Ерих Мария Ремарк
Искрица живот (22)

XXII

— Какво — запита недоверчиво Бергер. — Никаква вечеря?

— Нищо.

— Никаква супа?

— Никаква супа и никакъв хляб. Изрична заповед на Вебер.

— А другите? Трудовият лагер?

— Също. Никаква вечеря за целия лагер.

Бергер се обърна.

— Какво ли значи това? Получихме бельо, но никаква храна?

— Получихме и иглика. — 509 показа две мизерни ивици от двете страни на вратата. Там имаше няколко полуувехнали стръкчета. Неколцина затворници ги бяха пресадили от градината по обед.

— Може би се ядат.

— По-добре не опитвай. Ако изчезнат, цяла седмица няма да получиш нищо за ядене.

— А защо? — каза Бергер. — След всичките тези превземки на Нойбауер мислех, че ще получим даже и картофи в супата.

Приближи се Лебентал.

— Това е работа на Вебер. Не на Нойбауер. Вебер го е яд на Нойбауер. Смята, че иска да си подсигури гърба. Може и така да е. Затова Вебер се опълчва срещу него, щом може. Разбрах го от канцеларията. Левински, Вернер и другите оттатък твърдят същото. От това страдаме ние.

— Мнозина ще измрат.

Те гледаха червеното небе.

— Вебер казал в канцеларията, че никой не трябва да си въобразява каквото и да било, той щял да се погрижи да ни държат строго. — Лебентал извади челюстта от устата си, огледа я бегло и пак я постави.

Откъм бараката се чу писклив вик. Новината се беше разнесла. Скелетите се олюляваха през вратата и проверяваха съдовете — дали не миришат на храна, а другите да са ги измили. Съдовете бяха чисти и сухи. Хленчът се усили. Мнозина се отпущаха просто на пода и барабаняха с мършавите си юмруци по мръсната земя. Повечето обаче се промъкваха назад и лягаха неподвижно с отворена уста и изблещени очи. Откъм вратата долитаха тихите гласове на ония, които не можеха вече да станат. Това бяха не членоразделни викове, а някакъв тих хорал на отчаянието, монотонна песен, в която нямаше вече нито думи, нито жалби, нито даже проклятие. Тя беше над всички тези неща, беше последният остатък гаснещ живот, който бръмчеше и жужеше, хриптеше и дращеше, като че бараките бяха огромни сандъци с умиращи насекоми.

В седем часа лагерната музика започна да свири. Тя беше извън Малкия лагер, но толкова близо, че можеше да се чува добре. Нареждането на Нойбауер беше изпълнено стриктно. Както винаги, най-напред засвириха любимия валс на коменданта: „Рози от юг“.

 

 

— Нека се нахраним поне с надежда, щом нямаме нищо друго — рече 509. — Нека се нахраним с всичката надежда, която съществува. Нека ядем оръдейния огън! Трябва да преживеем. И ще преживеем!

Седяха в малка група близо до бараката. Беше хладна, мъглива нощ. Не зъзнеха прекалено много. Още през първите часове бяха умрели вече двадесет и осем души; ветераните бяха съблекли дрехите, които можеха да послужат, и ги бяха навлекли, за да не мръзнат и да не се разболеят. Не искаха да останат вътре в бараката. Там пъшкаше, стенеше и мляскаше смъртта. Бяха оставени три дни без хляб, а днес даже и без супа. По всички легла се бореха, предаваха се и умираха. Те не искаха да бъдат вътре. Не искаха да спят между тях. Умирането беше заразително и им се струваше, че ще бъдат безсилни срещу него насън. Затова седяха навън, облекли дрехите на мъртвите, и гледаха към хоризонта, откъдето трябваше да дойде свободата.

— Само тази нощ — рече 509. — Само тази нощ, повярвайте ми. Нойбауер ще научи утре и ще отмени разпореждането. Те вече не са единни. Това е началото на края. Ние издържахме толкова много. Още само тази нощ!

Никой не отговори. Седяха сгушени един до друг, като група животни през зимата. Не само топлина си предаваха, умножаваха своята смелост за живот. А това беше по-важно от топлината.

