Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Funke Leben, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 52 гласа)

Информация

Сканиране
ckitnik (2013)
Разпознаване и корекция
etsatchev (2013)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2013)

Издание

Ерих Мария Ремарк. Искрица Живот

Немска. Второ издание

Издателство на ОФ, София, 1983

Редактори: Вера Андреева, Нина Цанева

Художник: Петър Петров

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректори: Ани Георгиева, Кева Панайотова

История

  1. — Добавяне

XI

Новият транспорт пристигна следобед. Около хиляда и петстотин мъже се довлякоха догоре по стръмнината. Между тях имаше по-малко инвалиди, отколкото можеше да се очаква. Щом някой паднеше по дългия път, веднага го застрелваха.

Приемането на хората продължи дълго. Придружаващите ги есесовци се опитаха при предаването да пробутат неколцина мъртви, които бяха забравили да отпишат. Но лагерната бюрокрация внимаваше; тя изискваше да й показват всяко тяло поотделно, мъртво или живо, и приемаше само тези, които бяха прекрачили входната врата живи.

При това стана нещо, което достави голямо удоволствие на SS. Докато транспортът чакаше пред вратата, бяха рухнали още няколко души. Другарите им се опитваха да ги вмъкнат със себе си, но есесовците изкомандуваха бегом и те бяха принудени да предоставят част от инвалидите на тяхната съдба. Около две дузини останаха да лежат пръснати в последните двеста метра на пътя. Те хъркаха, пъшкаха и пищяха като ранени птици, или лежаха просто с разтворени, уплашени очи, твърде слаби, за да викат. Знаеха какво ги очакваше, ако изостанат. През време на пътуванията бяха чували как стотици техни другари умираха от изстрел в тила.

Есесовците тутакси забелязаха смешното в цялата работа.

— Вижте как се молят да дойдат в концентрационния лагер — извика Щайнбренер.

— Бързо! Бързо! — викаха есесовците, които предаваха транспорта.

Затворниците се опитваха да пълзят.

— Надбягване на костенурки — тържествуваше Щайнбренер. — Аз се обзалагам за плешивия в средата.

Плешивият пълзеше с широко разтворени ръце и крака като изнурена жаба напред по хлъзгавия асфалт. Отмина един друг затворник, който едва повдигаше своите непрестанно подгъващи се ръце, но почти не напредваше. Всички лазещи държаха главите си изправени по чудноват начин — устремени към спасителната порта, и в същото време напрегнато вслушани назад дали не ще чуят изстрел.

— Давай напред, плешивият!

Есесовците образуваха шпалир. Изведнъж отзад се чуха два изстрела. Беше стрелял един SS-шарфюрер от придружаващата охрана. Той прибра револвера си ухилен. Беше стрелял във въздуха.

Като чуха изстрелите обаче, затворниците бяха обзети от смъртен страх. Те помислиха, че последните двама от тях са били застреляни. Във вълнението си сега напредваха по-зле отпреди. Един остана да лежи; той вдигна ръце и молитвено ги скръсти. Устните му трепереха, а по челото му избиха едри капки пот. Друг един легна безшумно и безучастно, като закри лицето си с ръце. Той се беше приготвил да умре и бе престанал да се движи вече.

— Още шестдесет секунди! — извика Щайнбренер. — Една минута! След една минута портите на рая се затварят. Който не е влязъл вътре, ще остане вън.

Той гледаше ръчния си часовник и движеше вратата, като че вече искаше да я затвори. Отговори му един общ стон на човешките насекоми. SS-шарфюрерът от придружаващата охрана стреля пак. Пълзенето стана още по-отчаяно. Само човекът, който беше покрил лицето си с ръце, не се помръдваше. За себе си той беше свършил.

— Ура! — извика Щайнбренер. — Моят плешивец успя!

Той ритна човека одобрително в задника. В това време през портата минаха и някои други, но повече от половината бяха все още вън.

— Още тридесет секунди — извика Щайнбренер като високоговорител.

Шумоленето, драскането и стенанията се засилиха. Двама лежаха безпомощно на пътя и гребяха с ръце и крака, като че искаха да плуват. Те вече нямаха сили да се повдигнат. Единият плачеше с висок фалцет.

— Писука като мишка — заяви Щайнбренер, който продължаваше да гледа ръчния си часовник. — Още петнадесет секунди!

Последва нов изстрел. Този път не беше във въздуха. Човекът, който беше закрил лицето си с ръце, трепна и като че се протегна и потъна по-дълбоко в пътя. Кръвта образува черна локва около главата му като тъмно сияние на светец. Молещият се затворник до него се опита да подскочи, но успя само да коленичи и се плъзна настрани така, че сега лежеше по гръб. Стискаше затворените си очи и движеше ръце и крака, като че все още искаше да върви, без да знае, че рита във въздуха като бебе в люлка. Залп от смях съпроводи неговите усилия.

