Катрин Каултър
Хемлок Бей (25)

25.

Бар Харбър, Мейн

Мина почти цял ден без никакъв знак нито от Тами Татъл, нито от Мерилин Уорлъски. Десетина души се обадиха, че са видели хора, приличащи на тях, всичко това трябваше да се проучи, но засега нямаше нищо сигурно. Това беше най-голямата хайка в историята на Мейн, с над двеста души от отрядите за подпомагане на полицията. В ума на Савич непрекъснато се въртеше въпросът къде е Лили. Дали е жива. Не можеше да понесе тази неизвестност, но и нищо не можеше да направи. Почти му идеше да се застреля, когато Джими Мейтленд се обади от Вашингтон.

— Връщай се, Савич — каза той. — Трябваш ни тук, във Вашингтон. Рано или късно ще получим известие за Тами. Не можеш да направиш нищо повече там, на място.

— Тя ще убие отново, сър. Вие го знаете, аз го знам, въпрос на време е кога ще получим вест. Тя може би е убила Мерилин.

Джими Мейтленд замълча. Тежко, потискащо мълчание. После изрече:

— Да, прав си. Знам, че за момента не можем да направим нищо повече. Колкото до тебе, Савич, ти там си прекалено близо. По-добре се върни тук.

— Това заповед ли е, сър?

— Да.

Той не каза, че се обажда от дома на Савич в Джорджтаун, седнал на любимото кресло на Савич, с Шон на коляното си и Шерлок само на две крачки от него, с чаша чисто уиски в едната ръка и бисквита в другата. Джими се надяваше бисквитата да не е предназначена за него. Имаше нужда от уискито.

— Добре. Идвам си след няколко часа — въздъхна Савич.

Ако Шон проговореше, докато баща му беше на телефона, Джими щеше да прекъсне, но детето пазеше тишина и само му се усмихваше, лапнало две пръстчета. Джими затвори, подаде Шон на Шерлок и каза, докато вземаше от ръката й уискито:

— Голяма бъркотия, но поне Савич ще си дойде тази вечер. Много е разтревожен.

— Знам, знам, ще измислим нещо. Винаги сме измисляли. — И тя подаде бисквитата на Шон.

— Савич се чувства виновен — продължи Джими, — сякаш той е сбъркал, сякаш убийствата на всички тези хора, включително и на нашата Вирджиния Косгроув, са негова грешка.

— Винаги ще се вини за тях. Такъв си е.

Джими погледна детето, което щастливо дъвчеше бисквитата, и каза:

— Шон ми напомня за втория ми син Ландри. От него главата ми побеля. Ако някога се умориш от тоя малък шампион, само ми се обади.

Глътна уискито си и за миг погледът му се плъзна по прекрасните картини на Сара Елиът, които висяха над камината.

— Чудесни платна! — измърмори той.

— Да, така е. Дилън разправи ли ти какво става с Лили и Саймън?

— Каза ми, че агент Хойт е намерил разписание на частен самолет, притежание на корпорация „Валдемарсуде“, който е отлетял от летище Арката за Гьотеборг, Швеция. Президент на компанията е Йън Йоргенсон, син на Олаф Йоргенсон — колекционерът, който смятаме, че е замесен в тази история.

Шерлок кимна разбиращо:

— Каза ли ви, че ние смятаме, че и синът му е колекционер?

— Да — отвърна Джими. — Не е ли интересно, че Шарлот и Елкът Фрейзър също са замесени? Или може би на драго сърце са влезли в тая работа, защото залогът е голям. Тенисън е още в Хемлок бей. Още нямаме никакво доказателство, което да го свърже с покушенията срещу живота на Лили или с убийството на господин Монк, или с останалите събития. Струва ми се, че родителите на съпруга на Лили са го използвали като примамка.

— Може и така да е — допусна Шерлок. — Няма значение. Лили се развежда с него. О, да, Дилън вече се обади на двама приятели полицаи в Стокхолм и Упсала. Знаем, че Йоргенсон има огромно имение в Гьотеборг, нарича се Слотскоген, или Дворцовата гора. Дилън каза, че един от приятелите му — Петер Туомо — има двама братя в полицията в Гьотеборг. Те са започнали да душат, но още нямаме новини.

— Добре, нещата все пак се раздвижват — каза Джими. — Да не би Савич да има приятели по цял свят?

— Горе-долу, слава на бога. — Тя въздъхна, целуна Шон, който се мъчеше да слезе на пода, и поклати глава. — Където и да погледнем, все нещо страшно заплашва да ни се стовари на главите. Ужасно ни е страх за Лили и Саймън. Молим се Олаф Йоргенсон да не ги е убил.

