Сюзън Джонсън
Любовникът (14)

Четиринадесета глава

Минаваше десет часа, когато лекото почукване на вратата преустанови трескавата активност, която кипеше в спалнята на Джак.

Той спря насред поредния тласък, сведе поглед към Венера, после го отправи към вратата и каза:

— Някой трябва да е умрял. — Прислугата му никога не си позволяваше да пренебрегне нареждането на своя господар да го оставят насаме. Маркизът целуна младата жена по бузата, отпусна се на леглото до нея и извика: — Какво има?

— Спешно съобщение, милорд, от барон Дарлингтън.

Той скочи от леглото, приближи се до вратата и я отвори съвсем малко, така че човекът от другата страна да не може да види Венера.

— По-добре да е нещо наистина важно.

Икономът, който много добре съзнаваше каква отговорност поема, като нарушава уединението на своя господар, побърза да подаде бележката.

— Момчето от странноприемницата на Сътън настоя да ви събудя, сър.

— Няма значение — отвърна недоволно Джак, разкъса запечатания плик, измъкна единствения лист отвътре и запреглежда набързо съдържанието му. — Не те обвинявам. Доколкото познавам Нед, той вероятно вече си е пийнал и е измислил начин да… — Изруга тихичко. Бележката не беше от приятеля му, а от Чарлз Бърнам. Нед бе ранен тежко при дуел. — Оседлай коня ми — нареди лаконично младият мъж. — Слизам след пет минути. — Затвори вратата, завъртя се пъргаво и се втурна веднага към будоара си. — Нед е ранен тежко — обясни с видимо напрежение той. — Ще се върна веднага щом мога.

Венера се измъкна от леглото и го последва в малката стая.

— Нека да дойда с теб. Имам известен опит в гледането на болни и ранени.

Лорд Редвърс измъкна припряно чифт панталони от гардероба и поклати глава.

— Той е в странноприемницата на Сътън, вероятно допреди малко е бил отдаден на разврат. Нещата трябва да са излезли от контрол, нещо, което не ме изненадва, като познавам темперамента на Нед. Бърнам не е писал никакви подробности, но мястото със сигурност не е подходящо за една дама.

— И преди съм лекувала огнестрелни рани. Може би ще успея да помогна.

— Не — измърмори той, като напъха единия си крак в тъмнозелените панталони. — Ще намеря лекар.

— Може да намериш, но може и да не намериш, като се има предвид късния час и фактът, че дуелите са незаконни. Аз не съм предвзета малка госпожица, която припада при вида на първата капка кръв — заяви младата жена и се приближи до гардероба, в който бяха прибрани дрехите й. — Всеки ден работя с лекарите в нашата благотворителна болница.

— Предпочитам да не се намесваш в този скандал.

Маркизът вече вадеше ботушите си.

Венера изпръхтя възмутено.

— Малко е късно за подобни притеснения, след като вече прекарах цели две седмици насаме с теб в провинцията.

Той изруга, видимо обезпокоен.

— Не е изключено ситуацията там да загрубее. Наистина, скъпа. Предпочитам да не идваш.

Намръщи се като забеляза, че тя вече закопчаваше полата на дрехите си за езда.

— Ами ако Нед има нужда от помощ?

Джак постоя неподвижно известно време, видимо разкъсван от нерешителност, после грабна ризата и жакета и се отправи към вратата.

— Ще изчакам пет минути — изръмжа той. — След което тръгвам.

Венера изтича долу след три минути и се усмихна при вида на втория кон, оседлан за нея. Група слуги слушаха внимателно нарежданията на своя господар. Той възнамеряваше да закара приятеля си в Лоли Мил с фургона, който приготвяха в момента.

Един от конярите й помогна да яхне коня си и тя изчака на гърба на животното Джак да даде последните си нареждания.

Щом се озова върху своя жребец, той кимна към нея.

— Следвай ме. Не мога да те чакам.

 

 

Кръчмата на странноприемницата в Сътън бе пълна с гръмогласна тълпа, която празнуваше шумно дербито; очевидно обстоятелствата около дуела на Нед не бяха отвлекли никого. Но Джак не бе и очаквал друго, тъй като дуелите вече бяха обявени за незаконни, следователно бе наложително да не стават публично достояние. Той поведе Венера нагоре по стълбите и започна да оглежда вратите, търсейки номер двайсет и три, както бе споменал в бележката си Дърнам.

Озоваха се до една ниша. Младият мъж поведе приятелката си в нея и я настани на стола в нея.

— Изчакай тук минутка. — Тонът му беше учтив и привидно невъзмутим; очевидно мислите му бяха обсебени от Нед, неговият най-добър приятел от детинство. — Опасявам се там да няма някои грубияни. Ще се върна да те взема, ако е безопасно.

Французойката разбираше много добре, макар условностите да не бяха водещият мотив в живота й, че има степени на скандал, които бе добре да се избягват.

— Ще те чакам — съгласи се тя. — Ела за мен, ако мога да помогна с нещо.

Маркизът продължи веднага да търси из слабо осветения коридор стаята на Нед.

