Катрин Каултър
Хемлок Бей (22)

22.

Хемлок бей, Калифорния

Не се виждаха никакви пещери, нито дори вдлъбнатини в скалата, където Лили да се притаи и да ги причака. Единствено плаж, ширнал се до безкрайност, осеян с изхвърлени от прибоя дървета и купчини хлъзгави водорасли — неприятна изненада за човек, който тича.

Но имаше пистолет. Беше малък и грозен, но поне не беше беззащитна. Доколкото познаваше оръжията, а тя не ги познаваше особено добре, това беше пистолет за близка стрелба, безполезен на разстояние, но ако си достатъчно близо, можеш лесно да убиеш някого.

Слънцето се скри зад трупащите се облаци — кълбести, натежали от дъжд, и температурата спадна. Пороят се канеше да се излее всеки момент. Щеше ли да й помогне или не? Не знаеше.

Трима ли бяха нападателите? Един да е останал при Саймън, а другите двама да са хукнали след нея? Възможно е да са били само двама и Саймън може да се оправи и да повика помощ… Даде си сметка, че не биваше да се отказват от помощта на ФБР… Сега щяха да си плащат скъпо и прескъпо за глупостта си.

Лили спря и се наведе. Опря ръце в бедрата си, защото едва се държеше права и си поемаше дъх на пресекулки. След малко реши, че е по-добре да легне под сянката на скалата. Отпусна се и погледна назад.

В този миг чу единия от мъжете да вика. Ръкомахаше нещо, после сви шепи около устата си:

— Лили Фрейзър! Хванахме Саймън Русо. Излез веднага или ще го убием. А теб ще пресрещнем от другата страна на плажа. Ще те хванем, а това, което ще ти сторим, не вярвам да ти хареса.

Тези думи я накараха да изтрезнее за миг — тя пое дълбоко въздух и се изправи. Мъжът говореше с подчертан акцент — метален, неестествен. Шведски! По дяволите, може би лично Олаф Йоргенсон е дошъл или е пратил приятелите си. Тя отново се затича, заобиколи една малка издатина и вдигна очи. Беше открила как да избяга. Друга тясна пътека се виеше нагоре по скалата, приличаше много на онази, по която се бе спуснала. Две мили ли беше минала по плажа? Или три? Без да издава нито звук, се закатери по спасителната пътека, залавяйки се с ръце за скалите и храстите, за всичко, което можеше да я удържи, защото знаеше, че преследвачите й няма да я видят, докато сами не заобиколят издатината.

Не е възможно да са убили Саймън. Оставили са го сам в колата. Ако има трети, който да го наблюдава, не могат да се свържат с него. Освен ако не носят клетъчен телефон. Но всички имат клетъчни телефони. О, Господи, само това не. Трябва да е някакъв блъф, със сигурност е блъф.

Тя се подхлъзна и видя как чакълът и дребните камъчета се отронват от склона и се сипят по плажа. Замря, после отново тръгна нагоре. Стори й се безкрайно времето, за което стигна върха на скалата и се затича. Преследвачите й скоро щяха да разберат накъде е отишла.

Трябваше да побърза. Много я болеше, но си мислеше за Саймън, за косата, която се къдреше на тила му, и се успокояваше, че нищо не може да му се случи. Тя нямаше да го допусне. Толкова много бе загубила в живота си, нямаше да понесе още една загуба. Стигна задната страна на гробищата, прехвърли се през желязната ограда и хукна по пътеката към паркинга за посетители.

Клаксонът вече не писукаше.

Още малко, още малко… Видя колата, но не виждаше Саймън. Приближи се. Русо лежеше отпуснат на предната седалка, в безсъзнание. Или мъртъв.

Тя отвори вратата.

— Саймън! Събуди се, по дяволите! Събуди се!

Той изстена и бавно се изправи. Премига и накрая успя да я фокусира.

— Преследват ни. Двама мъже, въоръжени. Измъкнах се, но нямаме много време. Бързо се отмести, трябва да се махаме. Ще карам право към затвора, ще кажа на лейтенант Добс да ни заключи там. Това е единственото безопасно място на света. И никакви адвокати. Само лейтенант Добс. Ще се обадим на Дилън и Шерлок. Те ще измислят какво да направят, а ние сега трябва да се омитаме.

Докато говореше, успя да измести краката му от седалката и да го бутне на другата.