— Я да говорим за нещо друго — каза Бергер. — Но за нещо, което няма нищо общо с това тук. — Той се обърна към Зулцбахер, който седеше до него. — Ти какво ще правиш, когато излезеш оттук?

— Аз? — Зулцбахер се поколеба. — По-добре да не говорим предварително. Носи нещастие.

— Вече не носи нещастие — отвърна живо 509. — Не говорехме за тези неща през всичките тези години, защото това би ни разяло. Но сега трябва да говорим. В такава нощ! Че кога друг път? Нека се нахраним с надеждата, която имаме. Какво смяташ да направиш, когато излезеш оттук, Зулцбахер?

— Не зная къде е жена ми. Беше в Дюселдорф. А Дюселдорф е разрушен.

— Ако е в Дюселдорф, тя е на сигурно място. Дюселдорф е завзет от англичаните. Радиото призна това отдавна.

— Или пък е мъртва — рече Зулцбахер.

— Трябва да сме готови и на това. Какво знаем за онези, които са навън?

— И тия навън за нас? — рече Бухер.

509 го погледна. Все още не му беше казал за смъртта на баща му и как беше умрял… Ще има време, когато излезе на свобода. Тогава по-лесно ще го понесе. Той беше млад и единствен имаше някого, с когото щеше да излезе. Сега беше още твърде рано да го научи.

— Какво ли ще стане, когато излезем — каза Майерхоф. — Аз съм в лагера от шест години.

— Аз от дванадесет — рече Бергер.

— Толкова дълго? Политически ли беше?

— Не. Само че от 1928 до 1932 лекувах един нацист, който по-късно стана групенфюрер. По-право не аз, той идваше в моя кабинет, а там го лекуваше един мой приятел, специалист. Нацистът идваше при мен, защото живеехме в една къща. Това беше по-удобно за него.

— И за това нареди да те арестуват?

— Да. Беше болен от сифилис.

— А специалистът?

— Нареди да го застрелят. Аз успях да го убедя, че не съм знаел от какво боледува и че съм мислел за някакво възпаление, останало от последната война. Въпреки това, за всеки случай накара да ме арестуват.

— Какво ще направиш, ако е още жив, когато излезеш?

Бергер се замисли.

— Не знам.

— Аз бих го пребил — заяви Майерхоф.

— Та да отидеш отново в затвора, нали? — каза Лебентал. — За убийство. Още десет-двадесет години.

— Какво възнамеряваш да правиш, Лео, когато излезеш? — запита 509.

— Ще отворя магазин за палта. Добра, полуготова конфекция.

— Палта? През лятото? Идва лято, Лео!

— Има летни палта. Мога да доставя и костюми. И мушами, естествено.

— Лео — рече 509. — Защо не искаш да останеш в бранша на хранителните продукти. Те се харчат повече от палтата и ти беше тук просто великолепен в него.

— Мислиш ли? — Лебентал беше явно поласкан.

— Безусловно!

— Може би си прав. Ще размисля. Американски хранителни продукти например. Ще върви много добре. Спомняте ли си за американската сланина след последната война? Тя беше дебела, бяла и крехка като масапан^[1], с розови…

— Млъкни, Лео! Луд ли си?

— Не, сетих се само. Дали и сега ще изпратят? Поне за нас.

— Мирувай, Лео!

— Какво ще правиш, Бергер? — попита Розен.

Бергер избърса възпалените си очи.

— Ще отида при някой аптекар да уча занаят. Ще се опитам да стана нещо подобно. Да оперирам… с такива ръце? След толкова време? — той сви ръцете си в юмрук под сакото, което беше наметнал. — Невъзможно. Ще стана аптекар. А ти?

— Жена ми се разведе с мене, защото съм евреин. Не зная вече нищо за нея.

— Да не би да тръгнеш да я търсиш? — запита Майерхоф.

Розен се колебаеше.

— Може да го е сторила под натиск. Какво друго да направи? Аз сам я посъветвах.

