Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сейнт Джон-Дюра (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Legendary Lover, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране
dubina (2008)
Корекция
Emmy Husein (2013)
Корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Сюзън Джонсън. Любовникът

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2001

Редактор: Олга Герова

ISBN: 954-585-252-6

История

  1. — Добавяне

Двадесета глава

Яхтата хвърли котва в Трувил в осем часа. Бурното море ги бе забавило малко, но маркизът си намери бързо квартира и, след като се изкъпа и се преоблече, се запъти към дома на графиня дьо Кас. Помнеше я от едно миналогодишно парти; тя беше очарователна и приятна млада жена, нещо типично за французойките.

В джоба на сакото си усещаше кутийката с годежния пръстен, който бе купил в Лондон на път за Дувър. През цялото пътуване бе опитвал наум различни начини, по които да изрече предложението си. Сърцето му биеше лудо, но не знаеше дали от страх да не му откажат или от страх, че ще приемат. Въпреки логичните доводи от вчерашния му разговор с Пеги, сега изведнъж всичко бе станало прекалено реално. Това беше последната стъпка, от която нямаше връщане назад.

И ако Венера се съгласеше, щеше да бъде вързан до края на живота си.

Тази мисъл го накара да спре рязко, без да вижда минаващите наоколо хора, вперил поглед в морето, сякаш очакваше да намери отговора във вълните му. От тях обаче не се показа никакво митично същество, за да му каже няколко мъдри слова, и постепенно вкорененият в сърцето му страх отстъпи пред разума. Седмиците без Венера бяха безрадостни. Беше тук, защото щастието му бе изчезнало в деня на нейното отпътуване, и той я искаше отново в живота си.

Когато пристигна в издържания в бароков стил дворец на графинята, остана силно учуден от броя на поканените на вечеря гости. Обикновено на морския бряг протоколът отстъпваше пред непринудеността, но тази вечер почетен гост бе някакъв руски пратеник, както го уведоми икономът на графинята. Това беше наложило официалността и церемониалността, както и двестате поканени.

Изпрати няколко реда по един от слугите, но вместо Венера, от трапезарията се появи графиня дьо Кас, отворила широко ръце. Тя го притисна в уханните си прегръдки и го покани да се присъедини към тях.

— Венера все още се облича, но ще слезе всеки момент — добави тя. — Това ще бъде много приятна изненада за нея.

— Предпочитам първо да поговоря с нея, ако нямате нищо против.

— За бога, не. Посланикът все още вдига тостове — нали познавате руснаците и склонността им да попийват. Вечерята няма да бъде сервирана още известно време. Но непременно се присъединете към нас.

Отговорът му беше учтив, но уклончив. След като години наред бе избягвал партитата с вечеря, очарователните фрази излязоха сами от устата му.

— Нямам намерение да ви оставя да се измъкнете така лесно, лорд Редвърс — отбеляза графинята. Тя от своя страна също имаше достатъчно опит, за да разпознае отказа, дори когато бе умело прикрит. — Сега, след като сте тук, мисля, че ще видим най-после Венера да се усмихва отново. Както разбрах, вас трябва да виним за лошото й настроение. — Тупна го закачливо по бузата с връхчето на ветрилото си. — Колко жалко.

— В такъв случай трябва да й се извиня, ако ми кажете къде да я намеря.

— Хайде, хайде, лорд Редвърс. Тя все още се облича.

— Не ме интересува.

— И ще връхлетите просто ей така? — пошегува се тя.

— Обещавам първо да почукам на вратата. А сега, ако бъдете така добра да ми кажете коя е нейната стая, ще ми спестите отварянето на всички врати на горния етаж.

— Божичко, скъпи, ама вие сте наистина обзет от непоколебима решимост. — Усмихна се многозначително. Пред нея определено стоеше мъж, чието сърце бе пленено. — Тя е в северните стаи, гледащи към морето. Желая ви късмет, милорд.

Джак тръгна в мига, в който чу къде се намира любимата му, и погледна назад след последните й думи.

— Не забравяйте да й кажете колко много я обичате, преди да й направите предложение. Жените обожават преданите влюбени.

Маркизът се усмихна.

— Толкова ли е очевидно?

— Достатъчно, лорд Редвърс. Слезте долу след това и ще го отпразнуваме заедно.

„Всички мъже ли се чувстват толкова развълнувани, преди да направят предложение? Разкъсвани между страха и надеждата? Сигурни и едновременно — несигурни, тъй като става дума за далечно бъдеще, не само за утрешния ден?“ — запита се той, след като изкачи стълбите и сви по коридора. Пое си дълбоко въздух, опитвайки да се справи с нерешителността си. Все пак бе дошъл дотук, воден от искрено, истинско чувство. Несъзнателно стискаше и отпускаше юмруци, сякаш се готвеше за борба.

 

 

Как щеше да издържи още една подобна вечер? Как щеше да се усмихва през цялото време и да се преструва, че слуша, когато изобщо не се интересуваше от това, което можеше да й каже който и да било. Колко безкрайни обеди, вечери и партита бе изтърпяла по време на престоя си в Трувил, без да изпита каквото и да е удоволствие? Защо не можеше да усети същата радост като другите от безкрайния водовъртеж на летни дейности — тенис, крикет, разходки с платноходка, следобедни чайове и музикални вечери?

