Ерих Мария Ремарк
Искрица живот (25)

XXV

Градината тънеше в сребриста светлина. Теменужките ухаеха. Овощните дръвчета до южната стена бяха сякаш обсипани с розови и бели пеперуди.

Алфред вървеше напред. След него трима мъже. Вървяха тихо. Алфред показа стопанската постройка. Тримата американци се разделиха безшумно.

Алфред бутна вратата.

— Нойбауер — каза той. — Излезте вън.

Някакво грухтене отговори от топлия мрак.

— Какво? Кой е там?

— Излезте вън.

— Какво? Алфред… Алфред ли е?

— Да.

Нойбауер изгрухтя отново:

— Проклятие! Ама че съм откъртил! Сънувах… — той се закашля. — Сънувах глупости. Вън ли казваш?

Един от войниците беше застанал безшумно до Алфред. Светна с джобно фенерче.

— Горе ръцете! Излезте вън!

В бледия светлинен кръг се появи походно легло, на което Нойбауер седеше полуоблечен. Пулеше се облещен, примигваше срещу светлината.

— Какво? — каза той гъгниво. — Какво е това? Кой сте вие?

— Горе ръцете! — каза американецът. — Вие ли сте Нойбауер?

Нойбауер полуповдигна ръце и кимна.

— Комендант на концентрационния лагер Мелерн?

Нойбауер кимна пак.

— Излезте навън!

Нойбауер видя срещу себе си насоченото тъмно дуло на автоматичен пистолет. Стана и вдигна ръце така бързо, че пръстите му се удариха в ниския таван на помещението.

— Не съм облечен.

— Вън!

Нойбауер излезе неохотно. Беше по риза, брич и ботуши. Застана там сив и сънлив. Един от войниците го опипа набързо. Друг претърси помещението.

Нойбауер погледна Алфред.

— Ти ли ги доведе тук?

— Да!

— Юда!

— Вие не сте Христос, Нойбауер — отвърна Алфред бавно. — А аз не съм нацист.

Американецът, който беше влязъл вътре, се завърна. Той клатеше глава.

— Напред — каза този, който говореше немски. Той беше подофицер.

— Мога ли да облека куртката си? — попита Нойбауер. — Тя е закачена там. Зад помещението на зайците.

Подофицерът се подвоуми за миг. После отиде и се върна с едно цивилно сако.

— Не това, моля — каза Нойбауер. — Аз съм войник. Моята униформена куртка, моля.

— Вие не сте войник.

Нойбауер мигаше.

— Това е моята партийна униформа.

Подофицерът се върна и донесе униформената куртка. Опипа я и я подаде на Нойбауер. Той я облече, закопча я, изпъчи се и каза:

— Оберщурмбанфюрер Нойбауер, на ваше разположение съм.

— Добре, добре. Напред.

Те тръгнаха през градината. Нойбауер забеляза, че е закопчал куртката неправилно. Разкопча я още веднъж и приведе копчетата в ред. В последния момент всичко бе станало не както трябва. Вебер, предателят, искаше да го изложи със своя пожар. От вечерта не беше ходил в лагера. Беше научил по телефона. Все пак много неприятна история, особено сега. А и Алфред. Вторият предател. Той просто не се беше явил. Когато в последния миг бе решил да избяга, Нойбауер бе останал без кола. Войските бяха вече далеч — в горите не му се ходеше — и се скри в градината. Мислеше, че там няма да го потърсят никога. Беше обръснал набързо Хитлеровите си мустачки. Алфред, негодник такъв!

— Седнете тук — каза подофицерът и му показа седалката.

Нойбауер се качи в колата. „Това е вероятно нещото, което наричат джип — мислеше си той. — Хората не са неприязнено настроени. Коректни по-скоро. Единият е може би американец от германски произход. Чували сме за германските братя в чужбина. Бунд или нещо подобно.“

— Вие говорите добре немски — каза той предпазливо.

— Естествено — отвърна студено подофицерът. — Аз съм от Франкфурт.

— О… — отвърна Нойбауер. Изглежда, действително предстоеше ужасно лош ден. Зайците бяха също откраднати. Когато влезе в зайчарника, вратите на кафезите бяха отворени. Това беше лош знак. Сега те вероятно къкреха върху огъня на някой изверг.