— През това време тя може да е погрозняла и да не представлява вече проблем за тебе — каза Лебентал. — Може би ще се радваш, че си се отървал от нея.

— И ние не сме станали по-млади.

— Не. Девет години. — Зулцбахер се закашля. — Какво ли е да видиш някого отново след толкова време?

— Радвай се, че имаш кого да видиш отново.

— След толкова дълго време — повтори Зулцбахер. — Кой ще ни познае?

 

 

Сред провлечените стъпки на мюсюлманите те доловиха отмерено ходене.

— Внимание — пошепна Бергер. — Бъди предпазлив, 509.

— Това е Левински — рече Бухер. Той можеше да разпознава хората по походката.

Левински се приближи.

— Какво правите? Днес сме без храна. Имаме една връзка в кухнята. Той успя да открадне хляб и картофи. Готвили са само за тузовете. Оттам не можахме да отмъкнем нищо. Ето малко хляб. И няколко сурови моркова. Малко е, но и ние не получихме повече.

— Бергер — рече 509, — разпредели го.

Всеки получи по филийка хляб и по един морков.

— Яжте полека. Дъвчете, докато се стопи. — Бергер им раздаде най-напред морковите, после, няколко минути по-късно, хляба.

— Когато яде тайно, човек се чувствува като престъпник — каза Розен.

— Тогава не яж — възрази лаконично Левински. — Дърдорко такъв.

Левински беше прав. Розен го знаеше. Искаше да каже, че тази мисъл му е дошла чак сега, през тази странна нощ, когато говорят за бъдещето, за да превъзмогнат глада. И че всичко това има връзка с бъдещето, но се отказа. Беше много сложно. Пък и не беше важно.

— Почват да се нагаждат — каза Левински дрезгаво и запъхтяно. — Зелените също. И искат да действуват с нас. Ние ги допущаме. Капоси, блокови старши, старши по стая. По-късно ще ги сортираме. Двама есесовци също. И болничният лекар.

— Тази свиня — рече Бухер.

— Знаем го що за човек е. Но сега имаме нужда от него. Чрез него получаваме сведения. Тази вечер дошла заповед за заминаване.

— Какво? — запитаха Бергер и 509 заедно.

— Заминаване. Две хиляди души трябва да бъдат откарани.

— Искат да закрият лагера?

— Засега искат две хиляди души.

— Заминаването. От него се страхуваме — каза Бергер.

— Бъдете спокойни. Писарят с червените коси ще внимава. Когато правят списъка, вие няма да бъдете включени. Сега навсякъде има наши. Освен това казват, че Нойбауер се колебаел. Той още не е предал заповедта по-нататък.

— Няма да действуват по списък — рече Розен. — Ще ни подберат, както правеха при нас, ако не могат да ни хванат по друг начин. Списък ще направят после.

— Не се вълнувайте. Не сме стигнали дотам. Всеки нов час може да промени всичко.

— Той казва „не се вълнувайте“ — трепереше Розен.

— В краен случай ще ви скрием в болницата. Сега лекарят ще си затвори очите. Ние сме скрили там вече голям брой застрашени хора.

— Споменаха ли, че ще отвеждат и жени? — запита Бухер.

— Не. Едва ли. И без това са останали съвсем малко.

 

 

Левински стана.

— Ела с мен — каза той на Бергер. — Исках да те отведа. За това съм дошъл.

— Къде?

— В болницата. Ще те скрием за няколко дни. Имаме една стая до тифозното отделение, никой нацист не смее да припари там. Всичко е уредено.

— А защо? — попита 509.

— Групата от крематориума. Унищожават я утре. Така се говори. Никой не знае дали и той не е включен. Аз мисля, че ще го направят. — Той се обърна към Бергер. — Ти си видял долу твърде много неща. За всеки случай, ела с мен. Преоблечи се. Облечи дрехите на някой умрял. Ти вземи неговите.

— Върви — каза 509.

— А блоковият старши? Може ли да уредите това?

— Да — рече изненадващо Ахасфер. — Той ще мълчи. Можем да уредим нещата с него.