— Всичко ще бъде наред. Нищо не трябва да правиш, аз мога да карам. Само си почивай, Саймън.

— Не, Лили, никъде не отиваш. Вече — не.

Лили бавно се обърна в посока на сиропирания глас. Шарлот Фрейзър я гледаше немигащо, насочила дългоцевен пистолет към нея.

— Ти ни създаде твърде много притеснения. Ако не бях решила лично да наблюдавам всичко, щеше пак да избягаш. Винаги съм вярвала, че на третия път се случва чудо, и е точно така. Излизай от колата, скъпа. Веднага.

Лили не беше изненадана. Не, наистина. Не Елкът, а Шарлот. Едва не се усмихна. Шарлот не знаеше, че тя има пистолет. Дали щеше да се опита да ги убие тук, на паркинга на гробищата? Лили се доверяваше на инстинкта си, знаеше, че Шарлот е способна на всичко. Беше още свободна, а господин Монк бе умрял преди три дни.

Тогава видя мъжете, които тичаха към тях. Трябваше да побърза, да направи нещо. Отвори вратата и вдигна едната си ръка, криейки другата зад себе си.

— Къде е Елкът? — изрече тя, искаше да разсее Шарлот, поне за момент. — И тоя ваш прекрасен син? Който ме обича толкова много, че най-много от всичко желае да ме погребе? Не се ли навъртат тук наоколо в очакване на твоите заповеди?

— Не смей да говориш така за мъжа ми и сина ми…

Лили вдигна пистолета и стреля.

 

 

Вашингтон, главната квартира на ФБР

Оли Хамиш влетя в канцеларията на Савич.

— Пипнахме го! Пипнахме Антъни Карпели, познат още като Уилбър Райт. Беше точно там, в Кити Хок.

Коленичил пред паметника в Кити Хок, ние го хванахме, а той се свлече на земята и се предаде.

Савич беше толкова разсеян, че в първия момент не разбра за какво му говори Оли. После си спомни за гуруто от Тексас, който бе накарал своите последователи да убият двама помощник-шерифи и самия шериф, спомни си канадеца от сицилиански произход, възпитаник на университета „Макгил“ и специалист по клетъчна биология. И изрече бавно:

— Седни, Оли. Казваш, че коленичил пред паметника? Като че ли му се молел?

— Точно така. Възможно е. Всички си отдъхнахме. Агентите вече празнуват, пият бира от единадесет часа сутринта. Хванахме го, Савич. Сигурно сега ще го върнат в Тексас и ще го опекат на електрическия стол.

— Може би не — каза Савич. — Спомни си, че няма пряка връзка с тези убийства, а само показанията на някаква жена, която му е сърдита.

— Да, Люрийн. Сигурно я държат като свидетелка. Хванали са още двама от хората на Уилбър — негови последователи. Всички мислят, че в крайна сметка тъкмо те ще му видят сметката. Поне го пипнахме и вече няма никого да убие. Ей, Савич, наистина трябва да се радваш. В края на краищата, ти наистина предвиди, че той сигурно ще се върне в Кити Хок.

Савич дотолкова бе затънал в случая с Тами Татъл, че не можа да изпита особена радост заради благополучната развръзка в случая Уилбър Райт. А това си беше победа, чиста победа. Той се насили да се усмихне на Оли:

— Доволен съм. Макс разкри още шестнадесет убийства в Югозападните щати, които вероятно са свързани с Уилбър. Местните отряди за съдействие на полицията трябва да бъдат задействани и да влязат в програмата. Дейн Карвър има грижата за случая. Сега, когато пипнахме Уилбър Райт, можеш да пратиш докторите при него, може би все пак ще открият какви са мотивите му.

— Не ми се ще да го разбера.

— За съжаление, съдебните заседатели ще искат да знаят. Срещни се с Дейн, разгледайте всички други подобни случаи, после разпитайте Уилбър.

— Знаеш ли, когато го заловихме, го погледнах, Савич, и се ужасих — не мисля, че някога съм виждал такъв мъртъв поглед, а съм виждал доста престъпници отблизо; но Уилбър беше направо страшен. Питах се какво ли вижда той с тия мъртви очи. Няма да се наложи да чакаме много, преди да го екстрадират в Тексас с достатъчно доказателства, за да му опекат задника.

— Бъди сигурен, адвокатите ще са против екстрадирането.

— Да, ще предпочетат щат, където няма смъртно наказание, но ако съберем достатъчно свидетелства, това няма да има значение.

