Сюзън Джонсън
Любовникът (19)

Деветнадесета глава

Денят беше великолепен. Всички коне на мистър Дюра победиха на надбягванията в Лоншан този следобед и сега семейството празнуваше победата с приятели в градината на своя дом. Венера седеше сама вътре в къщата и наблюдаваше през вратата на терасата; нямаше настроение за веселба. Познаваше всички гости и при нормални обстоятелства сега щеше да бъде сред тях и да обсъждат заедно в най-големи подробности състезанията от деня.

Но цялата тази оживена сцена не я привличаше, нито пък конните надбягвания й бяха доставили познатото удоволствие. Дори дейността й в болницата през изминалата седмица, разопаковането и подготвянето за използване на новото оборудване, не я бяха погълнали както обикновено. Един от лекарите дори я бе попитал да не се е преуморила; явно меланхолията й бе очевидна.

Умората обаче нямаше нищо общо с липсата й на интерес към болницата или конните надбягвания — тя спеше повече от обичайното. Лягаше си рано и въпреки това сутрин се успиваше… след като неизменно сънуваше Джак.

Прагматична по природа, младата жена не признаваше, че страда от любовна мъка. Нито пък любовта й към него щеше да й донесе нещо добро, но все пак си позволяваше тези фантазии. Той бе от хората, които не бяха в състояние да се задържат дълго с една и съща жена и понятия като любов и романтика им бяха напълно чужди. Бе глупаво да си въобразява, че дните, които бяха прекарали заедно, биха могли да променят навиците му.

Забеляза, че майка й се приближава към къщата. Знаеше, че идва да я търси; оттеглянето на младата жена не бе убягнало от погледа й за дълго. Изправи се, погледна към огледалото в позлатена рамка над дивана и си наложи да се усмихне. Получи се толкова неестествена гримаса, че този път се разсмя наистина. Миг по-късно майка й влезе през водещата към терасата врата и остана приятно изненадана.

— Явно се чувстваш по-добре — отбеляза Трикси.

— Действително — излъга Венера, но в същото време се питаше дали щеше да бъде в състояние да продължи това изтощително представление, докато си тръгне и последният гост. — Точно идвах при вас.

 

 

По-късно същата нощ, след приключването на партито, Паша Дюра и Трикси седнаха да изпият по още една чаша на балкона на спалнята си.

— Трябва да направим нещо за Венера — заяви Трикси, докато сваляше обеците си от лапис и ги поставяше на масичката от ковано желязо.

Паша Дюра отдели поглед от гледката, която представляваше окъпаната от лунна светлина Нотр Дам, и чашата с бренди застина във въздуха пред устата му.

— Тя няма да иска да й се месим.

Съпругата му набърчи нос и се зае със закопчалката на гривната си.

— Не е същата, откакто се върна от Англия. Непоносимо ми е да я гледам така тъжна.

Мистър Дюра остави чашата си и рече:

— Какво искаш да направя?

— Защо не поговориш с него? С Редвърс, имам предвид?

— И какво да му кажа, скъпа? Той не е от хората, които имат навик да се влюбват.

— Но Венера е толкова нещастна — въздъхна Трикси. — Струва ми се, че трябва да направим нещо.

— Говори ли с нея?

— Опитах, но тя неизменно променя темата. Забеляза ли, че не прояви почти никакъв интерес към конните надбягвания? А след това се наложи да отида да я потърся и да я доведа при нас. — Докато говореше плъзгаше замислено гривната нагоре-надолу по пръстите си. — Сърцето ми се къса като я гледам такава.

— Защо не я попитаме дали би желала да дойда с нас в Мароко? Венсан също ще дойде.

— Тя го е харесвала винаги, нали? Толкова си умен, скъпи. — Изражението й се проясни. — Може би Мароко е точно това, от което се нуждае.

— Пътуването със сигурност поне ще я поразсее.

— И може би като се върнем вече ще е забравила за Редвърс.

 

 

Оказа се обаче, че не беше толкова лесно да убедят Венера.

— Имам предостатъчно работа в болницата — заяви на другия ден тя.

— Няма да отсъстваме повече от две седмици. Винаги си харесвала Танжер.

— Точно сега Мериме има нужда от моята компания.

— Двамата с Гаспар ще останат в провинцията до юли.

— Обещах на Фелиси другата седмица да отида в Трувил за няколко дни.