 

 

Портите на лагера бяха широко отворени. Пред бараките висяха набързо съшити знамена. Големият високоговорител предаваше новини. Един от камионите се беше завърнал с бидони, пълни с мляко. Улиците гъмжаха от затворници.

Колата с Нойбауер спря пред комендантството. Там стоеше един американски полковник с няколко офицери и даваше нареждания. Нойбауер слезе, оправи куртката си и пристъпи напред.

— Оберщумбанфюрер Нойбауер. На ваше разположение съм — поздрави той по военному; не с Хитлеровия поздрав.

Полковникът погледна подофицера. Той преведе.

— Is this the son of a bitch? — попита полковникът.

— Yes, sir.

— Put him to work overthere. Shoot him if he makes a false move.^[1]

Нойбауер слушаше внимателно.

— Хайде — каза подофицерът. — Ще работиш. Ще пренасяш мъртви.

Нойбауер все още се беше надявал на нещо друго.

— Аз съм офицер — заекна той. — С чин полковник.

— Толкова по-зле.

— Имам свидетели! Аз бях човечен! Попитайте хората!

— Смятам, че ще са необходими няколко души, за да не ви разкъсат на парчета вашите хора — отвърна подофицерът. — Аз лично не бих имал нищо против. Хайде, напред!

Нойбауер хвърли още един поглед към полковника. Той не му обръщаше вече никакво внимание. Нойбауер се обърна. Двама души вървяха пред него; третият зад него.

След няколко крачки вече го познаха. Тримата американци изпъчиха гърди. Те очакваха нападение и заградиха Нойбауер. Нойбауер почна да се поти. Гледаше право пред себе си и вървеше, като че искаше да върви едновременно и по-бързо, и по-бавно.

Но нищо не стана. Затворниците стояха неподвижни и гледаха Нойбауер. Те не се хвърлиха върху него; направиха му път и никой не се приближи. Никой не каза нищо. Никой не викна. Никой не хвърли камък. Никаква тояга не се стовари върху му. Те само го гледаха. Правеха му път и го гледаха. По целия дълъг път до Малкия лагер.

Отначало Нойбауер си отдъхна; после почна да се поти още повече. Почна да мърмори нещо. Не вдигаше очи, но усещаше погледите на хората върху себе си. Чувствуваше ги като безброй шпионки на някаква огромна врата на затвор — като че беше вече арестуван и тези очи го наблюдаваха студено и внимателно.

Все по-топло и по-топло му ставаше. Тръгна по-бързо. Очите го следваха. Станаха по-силни. Почувствува ги по кожата си. Бяха пиявици, които смучеха кръв. Повдигаше му се. Но не можеше да ги отърси. Те минаваха през кожата му. Висяха по жилите му.

— Аз съм… — мърмореше той. — Дълг… не съм нещо… аз бях… винаги… какво ли искат те…?

Когато стигнаха мястото, дето беше стояла барака 22, беше вече мокър. Шестима заловени есесовци работеха заедно с няколко капоси. Американски войници с автоматични пушки стояха наоколо.

Нойбауер спря сепнато. Пред себе си на земята видя множество черни скелети.

— Какво… е пък това…?

— Не се правете на глупак — отвърна подофицерът сърдито. — Това е бараката, която сте подпалили. Вътре трябва да има още най-малко тридесет трупа. Марш, намерете костите!

— Аз не съм заповядвал това…

— Естествено не.

— Не бях тук… не знам нищо. Направили са го други на своя глава…

— Естествено. Винаги други. А тия, които през всичките тия години са загинали тук? Пак ли не бяхте вие?

— По заповед. Дълг…

Тогава подофицерът се обърна към един мъж, който стоеше до него.

— През следващите години тези два израза ще бъдат най-често срещаните тук: „По заповед“ и „Нищо не съм знаел.“

Нойбауер не го чу.

— Винаги съм се старал да постъпвам добре…

— Това — рече подофицерът горчиво — ще бъде третият! Хайде! — викна той изведнъж. — Започвайте! Изнасяйте мъртвите навън! Да не мислите, че ми е лесно да не ви направя на кайма?

Нойбауер се наведе и започна нерешително да рови развалините.

 

 

Докарваха ги на колички, на груби носилки, подкрепяни от другари или помежду си — настаняваха ги в коридорите на есесовската казарма, събличаха въшливите дрипи, с които бяха все още облечени, изгаряха парцалите, а после ги завеждаха в банята на SS.