— Добре. Червенокосият писар е осведомен. Драйер в крематориума трепери от страх за кожата си. Няма да те търси между умрелите — Левински си пое шумно въздух през носа. — Пък и мъртвите са много. През целия път до тук се препъвах в тях. Ще им трябват сигурно четири-пет дни, за да изгорят всички. Междувременно ще има нови. Бъркотията навсякъде е толкова голяма, че никой вече не знае нищо. Най-важното е да не те намерят. — Усмивка проблесна на лицето му. — В такива времена това е винаги най-важното. Да бъдеш далеч от изстрелите.

— Бързо — каза 509. — Да потърсим мъртвец, който не е татуиран.

Светлината беше много слаба. Мъждеещата, неспокойна червенина на запад не можеше да им помогне. Трябваше да се навеждат ниско над ръцете на мъртвите, за да установят дали номерата са татуирани върху кожата. Намериха един, който беше висок приблизително колкото Бергер, и му съблякоха дрехите.

— Бързо, Ефраим!

Те седяха от онази страна на бараката, която не се виждаше от караула.

— Преоблечи се бързо тук — прошепна Левински. — Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре. Дай куртката и панталона си!

Бергер се съблече. На фона на небето изглеждаше като призрачен силует на Арлекин. При неочакваното раздаване на бельо му бяха подхвърлили едни женски гащи, които му стигаха до средата на прасците. Освен тях носеше една дълбоко деколтирана риза без ръкави.

— Рапортувайте утре заран, че е умрял.

— Да, блокфюрерът не го познава. С блоковия старши ще се погодим.

Левински се ухили бегло.

— Вие се развивате много добре. Ела, Бергер.

 

 

— Значи, все пак транспорт! — Розен се загледа след Бергер. — Зулцбахер беше прав. Не трябваше да говорим за бъдещето. Това носи нещастие.

— Глупости! Получихме нещо за ядене. Бергер е спасен. Не е сигурно дали Нойбауер ще предаде заповедта по-нататък. Това ли е твоето нещастие? Или искаш да имаш гаранции за години напред?

— Ще се върне ли Бергер? — запита някой зад 509.

— Той е спасен — рече горчиво Розен. — Той няма да влезе в транспорта.

— Млък! — отвърна троснато 509. После се обърна. Зад него стоеше Карел. — Разбира се, че ще се върне, Карел — рече той. — Защо не остана в бараката?

Карел вдигна глава.

— Мина ми през ума, че може да имате парченце кожа за дъвчене.

— Ето ти нещо по-добро — рече Ахасфер и му даде сносно парче хляб заедно с моркова. Беше ги запазил за него.

Карел започна да яде много бавно. След малко забеляза погледите на другите. Стана и се отстрани. Когато се върна, не дъвчеше вече.

— Десет минути — каза Лебентал и погледна никеловия си часовник. — Добро постижение, Карел, аз не бих успял. При мене трая десет секунди.

— Не можем ли да заменим часовника за храна, Лео? — запита 509.

— Тази нощ не можем да направим никаква замяна. Даже и за злато.

— Може да ядем черен дроб — каза Карел.

— Какво?

Черен дроб. Пресен черен дроб. Ако го изрежем веднага, ще може да се яде.

— Откъде да го изрежем?

— От умрелите.

— Откъде си го научил, Карел? — запита Ахасфер след малко.

— От Блажек.

— От кой Блажек?

— От Блажек в Брюнския лагер. Той казваше, че било по-добре, отколкото да умреш самият ти. Мъртвите били мъртви и щели да бъдат и без това изгорени. Той ме научи на много неща. Показа ми как да се преструвам на умрял и как да бягам, ако стрелят по мене: на зигзаг, неравномерно, ту изправен, ту наведен. Също как да си запазиш въздух за дишане в масов гроб и как да се измъкнеш от него през нощта. Блажек знаеше много неща.

— И ти знаеш достатъчно, Карел.

— Естествено, иначе нямаше да съм още тука.

— Точно така, но нека сега да помислим за нещо друго — рече 509.

— Трябва да облечем мъртвия с нещата на Бергер.