— Не мога да разбера защо ще си дава труда да ги отвлича, ако ги иска мъртви, Шерлок. Тук трябва да има нещо повече от това, което вече знаем.

 

 

Гьотеборг, Швеция

След един час, изкъпани, затоплени и облечени в нови дрехи, Лили и Саймън тръгнаха пред Алпо и Ники надолу по едно масивно дъбово стълбище. Отведоха ги към единия край на фоайето, което представляваше огромна шахматна дъска с черни и бели мраморни квадрати и високи близо метър черни и бели мраморни шахматни фигури с класически форми, подредени покрай стените.

Тръгнаха по един дълъг коридор, минаха през голяма махагонова врата и влязоха в една зала, висока колкото два етажа, чиито стени от горе до долу бяха запълнени с книги. Имаше поне пет-шест библиотечни стълбички. Огън гореше в прекрасната бяла мраморна камина с резбована лавица, широка почти половин метър и отрупана с прекрасни китайски порцеланови фигурки. Голямо бюро бе поставено под ъгъл в един от ъглите в стаята. Зад бюрото седеше мъж на не повече от петдесет години, висок, рус и синеок, със стегнато тяло като на викингските си прадеди. Беше загорял, може би от дните, прекарани по ски пистите. Когато Саймън и Лили влязоха, мъжът стана и ги изгледа дружелюбно. Тя се стегна. Мъжът кимна и Алпо и Ники застанаха до вратата.

— Добре дошли в Слотскоген, господин Русо, госпожо Фрейзър. Сигурно сте разбрали, че името означава „Дворцовата гора“. Най-големият парк в града ни е бил наречен на това имение преди доста години. Няма ли да седнете?

— Кой е градът?

— Седнете, моля. Аз съм Йън Йоргенсон. Баща ми ме помоли да ви посрещна. И двамата изглеждате много по-добре, отколкото когато пристигнахте.

— Сигурна съм, че е така — саркастично го прекъсна Лили.

— Говорите много добре английски — отбеляза Саймън.

— Учил съм в университета „Принстън“. Завършил съм, както вероятно предполагате, история на изкуството. И, разбира се, бизнес.

— Защо сме тук? — попита Лили.

— А, ето го баща ми. Ники, докарай го наблизо, за да види госпожа Фрейзър.

Лили се напрегна на стола си, когато бодигардът докара една инвалидна количка в непосредствена близост до нея. В количката седеше много възрастен мъж с няколко кичура рядка бяла коса, щръкнала право нагоре. Изглеждаше крехък, но когато вдигна глава, тя видя едни ярки сини очи, студени и остри. Мозъкът в тази глава решително не бе изветрял.

— По-близо — изрече старецът.

Ники го докара на няколко инча от Лили. Старецът протегна ръка и докосна лицето й с пръсти. Лили понечи да се отдръпне, но замря на място.

— Аз съм Олаф Йоргенсон, а вие сте Лили. Говоря много добре английски, защото и аз, както синът ми, съм завършил университета „Принстън“. А, облекли сте бялата рокля, точно както наредих. Много е красива, точно както се надявах. Съвършено. — Той прокара пръсти надолу по ръката й, по меката бяла коприна, чак до китката. — Искам да ви нарисуват в тази бяла рокля. Много се радвам, че онези американски глупаци не са ви екзекутирали двамата с господин Русо.

— И ние се радваме — каза Лили. — Защо толкова много искаха да ни убият, господин Йоргенсон?

— Знаете ли, имах намерение да оставя семейство Фрейзър да се справят с вас. Разбрах, че няколко пъти са оплескали работата, за което сега съм им благодарен. Не бях осъзнал как изглеждате, Лили. Когато Йън ми показа ваша снимка, наредих на семейство Фрейзър да стоят надалеч от вас. Пратих Алпо и Ники в Калифорния да ви доведат при мен. Те се престараха, но това в крайна сметка няма значение, защото вие, скъпа, все пак сте тук.

— Външността ми не е изключителна — изрече бавно Лили. — Просто съм си аз.

Но знаеше, че сигурно изглежда като човек, който му е бил скъп, затова зачака със затаен дъх и притихнала, докато пръстите му галеха ръката й нагоре към рамото. Забеляза, че ноктите му са тъмни, с нездрав вид.