— Роберт, с него какво ще правиш? — попита един от есесовците шарфюрера, който беше застрелял първия. — Отзад през гърдите или през носа?

Роберт обиколи бавно ритащия. За миг остана замислен зад него; после го застреля косо отстрани в главата. Ритащият се изправи, удари няколко пъти с обущата си върху пътя и падна назад. Полека сви бавно единия си крак, изпъна го, сви го отново и го изпъна.

— Не го улучи добре, Роберт.

— Улучих го — отвърна Роберт равнодушно, без да погледне този, който го критикуваше. — Това са само нервни рефлекси.

— Край! — обяви Щайнбренер. — Вашето време изтече! Вратата се затваря!

Действително стражата започна да затваря бавно портата. Чу се вик, пълен със страх.

— Само не се натискайте така, господа! — извика Щайнбренер с блеснали очи. — Един след друг, моля! И сега нека пак кажат, че не ни обичали!

Трима души не можеха да продължат. Те лежаха на няколко метра един от друг на пътя. Роберт ликвидира спокойно двамата с изстрели в тила; третият обаче въртеше глава след него. Той беше полуседнал и когато Роберт минаваше зад него, се обръщаше и го гледаше, като че с това можеше да спре изстрела. Роберт опита на два пъти; всеки път другият успяваше с последни усилия да се обърне дотолкова, че да може да го гледа. Накрая Роберт сви рамене.

— Както искаш — и го застреля в лицето.

Той прибра оръжието.

— Сега са точно четиридесет.

— Ликвидирал си четиридесет? — попита Щайнбренер, който беше излязъл отвън.

Роберт кимна.

— От този транспорт.

— Дявол да го вземе, ама ти си бил герой — Щайнбренер го гледаше с удивление и завист, като че беше поставил някакъв спортен рекорд. Роберт беше само няколко години по-стар от него. — Това се казва постижение!

Един по-възрастен обершарфюрер се приближи.

— С тази ваша пукотевица! — изруга той. — Сега пак ще си имаме разправии с книжата на ликвидираните. Правят такива истории, като че сме им довели само принцове, толкова много придирят.

 

 

Три часа след строяване на транспорта за записване на имената тридесет и шест души бяха припаднали. Четирима бяха мъртви. От сутринта не бяха давали на хората вода. Двама затворници от шести блок се бяха опитали да донесат тайно пълна кофа с вода, когато есесовците бяха заети другаде. Заловиха ги и сега висяха с извити ръце на кръстовете до крематориума.

Записването на имената продължи. След още два часа мъртвите станаха седем, а около петдесет лежаха наоколо. След шест часа тръгна по-бързо: дванадесет бяха мъртви и над осемдесет лежаха по плаца. В седем часа станаха сто и двадесет, а броят на мъртвите не можеше вече да се установи. Припадналите даваха толкова признаци на живот, колкото и мъртвите.

В осем часа имената на тези, които още можеха да стоят, бяха записани. Беше се стъмнило вече и небето бе осеяно със сребристи облачета. Работните групи почнаха да пристигат. Те бяха работили повече, за да може транспортът да бъде приет преди тях. Групата на разчиствачите пак беше намерила оръжие. За пети път, винаги на едно и също място. Сега беше прикрепена и бележка: „Ние мислим за вас.“ Те знаеха вече, че работниците от муниционния завод укриват нощем оръжието за тях.

— Виж каква бъркотия — шепнеше Вернер. — Сигурно ще минем.

Левински притискаше до гърдите си едно плоско пакетче.

— Жалко, че нямаше повече. Още два дена и едва ли ще имаме вече такава възможност. Свършваме с разчистването.

— Прибирай се! — изкомандува Вебер. — Проверка ще направим после.

— Проклятие, защо нямаме цяло оръдие у себе си? — мърмореше Голдщайн. — Такъв късмет!

Те маршируваха към бараките.

— Новите за дезинфекция! — извика Вебер. — Не искаме да ни домъкнат тук тиф и краста. Къде е капото на камерите за дезинфекция?

Капото рапортува.

— Нещата на тези хора трябва да бъдат дезинфекцирани и обезвъшлени. Имаме ли достатъчно дрехи за подмяна?

— Тъй вярно, господин щурмфюрер. Преди четири седмици пристигнаха още две хиляди комплекта.

— Правилно — спомни си Вебер. Дрехите бяха изпратени от Освиенцим. В лагерите за унищожение имаше винаги достатъчно неща за снабдяване и на другите лагери.

— Бързо, наблъскайте хората в бурето!

Разнесе се заповед:

— Съблечете се! За баня. Обущата и дрехите назад. Личните вещи оставете отпред!

