Ерих Мария Ремарк
Искрица живот (19)

XIX

— Бруно — каза спокойно Зелма Нойбауер. — Не ставай глупак. Помисли, преди други да са започнали да мислят. Това е нашият шанс. Продай каквото можеш да продадеш. Местата, градината, къщата тук, всичко — със загуба или без загуба.

— А парите? Какво са парите? — Нойбауер тръскаше сърдито глава. — Ако твоите думи се оправдаят, какво ще струват тогава парите? Забрави ли инфлацията след Първата война? Един билион струваше една марка. Реални стойности — това беше и тогава единствено правилното!

— Реални стойности — да! Но реални стойности, които можеш да сложиш в джоба си.

Зелма Нойбауер стана и отиде до един скрин. Тя го отвори и отметна няколко комплекта бельо. После измъкна едно ковчеже и го отвори. В него имаше златни табакери, пудриери, няколко диамантени клипса, две рубинени брошки и няколко пръстена.

— Ето — каза тя. — Това съм купила през последните години, без ти да знаеш. С мои пари и с това, което съм спестила. Затова продадох и акциите си. Сега вече те не струват нищо. Фабриките са в развалини. А това тук е запазило цената си. Него човек може да вземе със себе си. Бих искала да имаме само такива неща.

— Да вземе със себе си! Да вземе със себе си! Говориш така, сякаш сме престъпници и ще трябва да бягаме!

Зелма заприбира нещата обратно. Лъсна една табакера до блясък с ръкава на роклята си.

— И на вас може да ви се случи това, което се случи на другите, когато вие дойдохте на власт, нали?

— Ако те чуят! — каза той разярен и безпомощен. — Иде ми да се обеся. Другите мъже имат жени, които ги разбират, които им служат за утеха, когато се върнат от работа, които ги разведряват, а ти! Само предизвикващ съдбата, само упреци и хленч! Цял ден, а също и нощем. Даже и тогава нямам спокойствие! Непрестанно: продавай и все не може да ти се угоди!

Зелма не го слушаше. Тя прибра кутията и постави пак бельото върху нея.

— Диаманти — рече тя. — Хубави прозрачни диаманти. Немонтирани. Само най-хубавите камъни. Един карат, два карата, три карата, и по шест или седем, ако намериш. Това е най-правилното. По-добро от всички твои бланковци, градини, дворни места и къщи. Твоят адвокат те измами. Сигурна съм, че е взел двоен процент. Диамантите можеш да скриеш. Можеш да ги зашиеш в дрехите си. Можеш да ги глътнеш. Твоите дворни места — не.

Нойбауер я гледаше втренчено.

— Как говориш само! Веднъж си истерична от страх поради няколкото бомби, а на другия ден говориш като евреин, който би могъл да ти пререже гърлото за пари.

Тя го измери с презрителен поглед. Гледаше ботушите, униформата, револвера, мустаците му.

— Евреите не режат гърла. Евреите се грижат за семействата си. По-добре от мнозина германски свръхчовеци! Евреите знаят какво се прави в опасни времена.

— Така ли? А какво знаеха те? Ако са знаели нещо, не биха останали тук и ние нямаше да се докопаме до повечето от тях.

— Те не допускаха, че вие ще направите с тях това, което направихте. — Зелма Нойбауер овлажни слепоочията си с одеколон. — И не забравяй, че от 1931 година насам парите в Германия са блокирани. Откакто Дармщатската национална банка изпадна в затруднение. Поради това много от тях не можаха да избягат. Тогава ги докопахте вие. Добре. Точно по същия начин искаш да останеш сега и ти тук. И тъкмо по този начин ще ви докопат и вас.

Нойбауер се огледа припряно.

— Внимавай! Проклятие! Къде е момичето? Ако те чуят, загубени сме. Народният съд не знае милост! Един донос е достатъчен.

— Момичето има свободен ден. И защо да не могат да направят с вас същото, което вие направихте с другите?