Това беше лесно. Мъртвият не беше още вкочанен.

Те поставиха няколко други трупа върху него. После седнаха пак. Ахасфер мърмореше едва чуто.

— Много трябва да се молиш тази нощ, старче — рече мрачно Бухер.

Ахасфер вдигна поглед. Вслуша се за миг в далечния тътен.

— Когато пребиха първия евреин, без да бъде изправен пред съда убиецът, те нарушиха закона на живота — каза той бавно. — Те се смееха. Казваха: какво са неколцина евреи в сравнение с грандиозната Германия? И отвръщаха поглед. Затова сега ще бъдат наказани от бога. Животът си е живот. Дори и най-жалкият.

Той започна отново да мърмори. Другите мълчаха. Стана по-хладно. Примъкнаха се плътно един до друг.

 

 

Шарфюрерът Бройер се събуди. В полусън запали лампата до леглото си. В същия миг две зелени светлини блеснаха на масата му. Това бяха две малки електрически крушки, поставени майсторски в очните кухини на един череп. Ако беше превъртял ключа още веднъж, всички други лампи щяха да загаснат — само черепът щеше да свети в тъмнината. Получаваше се интересен ефект. Бройер му се радваше много.

На масата имаше чиния с трохи от торта и една празна кафяна чаша. До тях се търкаляха няколко книги, приключенски романи от Карл Май. Литературното образование на Бройер се изчерпваше с тях и с едно мръсно апокрифно издание за любовните приключения на една танцьорка. Стана с прозявка. Имаше лош вкус в устата. Ослуша се за миг. Килиите в бункера немееха. Никой не смееше да хленчи, Бройер беше дисциплинирал обитателите.

Той бръкна под леглото, измъкна шише коняк и взе една винена чаша от масата. Напълни я и я изпи. После пак се ослуша. Прозорецът беше затворен, въпреки това му се стори, че чува грохота на оръдията. Наля си още една чаша и я изпи. След това стана и си погледна часовника. Беше два и половина.

Обу ботушите си върху пижамата. Бяха необходими, обичаше да рита хората в корема. Без ботуши ритникът не вършеше работа. Пижамата беше практична; в бункера беше много горещо. Бройер разполагаше с достатъчно въглища. Крематориумът ги привършваше вече, но Бройер се беше запасил своевременно за своите цели.

Мина бавно по коридора. Всяка килия имаше прозорче, през което можеше да се надникне. Бройер не се нуждаеше от това. Той познаваше менажерията си и се гордееше, че й казва така. Понякога пък я наричаше цирк; тогава държеше камшика като звероукротител.

Обхождаше килиите, както познавачът на вина своя зимник.

И както познавачът избира най-старото вино, така и Бройер реши днес да започне със своя най-стар гост. Това беше Любе в килия седем. Отвори я.

В килията беше тясно и непоносимо горещо. В нея имаше много голям радиатор от централното отопление и той беше пуснат докрай. На тръбите беше завързан за ръцете и краката някакъв човек. Той висеше в безсъзнание малко над пода. Бройер го погледна за миг, после донесе една лейка с вода от коридора и го поля като увяхнало цвете. Водата съскаше по тръбите на централното отопление и се изпаряваше. Изгорените ръце се отпуснаха. Той изля остатъка от лейката върху проснатата на пода фигура. Образува се локва. Бройер излезе, за да напълни лейката още веднъж. Вън се спря. Две килии по-нататък някой простена. Той остави лейката, отвори вратата на килията и бавно влезе. Чу как мърмори някой, после се разнесоха тъпи удари от ритници, след това шум на падащи неща, звънтене, удари, влачене и изведнъж пронизителни писъци, които бавно преминаваха в хриптене. Още няколко тъпи удара и Бройер се появи отново. Десният му ботуш беше мокър. Той напълни лейката и бавно се върна назад към килия седем.

— Виж ти! — каза той. — Събудил се!