Накрая старецът изрече:

— Изглеждате точно като Сара Джеймисън, когато за пръв път я видях в Париж преди много време, преди Великата война, когато артистичната общност в Париж беше свободна и процъфтяваща. Да, ние спасявахме плесенясалата френска буржоазия с безкрайните си и скандални игри, с безграничната си смелост и разпуснатост. Помня часовете, които прекарвахме с Гъртруд Стейн. Каква интелигентност притежаваше тя, умът й беше много по-остър от ножа на Ники… и такива благородни и невъзможни идеи. Там беше и умният и жесток Пикасо, той я рисуваше и я обожаваше. И Матис, толкова тих, докато пиеше своя абсент, а после запяваше най-неприличните песни на света, докато рисуваше. Помня как всички френски съседи ругаеха на висок глас, докато той пееше… Виждах Хемингуей как се клатушка между Брак и Шерууд… Колко се смеехме тогава! Това беше най-яркото, най-живото време от цялата история, всички таланти на света на едно място. Все едно зоологическа градина с най-красивите, най-дивите и най-опасни видове, събрани в нея. Те дадоха на света най-великото изкуство, което някога е познал.

— Не знаех, че сте писател или художник — каза Саймън.

— За съжаление, не съм нито едното, нито другото, но се опитвах да рисувам, безброй часове изучавах големите майстори и похабих доста платна. Така и много от моите млади приятели искаха да пишат и да рисуват. Бяхме дошли в Париж, за да се наслаждаваме на великите, с надеждата да прихванем нещичко от техния поглед, от огромния им талант. Някои от старите ми приятели наистина станаха велики, други се върнаха по домовете си да правят мебели или да продават марки в някоя поща. Но Сара Джеймисън, тя беше невероятна жена! Стейн си пишеше с нея чак до смъртта си след Втората световна война.

— Доколко отблизо познавахте баба ми, господин Йоргенсон?

Мекият глас на възрастния човек бе изпълнен със сенки и заспали спомени, които още кръжаха около сърцето му, спомени, които виждаше съвсем ясно.

— Сара беше мъничко по-възрастна от мене, но толкова красива, толкова изключително талантлива, така лишена от задръжки, така гореща и дива като вятъра сироко, който духа от Либийската пустиня. Обичаше водката и опиума — и двете възможно най-чисти. Първия път, когато я видях, един друг млад художник, нейният любовник, рисуваше голото й тяло. Тя беше всичко, което исках, и аз се влюбих силно в нея. Но тя срещна един мъж, някакъв проклет американец, който просто минаваше през Париж, бизнесмен, беше смешен с бледосивите си фланелени костюми, но тя го искаше повече от мене. Напусна ме, върна се в Америка с него.

— Това е бил моят дядо Емерсън Елиът. Тя се е омъжила за него в средата на тридесетте години в Ню Йорк.

— Да, Сара ме напусна. Вече никога не я видях. През петдесетте години започнах да колекционирам картините й. Известно време не се знаеше, че е завещала някои картини на внуците си, това си беше чисто семеен въпрос. Да, тя завеща по осем красиви картини на всяко дете. Знаех, че искам всичките за колекцията си. Вие сте първата. За съжаление, успяхме да придобием само четири от оригиналите, преди семейство Фрейзър да се убедят, че ще напуснете сина им, въпреки наркотиците, с които ви тъпчеха. Знаеха, че ще вземете картините със себе си, затова решиха да ви убият, особено при положение, че съпругът ви е ваш наследник след смъртта на дъщеря ви.

— Но аз не умрях.

— Така е, не умряхте, но не поради липса на старание от тяхна страна.

— Искате да кажете, че съпругът ми не е част от заговора?

— Не, Тенисън Фрейзър беше техният залог. Родителите му му възлагаха огромни надежди и той наистина успя да ви направи своя съпруга. Възможно е дори да се е влюбил във вас, поне дотолкова, че да поиска да се омъжите за него, каквото беше желанието на родителите му.

Беше толкова сигурна, че Тенисън е част от играта.

— Защо просто не ми предложихте пари? — запита тя.

— Знаех, че ще откажете, също както останалите внуци. Вие бяхте най-уязвима, особено след развода с Джак Крейн, затова се спрях на вас.

— Това е лудост. Измислили сте този невъобразим план, само за да се доберете до картините, завещани от баба ми?

— Картините на Сара ми принадлежат, защото аз съм единственият, който може да ги оцени. Познавам ги много добре, не само тяхното визуално послание и въздействие, защото я познавах, познавах я до дъното на душата й. Тя все ми говореше за своите творби, какво означава всяка картина за нея, какво мисли, когато рисува всяка от тях. Говорехме с часове. Никога не се уморявах да я наблюдавам как рисува или да слушам гласа й. Тя беше единствената жена, която някога съм искал в живота си, единствената.

Той спря за миг, смръщи чело и Лили видя болката, отпечатана в дълбоките бръчки по лицето му. От загубата на баба й или от болестта?