— Кой? Евреите ли? — Нойбауер се засмя. Спомни си Бланк. Представи си как Бланк би измъчвал Вебер. — Те биха се радвали, ако ги оставят на спокойствие.

— Не евреите. Американците и англичаните.

Нойбауер се засмя пак.

— Те? Те още по-малко! Това тях не ги засяга, за вътрешнополитически неща като нашите лагери те изобщо не мислят. С тях имаме чисто външнополитически, военен спор. Не разбираш ли?

— Не.

— Те са демократи. Ако спечелят войната, което е все още под въпрос, ще се отнесат с нас коректно. По военному. Коректно. Тогава ние ще сме претърпели почтено поражение. Другояче не могат да постъпят. Това е техният мироглед! С русите би било съвсем иначе. Но те са на изток.

— Ти ще видиш. Само остани тук.

— Да, ще видя. И ще остана. Би ли ми казала къде въобще бихме могли да отидем, ако поискаме да заминем?

— Още преди години можехме да отидем с диамантите в Швейцария.

— Можехме — удари Нойбауер по масата. Биреното шише пред него се залюля. — Можехме! Можехме! Все същото! Но как? Бихме ли могли да прехвръкнем през границата с откраднат самолет? Говориш глупости.

— Не с откраднат самолет. Но бихме могли да направим няколко пътувания през време на отпуската. Да вземем със себе си пари и скъпоценности. Две, три, четири пътувания. Всеки път да оставяме по нещо. Зная хора, които са направили така…

Нойбауер отиде до вратата. Отвори я и пак я затвори. После се върна.

— Знаеш ли какво е това, което говориш? Чисто предателство! Веднага ще бъдеш разстреляна, ако някой узнае дори и една дума от това.

Зелма го изгледа. Очите й блестяха.

— Е, и? Все още можеш да докажеш какъв герой си. Би се отървал от една опасна жена. Може би ще ти бъде съвсем по вкуса…

Нойбауер не издържа погледа й. Обърна се и почна да крачи нагоре-надолу из стаята. Не знаеше дали не е чула нещо за вдовицата, която от време на време го посещаваше.

— Зелма — каза той най-после с променен глас. — За какво е всичко това? Ние трябва да сме единни! Нека бъдем разумни. Сега не можем да направим нищо друго, освен да търпим. Не мога да избягам. Изпълнявам заповеди, а и къде да бягам? При русите? Не! Да се скрия някъде в неокупирана Германия? Там гестапо ще ме намери бързо, а ти знаеш какво значи това. На другата страна, при американците и англичаните? Също не. Затова по-добре е да ги чакам тук, иначе ще изглежда, че съм имал нечиста съвест. Мислил съм за всичко, повярвай ми. Трябва да търпим, не остава нищо друго.

— Да.

Нойбауер я погледна изненадано.

— Нали така? Разбра ли най-сетне? Убедих ли те?

— Да.

Той погледна Зелма внимателно, не му се вярваше в една така лека победа. Но тя изведнъж се беше отказала от борбата. Бузите й бяха съвсем отпуснати. „Убедил ме — мислеше си тя. — Доказателства! Каквото докажат, в това вярват, като че животът се състои от доказателства. Не можеш да се оправиш с тях. Глинени богове. Вярват само в себе си.“ Тя гледа дълго мъжа си. В погледа й имаше странна смесица от съчувствие, презрение и някаква далечна нежност. Нойбауер започна да се чувствува неудобно.

— Зелма — започна той.

Тя го прекъсна.

— Бруно, само за още едно нещо те моля…

— Какво? — попита той недоверчиво.

— Накарай да припишат къщата и местата на Фрая. Иди веднага при адвоката. Само това, нищо повече.

— Защо?

— Не завинаги. Временно. Ако всичко свърши добре, те могат да ти бъдат прехвърлени обратно. Можеш да имаш доверие в дъщеря си.

