина — намеси се Лили, — може би това е разликата.

Ники избута Алпо от пътя си и се отправи към Саймън.

— Ти сега ставай. Ти също — каза той на Лили. — Една жена не говори така. Аз не съм дебел, аз съм здрав. Господин Йоргенсон ви чака.

— А — каза Лили, — най-после ще се видим с голямата клечка.

— Какво е това? — запита Ники, отстъпвайки назад, за да могат двамата да станат.

— Онзи, който контролира всичко — поясни Саймън. — Който вярва, че е капакът на всичко.

Алпо се позамисли, после кимна:

— Сега ще отидем да се видим с голямата клечка. — Обърна се към Лили. — Той ще те хареса. Може да иска да те нарисува, преди да те убие.

Не особено утешителна мисъл.