Олаф продължи с все същия жив глас:

— Да, Лили, избрах вас, защото вие бяхте най-уязвимата, най-лесната за манипулиране, най-вече защото бяхте сама. Когато се преместихте в Хемлок бей, накарах Йън да се сближи със семейство Фрейзър. Разкажи й, Йън.

— Аз се направих на сватовник — каза Йън Йоргенсон и се засмя. — Беше невероятно задоволство, когато всичко се нареди. Купих семейство Фрейзър… просто ги купих. Вие се омъжихте за Тенисън, точно както планирахме, и неговите родители го наговориха да ви убеди да преместите картините на Сара Елиът от Чикаго в Музея на изкуствата в Юрика. А там нашият лаком господин Монк бързо се вписа в плановете ни.

— Вие успяхте да направите фалшификати на четири картини — обърна се Саймън към стареца, — преди да надуша каква е всъщност работата.

Искрящите сини очи се преместиха към Саймън, но той разбираше, че старецът всъщност не го вижда ясно.

— Да, набъркахте ни се в работата, господин Русо. Вие ни разкрихте. С вашите източници стигнахте до цялата ценна информация. На тях им я продаде една изселила се моя приятелка, която ме предаде, след това информацията беше продадена и на вас. Но това не е ваша работа. Ако тя не беше ме предала, сега щях да имам всички ваши картини, а вие, Лили, щяхте да сте мъртва. Не съм сигурен, обаче, че така щеше да е по-добре.

— Но сега никога няма да получите другите четири — каза Лили. — Те са извън вашия обсег. Няма да се радвате дълго на тези, които притежавате. Със сигурност го разбирате.

— Така ли мислите, скъпа? — Старецът се засмя, после изрече почти заповеднически: — Елате, искам да ви покажа нещо.

Три дълги коридора и след пет минути Лили и Саймън застанаха неподвижни в климатизирана стая, взрени във високите четиринадесет фута стени, покрити с картини на Сара Елиът. В колекцията имаше поне сто и петдесет картини, а може би и повече.

Докато се взираше в картините и попиваше величието им, Саймън изрече:

— Не може законно да сте купили толкова много картини от Сара Елиът. Сигурно сте обрали световните музеи.

— Само когато беше необходимо. В повечето случаи не беше чак толкова трудно. Въображение и упоритост. Години ми струва, но аз съм търпелив. Само вижте резултатите.

— Струвало ви е и пари — добави Саймън.

— Естествено — съгласи се Йън Йоргенсон.

— Но не можете да ги видите — каза Лили и се обърна, поглеждайки Олаф Йоргенсон. — Откраднали сте ги, защото сте обсебен от мисълта за баба ми, а дори не можете да ги видите!

— Виждах много добре до преди около пет години. Но и сега мога да видя изящните мазки на четката й, сенките и цветни петна, движението на самия въздух. Дарбата й няма равна на себе си. Познавам всяка картина, сякаш аз съм я рисувал. Знам как се чувстват обектите, начинът, по който изглеждат лицата им. Мога да докосна с пръсти въздуха и да усетя топлината на слънцето, вятъра, който гали ръката ми. Познавам всички тези платна. Те са мои стари приятели, аз живея вътре в тях. Част от тях съм и те са част от мене. Събирам ги вече тридесет години. Тъй като искам да имам всичките, преди да умра, беше време да се обърна към вас, Лили. Само ако още в началото знаех, че толкова приличате на моята Сара, нямаше да позволя на тези глупаци да се опитват да ви убият. Но тъй като имате вътрешна сила, вие се спасихте. Благодарен съм за това.

Лили погледна към стареца, седнал в инвалидната количка, с красивото, ръчно плетено синьо одеяло, метнато върху краката му. Изглеждаше като безобиден стар човек, с бледосиния си кашмирен пуловер над бялата копринена риза, с малко по-тъмна синя вратовръзка. Не каза нищо. А и какво можеше да каже? Цялата тази работа беше лудост. По-скоро тъжна, предположи тя, ако се вземе предвид фактът, че той не би се поколебал да убие хората, които му се изпречат на пътя.

Погледна към стените, покрити с картините на баба й. Всички бяха професионално подредени, групирани според периодите, когато са били рисувани. Никога преди в живота си не бе виждала толкова красота в една стая. Това беше делото на баба й, а тя никога не го бе виждала. Загледа Саймън как бавно се разхожда из голямата стая, изучавайки всяка от картините, леко докосваше някои от тях, преди да стигне до една от онези, които бяха собственост на Лили. Беше „Лебедова песен“. Любимата на Лили. Старецът, легнал в леглото си, блажената усмивка на лицето му и младото момиче, което се взира в него.