Тъмните редици се олюляха. Заповедта можеше да означава наистина баня: можеше също тъй да означава и задушаване с газ. В газовите камери на лагерите на смъртта хората биваха завеждани голи под предлог че ще се къпят. От душовете обаче струеше не вода, а смъртоносен газ.

— Какво да правим? — пошушна затворникът Зулцбахер на своя съсед Розен. — Да припаднем?

Те се съблякоха. Знаеха, че както много пъти досега, за няколко секунди трябваше да вземат решение на живот и смърт. Не познаваха лагера; ако това беше лагер за унищожение с газови камери, тогава би било по-добре да се престорят на припаднали. Така имаха един малък шанс да живеят по-дълго, защото обикновено не откарваха веднага припадналите. Ако имаха щастие, този шанс можеше да означава живот; даже и в лагерите на смъртта не всички биваха умъртвявани. Но ако това не беше лагер с газови камери, припадъкът щеше да бъде опасен; като безполезен, човек можеше да бъде незабавно унищожен.

Розен погледна към припадналите оттатък. Забеляза, че никой не прави опит да ги свестява. От това заключи, че по всяка вероятност няма да имат работа с газ, иначе биха изпратили по възможност повече хора.

— Не — прошепна той. — Още не.

Редиците, които преди това тъмнееха, сега мъждееха в мръсно бяло. Затворниците стояха голи; всеки от тях беше човек, но те вече почти го бяха забравили.

Транспортът беше прекаран през една голяма бъчва със силен дезинфекционен разтвор. В съблекалнята на всеки бе подхвърлена по някоя дреха. Сега редиците бяха строени пак на плаца.

Облякоха се набързо. Бяха, доколкото би могло да се каже така, щастливи; не бяха попаднали в лагер на смъртта. Получените дрехи не им бяха по мярка. За бельо на Зулцбахер бяха подхвърлили едни вълнени женски гащи с червени кантове; на Розен — олтарна свещеническа риза. Всичко това беше останало от мъртви хора. Олтарната риза беше продупчена от куршум, около дупката се виждаше жълтеникаво разръфано петно от кръв. Тя беше изпрана отгоре-отгоре. Някои от хората получиха дървени обуща с остри ръбове, донесени от ликвидиран холандски концентрационен лагер. За несвикналите, разкървавени от ходене нозе, те бяха нещо като уреди за мъчение.

Трябваше да започне разделянето по бараки. В този миг сирените в града започнаха да вият. Всички се обърнаха към лагерфюрера.

— Продължавайте! — извика Вебер през бученето. Есесовците и началствата затичаха нервно насам-натам. Затворническите редици стояха мирно; само лицата се виждаха отчасти и се мержелееха бледи на лунната светлина.

— Наведете глави! — извика Вебер.

Есесовците и капосите тичаха край редиците и повтаряха заповедта. Но и самите те поглеждаха от време на време нагоре. Гласовете им се губеха в шума. Започнаха да използуват палките си.

С ръце в джобовете, Вебер ходеше напред-назад по края на плаца. Не даваше никакви други нареждания. Нойбауер дотича.

— Какво става, Вебер? Защо хората още не са в бараките?

— Още не сме ги разпределили — отвърна Вебер флегматично.

— Все едно! Тук не могат да останат. На открития плац може да ги вземат за войскови части.

Виенето на сирените стана по-друго.

— Много късно — каза Вебер. — В движение ще се виждат още по-добре.

Той се спря и погледна Нойбауер. Нойбауер го забеляза; знаеше, че Вебер очаква той да избяга в закритието. Ядоса се и също се спря.

— Каква глупост да ни изпратят тези типове — ругаеше той. — Карат ни да пресяваме своите собствени, а сега изпращат цял транспорт! Никакъв разум! Защо не са отправили тази банда в лагер на смъртта?

— Навярно лагерите за унищожение са разположени много на изток.

Нойбауер го погледна.

— Какво искате да кажете?

— По-далеч на изток шосетата и железниците са ангажирани за други цели.

Нойбауер почувствува как отново под лъжичката го прерязва леден страх.

— Ясно — каза той, за да се успокои сам. — За новата офанзива на фронта. Ще им дадем да разберат.

Вебер не отвърна нищо. Нойбауер го погледна навъсено.

Накарайте хората да легнат — каза той. — Така ще приличат по-малко на войскова част.

— Тъй вярно! — Вебер направи няколко крачки напред. — Легни! — изкомандува той.

— Легни! — повториха есесовците.

Редиците изпопадаха. Вебер се върна. Нойбауер искаше да отиде в жилището си, но нещо в държанието на Вебер не му харесваше. Остана. „Виж го ти, каква неблагодарна твар бил — мислеше той. — Едва си му набавил кръст за военна заслуга и вече почва да става нахален. Голяма работа. Пък и какво има да губи той? Няколко тенекийки по глупавите си геройски гърди, нищо повече, наемник!“

Нападение не последва. След малко засвириха отбой. Нойбауер се обърна.