— Справихме се добре, Оли. А сега двамата с Дейн довършете нещата, нали?

— Дадено. — Агент Оли Хамиш се наведе напред, стиснал ръце между коленете си. — Чух доста версии за това, което се е случило в Антигуа. Как върви разследването?

— В момента наши хора проучват откъде се е научила да създава илюзии, трябва да знаем на какво е способна, за да можем да се справим. Други са на летището в Антигуа, опитват се да разберат по какъв начин е успяла да се измъкне, разпитват персонала, свидетелите, претърсват корабите и чартърите.

— Има само една ръка — изрече Оли — и физически е зле, нали?

— Не знам доколко е зле. Нейният хирург каза, че ако е била получила инфекция, е щяла да умре за една седмица без антибиотици. Но ако няма инфекция, може да се оправи. Операцията е минала като по учебник. Поразпитах доктора дали някой е съобщавал за нещо особено, за някакви странни явления, дали са виждали Тами на място, където не е трябвало да бъде.

— Той дали те е разбрал какво му казваш?

— Да — изрече бавно Савич, — разбра ме. Каза, че са му съобщили, че Тами е станала и е отишла към банята в деня след операцията. Когато отишъл да я провери, тя лежала вързана за леглото и никой не му повярвал. После се случи това — тя избяга и пак никой не можа да разбере как. — Савич замислено поклати глава. — Оли, как са Марая и Джош? Той навърши две годинки, нали?

— О, тича из цялата къща, отваря чекмеджетата, думка по тенджерите. Но какво се е случило? Започнал си да ставаш сантиментален.

Савич се засмя. Обикновените, нормални човешки радости възвръщаха равновесието му и смисъла на живота. Той кимна на излизащия си колега, после отново се обърна към компютъра.

Позвъниха му след един час. Забелязали Тами Татъл и Мерилин в Бар Харбър, Мейн. Един местен фотограф се обадил в полицията в Бар Харбър да каже, че тя му оставила един филм и щяла пак да дойде.

— Трябва да се доближа до нея! — промърмори Савич и забърза. — Трябва да видя едноръката Тами, а не нещо, което тя иска да видя.

— Моля те, не проявявай безразсъдство — викна след него Шерлок, но беше убедена, че не я е чул.

Савич и още шестима агенти наеха малък самолет и излетяха за Бар Харбър.

Отначало говореха за какво ли не. Сякаш се опитваха да се убедят сами, че това е обикновена, рутинна операция. Накрая Савич не издържа. Време беше да разкаже на всички с какво си имат работа.

Душевноболна убийца, вероятно илюзионистка, а може би и телепат. Никога не беше виждал нещо такова и се надяваше, че никога повече няма да види.

Е, сега поне всички знаеха онова, което и той знаеше. Дори да не му вярваха, бяха достатъчно умни да не го показват.

— Работата е там, момчета — обърна се той към всички, — ако се срещнете очи в очи с това създание — не играйте никакви игрички, дори не си мислете, че може да я заловите жива. Не вярвайте на нищо, което видите да става, стреляйте, без да се колебаете, и то на месо. Сега отивам във фотографското ателие, надявам се да не съм закъснял. После пак ще се съберем в местния полицейски участък да уточним нещата.

Запита се дали гоулите ще са с Тами, със своята върховна жрица, със своята богиня на смъртта.

Май започваше наистина да изпада в сантименталности. Всичко, което знаеше в действителност, докато влизаше в ателието „Хамлетс Пикс“ на Уескът Авеню, беше, че се радва, че Шерлок не е тук, че си е у дома на сигурно място с Шон.

Разговори се с фотографа от ателието, Теди Тайлър, за да разбере какво е казал на местните полицаи. Той повтори, че жената, чиято снимка Савич му показа, е дошла в ателието вчера в късния следобед. Той веднага се обадил на полицията.

— Какво искаше?

— Даде ми някакъв филм, да го проявя.

Савич усети как сърцето му леко забързва, но се опита да диша равномерно и дълбоко. Трябваше да се владее. Бяха много близо.

— Вие проявихте ли филма, господин Тайлър?

— Да, агент Савич. Полицията ми каза да си свърша работата, да го проявя и да задържа снимките за ФБР.

— Тя кога каза, че ще си прибере снимките?

— Днес следобед в два часа. Казах й, че според мене няма да има проблем.