— Това беше първата от вашите картини, които накарах да бъде копирана — обади се Олаф. — Винаги ми е била най-любимата. Знаех, че е в Чикагския музей на изкуствата, но не можех да я взема. Чувствах се ограбен.

— Така че тя беше първата, която откраднахте от музея в Юрика — допълни Саймън.

— Не, чак такива драматични истории няма — намеси се Йън Йоргенсон, пристъпвайки напред. Леко докосна рамото на баща си. — Господин Монк, кураторът, на драго сърце се съгласи картината да бъде копирана. Просто я даде на нашия художник и я замести с едно доста зле изпълнено копие, докато дойде истинското копие. След това се направи размяната. И никой не забеляза. Нали разбирате, господин Русо, надявах се на вас, поне в началото. Вие самият притежавате картина от Сара Елиът. Надявах се да ви убедя да се присъедините към мене, може би дори да ми продадете вашата картина за доста добра сума и срещу обещанието за финансово възнаградено партньорство в някое от моите бизнес начинания.

Йън погледна към Саймън с присвити очи, но когато проговори, гласът му прозвуча много любезно:

— Баща ми разбра, че няма да се съгласите, след като Ники и Алпо ни разказаха как сте се държали по време на дългото пътуване дотук. Изобщо не сте се показали сговорчив, господин Русо. Всъщност желанието на баща ми да ви използва в своята организация беше единствената причина, поради която си направихме труда да ви докараме в Швеция. Баща ми искаше да ви подложи на изпитание.

— Щом като е така — отговори Саймън, — питайте и да видим какво ще кажа.

— Всъщност, исках да ви помоля да ми дадете вашата картина от Сара Елиът, „Последно сбогуване“. Много й се възхищавам. В замяна щях да ви предложа вашия живот и шанс да докажете стойността си пред мене.

— Приемам предложението ви, ако в замяна ни върнете свободата, на мене и на Лили.

— Точно както се опасявах — каза Олаф и въздъхна, после кимна към сина си.

Йън погледна към ръцете му, силни ръце, и леко заби нокти в кашмирения му ръкав. После изрече, обърнат към Саймън:

— С нетърпение чакам кога ще ви убия, господин Русо. Знаех, че никога няма да минете на наша страна, че никога няма да можем да ви се доверим. Вашата намеса много ни попречи.

— Можехте да получите „Последно сбогуване“, господин Йоргенсон — каза Саймън. — Срещу свобода за Лили и мене. Но вие отказахте. Сега ви обещавам, че никога няма да получите тази картина. Когато умра, тя ще отиде в музея „Метрополитън“.

— Много мразя да допускам грешки в преценката на хората — каза Олаф. — Жалко, господин Русо.

— Истина ли е, че държите „Нощна стража“ на Рембранд на вашата яхта? — обърна се Лили към Йън.

Йън Йоргенсон вдигна вежда.

— Господи, Боже мой, господин Русо има много пипала, нали? Да, скъпа, накарах внимателно да я извадят от Рийксмузеум преди десет години. Беше доста трудно всъщност, след това я подарих на съпругата ми, която почина преди една година. Много се радваше, че може да я гледа в последните си дни.

Старият мъж се разсмя, после се закашля. Ники му подаде кърпичка и той продължи да кашля в нея. На Лили й се стори, че вижда кръв.

— Както каза баща ми — продължи Йън, — Чикагският музей на изкуствата е трудно място, най-трудното от местата, с които съм си имал работа. В последните десет години там наложиха много мерки за сигурност и изваждането на предмети на изкуството стана голямо предизвикателство. Но най-важното, единствената ми връзка, тамошният куратор, загуби работата си преди пет години. Колко жалко. Не знаех какво да правя, докато вие не се преместихте в онова смешно градче по калифорнийското крайбрежие. В онзи Хемлок бей.

— Двамата със сина ми — продължи Олаф — прекарахме много безсънни нощи, докато съставим подходящия план. Йън отиде в Калифорния, в Хемлок бей. Какво интересно градче. Мъничко и простичко, щедро и приятно към новодошлите като вас и дъщеря ви, нали? На него му хареса свежият солен въздух, спокойствието на безкрайните плажове и гори, великолепните секвои, всички тези малки пътечки и къщички, сякаш изникващи от пейзажа. Кой да си представи, че ще е толкова просто да намери такива съвършени оръдия? Семейство Фрейзър — алчни и амбициозни хора и синът им, който пък се оказва идеалният партньор за вас.

— Те ли убиха дъщеря ми?