Любе лежеше проснат на пода с лице надолу. Опитваше се да събере с две ръце водата и да я изближе. Движеше се несръчно, като полумъртва жаба. Изведнъж видя пълната лейка. Със слабо стенание той се надигна, преобърна се и посегна. Бройер стъпи на ръцете му. Любе не можеше да ги измъкне изпод ботушите. Той протягаше, колкото можеше, врат към лейката, устните му потръпваха, главата му трепереше и той стенеше с голямо усилие.

Бройер го наблюдаваше с очи на специалист. Видя, че Любе е почти свършил.

— Е, пий тогава! — изръмжа той. — Изпий прощалния си обед. Ухили се на шегата си и дръпна ботуш от ръцете му. Любе се нахвърли върху лейката така устремено, че тя се люшна. Не вярваше на щастието си. — Пий полека! — рече Бройер. — Имаме време.

Любе пиеше ли, пиеше. Той беше минал шестата степен на Бройеровата възпитателна програма: няколко дни хранене само със солени херинги и солена вода и в добавка — хубаво загряване върху нагорещените тръби за отопление.

— Край! — заяви най-сетне Бройер и отдръпна лейката. — Ставай! Ела с мен!

Любе се повдигна бавно. Облегна се на стената и повърна вода.

— Виждаш ли — рече Бройер. — Казвах ти да пиеш бавно. Марш!

Той изблъска Любе пред себе си, по дължината на коридора до своята стая.

Там Любе падна.

— Изправи се! — каза Бройер. — Седни на стола! Хайде!

Любе се довлече до стола и седна. Олюля се и се облегна назад в очакване на следващото мъчение. За него вече не съществуваше нищо друго.

Бройер го изгледа замислен.

— Ти си моят най-стар гост, Любе. Шест месеца, нали?

Привидението кимна.

— Приятно време — заяви Бройер. — Дълго. Това просто привързва човека. Ти ми стана някак си мил. Смешно, но действително има нещо такова. Аз лично нямам нищо против тебе, ти знаеш…

— Ти знаеш — повтори той след малко. — Или не?

Привидението кимна пак. Очакваше следващото мъчение.

— Просто е насочено против всички вас. Отделният човек няма значение! — Бройер кимна важно и си наля коняк. — Няма значение. Жалко, аз мислех, че изкара изпита. Оставаше ни само обесване за краката и лечебно упражнение, тогава щеше да завършиш и да бъдеш свободен, нали знаеш?

Привидението кимна. Точно това не знаеше, но Бройер наистина понякога освобождаваше затворници, за които нямаше изрична заповед да бъдат умъртвени, след като са издържали всички мъчения. Беше въвел нещо като бюрокрация; който изтърпи всичко, да има шанс. Това беше свързано с неволното възхищение от противника, който е издържал толкова неща. Някои нацисти мислеха така и поради това се смятаха за спортисти и джентълмени.

— Жалко — рече Бройер. — В същност аз с удоволствие бих те пуснал да си вървиш. Прояви кураж. Жалко, че въпреки това ще трябва да те унищожа. Знаеш ли защо?

Любе не отговаряше. Бройер запали цигара и отвори прозореца.

— Ето защо. — Той се ослуша за миг. — Чуваш ли? — Видя, че очите на Любе го следят, без да разбират. — Артилерия — каза той. — Неприятелска артилерия. Те се приближават. Заради това! Тази нощ ти ще бъдеш пречукан.

Затвори прозореца.

— Нямаш късмет, нали? — ухили се накриво той. — Само няколко дни преди да ви измъкнат оттук. Лош късмет, нали?

Радваше се на хрумването си. То придаваше на вечерта финес; малко душевно изтезание като завършек.

— Наистина проклет, лош късмет, нали?

— Не — прошепна Любе.

— Какво?

— Не.

— Толкова ли ти дотегна животът?

Любе разтърси глава. Бройер го погледна изненадан. Усещаше, че пред него не седи същата развалина отпреди една минута. Като че изведнъж Любе бе прекарал цял ден в покой.

— Защото сега ще приберат вас — прошепна той с напукани устни. — Всички.

— Глупости! Глупости! — разяри се за миг Бройер. Видя, че е направил грешка. Вместо да мъчи Любе, той му бе направил услуга. Пък и кой можеше да предвиди, че този тип държи така малко на живота си.