— Изглеждаше ли да е в добро здраве, господин Тайлър?

— Беше малко бледа, но иначе нищо й нямаше. Вчера беше доста студеничко, затова цялата се беше увила в едно огромно палто, голям шал на врата и вълнена скиорска шапка, но аз я познах, веднага я познах.

— Вие коментирахте ли, казахте ли, че ви се вижда позната?

— О, не, агент Савич. Не коментирах нищо, мисля, че се държах умно.

Да, обзалагам се, помисли Савич, молейки се фотографът да е бил наистина умен, а и той самият да е бил достатъчно умен, за да не се усъмни Тами, че я преследват. Имаше и друго — Теди Тайлър беше все още жив и това означаваше, както се надяваше Савич, че Тами не е усетила заплаха. Всичко, което разказа дотук на Савич, беше точно това, което бе казал и на местните полицаи.

— Искам сега да помислите внимателно, господин Тайлър. Когато ви подаде филма, с коя ръка ви го подаде?

Теди сви вежди, на челото му се вдълбаха три резки линии.

— С лявата — каза накрая. — Да, с лявата. Портмонето й висеше на дълга връв на лявото рамо. Странничко ми се стори.

— Видяхте ли изобщо дясната й ръка?

Теди отново силно набръчка чело.

— Съжалявам, агент Савич — изрече накрая, поклащайки глава, — просто не си спомням. Сигурен съм само в едно, че цялата се беше омотала в дебели дрехи… нищо чудно, беше много студено.

— Благодаря ви, господин Тайлър. Сега един специален агент ще заеме мястото ви зад щанда. Агент Бригс скоро ще дойде и можете да се разберете с него. — Савич вдигна ръка, виждайки, че Тайлър се кани да възрази. — Не можем да допуснем отново да се изправите срещу тази жена, господин Тайлър. Тя е много опасна, дори и за нас. Сега ми покажете снимките.

Савич взе плика със снимките от Теди и отиде към витрината. Слънцето беше ярко като за ноемврийски ден. Той бавно отвори плика и извади лъскавите снимки. Бяха само шест.

Разгледа ги една по една, после отново. Не разбираше. Всички бяха изгледи от плажове, без съмнение, снимани на Карибите. Две бяха от ранната сутрин, две — при високо слънце и две — на залез. Никоя от тях не беше достатъчно фокусирана — естествено, след като Тами имаше само една ръка — но какъв беше смисълът им? Изгледи от плажове, никакви хора по тях. За какво ставаше дума?

Подаде снимките на Теди.

— Тя каза ли нещо за снимките? Какво представляват? Изобщо каза ли нещо?

— Да. Каза, че ги е снимала по време на почивката и искала съквартирантката й да ги види. Каза, че съквартирантката й не вярвала, като й разправяла каква красота било на Карибите. Затова трябвало да й го докаже.

Ако Тами не беше излъгала, значи Мерилин беше жива. Тя искаше Мерилин да се възхити на карибските плажове.

Той каза на Теди Тайлър да изчезне веднага, щом като агент Бригс дойде. Бригс отдавна бе свикнал с работата под прикритие. Моментално преценяваше хората. Знаеше колко опасна е Тами, знаеше всичко, което и Савич.

Имаха три часа да подготвят нещата. Трима агенти под прикритие се бяха настанили близо до дома на приятеля на Мерилин, до Нюпорт Драйв. Той се съмняваше, че ще видят Мерилин или Тами в дома на момчето. Със сигурност нямаше да бъде лесно, помисли си Савич. Излезе, вдъхна дълбоко соления въздух и отивайки към мястото на срещата с другите агенти, набра телефона на Саймън Русо. Почти тридесет часа не се бяха чували. Беше сигурен, че и Саймън, и Лили са добре. В противен случай Хойт щеше да го алармира. Но все пак искаше да знае какво става. Тревожеше се за сестра си, но не можеше да направи нищо. Знаеше, че Саймън ще я пази с цената на живота си, знаеше, че Хойт и полицията в Юрика са неотлъчно до тях. Но нещо го глождеше, някаква неясна тревога се надигаше у него и той се питаше дали е от умората и безсънните нощи, или от близостта с Тами. Ами ако наистина ставаше нещо?

Вдигна яката на коженото яке до ушите си и набра номера. Клетъчният телефон на Саймън не отговаряше. Допусна, че може батерията да е свършила. Веднага звънна на Кларк Хойт.