Мнозина не разбираха какво искат да правят с тях; седяха или лежаха тъпо по коридорите. Чак когато от затворените врати проникна пара, някои се пооживиха. Те започнаха да пищят и страхливо да пъплят назад.

— Баня! Баня! — викаха тези, които ги придружаваха. — Ще ви изкъпят.

Нищо не помагаше. Скелетите се вкопчваха едни в други и хленчеха, и се влачеха като раци към изхода. Това бяха ония, за които думите баня и пара означаваха само газови камери. Показваха им сапун, и кърпи за ръце; и това не помогна. Бяха виждали вече и това. Бяха го използували, за да вкарат по-лесно затворниците в газовите камери; с парче сапун и кърпа в ръка бяха хъркали преди смъртта си. Едва когато първата смяна изкъпани лагеристи мина край тях и с кимване и думи ги увери, че се касае за топла вода и миене, а не за газ, те се успокоиха.

По облицованите с плочки стени се виеше пара. Водата галеше като топла ръка. Затворниците лежаха в нея и тънките ръце с дебели стави се вдигаха и пляскаха. Втвърдената като кора кал се размекваше. Сапунът се плъзгаше по изгладнялата кожа и разтваряше мръсотията, а топлината проникваше до костите. Топла вода — бяха забравили какво значи това. Лежаха и я усещаха и тя беше за мнозина първата представа за свобода и спасение.

 

 

Бухер седеше редом с Лебентал и Бергер. Топлината проникваше в тях. Беше животинско щастие. Щастието на възраждането, живот, роден от топлина, който се възвръща в смразената кръв и изтощените клетки. Нещо присъщо на растенията; водно слънце, което милва и събужда смятаните за мъртви кълнове. С мръсните кори по кожата се измиваха и кори мръсотия в душата. Те чувствуваха уюта, уют в най-простичкия смисъл на думата; чрез топлината. Като пещерните хора пред първия огън.

Дадоха им кърпи за ръце. Триеха се, докато изсъхнат, и наблюдаваха с учудване кожата си. Тя беше все още бледа и на петна от глада, но им се струваше бяла като цвете.

Дадоха им чисти дрехи от склада. Преди да се облекат, те ги опипваха и разглеждаха. После отидоха в друго помещение. Банята ги беше оживила, а в същото време и много уморила. Вървяха сънливи и готови да вярват в нови чудеса.

Помещението с легла почти не ги изненада. Те погледнаха редиците и поискаха да отминат по-нататък.

— Тук — каза войникът, който ги водеше.

Те се опулиха.

— За нас?

— Да. За спане.

— Колко?

Лебентал посочи най-близкото легло, себе си и Бухер, и запита:

— Двама? — после посочи Бергер и вдигна три пръста. — Или трима?

Американецът се ухили. Той хвана Лебентал и го бутна с лек тласък на първото легло; после Бухер на второто; Бергер на следващото и Зулцбахер до него.

— Така — каза той.

— С едно одеяло!

— Аз се предавам — заяви Лебентал. — Има и възглавници.

Те получиха ковчег. Един лек черен сандък с нормална големина, но за 509 беше много широк. До него биха могли да поставят още някого. За пръв път от дълго време насам той получаваше толкова много място за себе си.

Гроб изкопаха на мястото на барака 22. Решиха, че това място е подходящо за него. Занесоха го вечерта. Лунният сърп висеше на замъгленото от омара небе. Хората от трудовия лагер им помогнаха да спуснат ковчега.

Имаха една малка лопата. Всеки от тях се доближи и хвърли малко пръст. Ахасфер стъпи много напред и се хлъзна надолу върху ковчега. Измъкнаха го. Други, по-силни затворници, им помогнаха да заровят гроба.

Тръгнаха обратно. Розен носеше лопатата, за да я предаде. Минаха край барака 20. Оттам изнасяха мъртвец. Двама есесовци го измъкваха през вратата. Розен спря пред тях. Те поискаха да го заобиколят. Предният беше Ниман — спринцовчикът. Американците го бяха заловили извън града и го бяха върнали. Той беше същият шарфюрер, от когото 509 беше спасил Розен. Сега Розен отстъпи малко назад, вдигна лопатата и я стовари върху лицето на Ниман. Вдигна я още веднъж, но охраняващият американски войник се приближи и я отне леко от треперещите му ръце.

