Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Funke Leben, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 52 гласа)

Информация

Сканиране
ckitnik (2013)
Разпознаване и корекция
etsatchev (2013)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2013)

Издание

Ерих Мария Ремарк. Искрица Живот

Немска. Второ издание

Издателство на ОФ, София, 1983

Редактори: Вера Андреева, Нина Цанева

Художник: Петър Петров

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректори: Ани Георгиева, Кева Панайотова

История

  1. — Добавяне

IV

— Проклета мръсна банда! Пребройте се още веднъж.

Работните групи на Големия лагер бяха строени в редици до десет, наредени по бараки на плаца, изпънати в стойка мирно. Беше вече тъмно и при оскъдната светлина те и в своите затворнически дрехи приличаха на огромно стадо уморени до смърт зебри.

Проверката траеше вече повече от час, но все още нещо не беше в ред. Виновна беше бомбардировката.

Групите, които работеха в медодобивния завод, бяха претърпели загуби. Една бомба беше паднала в техния цех и няколко души бяха убити или ранени. Освен това след първата уплаха охраняващите есесовци бяха започнали да стрелят по тези, които тичаха да се прикрият; страхуваха се да не избягат. Поради това загинали още половин дузина.

След бомбардировката затворниците бяха извадили изпод развалините своите мъртви — или онова, което беше останало от тях. Това беше важно за проверката. Колкото и малка стойност да имаше животът на затворника, колкото и безчувствени да бяха есесовците: мъртви или живи, при проверката бройката трябваше да излезе. Бюрокрацията не се стъписва и пред трупове.

Групите бяха взели грижливо със себе си всичко, което бяха могли да намерят; едни носеха ръка, други — крак или откъсната глава. Няколко носилки, които бяха успели да сковат, се използуваха за ранените с откъснати крайници или разпрани кореми. Останалите бяха подкрепяни или влачени от другарите си, доколкото беше възможно. Едва ли бяха могли да превържат някого; за такова нещо нямаха почти никакви средства. С тел и канап бяха престегнати тези, които губеха кръв. Ранените в корема трябваше със собствените си ръце да придържат червата си на носилките.

Колоната се беше изкачила мъчително по хълма. По пътя умряха още двама. Повлякоха ги по-нататък мъртви. Това предизвика една случка, при която шарфюрер Щайнбренер се изложи доста. При входната врата на лагера стоеше както винаги музиката и свиреше марша „Фридрих“. Беше дадена команда за строева стъпка и с глави надясно и вдигнат крак групите минаваха пред лагерфюрера Вебер и неговия щаб. Даже тежко ранените на носилките бяха обърнали глави надясно и се бяха опитали, умирайки, да заемат някаква стойка. Само мъртвите не поздравяваха. Щайнбренер видя, че един мъж, влачен от двама други, беше отпуснал глава. Не забеляза, че краката на човека се влачат, спусна се веднага между редиците и го удари с револвера си между очите. Щайнбренер беше млад и старателен и в бързината бе помислил, че човекът е само в безсъзнание. От удара главата на мъртвеца се изметна назад, а челюстта му се отпусна надолу; като че кървавата уста се опитваше да захапе револвера в последно гротескно движение на черепа. Останалите есесовци се смяха много, а Щайнбренер се разяри; той почувствува, че част от реномето, което беше спечелил при лекуването на Йоел Буксбаум със солна киселина, е загубено. Следващия път трябваше да си го възвърне отново.

Пътят от медодобивния завод до горе беше траял дълго, затова проверката бе започнала по-късно от обикновено. Мъртвите и ранените бяха грижливо и по военному наредени, ред по ред, до групите, към които бяха принадлежали. Даже и тежко ранените не бяха занесени в болницата, нито пък предварително превързани; проверката беше по-важна.

— Карай! Още веднъж! Ако и този път не излезе, ще ви помогна!

Вебер, SS-лагерфюрерът, беше яхнал един дървен стол, който бяха изнесли на плаца. Той беше трийсет и пет годишен, среден на ръст и много силен. Лицето му беше широко и загоряло, а един дълбок белег минаваше от десния ъгъл на устата надолу през брадата. Това беше спомен от кръчмарско сбиване с железничари през 1929 година. Вебер беше подпрял ръце върху облегалката на стола и гледаше с досада затворниците, между които есесовци, блокови старши и капоси тичаха разтревожени насам-натам и викаха.

Блоковите старши бяха вир-вода и наредиха да се брои отново. Гласовете прозвучаха монотонно: първи, втори, трети…

Забъркването произлизаше от онези, които бяха напълно разкъсани в медодобивния завод. Затворниците бяха събрали глави, ръце и тела, доколкото бяха могли, но не беше намерено всичко. Каквото и да правеха, изглеждаше, че двама липсват.