Днес бе излъгала най-безсрамно, че конят й куцал, за да обясни закъснението си на вечерята, организирана от Фелиси. Всъщност истинското й желание беше изобщо да не идва. Бе се заседяла до късно на дюните; кобилата й бе пасла израсналите в пясъка треви, докато тя самата се бе взирала през Ламанша и се бе питала какво ли правеше сега Джак. Като се бореше с ревността и копнежа, тя се стараеше да не мисли за връщането му към предишния начин на живот или жените, които удовлетворяваха желанията му. Вместо това опитваше да се съсредоточи върху положителните събития в собствения си живот, за благотворителната дейност, която досега винаги бе означавала толкова много за нея. Но мислите я връщаха предателски при Джак, към спомените за дните, които бяха прекарали заедно. Скоро се убеди, че да опитва да ги спре бе равносилно на опитите да възпре приливите и отливите на океана.

Забеляза, че слънцето е залязло, едва когато й стана хладно. Втурна се към къщи, пришпорена от съзнанието, че ще закъснее за партито на Фелиси.

Сега, изкъпана и готова за вечерта, Венера освободи камериерката си. Не можеше да намери сили да слезе долу и да се усмихва няколко часа поред. Седна пред прозореца и се загуби в съзерцаване на разбиващите се в брега вълни. От време на време се сещаше за празненството на долния етаж, само колкото да опита да намери начин да се отърве от него.

Дали да не каже, че я боли глава? Фелиси сигурно нямаше да приеме такова неоснователно оправдание. Каква болест би могла да се прояви внезапно и с достатъчно сила? Дали навяхването на глезена щеше да бъде достатъчно?

Почукването на вратата сложи край на надеждите й да се отърве. Младата жена направи гримаса, преди да извика:

— Слизам веднага.

Щом чу звука от отварянето на вратата, тя се извърна рязко, готова да се извини, че не се е появила още. Но думите заседнаха в гърлото й.

Джак влезе и затвори вратата след себе си. Облечен официално, той изглеждаше както винаги: висок, силен, красив, мургав. Усети познатото пробождане в сърцето.

— Как ме откри?

Помнеше добре и усмивката, която се появи сега на лицето му.

— Пеги… кой друг.

— Тя ли те накара да дойдеш?

Не трябваше да бъде толкова хаплива. Една дори по-малко разумна жена щеше да бъде по-любезна.

— Тя не е в състояние да ме накара да направя каквото и да било.

Пулсът й се ускори и след секунди премина в диво стакато.

— Значи сам реши да посетиш Трувил?

Гувернантката й щеше да я смъмри много за липсата на всякакъв чар.

— Само когато разбрах, че си тук. Изглеждаш прекрасно. Загоряла от слънцето, противно на модните тенденции. Наистина ми липсваше — добави тихо той.

— Аз също мислех много за теб.

— Добре. Защото аз… — Замълча, пое си дълбоко въздух и на устните му се появи нерешителна, мрачна усмивчица. — Изпробвах десетина различни начини да го кажа, докато прекосявах Ламанша, но в момента всички префинени фрази излетяха от ума ми. Затова просто ще попитам. — Изпусна въздуха, който бе задържал толкова дълго. — Ще се омъжиш ли за мен?

— Не изглеждаш особено сигурен.

— Точно в момента не съм сигурен дори как се казвам. Мозъкът ми като че ли престана да функционира. Но ти изглеждаш даже по-добре, отколкото си спомням, което вече е много. Освен това се чувствам щастлив за първи път от седмици. — Такава усмивка можеше да има само едно малко, невинно момче. — Затова кажи „да“.

— Много се изкушавам…

Изражението му се промени.

— Казах на Пеги, че ще откажеш.

— Не съм отказала.

Маркизът продължаваше да стои до вратата.

— Но не казваш „да“.

— Притеснявам се заради… — Поколеба се. Лорд Редвърс повдигна въпросително вежди. — Миналото ти… твоята репутация, целия ти начин на живот.

— Сега съм съвсем различен. Ти ме промени. Попитай Пеги. Тя настоя да дойда, защото се притесни от отшелническия ми начин на живот.

— Знаех си, че тя те е накарала да дойдеш.

— Не — поклати бурно глава той. — Тя никога не би могла да ме накара да направя нещо, ако аз сам не го искам. Тревогите й бяха предизвикани най-вече от това, че живея като монах.

— Като монах ли?

Тази дума бе пълна с обещания и на всичкото отгоре от нея я напуши силен смях.

— Абсолютен монах. Ами ти? — Но веднага вдигна длан. — Прости ми. Това не е важно.

Венера изви нагоре вежди.

— Няма да имаш нищо против, ако съм спала с някого?

— Разбира се, че имам, но няма да обсъждаме миналото ти. — Потисна усмивката си. — Въпреки че се изкушавам да призова на дуел всеки мъж, който те е докосвал.