— Come, come — we’ll take care of that later.^[2]

Розен трепереше. Ниман не беше пострадал много, само леко одраскване по лицето. Бергер хвана Розен под ръка.

— Ела. Много си слаб за такова нещо.

Розен се разплака. Зулцбахер го подхвана от другата страна.

— Те ще го съдят, Розен, за всичко.

— Да бъдат пребити от бой! Трябва да бъдат пребити от бой, иначе нищо не помага! Иначе пак ще се върнат!

Отмъкнаха го настрани. Американецът върна лопатата на Бухер. Продължиха по-нататък.

— Смешно — рече Лебентал след малко. — Тъкмо ти беше против отмъщението…

— Остави го, Лео.

— Та нали го оставям.

 

 

Затворниците напускаха лагера ежедневно. Чуждестранните работници-роби, които бяха здрави и можеха да вървят, биваха препращани на групи. Част от поляците останаха. Почти всички от Малкия лагер бяха твърде слаби; те трябваше да бъдат подхранвани известно време. А мнозина така и не знаеха къде да отидат. Близките им бяха разпръснати или избити; имуществото им — разграбено; родните места — опустошени. Те бяха свободни, но не знаеха какво да правят със свободата си. Останаха в лагера. Нямаха пари. Помагаха при почистването на бараките. Получаваха легло и храна; чакаха, събираха се на групи.

Това бяха хората, които знаеха, че никъде нищо не ги очаква. Имаше други, които още не можеха да го проумеят. Те се впускаха в търсене. Всеки ден ги виждаха как слизат надолу по хълма с удостоверения от цивилната управа и от военните власти на лагера в ръка, за да могат с тях да получат купони за храна — и с някакви неясни намерения в сърцето.

Много неща бяха станали другояче. Очакването на свободата беше толкова голямо, че повечето не бяха мислили какво ще стане по-нататък. Сега свободата беше дошла внезапно, а райската градина не се беше оказала зад нея — със своите чудеса, срещи, събиране с близките и магично връщане на годините от онова време, годините без нищета — беше дошла, а зад нея се простираха развалините на самотата, на тъжните спомени, на безпомощността; и в бъдеще — пустиня и оскъдна надежда.

Те тръгваха надолу по хълма, а имената на няколко места, на няколко души, на няколко други лагера и едно бледо „може би“ беше всичко, което крепеше надеждата им. Те се надяваха да намерят отново поне един или двама — за всички почти никой не смееше да се надява.

— По-добре е да тръгнем, щом можем — рече Зулцбахер. — Нищо няма да се промени и колкото по-дълго оставаме, толкова по-трудно ще бъде. Докато се усетим, ще се озовем в някакъв нов лагер, за хора, които не знаят къде да отидат.

— Мислиш ли, че ще можеш да издържиш?

— Наддал съм пет килограма.

— Това не е достатъчно.

— Няма да се пресилвам.

— Къде искаш да отидеш? — попита Лебентал.

— В Дюселдорф. Да потърся жена си…

— Как мислиш да отидеш до Дюселдорф? Има ли влакове за нататък?

Зулцбахер вдигна рамене.

— Не знам. Но тук има още двама, които искат да вървят в същата посока. За Солинген и Дуисбург. Ще можем да вървим заедно.

— Отдавна ли ги познаваш?

— Не. Но все пак от голямо значение е човек да не е сам.

— Да, вярно е.

— И аз мисля така.

Той стисна ръка на другите.

— Имаш ли нещо за ядене? — попита Лебентал.

— За два дни. По пътя ще се обаждаме на американските власти. Ще се нареди някак.

И тръгна по хълма с двамата, които искаха да отидат в Солинген и Дуисбург. Махна веднъж с ръка; после вече не.

 

 

— Той е прав — каза Лебентал. — И аз тръгвам. Още тази вечер отивам в града. Трябва да поговоря с един, който иска да ми стане съдружник. Искам да отворя магазин. Той има капитал. Аз — опит.

— Добре, Лео.

Лебентал извади пакет американски цигари от джоба си и ги почерпи.

— Това ще бъде големият удар — заяви той. — Американски цигари. Както след последната война. Трябва навреме да се включиш в играта.