— Просто не желаем да бъдеш нещастна, скъпа — промълви Трикси. — Би ли искала татко ти да разговаря с лорд Редвърс?

— Боже мили, не! Мамо, да не си посмяла даже да помислиш за такова нещо! Ще ме поставиш в крайно неудобно положение. Татко, обещай да не го правиш.

— Майка ти се притеснява, задето си така паднала духом. И двамата се притесняваме.

— Обещай ми, татко — настоя младата жена. — Веднага!

— Разбира се, че няма да го направя, щом не желаеш.

— Повече от сигурно е, че не желая! — възкликна Венера, а после, като се овладя, добави: — Оценявам загрижеността ви, но наистина всичко е наред. Ще отида в Трувил за няколко дена и ще поседя на слънцето и на морския бриз, за да не се тревожите повече, че съм станала отшелница. Къщата на Фелиси винаги е била пълна с гости; обещавам да не се цепя от тях.

Трикси изгледа притеснено съпруга си.

— Защо не изчакаме и не отидем по-късно в Мароко? Работата ти там не е спешна, нали, скъпи?

— Мамо, не отлагайте пътуването си заради мен. Татко, отивайте, казвам ти. Питайте Фелиси, ако не ми вярвате. Тръгваме заедно двете в четвъртък.

— Този четвъртък ли?

— След четири дни, мамо.

Трикси се усмихна одобрително. Щом дъщеря й щеше да ходи на партито на Фелиси, значи разбитото й сърце започваше да заздравява. А гостите на Фелиси бяха винаги интересни личности. Венера със сигурност щеше да прекара добре там.

— Прости ни, скъпа — прошепна мисис Дюра. — С баща ти просто се притесняваме.

— Ценя загрижеността ви. Но всичко е наред. Разбрахте ли, че новото крило на болницата започва да функционира от следващата седмица?

— Поздравления — възкликна Паша Дюра. — Да не би да са пристигнали нови дарения?

— Солидна сума, от президента на борсата. Той е приятел на графиня Фльори, една от нашите благодетелки — отвърна Венера.

„И мой личен приятел“ — помисли си баща й, но каза само:

— Това е добра новина. Рибо е избрал да даде парите си за нещо наистина полезно.

 

 

На другия ден Паша Дюра и Трикси потеглиха за Мароко с малък антураж, а три дни по-късно дъщеря им и Фелиси заминаха за Трувил. Градът, който се намираше на брега на Атлантическия океан, наскоро се бе превърнал в нещо като лятна Мека за богатите. По крайбрежието се издигаха подобни на дворци къщи, чиито тераси гледаха към разбиващите се в брега вълни. Разкошните им градини предоставяха прекрасна възможност на висшето общество да се събира на чист въздух, за да види и да бъде видяно и да разменя последните клюки.

Плажът бе предпочитано място за разходки и естественото великолепие на природата се допълваше от многоцветните тоалети на дамите и декорираните им с волани чадъри. Мъжете, с техните сламени шапки и светли ленени костюми бяха неутрален фон за женските райски птици. За разлика от англичаните, които плуваха в студения Атлантик, французите най-често само го съзерцаваха от безопасно разстояние.

Висшето общество се бе преместило на друго място, за да се спаси от жегата в Париж, твърдо решило да се отдаде на летни забавления. А Венера от своя страна възнамеряваше също толкова твърдо да се отдаде на развлечения.

 

 

В Касълрей Джак получи желаното уединение, но не и умиротворение или облекчение от спомените, които не му даваха покой. Венера изпълваше най-перверзно всичките му мисли и сънища. Макар да отдаваше цялото си свободно време на всевъзможни дейности, пак не успяваше да се отърве от силно въздействащите му образи. Правеше дълги разходки дълбоко из гората, като че ли ако отидеше достатъчно далеч, спомените му щяха да се изгубят някъде назад, или ако се умореше достатъчно, те просто щяха да заспят в него. Но нито разстоянията, нито умората действаха като противоотрова и вътрешното му напрежение и неспокойствие упорстваха. Дори пиенето не му помагаше вече.

Останал прекалено дълго незасегнат от любовта, маркизът не подозираше, че сегашните му мъки се дължаха именно на нея. Толкова дълго бе лишен от това чувство, че способността му да го разпознае, когато се появи най-сетне, бе атрофирала. И продължаваше да изгаря на бавния й огън, без да знае как да се спаси от него или как да прогони Венера от мислите си.