Щом стигна до вратата, го посрещна странна тишина. Стомахът му се сви. Да не би да пристигаше прекалено късно? Ами ако Нед вече бе умрял и изнесен оттук? Пое въздух, за да събере сили, хвана бравата, натисна я и бутна вратата.

Помещението беше празно, но позна яркозеленото сако и бродираната жилетка на своя приятел, захвърлени на един стол. Дрехите бяха в безупречно състояние, което не се връзваше с факта, че собственикът им бе прострелян. При дуели рядко се стреляше под кръста.

Взе жълтата копринена жилетка, украсена с жокейски мотиви и я огледа за дупка от куршум; беше съвсем здрава. Същото се отнасяше и за сакото. Джак вече започваше да си мисли, че това може би беше проява на разбирането за шеги на приятеля му, когато звукът от отваряща се врата го накара да се завърти на пети.

Готов да се нахвърли върху Нед, задето го бе измъкнал от леглото посред нощ и го бе накарал да язди като луд до града, младият мъж занемя, вперил поглед в Сара Палмър, която бе влязла през вратата, водеща към съседната стая.

Усмихваше се.

И беше гола.

Той усети тракването на зъбците на стоманен капан.

Без да каже нищо се обърна, с намерението да се измъкне. От вратата го деляха не повече от два метра, когато проехтя суров мъжки глас:

— Какво, по дяволите, означава това?

Лорд Редвърс не спря, предусещайки неизбежния сблъсък.

— Спри или ще те прострелям, мошеник такъв!

Ниско изречената заповед бе съпроводена от щракването на предпазителя и звукът прозвуча почти оглушително на фона на тежко надвисналата тишина. Но дори тогава Джак не бе склонен да спре с надеждата, че нямаше да го улучат в зле осветеното помещение, макар да не го деляха повече от десетина метра от собственика на оръжието.

Внезапно обаче вратата към коридора се отвори и на прага й се появи Бела, насочила към гърдите му малък пистолет със седефена дръжка. Знаеше, че тя би го застреляла с радост.

Той спря. Тъмните му очи мятаха гневни мълнии.

— Какво искаш — процеди ледено той. — Всъщност какво ли питам, сякаш не знам.

— В такъв случай да не хабим напразно думите. Върни се назад, иначе ще трябва да обезобразя безупречното ти тяло — промърмори тя.

— Няма да се измъкнеш безнаказано от това.

— Не виждам как ще стане, при положение, че ни гледат толкова свидетели — отвърна сладко лейди Талиен. — Обърни се, за да се увериш.

Младият мъж така и направи. Имаше петима „свидетели“, трима от които не познаваше. Несъмнено слуги; срещу заплащане те щяха да кажат всичко пред съда. Другите двама бяха семейство Палмър, родителите на Сара. Те се мръщеха насреща му твърде убедително за една такава изкуствено стъкмена сцена. В това време дяволската им дъщеря наметна бавно някаква роба върху раменете си; очевидно изобщо не се смущаваше да стои гола пред цялата тази група от хора.

— И аз мога да платя на някакви свидетели — заяви ледено той.

— Дъщеря ни е бременна от вас — изписка плачливо майката на Сара, — и ако трябва, ще ви принудим да изпълните дълга си към нея.

— Детето не е мое.

— Тя казва, че е — отвърна барон Палмър; винаги се бе стремил да се държи с типична според своите разбирания аристократична арогантност, и сега не направи изключение.

— Значи лъже. — Изгледа студено младата жена. — Ти не си мой тип.

— Но ти си мой тип, скъпи Джак, и мога да го докажа с бебето, което нося от теб.

Тя бе наясно колко важно беше да не отстъпва пред съпротивата на маркиза. Този път не се бе наложило Бела да й обяснява втори път.

— Тогава докажи го.

Всяка дума бе скоро изстреляна, отколкото изговорена. Здраво стиснатите зъби на лорд Редвърс бяха ясно доказателство за едва сдържаната му ярост.

— Не се налага — намеси се барон Палмър. — Съдът ще уважи свидетелските показания на тези свидетели… както и на другите. Всички те са ви виждали често заедно, както ми обясни Сара.

— Свършихме ли?

Гласът на младия мъж бе изключително мек, също като изпълнен с покой център на бурята.

— Моят адвокат ще ви се обади в Лондон с брачния договор.

— В такъв случай значи съм извинен — обяви Джак с неподражаемото високомерие на издънка на поне двайсет поколения аристократи. — Прекъснахте плановете ми за тази вечер.

— Не мисли, че синята кръв ще те спаси от това, Редвърс — извика баронът, засегнат от арогантния тон на маркиза. — Възнамерявам да спечеля.

— Моите предци нямат нищо общо с това, Палмър. Не само ти можеш да използваш и законни, и незаконни средства. Как според теб са стигнали дотук моите предци?

— Като са се подигравали с краля — озъби се бащата на Сара.

— И с още доста други. Помни това, когато те обземе прекалено голяма алчност.

И излетя от стаята, преливащ от гняв; идваше му да смачка някого.