— Да, да, но впечатлението! Адвокатът…

— Плюй на впечатленията! Когато взехте властта, Фрая беше още дете. Не могат да я обвинят в нищо.

— Какво значи това? Смяташ ли, че мен могат да ме обвинят?

Зелма замълча. Тя пак гледаше Нойбауер със странния си поглед.

— Ние сме войници — рече той. — Действуваме по заповед. А заповедта си е заповед, това знае всеки. — Той се протегна. — Фюрерът заповядва, ние се подчиняваме. Фюрерът поема цялата отговорност за това, което нарежда. Доста пъти го е заявявал. Това е достатъчно за всеки патриот. Или не?

— Да — каза Зелма примирено. — Но върви при адвоката. Накарай го да прехвърли имота на Фрая.

— Добре. Може да поговоря с него. — Нойбауер и не мислеше да го направи. От страх жена му беше в истерия. Той я потупа по гърба. — Остави ме да действувам. Досега винаги съм успявал.

Той излезе. Зелма Нойбауер отиде до прозореца. Видя го как се качва в колата. „Доказателства! Заповеди! — мислеше тя. — За тях това оправдава всичко. Чудесно, докато имаха успех. Нима тя също не беше вървяла в крак с тях?“ Погледна венчалния си пръстен. Двадесет и четири години го носеше вече. Два пъти трябваше да бъде разширяван. Тогава, когато го получи, тя беше съвсем друг човек. По онова време един евреин също искаше да се ожени за нея. Един дребен, работлив човек, който шушнеше и не викаше. Казваше се Йозеф Борнфелдер. През 1928 година замина за Америка. Умен човек. Навреме. После тя още веднъж бе чула нещо за него, чрез една позната, на която бе писал, че се е наредил много добре. Тя въртеше венчалния си пръстен несъзнателно. „Америка — мислеше си тя. — Там никога няма да има инфлация. Те са богати.“

 

 

509 се ослуша. Той познаваше гласа. Внимателно приклекна зад натрупаните мъртъвци и се ослуша.

Той знаеше, че Левински бе пожелал да доведе за тази нощ някого от трудовия лагер, за да го укрият за няколко дни, верен на старото правило обаче да се познават само връзките, Левински не беше открил самоличността на този човек.

Мъжът говореше тихо, но много ясно.

— Ние имаме нужда от всеки човек, който е с нас — каза той. — Когато националсоциализмът падне, за първи път няма да има организирана партия, която да поеме политическото ръководство. През дванадесетте изминали години всички бяха разпръснати и унищожени. Останките от тях са минали в нелегалност. Ние не знаем какво е останало от тях. Ще трябват решителни хора за изграждане на нова организация. В хаоса на поражението ще остане непокътната само една-единствена партия: националсоциалистическата. Нямам пред вид приспособленците, които отиват след всяка партия — имам пред вид ядрото. То ще мине организирано в нелегалност и ще чака да се появи отново. Срещу това ние ще трябва да се борим и ще имаме нужда от хора.

„Това е Вернер — мислеше 509, — той трябва да е, но нали е мъртъв.“ Той не виждаше нищо; нощта беше безлунна и мъглива.

— Масите навън са до голяма степен деморализирани — говореше човекът. — Дванадесетте години терор, доноси и страх успяха да доведат до това; към него се прибавя сега и загубената война. Чрез подмолен терор и саботаж нацистите биха могли да ги държат още години в страх. Ние трябва да ги спечелим отново — заблудените, изплашените. Смешно е, но враждебността към нацизма се е запазила в лагерите по-добре, отколкото където и да е навън. Затвориха ни заедно, вън групите бяха разпръснати. Запазването на връзките вън беше трудно, тук беше лесно. Всеки трябваше да издържи сам; тук единият даваше сила на другия, резултат, който нацистите не предвидиха. — Мъжът се разсмя. Това бе къс, безрадостен смях.

— Като оставим настрана онези, които са били избити — каза Бергер, — и онези, които измряха.