— Само не си въобразявай нищо! Аз те излъгах. Ние няма да загубим! Отстъпваме само тук. Фронтът ще бъде преместен и нищо повече.

Не беше убедителен. Бройер сам го знаеше. Отпи една глътка. „Все едно“ — помисли той и отпи още веднъж.

— Мисли каквото искаш — каза после. — Въпреки всичко то си остава за твоя сметка. Принуден съм да те пречукам.

Той усети действието на алкохола.

— Жалко за тебе, жалко и за мен. Животът беше хубав. Е добре, за тебе не, ако искам да бъда справедлив.

Въпреки безсилието си Любе го наблюдаваше.

— В теб ми харесва това — рече Бройер, — че не се предаде. Но ще трябва да те пречукам, за да не разправяш нищо. Тъкмо тебе, най-стария гост. Теб най-напред. Другите ще дойдат също по реда си — прибави той утешително. — Да няма свидетели. Стар националсоциалистически лозунг.

От едно чекмедже той извади чук.

— С тебе ще свърша по бързата процедура — и постави чука до себе си.

В същия миг Любе залитна от стола и направи опит да посегне с обгорените си ръце към чука. Бройер лесно го отблъсна с юмрук настрани. Любе падна.

— Виждаш ли? — каза Бройер добродушно. — Все още се опитваш! Имаш пълно право. Защо не? Остани да седиш на пода. Така ми е по-удобно. И той постави ръка на ухото си. — Какво? Какво казваш?

— Всички ще ви… всички точно така…

— Ах, глупости, Любе. Иска ти се. Но те не правят такива неща. Много са фини за подобно нещо. Пък и аз ще изчезна, преди да са дошли. А от вас никой вече няма да проговори. — Той отпи още една глътка. — Искаш ли една цигара? — запита той внезапно.

Любе го погледна.

— Да — рече той.

Бройер пъхна една между разкървавените му устни.

— Ето! — запали я той и със същата клечка запали и на себе си.

Двамата пушеха и мълчаха. Любе знаеше, че е загубен. Не преставаше да се вслушва към прозореца.

Бройер изпи чашата си. После остави цигарата и посегна към чука.

— Хайде да свършваме.

— Бъди проклет! — пошепна Любе. Цигарата не падна от устата му. Беше се залепила на окървавената горна устна. Бройер го удари няколко пъти с тъпата страна на чука. Не бе употребил острата страна и това беше знак за особено благоволение към Любе, който бавно се свлече.

Известно време Бройер седя замислен. И си спомни думите на Любе. Чувствуваше се измамен по някакъв неопределим начин. Любе го беше измамил. Трябваше да хленчи. Но Любе не би хленчил никога, дори ако го бе умъртвявал бавно. Щеше да стане, но то не се смята, то е само тялото. Нещо като гласно поемане на въздух. И нищо повече. Бройер чу пак тътена зад прозореца. Някой все пак трябва да похленчи тази нощ, иначе всичко ще пропадне. Това е то, сега вече той знаеше. Не можеше да привърши така, само с Любе. Иначе Любе би спечелил. Изправи се тромаво и тръгна към килия четири. Провървя му. Скоро един нечовешки глас започна да вие, да се моли, да вика, да хленчи и едва след доста време взе да затихва, докато най-после съвсем занемя.

Бройер се върна удовлетворен в стаята си.

— Виждаш ли! Вие сте още в наша власт — обърна се той към трупа на Любе и го ритна. Ударът не беше силен. Но нещо в лицето се раздвижи. Бройер се наведе, стори му се, че Любе сякаш изплезва сив език. После разбра, че цигарата в устата на мъртвия бе продължила да гори чак до устните. От удара малкият стълбец пепел беше паднал. Бройер внезапно се почувствува уморен. Не му се искаше да измъква мъртвия навън; натика го с крак под леглото. Имаше време до утре. На пода остана тъмна следа. Бройер се ухили сънливо. „А когато бях малък, не можех да гледам кръв — помисли си той. — Колко смешно!“