В здрача между две групи се беше стигнало и до кавга за отделни части; особено, разбира се, за главите. Всеки блок искаше да излезе по възможност в пълен състав, за да избегне тежките наказания, предвидени за непълна проверка. За кървавите парчета се бяха дърпали и блъскали до прозвучаването на командата „мирно“. В бързината блоковите старши не бяха успели да организират нищо; и така липсваха две тела. Навярно бомбата ги беше разкъсала на ситни парчета, които бяха прехвръкнали отвъд стените, или лежаха на парцали по покривите на медодобивния завод.

Дежурният по проверка дойде при Вебер.

— Сега липсват един и половина. Русите имат три крака за един, а поляците една излишна ръка.

Вебер се прозя.

— Наредете чрез повикване по имена да се установи кой липсва.

През редиците на затворниците мина едва забележимо олюляване. Извикването по имена значеше, че ще трябва да стоят още един или два часа, ако не по-дълго… — с русите и поляците, които почти не разбираха немски, се случваха постоянно грешки в имената.

Извикването започна. Прозвучаха гласове, после се чуха ругатни и удари. Есесовците бяха раздразнени и биеха, защото си губеха свободното време. Капоси и блокови старши биеха от страх. Тук-там някои падаха, а черните кървави локви под ранените непрестанно растяха. Техните посивели лица се изостряха и изглеждаха мъртвешки в дълбокия мрак. Те гледаха примирени другарите си, които стояха мирно с ръце по шевовете и не смееха да помогнат на умиращите от загуба на кръв. Последното, което някои виждаха в този свят, беше гора от мръсни крака на зебри.

 

 

Луната изпълзя зад крематориума. Въздухът беше влажен и около нея имаше широк кръг. Известно време стоя точно зад комина и светлината и го озаряваше така, като че в пещите изгаряха духове и оттам бълваше студен огън. После започна полека-лека да се показва и коминът заприлича на минохвъргачка, която изстрелва някакво червено гюлле отвесно към небето.

В първата десетка на блок 13 стоеше затворникът Голдщайн. Той беше последен от лявата страна, а до него лежаха ранените и мъртвите на блока. Между ранените беше и Голдщайновият приятел Шелер. Той лежеше почти до него. С бялото на очите си Голдщайн виждаше, че черното петно под раздробения крак на Шелер изведнъж започна все по-бързо и по-бързо да се уголемява. Оскъдната превръзка се беше разхлабила и кръвта на Шелер изтичаше. Голдщайн побутна застаналия до него Мюнцер, после се отпусна и падна встрани, като че в безсъзнание. Направи го по такъв начин, че падна наполовина върху Шелер.

Това, което правеше, беше опасно. Разяреният SS-блокфюрер обикаляше редиците като свирепо овчарско куче. Един ритник на тежкия ботуш в слепите очи можеше да го убие. Затворниците наоколо стояха неподвижно, но всички наблюдаваха какво ще стане.

Тъкмо сега блокфюрерът и блоковият старши бяха на другия край на редицата. Старшият рапортуваше нещо. Той беше забелязал маневрите на Голдщайн и се опитваше да задържи шарфюрера за няколко минути.

Голдщайн напипа под себе си връвта, с която беше стегнат кракът на Шелер. Точно пред очите си той видя кръвта и долови мирис на сурово месо.

— Остави — пошепна Шелер.

Голдщайн намери разхлабения възел и го развърза. Кръвта бликна по-силно.

— Все едно, ще ме убият — промълви Шелер, с този крак…

Кракът висеше само на няколко жили и парче кожа. При падането на Голдщайн той се беше изместил встрани и сега лежеше накриво, с чудновато обърнато стъпало, като че имаше трета става. Ръцете на Голдщайн бяха в кръв. Той стегна възела, но връвта се изплъзна отново. Шелер трепна.

— Остави.

Голдщайн трябваше да развърже възела отново. Пръстите му напипаха раздробената кост. Повръщаше му се. Преглътна, потърси в хлъзгавото месо, намери връвта, премести я по-високо и се вдърви. Мюнцер го беше ритнал по крака. Това беше предупреждение: SS-блокфюрерът се приближаваше.

— Пак същата свинщина. Какво му е пък на този?

— Припадна, господин шарфюрер. — Старшият по барака беше до него. — Ставай, гнила мършо! — изруга той Голдщайн и го ритна в ребрата. Ритникът изглеждаше по-суров, отколкото беше. Старшият го задържа в последния момент. Той ритна още веднъж. С това го предпази от шарфюрера. Голдщайн не помръдна. Срещу лицето му пръскаше кръвта на Шелер.