— Като изключим тях, разбира се. Но ние запазихме някои хора. Всеки един от тях струва колкото сто други.

„Трябва да е Вернер“ — мислеше си 509; сега можа да види в тъмнината силуета на една аскетична глава. „Той пак анализира. Организира. Държи речи. Останал си е фанатикът и теоретикът на своята партия.“

— Лагерите трябва да станат ядра на възстановяването — говореше тихият ясен глас. — Три точки са най-важни засега. Първата е: пасивна и в краен случай активна съпротива срещу есесовците, докато са в лагера; втората: предотвратяване на паниката и изстъпленията при завземането на лагера. Ние трябва да покажем, че сме дисциплинирани и че не се оставяме да ни овладее чувството за мъст. За това редовни съдилища по-късно…

Мъжът млъкна. 509 се изправи и се приближи към групата. Бяха Левински, Голдщайн, Бергер и непознатият.

— Вернер — рече 509.

— Кой си ти? — Човекът се взря в тъмнината. Той се изправи и се приближи.

— Мислех, че си мъртъв — каза 509.

Вернер се вгледа отблизо в лицето му.

— Колер — рече 509.

— Колер! Ти жив ли си още? Аз мислех, че си отдавна умрял.

— Умрял съм — официално.

— Това е 509 — каза Левински.

— Ти си значи 509. Това опростява нещата. И аз съм официално умрял.

Двамата се гледаха в тъмнината. Това не ставаше за пръв път. Често хората срещаха в лагера някого, когото са смятали за мъртъв. Но 509 и Вернер се познаваха още преди лагера. Те бяха приятели; после политическите им възгледи ги бяха отблъснали постепенно един от друг.

— Ще останеш ли сега тук? — попита 509.

— Да. За няколко дена.

— Сега есесовците прочистват последните букви от азбуката — каза Левински. — Заловиха Фогел. Налетял на някакъв, който го познавал. Един проклет унтер-шарфюрер.

— Аз няма да ви бъда в тежест — заяви Вернер. — Сам ще се погрижа за прехраната си.

— Ясно — каза 509 с едва забележима ирония. — От тебе не съм и очаквал нещо друго.

— Утре Мюнцер ще достави хляб. Лебентал ще може да го вземе от него. Ще прати повече, отколкото ми трябва. Ще има малко и за вашата група.

— Знам — отвърна 509. — Знам, Вернер, че ти не приемаш нищо даром. Ще останеш ли в двадесет и втора? Ние можем да те настаним и в двадесета.

— Мога да остана и в двадесет и втора. Сега вече и ти. Нали Хандке не съществува.

Никой от другите не усети, че между двамата се води нещо като словесен дуел. „Какви деца сме — мислеше 509. — Преди цяла вечност бяхме политически противници и все още никой не иска да остане длъжен на другия. Чувствувам някакво идиотско задоволство, че Вернер търси закрила при нас, а той ми загатва, че без неговата група щях да съм може би унищожен от Хандке.“

— Аз чух думите ти преди малко — рече той. — Така е. Какво можем да направим ние?

 

 

Те останаха навън. Вернер, Левински и Голдщайн спяха в бараката. Лебентал трябваше да ги събуди след два часа. Тогава щяха да направят смяна. Нощта беше станала задушна. Въпреки това Бергер беше с топлата хусарска куртка; 509 беше настоял.

— Що за човек е новият? — попита Бухер. — Важна клечка?

— Беше, преди идването на нацистите. Не много голяма. Средна. Провинциална. Бива го. Комунист, фанатик без частен живот и без чувство за хумор. Сега е един от нелегалните водачи в лагера.

— Откъде го познаваш?

509 се замисли.

— Преди 1933 година бях редактор в един вестник. Спорехме често. Често нападах партията му. Неговата партия и нацистката. Бяхме против двете.

— А за кого бяхте?

— За нещо, което сега звучи надуто и смешно. За човещина, толерантност и за правото на индивида да има собствено мнение. Смешно, нали?