— С риск да полаская егото ти, ще призная, че ме направи безчувствена към всички останали мъже.

Той внезапно се отдели от вратата и тръгна към нея, сякаш тези думи му бяха дали увереността, от която се нуждаеше. Щом се приближи до нея, я хвана за ръцете и я дръпна, за да се изправи.

— Тогава се омъжи за мен, тъй като имам нужда от теб, за да направиш живота ми пълноценен. Копнея за теб всеки миг от деня, в който си тръгна, и те сънувам нощем. Струва ми се, че това трябва да е любов — добави той, а циганските му очи я гледаха дръзко.

— Какво друго ще е? Не съм сигурна, че знаем какво правим.

— Аз знам.

— Лесно е да се каже. Никой от нас не се е влюбвал преди. Помисли си само — ще изгубим независимостта си.

— Ужасно е, знам. Изпих няколко каси бренди, докато размишлявах над загубата на свободата. Но виж, двамата сме щастливи заедно и нещастни, когато сме разделени. Изглежда съвсем просто.

— Не съм сигурна, че и занапред ще бъде така просто. Помня, че веднъж каза: „Имам нужда от някои основни правила“. Е, сега аз имам нужда от тях.

— Като?

— От сега нататък не можеш и да погледнеш към друга жена. Няма да търпя брак като… — Разтвори неопределено ръце. — Като толкова много други.

— Нито пък аз. — Хвана я отново за ръцете, изпълнен със собственическо чувство и копнеещ за комфорта, който му носеше докосването до нея. — Не можеш да флиртуваш с други мъже. В противен случай не гарантирам, че ще се държа нормално.

— Да не сме нещо недозрели? Другите имат доста либерални разбирания относно верността, или по-скоро — за липсата на такава.

Такива бяха правилата на висшето общество — в него имаше значение единствено външният вид.

— Аз не съм от толерантните мъже — заяви тихо Джак.

— Нито пък аз ще проявявам търпимост към разните Бели от твоя свят — додаде твърдо тя.

— Значи се споразумяхме. Определи една дата… Но близка.

Усмивката й беше дяволита, погледът — изпълнен с радост.

— Ами ако искам голяма сватба?

— Значи ще направим голяма сватба… скоро.

— Това не е особено лесна задача.

— Сигурен съм, че Морис може да помогне. И Пеги, разбира се. Тя може да премести планини, ако се наложи. Как ти се струва следващата седмица?

— Невъзможно! — Младата жена се облегна назад, за да вижда лицето му по-добре и да прецени дали говори сериозно. — Родителите ми са в Мароко.

— Ще ги накараме да се върнат.

Наистина говореше сериозно.

— Има и други усложнения, скъпи, включително нашите задължения. Къде ще живеем?

— Стига с тези тривиални въпроси — промълви спокойно маркизът. — Не е проблем да нагласим задълженията си. Нищо не е проблем, стига да се омъжиш за мен. Аз ще имам много повече време сега, след като се отказах от пороците. Така че съм напълно на твое разположение.

Французойката не знаеше дори дали да продължава да отговаря уклончиво, след като той се бе отказал от досегашните си забавления, но някои от нейните задължения наистина не търпяха никакви промени.

— Ще трябва да прекарвам в Париж поне по две седмици всеки месец — обяви тя.

Джак сви рамене.

— Не би трябвало да е проблем. Какво мислиш за децата? Остин казва, че трябва да се замисля за наследник, тъй като засега мой наследник е Тревър.

Венера го изгледа стреснато.

— Звучи някак си прагматично, не смяташ ли?

— Съжалявам. Още не съм привикнал с мисълта за бебета.

— Аз, от друга страна, често виждам да се раждат бебета в болницата.

— Така ли — промълви той; очевидно тази тема го караше да се чувства неудобно.

— Макар никога да не съм се замисляла за мое дете.

— Ако предпочиташ, няма да имаме — побърза да я успокои той.

Младата жена стисна леко пръстите му.

— Много искам.

— Наистина ли? — възкликна той; този път тонът му бе съвсем различен. — Сигурна ли си?

— Толкова сигурна, колкото съм сигурна, че те обичам.

— Това ми харесва — промърмори маркизът; гласът му бе нисък и дрезгав. — Аз те обичам повече.

— Тогава всичко е наред.

— Ненаситна кокетка. Вечно искаш повече.

— Не мисля, че си изненадан.

— Напротив, това е едно от най-големите ми удоволствия.

— Щастлив ли си? — прошепна Венера.

Лорд Редвърс кимна, внезапно поразен от пълното великолепие на своята радост.

— Никога не съм предполагал.

— Нито пък аз знаех нещо за това блаженство. Благодаря ти, че дойде.

— Благодари на Пеги.

— Ще го направя. Тя също те обича.

— Какъв късметлия съм.

И наистина имаше късмет. Дори хората, които първоначално проявиха най-голям цинизъм по повод на предстоящия брак на прочутия лорд Редвърс, не можеха да не се съгласят.

Той наистина бе имал късмет в любовта.

Край