Той разглеждаше пъстрото пакетче.

— По-добре е от каквито и да било пари, уверявам ви.

Бергер се усмихна.

— Лео — каза той. — Твоите работи са наред.

Лебентал го изгледа подозрително.

— Никога не съм твърдял, че съм идеалист.

— Не се обиждай. Казах го без задни мисли. Ти често си ни помагал да се задържим над водата.

Лебентал се усмихна поласкан.

— Правех каквото можех. Винаги е добре да имаш наблизо един практичен делови човек. Ако мога да направя нещо за вас… Какви са твоите намерения, Бухер? Смяташ ли да останеш тук?

— Не. Чакам Рут да закрепне още малко.

— Добре — Лебентал извади от джоба си една американска автоматична писалка и написа нещо. — Това е адресът ми в града. В случай…

— Откъде взе автоматична писалка? — попита Бергер.

— Направих размяна. Американците са луди по сувенири от лагера.

— Какво?

— Правят си колекции от спомени с всичко. Пистолети, войнишки ножове, значки, камшици, флагчета, а това открива добра работа. Аз съм се подготвил добре. Снабдил съм се.

— Лео — рече Бергер. — Добре е, че те има.

Лебентал кимна, без да се изненада.

— Тук ли оставаш засега?

— Да, оставам тук.

— Тогава ще се виждаме понякога. Ще спя в града, но ще се качвам тук за храна.

— И аз мислех така.

— Ясно. Имаш ли достатъчно цигари?

— Не.

— Ето — Лебентал извади две неотваряни пакетчета от джобовете си и даде по едно на Бергер и Бухер.

— Какво друго имаш? — попита Бухер.

— Консерви — Лебентал погледна часовника си. — Трябва да тръгвам.

Изпод леглото си той измъкна нов американски шлифер и го облече. Никой не каза нищо повече. И кола да имаше, не биха се учудили.

— Пазете адреса — каза той на Бухер. — Ще бъде жалко, ако не се видим вече.

— Няма да го загубим.

 

 

— Ние тръгваме заедно — каза Ахасфер. — Карел и аз.

— Останете още няколко седмици тук — рече Бергер. — Още не сте заякнали достатъчно.

— Искаме да заминем.

— Знаете ли за къде.

— Не.

— А защо тогава искате да заминете?

Ахасфер направи неопределено движение.

— Достатъчно дълго стояхме…

Той беше облечен в старомодна тъмносива дреха, палто с някаква наметка, която стигаше до лактите му. Лебентал вече въртеше търговия и му я беше набавил. Беше останала от един гимназиален учител, убит през време на последната бомбардировка. Карел беше облечен в комбинация от американски униформени дрехи.

— Карел трябва да замине — рече Ахасфер.

Приближи се Бухер. Заразглежда облеклото на Карел.

— Какво става с тебе?

— Американците го осиновиха. Полкът, който пръв мина оттук. Изпратили са джип да го вземе. Аз ще пътувам с него донякъде.

— И тебе ли осиновиха?

— Не. Аз само ще пътувам донякъде с тях.

— А после?

— А после? — Ахасфер гледаше надолу към долината. Палтото му се развяваше на вятъра. — В толкова много лагери имах познати…

Бергер го погледна. „Лебентал го е облякъл добре — помисли си той. — Прилича на поклонник. Ще ходи на поклонение от лагер в лагер, от гроб на гроб. Но кой затворник си беше позволил лукса да има гроб? Тогава какво ще търси той?“

— Знаеш ли — каза Ахасфер. — Понякога човек среща съвсем неочаквано хора и по пътя.

— Да, старче.

Те сподириха двамата с поглед.

— Странно как се разпръскваме — рече Бухер.

— И ти ли ще тръгваш скоро?

— Да. Ние обаче не искаме да изгубим връзка просто така.

— Няма — рече Бергер. — Няма.

— Бихме желали да се срещнем пак. След всичко това. Някога!

— Не!

Бухер вдигна очи.

— Не — повтори Бергер. — Ние не искаме да забравим. Но и не бива да правим култ от това. Иначе завинаги ще останем в сянката на тези проклети кули.