Когато се прибра една вечер, капнал и телом, и духом, той завари във вестибюла купчина кожени куфари с херцогски герб. Изпъшка тежко. Дори Пеги, която обичаше много, не бе добре дошла в този момент. Беше му трудно да бъде учтив и невъзможно да бъбри за това и онова. Всъщност в сегашното му състояние всички разговори му се струваха безсмислени.

Младият мъж обаче познаваше решителността на своята кръстница; освен това знаеше, че тя не обича да пътува. Само важна мисия можеше да я накара да измине разстоянието от Лондон до Касълрей.

Някакъв звук привлече вниманието му; вдигна глава и видя слизащия по стълбите Морис.

— Кажи, че няма да стои дълго — поинтересува се с надежда лорд Редвърс.

Икономът спря в основата на стълбището.

— Херцогинята не каза нищо по този повод, сър.

— Донесла е багаж за цял месец.

— Херцогинята винаги пътува добре оборудвана. Количеството на багажа не е задължителен показател за времето на престоя й. — Морис махна на лакеите и им посочи купчината куфари. — Току-що я заведох в стаята на кралицата — обясни той. — Тя винаги е обичала да спи на леглото на кралица Елизабет. Споменах, че сте навън и ще се видите с нея на вечеря.

— Значи все още има време да се оградя със защитна бариера.

— Херцогинята често има цял списък от неща, които иска да свърши.

— Винаги, Морис — поправи го Джак. — Предполагам, че пътуването с влака е било неприятно както винаги.

— Тя несъмнено ще ви забавлява по време на вечерята със своите оплаквания. Списъкът бе впечатляващ дори по време на краткия период от време, през който се качвахме до горния етаж. Позволих си да обявя вечерята за половин час по-късно от обичайното, тъй като не знаех кога ще се върнете.

— Благодаря ти, Морис. Грижиш се великолепно за мен.

— Стараем се, сър.

 

 

По време на вечерята Пеги беше в добро настроение и по-учтива от обикновено, тъй като прояви необичайна резервираност при критикуването на железопътните служби. Недоволството й бе умерено и тактично изразено. Времето било подходящо; камериерката й, Моли, не забравила нищо, пристигнали по разписание.

— Новата ви гара в Касълрей е прелестна — рече любезно в заключение тя, с което увеличи притесненията на своя домакин.

— Благодаря — отвърна той, застанал нащрек.

— Няма защо. — Тонът й бе такъв, сякаш подобна размяна на любезности бе напълно нормална помежду им. — Нося ти добри вести. Сара Палмър избягала, както изглежда, с учителя си по танци. — Замълча поради липсата на реакция. — Знаел си.

— Да. Плащам за това. — Присви очи. — Не си изминала цялото това разстояние, за да ме осведомиш за някоя и друга клюка. — Отпрати с жест лакея, който им сервираше. Апетитът му щеше да бъде съсипан, ако трябваше да изчака да мине вечерята, преди падането на гилотината. — Кажи защо си тук, Пеги, и след това ще можем да се нахраним на спокойствие.

— Морис ми каза, че си правиш дълги разходки.

— Това проблем ли е?

— Нетипично е за теб, скъпи.

— Не виждам какво значение има, ако се разхождам.

— И вече не пиеш.

Тонът й бе напрегнат.

— Това притеснява ли те?

— Изобщо не е в твой стил. Очевидно живееш и като монах. Признавам, че то ме тревожи най-много.

— Съжалявам, че отказът ми от пороците те е стреснал толкова — произнесе саркастично маркизът.

— Някои твърдят, че си болен.

— Значи тези някои грешат.

— Тя ти липсва, нали?

— Не са ли ми позволени подобни чувства?

— Не и с такава мрачна обезвереност и липса на прозорливост. Нима аз ще трябва да свърша всичко? — сопна се най-сетне тя, неспособна да сдържа повече раздразнението си.

— Мисля, че вече направи предостатъчно — отвърна студено младият мъж. — На този хал съм заради твоята намеса.

Без да обръща внимание на забележката, херцогинята заяви:

— Венера е в Трувил.

— Откъде знаеш? — намръщи се той. — Да не искаш да кажеш, че си пишете?

— Не. Имам приятели в Париж. Заминала е за крайбрежието преди седмица.

Джак стисна устни; цялото вмешателство определено не му се нравеше.

— Надявам се, че се забавлява — заяви мрачно той.

— Изобщо не се забавлява, според мои познати в Трувил.