— Не — рече Ахасфер и се закашля. — А как иначе?

— Отмъщение — каза изведнъж Майерхоф. — Има и отмъщение! Отмъщение за това тук! Отмъщение за всеки убит! Отмъщение за всичко, което е сторено. Око за око — зъб за зъб!

Всички погледнаха изненадани. Лицето на Майерхоф беше разкривено. Той беше свил юмруци и удряше по земята при всяко изговаряне на думата отмъщение.

— Какво става с тебе? — попита Зулцбахер.

— Какво става с вас? — отвърна Майерхоф.

— Той е полудял — каза Лебентал. — Оздравя и от това стана смахнат. Шест години беше страхливо, слабо човече, което не се осмеляваше да си отвори човката, после по чудо се спаси от комина и сега е Самсон Майерхоф.

— Аз не искам отмъщение — шепнеше Розен. — Искам само да изляза оттук!

— Какво? И SS да се отърве без разчистване на сметките?

— Все ми е едно! Искам само да изляза оттук! — Розен стискаше отчаяно ръце и шепнеше така напрегнато, като че всичко зависеше от това: „Не искам нищо друго освен да изляза навън! Вън оттук!“

Майерхоф го гледаше втренчено.

— Знаеш ли какво си ти? Ти си…!

— Спокойно, Майерхоф! — Бергер седна. — Ние не искаме да знаем какво сме. Всички вече не сме това, което сме били, нито това, което бихме желали да бъдем. Какво сме в действителност, ще се види по-късно. Кой знае това сега? Сега можем само да чакаме и да се надяваме, и ако щеш, да се молим.

Той се загърна в хусарската си куртка и легна пак.

— Отмъщение — каза Ахасфер след някое време замислен. — Ще трябва много да отмъщаваш. Отмъщението влече ново отмъщение след себе си — каква полза тогава?

Хоризонтът пламна.

— Какво беше това? — запита Бухер.

Отговори някакво тихо боботене.

— Не е бомбардировка — заяви Зулцбахер. — Пак буря. Топло е, затова.

— Ако вали, ще събудим ония от трудовия лагер — рече Лебентал. — Тогава те ще легнат тук, вън. — По-яки са от нас. — Той се обърна към 509: — Приятелят ти, важната клечка, също.

Пак присветна.

— Някой от ония вътре чувал ли е нещо за някакъв транспорт? — запита Зулцбахер.

— Само слухове. Според последния трябвало да се отберат хиляда души.

— О, боже! — бледното лице на Розен се мярна в тъмнината. — Разбира се, те ще вземат нас. Най-слабите. За да се отърват от нас.

Той погледна 509. Всички се сетиха за последния транспорт, който бяха видели.

— Това е слух — каза 509. — Сега всеки ден чуваме безброй лъжливи слухове. Нека бъдем спокойни, докато дойде заповед. Тогава все ще има време да се види какво биха могли да направят за нас Левински, Вернер и ония от канцеларията. Или ние тук.

Розен потръпна.

— Как измъкнаха тогава онези за краката изпод леглата…

Лебентал го погледна с презрение.

— Не си ли видял в живота си нещо повече от това?

— Да…

— Веднъж бях в една голяма скотобойна — каза Ахасфер. — Бях отишъл за ритуалното клане. В Чикаго. Понякога животните знаеха какво ще се случи. Те подушваха кръвта. И бягаха по същия начин, както ония тогава. Къде да е. В ъглите. И ги изтегляха също за краката навън.

— Ти си бил в Чикаго? — попита Лебентал.

— Да…

— В Америка? И си се върнал?

— Това беше преди двадесет и пет години.

— Ти си се върнал? — Лебентал гледаше втренчено Ахасфер. — Чували ли сте някога такова нещо?

— Домъчня ми за родината. За Полша.

— Знаеш ли… — Лебентал млъкна. Това беше премного за него.