 

 

Малкият лагер беше пуст. Почистиха го, а жителите му се подслониха в трудовия лагер и в казармите на SS. Употребиха реки от вода, сапун и дезинфекционни препарати, но миризмата на смърт, мръсотия и нищета продължаваше все още да тегне над него.

В телените мрежи бяха прорязани отвори.

Бухер попита Рут:

— Мислиш ли, че няма да се умориш?

— Не.

— Тогава да вървим. Какъв ден е днес?

— Четвъртък.

— Четвъртък. Добре е, че дните отново имат имена. Тук имаха само числа. Седем за една седмица. Всичките еднакви.

От управата на лагера бяха получили документите си.

— Накъде ще вървим? — попита Рут.

— Нататък — Бухер посочи хълма, на който стоеше бялата къща. — Най-напред ще отидем там и ще я разгледаме отблизо. Тя ни донесе щастие.

— А после?

— После? Можем да се върнем. Тук ни хранят.

— Нека да не се връщаме. Никога вече.

Бухер погледна изненадано Рут.

— Добре. Почакай. Ще донеса нещата.

Те не бяха много, но имаха хляб за няколко дни и две кутии кондензирано мляко.

— Наистина ли тръгваме? — попита тя.

Той видя, че лицето й е напрегнато.

— Да, Рут — рече.

Сбогуваха се с Бергер и тръгнаха към вратата, прорязана в телената мрежа на Малкия лагер. Вече няколко пъти бяха излизали вън от лагера, макар че още никога не бяха се отдалечавали много — но винаги изпитваха едно и също вълнение от това, че изведнъж се оказваха от другата страна. Като че електрическият ток беше все още незримо там, заедно с картечниците, които държаха под прицел откритата ивица път. При първата стъпка извън телената мрежа ги побиваха тръпки. След това обаче пред тях светът се простираше безкраен.

Вървяха бавно един до друг. Беше мек, облачен ден. Години наред трябваше да пълзят, да тичат, да се промъкват — сега вървяха спокойно и изправени, и никаква катастрофа не последва. Никой не стреля по тях. Никой не изкрещя. Никой не посегна да ги удари.

— Непонятно е — рече Бухер. — Всеки път отново.

— Да. Едва ли не изпитваш страх.

— Не поглеждай назад. Искаше ли да се обърнеш?

— Да. Като че нещо те стиска за врата. Като че някой седи в главата ти и иска да я обърне назад.

— Нека най-после да забравим. Докато можем.

— Добре.

Продължиха нататък и пресякоха един път. Пред тях се простираше ливада, зелена и осеяна с жълтите цветове на иглика. Често я бяха виждали от лагера. За миг Бухер си спомни окаяните увяхнали иглики на Нойбауер при барака 22. Но прогони тази мисъл.

— Ела да минем през ливадата.

— Имаме ли право?

— Мисля, че имаме право на много неща. Нали искахме да не се страхуваме вече.

Под нозете и обущата си те усещаха тревата. И това бяха забравили. Познаваха само твърдия терен на плацовете.

— Да тръгнем вляво — рече Бухер.

Тръгнаха вляво. Пред тях се изпречи лешников храст. Те го заобиколиха, разгърнаха клоните му, докоснаха листата и пъпките. И това беше нещо ново.

— Ела, сега ще тръгнем вдясно — каза Бухер.

Тръгнаха вдясно. Бяха като деца, но това им достави голямо удоволствие. Можеха да правят, каквото си искат. Никой не им заповядваше. Никой не викаше и не стреляше. Бяха свободни.

— Като сън — каза Бухер. — Човек само се бои да не се събуди и да се озове пак в бараката сред мизерията.

— Тук въздухът е друг — Рут дишаше дълбоко. — Жив въздух. Не мъртъв.

Бухер я погледна внимателно. Лицето й беше леко поруменяло, а очите неочаквано бяха добили блясък.

— Да, въздухът е жив. Ухае, не вони.

Спряха се при тополите.

— Можем да седнем тук — каза той. — Никой няма да ни изпъди. Можем даже да танцуваме, ако искаме.

Те седнаха. Започнаха да наблюдават бръмбарчетата и пеперудите. В лагера бяха виждали само плъхове и синкави мухи. Слушаха шуртенето на потока под тополите. Той беше бистър и течеше бързо. В лагера бяха имали винаги твърде малко вода. Тук тя течеше и никой не я използуваше. С много неща човек трябваше да свиква отново.