— По-бързо, по-бързо! Остави го да лежи! — Блокфюрерът отмина. — Проклятие, кога ще свършим?

Старшият по барака го последва. Голдщайн почака една секунда; после обви връвта около крака на Шелер, стегна я, завърза я на възел и я пристегна отново с клечката, която преди това се беше изплъзнала. Кръвта престана да блика. Само капеше. Внимателно Голдщайн отдръпна ръце. Превръзката се държеше здраво.

Проверката завърши. Съгласиха се, че липсват три четвърти от един русин и горната половина на затворника Сиболски от барака 5. Това не беше съвсем вярно. Ръцете на Сиболски бяха налице. Но те бяха в барака 17, която ги обяви за останки на Йозеф Бимсвангер, от когото не беше намерено нищо. Затова пък двама души от барака 5 бяха откраднали долната половина на русина и я представиха за Сиболски, понеже краката се разпознават трудно. За щастие имаше и други излишни части от тела, които можеха да минат за труп и четвърт. Ясно беше, че в суматохата при бомбардировката никой от затворниците не е избягал. Все пак можеше да престоят на плаца до сутринта, за да отидат след това да търсят отново в медодобивния завод липсващите останки — веднъж, преди няколко седмици, лагерът престоя два дни, докато бе намерен един, който се беше самоубил в свинарника.

Вебер продължаваше да стои спокойно на стола, подпрял брада с ръце. През цялото време почти не помръдна. След рапорта се изправи бавно и се протегна.

— Хората стояха доста дълго. Имат нужда от движение. Да се упражнят в землемерство!

На плаца отекнаха заповеди: „Скръстете ръце зад главата! Свийте коленете.“ Междувременно луната се беше издигнала по-високо и беше станало по-светло. Тя огряваше сега и част от плаца. Другата лежеше в сянката на сградите. На земята се бяха очертали силуетите на крематориума, вратата и даже на бесилката.

— Подскок назад!

Редиците започнаха да подскачат от светлината назад към сянката. Някои припаднаха. Есесовците, капосите и старшите ги повдигаха с бой. Сред тропота на безбройните стъпки виковете се чуваха едва.

— Напред! Назад! Напред! Назад! Стой!

Сега започна истинското землемерство. Това означаваше, че затворниците трябваше да се хвърлят на земята, да пълзят, да скачат пак, да падат и пак да пълзят. По този начин те опознаваха до болка терена на танцовата площадка. Малко по-късно плацът представляваше хаос от гъмжащи огромни раирани червеи, които едва ли още имаха нещо човешко. Те пазеха ранените колкото можеха, но в бързината и страха това не винаги беше възможно.

След четвърт час Вебер изкомандува „стой“. Все пак този четвърт час беше извършил своето опустошение всред изтощените затворници. Навсякъде лежаха хора, загубили последните си сили.

— Наредете се по бараки, строй се!

Хората се помъкнаха назад. Те прибираха припадналите и държаха здраво помежду си тези, които още можеха да стоят. Останалите положиха при ранените.

Лагерът беше застанал мирно. Вебер излезе напред.

— Това, което правихте преди малко, беше във ваш интерес. То беше обучение за укриване при въздушно нападение.

Неколцина есесовци се изкискаха. Вебер хвърли поглед към тях и продължи:

— Днес вие изпитахте на собствената си кожа с какъв безчовечен враг имаме работа ние. Германия, която винаги е желала само мира, беше нападната брутално. Врагът, бит по всички фронтове, прибягва в своето отчаяние към последното средство: той бомбардира подло, в разрез с всяко международно право, открити мирни германски градове. Разрушава черкви и болници, убива беззащитни жени и деца. От получовеци и зверове друго не може и да се очаква. Но ние не ще им останем длъжни. Управата на лагера нарежда от утре работното време да се увеличи. Групите тръгват един час по-рано, за да разчистват развалините. До второ нареждане неделната почивка се отменя. Евреите ще бъдат лишени два дни от хляб. За това благодарете на вражеските убийци и подпалвачи.

Вебер млъкна. Лагерът не помръдваше. Чуваше се шум от мощна кола, която се изкачваше по хълма и бързо се приближаваше. Беше мерцедесът на Нойбауер.

— Пейте! — изкомандува Вебер. — „Дойчланд, Дойчланд юбер алес!“

Редиците не започнаха веднага. Те бяха изненадани. През последните месеци почти не им бяха заповядвали да пеят — при това бяха пели винаги народни песни. В повечето случаи ги караха да пеят при изпълнение на наказания с бой. Докато измъчваните викаха, другите затворници пригласяха с лирични строфи. От дълги години не им беше заповядвано да пеят стария национален химн отпреди нацистко време.