— Ако си наела детективи да я следят, Пеги, повече не те познавам.

— Не ставай глупав, скъпи. Защо са ми детективи, когато имам толкова много познати и телеграфът работи безупречно? Между другото, изпратих да кажат да подготвят яхтата ти за път.

— По дяволите, този път вече наистина прекали! Не желая да ми се месиш в живота! — Блъсна назад стола си и скочи ядосано на крака. Рязкото кимване изпрати прислугата извън трапезарията. Когато се обърна към своята събеседница, очите му бяха потъмнели от гняв. — Този път наистина премина всякакви граници, дяволите да го вземат! Не мислиш ли, че ако я исках, сам щях да пожелая да отида? Не мислиш…

— Върви тогава — сопна се нетърпеливо възрастната дама. — Повече от ясно е защо си увесил нос така. И можеш да разчиташ да ти го кажа, дори всички останали да си траят.

— Значи ти знаеш защо.

Гласът му бе безкрайно студен.

— Ти я обичаш, глупак такъв! Защо според теб си толкова отчаян вече цял месец? Защо избягваш обществото и приятелите си и вече дори не поглеждаш към друга жена? Боже мили, Джак, само меланхоличните поети си правят ежедневно дълги разходки.

— Значи и това знаеш.

Всяка дума бе като парче лед.

— На моята възраст, скъпи, съм видяла всичко — отговори този път с впечатляващо търпение херцогинята. — Венера е нещастна в Трувил. Ти си нещастен тук. Защо не отидеш във Франция поне да поговориш с нея? Какво пазиш?

— Свободата си.

— И тя доставя ли ти удоволствие?

Лорд Редвърс тръгна из обширното помещение; стъпките му отекваха по мраморния под. Спря до прозореца, от който се разкриваше гледка към реката. Тази нощ имаше пълнолуние, нощната сцена се къпеше в сребро, реката се виеше като бляскава лента из равнината. Всичко беше негово, докъдето стигаше погледът му и нататък… само това имение бе десет хиляди акра.

„Каква полза, ако си сам?“ — обади се някакъв гласец вътре в него. Изведнъж самотата се стовари с пълна сила отгоре му. Тишината в стаята го заобикаляше, изолацията смразяваше кръвта във вените му. Всичко беше както в детството му — в подобни на тази къщи, които обаче никога не бяха дом.

Когато се обърна, Пеги му се стори съвсем малка в края на дългата махагонова маса в средата на трапезарията. Откакто се помнеше, тя беше единствената му подкрепа в този живот, единственият човек, на когото можеше да разчита и въпреки всичките й вмешателства той бе убеден, че любовта й към него беше безусловна.

В душата му започна да се надига непрекъснато нарастваща надежда; ъгълчетата на устата му се повдигнаха в усмивка.

— Предполагам ще станеш поносима, ако послушам съвета ти и отплувам за Трувил?

— Най-малкото ще бъда удовлетворена — отговори спокойно тя. — Искам да бъдеш щастлив и ти определено беше щастлив с нея.

— Не гарантирам нищо — заяви младият мъж. — Тя може да ми откаже. За разлика от младите госпожички, които нямат други интереси, освен търсенето на съпруг, Венера води активен живот.

Очите на възрастната дама светнаха.

— Залагам за нейния отговор.

— Ти си готова да се басираш за всичко, нали?

— Само за сигурни неща. Позволи ми да дам прием в чест на вашата венчавка, веднага щом се върнете в Лондон.

— Тя все още не е приела.

— Скъпо момче, точно сега дойде моментът да пуснеш в употреба дългогодишния си опит с чаровни жени.

Усмивката му бе искрена.

— Е, ще видя какво мога да направя.

— Добре, най-после въпросът е уреден. Капитанът ти ще те очаква утре следобед. А сега ще може ли да ядем? Умирам от глад. Храната, която Моли бе приготвила за пътуването, не беше подходяща, а шумът и димът са винаги ужасни за храносмилането, да не говорим за неприятното забавяне между Лондон и Оксфорд, което винаги ме изважда от релси. Разказвала ли съм ти за онзи случай, когато с Моли ни качиха на друг влак, и…

Джак повика отново прислугата и нареди да сервират вечерята. Междувременно имаше честта да бъде запознат с подробности за всички слабости на британските железопътни линии.

Сега, след като бе изпълнила мисията си, лейди Гровланд бе отново във форма.