Продължиха надолу по склона. Не бързаха и често си почиваха. После стигнаха до една падина и когато се обърнаха, лагерът беше изчезнал.

Дълго седяха и мълчаха. Нямаше го лагерът, нямаше го и разрушеният град. Виждаха само ливадата и зад нея кадифеното небе. Усещаха прохладния вятър по лицата си и им се струваше, че той духа чрез черните паяжини на миналото и ги отнася с меки ръце надалеч. „Може би всичко трябва да започне така — мислеше Бухер. — Съвсем отначало. Не с огорчението, спомените и омразата. С най-простото. С чувството, че живееш. И то не че въпреки всичко си жив, както в лагера. А просто — да живееш.“ Чувствуваше, че това не е бягство. Знаеше какво би искал от него 509: да бъде един от тези, които ще останат живи, несломени, за да свидетелствуват и да се борят. Внезапно обаче почувствува, че дългът към мъртвите няма да бъде непоносимо бреме, само ако това ясно, силно чувство за живот се появи и той успее да го задържи. То ще го подкрепя и ще удвоява силите му; да не забрави и при това да не бъде унищожен от спомена — така както Бергер беше споменал при сбогуването.

— Рут — каза той след някое време. — Когато човек започне от нищо, като нас, мисля, че пред него лежи още твърде много щастие.

 

 

Градината цъфтеше. Но когато приближиха бялата къща, видяха, че зад нея е паднала бомба. Тя беше разрушила цялата задна част; неповредена беше останала само фасадата. Даже покритата с резба входна врата си беше все още на мястото. Отвориха я, но тя водеше към куп развалини.

— Това никога не е било къща. През цялото време.

— Добре че не сме знаели за срутването й.

Разгледаха я. Бяха вярвали, че докато е непокътната, ще устоят и те. Бяха вярвали в една илюзия. В една развалина с фасада. В това имаше ирония и същевременно странна утеха. То им беше помогнало, а сега само това имаше значение.

Убити не намериха. Изглежда, къщата е била изоставена, преди да бъде разрушена. Настрани, под развалините, откриха тясна врата. Тя висеше накриво на резетата си, а зад нея имаше кухня.

Малкото помещение беше само отчасти пострадало. Кухненската печка беше незасегната. Имаше даже няколко тигана и тенджери. Кюнецът на печката можеше лесно да се закрепи и да се прокара през един счупен прозорец.

— Можем да я запалим — каза Бухер. — Отвън има достатъчно дърва за горене.

Той претърси развалините.

— Тук долу има дюшеци. За няколко часа можем да ги извадим. Да започнем веднага.

— Къщата не е наша.

— Тя е ничия. Бихме могли да останем в нея за няколко дни. Като начало.

 

 

Привечер те разполагаха с два дюшека в кухнята. Бяха намерили и напрашени с вар одеяла и един здрав стол. В чекмеджето на масата имаше вилици, лъжици и един нож. В печката гореше огън. Димът минаваше по кюнеца през прозореца навън. Бухер продължаваше да тършува из развалините.

Рут беше намерила парче огледало и го беше пъхнала незабелязано в джоба си. Сега се бе изправила до прозореца и се оглеждаше. Чу гласа на Бухер и отговори, но не можеше да откъсне очи от това, което виждаше: белите коси, хлътналите очи, страдалческата уста с големите пролуки между зъбите. Гледа дълго и безмилостно. После хвърли огледалото в огъня.

Бухер влезе. Беше намерил още една възглавница. През това време небето бе станало зелено, като ябълка в безкрайно тихата вечер. Те гледаха през счупения прозорец навън и изведнъж осъзнаха, че са сами. Не знаеха още какво означава това. Бяха живели винаги в лагери всред човешки маси, в препълнени бараки, даже препълнени нужници. Хубаво е да имаш другари; но често им бе дотежавало, че никога не могат да останат сами. Това беше валяк, който бе смазвал тяхното аз и го бе превръщал в някакво масово аз.

— Странно е изведнъж да останеш сам, Рут.

— Да. Като че сме последните хора.

— Не последните. Първите.

Наместиха един от дюшеците така, че да гледат през разтворената врата навън. Отвориха няколко консерви и ядоха; после седнаха един до друг на прага. От двете страни зад развалините проблясваше последната светлина.