— Хайде, свини!

Мюнцер от блок 13 започна да пее. Другите го последваха. Който беше забравил текста маркираше. Най-важното беше всички да движат устата си.

— Защо? — шепнеше Мюнцер, без да обръща глава към съседа си Вернер, докато наглед продължаваше да пее.

— Какво?

Мелодията завърши с немощно хриптене. Тя не беше започната достатъчно ниско и сега гласовете не можеха да вземат високите, тържествени тонове на последните строфи и секнаха. Освен това на затворниците не им достигаше дъх.

— Какво е това безобразно лаене? — изрева вторият лагерфюрер. — Още веднъж отначало! Ако не смогнете и сега, ще останете цяла нощ тука!

Затворниците започнаха по-ниско. Сега песента тръгна по-добре.

— Какво? — повтори Вернер.

— Защо пък тъкмо „Дойчланд, Дойчланд юбер алес“?

Вернер присви очи.

— Може би вече нямат смелост за собствените си нацистки песни след днешния ден — пееше той.

Затворниците гледаха напред. Вернер изпитваше прилив на странно вълнение. Изведнъж почувствува, че то обзема не само него, обзема и Мюнцер, обзема и лежащия на земята Голдщайн, обзема и много други, и даже есесовците. Внезапно песента зазвуча вече не така, както затворниците пееха досега. Тя беше станала по-гръмка и почти предизвикателно иронична, а текстът нямаше нищо общо с това. „Дано Вебер не забележи — мислеше той, като гледаше лагерфюрера, — иначе ще има повече мъртви от тези, които лежат вече наоколо.“

Лицето на лежащия на земята Голдщайн беше съвсем близо до лицето на Шелер. Устните на Шелер се движеха. Голдщайн не можеше да разбере какво казва, но той видя полуотворените очи и се досети.

— Глупости! — каза му той. — Болничният капо е наш. Той ще уреди нещо. Ще прескочиш трапа.

Шелер отговори нещо.

— Млък! — извика Голдщайн през шума. — Ще отървеш кожата! — Той гледаше сивата пореста кожа пред себе си. — Няма да те убият! — виеше той като текст в последните тактове. — Болничният капо е наш! Той ще подкупи лекаря!

— Мирно!

Пеенето престана. Комендантът на лагера се появи на площадката. Вебер рапортува.

— Произнесох на братята кратка проповед и им тръснах един час допълнителна работа.

Нойбауер не прояви интерес. Той подуши въздуха и погледна към нощното небе.

— Мислите ли, че бандата няма да се върне през нощта?

Вебер се ухили.

— Според последното съобщение по радиото ние сме свалили 90 на сто.

Нойбауер не намери нищо смешно в това. „И той няма какво да губи — мина му през ума, — малък Диц, наемник, нищо повече.“

Накарайте хората да си вървят, щом свършите! — нареди той намръщен.

— Да се разотидат!

Редиците тръгнаха с маршова стъпка към бараките. Ранените и мъртвите взеха със себе си. Мъртвите трябваше да бъдат обявени и вписани в списъците, преди да бъдат предадени в крематориума. Когато Вернер, Мюнцер и Голдщайн вдигнаха Шелер, лицето му се беше смалило като на джудже. Имаше вид, сякаш няма да преживее нощта. През време на землемерството Голдщайн беше ударен в носа. Започна да кърви, докато маршируваше. При слабата светлина кръвта се мержелееше като тъмно петно на брадата му.

Завиха по уличката, която водеше към тяхната барака. Вятърът откъм града се беше засилил и ги посрещна с все сила, когато се появиха зад ъгъла. Той носеше дим от горящия град.

Лицата на затворниците се промениха.

— И вие ли подушвате? — попита Вебер.

— Да — вдигна глава Мюнцер.

Голдщайн усещаше сладникавия вкус на кръвта по устните си. Той плю и се опита да вкуси дима с отворена уста.

— Мирише, като че и тук вече гори.

— Да…

Сега можеха даже да видят дима. Той се носеше от долината, нагоре по пътищата като лека бяла мъгла и висеше вече навсякъде между бараките. На Вернер за миг му се стори странно и почти непонятно, че телената мрежа не го спира — като че лагерът изведнъж вече не бе така изолиран и непристъпен както преди.

Продължиха надолу през дима. Стъпките им ставаха по-твърди и раменете им се изправяха. Носеха Шелер много внимателно. Голдщайн се наведе над него.

— Помириши! Помириши! — каза той тихо, отчаяно и умоляващо на малкото лице.

Но Шелер отдавна беше в безсъзнание.