— Това беше измама — обяви рязко той, когато стигна при Венера. — Нед го нямаше. Да се прибираме — додаде уморено той, тъй като знаеше, че краткият фарс, в който бе въвлечен против волята си, бе само началото на тепърва предстоящ отвратителен спор.

— Съжалявам. — Видяла изписаната на лицето му досада, тя добави: — Поне Нед не е ранен.

— Така е. — Наложи си да се усмихне. — А ние ще си бъдем вкъщи само след петнайсетина минути.

— Нощният въздух беше приятен.

Джак се изсмя.

— Прекалено разбиране проявяваш. — Подаде й ръка. — Да се махаме оттук.

Почти бяха стигнали до стълбите, когато зад тях се чу гласът на Бела.

— Не забравяй да съобщиш на адвоката си за брачното споразумение. Приятни сънища, скъпи.

Венера вдигна очи и срещна погледа на Джак за момент, преди да се обърне назад. Гласът й се стори неприятно познат. Въпреки разстоянието и недостатъчното осветление позна лейди Талиен.

— Не отговаряй — прошепна маркизът, като я хвана за ръката и я задърпа напред.

— Нямам намерение да говоря с нея.

Французойката измъкна ръка и заслиза сама по стълбите.

— Тя се е побъркала — промълви с безкрайна горчивина в гласа лорд Редвърс. — Всички те са се побъркали.

— Не съм сигурна, че това е моя работа. — Младата жена се стараеше гласът й да звучи меко.

— Нито пък моя — изръмжа спътникът й. — Дяволите да ги вземат всички.

— Както изглежда е имало някакъв спор във връзка с твоя брак.

— Би могло да се каже — отвърна сприхаво Джак. — Но ще ми струва доста пари да ги купя всичките.

— Но защо ще трябва да ги купуваш? Няма значение — побърза да се поправи тя. — Наистина не желая да знам.

— А аз не желая да мисля за това. Нека адвокатите си блъскат главите във връзка с всичките им лъжи.

Но по време на обратния път Венера се държа видимо хладно, и той не я винеше, макар изобщо да не му се нравеше мисълта, че както и без това бе порядъчно ядосан, щеше да трябва да успокоява недоволството й за нещо, което не бе сторил.

— Не е нужно да го правиш — заяви тя, когато той изрази чувствата си по този повод, щом се върнаха в Лоли Мил. — Сега, след като дербито приключи, наистина трябва да се връщам.

Усмивката й беше неискрена и маниерна, същата, която хората използваха, когато измисляха някакво извинение за пред своите познати.

— Не искам да заминаваш.

— Никога не съм имала намерение да оставам дълго. И ти го знаеше.

— Не е нужно да се връщаш веднага.

Французойката въздъхна лекичко.

— Предпочитам да избягвам люде като лейди Талиен. На теб може и да ти се налага да имаш вземане-даване с нея, но, слава богу, това не важи и за мен.

— Изобщо няма да ти се наложи. Обещавам.

— Джак, трябва да се прибирам. Ела да ме видиш някой път в Париж.

— И ще си заминеш просто така?

— Аз имам известни отговорности, хора, които зависят от мен, от моята подкрепа, благотворителна организация, която се нуждае от огромни финанси. Посветих години на тази работа, за да осигуря на по-нещастните от нас това. И си позволих прекалено дълга ваканция.

— Всичко е заради Бела, нали?

— Не, честно. Но припомнянето за „цветистия“ ти начин на живот, разбира се, ме върна към действителността.

— Какво мога да направя, за да променя решението ти?

— Не искам да правиш нищо, Джак. И двамата бяхме наясно, че това развлечение нямаше да трае вечно.

— Развлечение ли?

Гласът му прозвуча изненадващо мрачно.

— Да не би да искаш да кажеш, че си изпитвал нещо повече от това?

Не беше толкова глупава, че да си позволи да фантазира в тази насока. Винаги се бе отличавала със своя реализъм и обективност.

— И аз не знам какво изпитвам.

Отговорът му не помогна особено на нейната обективност.

— Тогава аз ще ти кажа. Ти не желаеш да се жениш. Аз не желая да се омъжвам. И двамата сме много заети хора. И това бе една изключително приятна, задоволяваща и пламенна интерлюдия, която и двамата ще помним с удоволствие. А сега, скъпи, не ставай труден. Знаеш добре, че не си склонен да ми предложиш повече.

Лорд Редвърс въздъхна.

— Ами ако пожелая да бъда егоист?

— Аз също съм егоистка.

— Ще можем ли да се споразумеем за известно отлагане на твоето заминаване?

Венера се усмихна.

— Може би.

— Още две седмици.

— Два дена.

— Десет дена.

— Четири.

— Шест, и се кълна, че никога повече няма да ти се наложи да виждаш когото и да било от семейство Палмър.

— Пет, ако не трябва да се връщам в Лондон до деня на отплуването ми. Лейди Талиен изглежда изпълнена с прекалена решимост дори за твоите обещания.

Джак направи гримаса; думите й бяха прекалено верни.

— Дадено. Оставаме в провинцията.