— Колкото е възможно по-малко светлина! Побързайте с разпределянето по бараки. И без това почти нищо не се вижда в тъмнината. Останалото може да се уреди утре от блоковите старши и канцеларията.

— Тъй вярно!

Нойбауер остана. Наблюдаваше отминаването на транспорта. Хората се изправяха с мъка. Някои бяха заспали от изтощение и трябваше да бъдат събуждани от другарите си. Други останаха да лежат. Бяха премного изтощени, за да могат да вървят.

— Мъртвите в двора на крематориума! Припадналите да бъдат отнесени!

— Тъй вярно!

Колоната се оформи и пое надолу по пътя към бараките.

— Бруно! Бруно!

Нойбауер подскочи. Жена му се зададе през плаца откъм входната врата. Беше почти изпаднала в истерия.

— Бруно! Къде си? Случило ли се е нещо? Ти ли…

Тя го видя и спря. След нея вървеше дъщеря й.

— Какво правите тук? — запита Нойбауер много ядосан, но тихо, защото в момента Вебер беше наблизо. — Как влязохте тук?

— Караулът. Нали ни познава! Ти не се върна и аз помислих, че ти се е случило нещо. Всички тези хора…

Зелма се огледа, като че се пробуждаше.

— Не съм ли ви казвал, че трябва да останете в служебното ми жилище? — запита Нойбауер все още тихо. — Не ви ли забраних да идвате насам?

— Татко — каза Фрая, — майка щеше да полудее от страх. Онази голяма сирена, така близо до…

Транспортът зави по главната улица. Минаваше близо до тримата.

— Какво е това? — шепнеше Зелма.

— Това? Нищо! Транспорт, който пристигна днес.

— Но…

— Никакво но, какво търсите тук? Вън! — Нойбауер изблъска жена си и дъщеря си настрани. — Бързо! Напред!

— Как изглеждат! — Зелма се беше втренчила в лицата, които минаваха през една ивица лунна светлина.

— Изглеждат! Това са затворници! Врагове на родината! А как да изглеждат? Като търговски съветници?

— А онези, които те носят, които…

— Стига толкова! — изруга Нойбауер. — Това ми липсваше само! Празни приказки! Хората сега пристигат. Ние не сме виновни за техния вид. Напротив! Те трябва да бъдат охранени тук. Нали така, Вебер?

— Тъй вярно, оберщурмбанфюрер! — Вебер метна на Фрая един леко развеселен поглед и тръгна по-нататък.

— Виждате ли. А сега, хайде! Забранено е да се стои тук. Не е зоологическа градина.

Той изблъска жените още по-нататък. Страхуваше се, че Зелма може да каже нещо опасно. Човек трябва да си отваря очите на четири. На никого не можеше да се разчита, включително и на Вебер. Какво нещастие, че Зелма и Фрая трябваше да се качат тук едновременно с пристигането на транспорта! Беше забравил да им каже, че трябва да останат в града. Но Зелма и в такъв случай сигурно нямаше да остане, когато дадоха сигнал за тревога. Дявол знаеше защо е така нервна. Солидна жена иначе. Но щом чуе сирена — като истерично момиче.

— Ще му дам аз на караула да се разбере! Да ви пусне! Виж ти! Още малко и ще почне да пуска всички!

Фрая се обърна.

— Не вярвам мнозина да пожелаят да влязат.

За миг Нойбауер усети, че дъхът му спира. Какво е това? Фрая? Неговата плът и кръв? Зеницата на окото му? Революция! Изгледа спокойното лице на Фрая. Не може да е помислила такова нещо. Не, казала го е без зла умисъл. Той се изсмя непринудено.

— Е, добре, не знам. Тези тук, този транспорт, се молиха на колене да останат при нас. Молиха се! Плакаха! Как мислиш, как ще изглеждат след две, три седмици? Няма да ги познаеш! Ние тук сме най-добрият лагер в цяла Германия. Прочути сме с това. Санаториум.

 

 

Пред Малкия лагер оставаха неразпределени още двеста души от транспорта. Те бяха най-слабите. Придържаха се един о друг. Зулцбахер и Розен бяха сред тях. Блоковете бяха строени вън. Знаеха, че сам Вебер контролира разпределението. Затова Бергер беше изпратил 509 и Бухер за храна; искаше лагерфюрерът да не ги види, но от кухнята ги върнаха. Храна щеше да се раздава чак след като транспортът бъде окончателно приет.

Никъде нямаше светлина. Само Вебер и шарфюрер Шулте имаха джобни фенерчета, с които от време на време светваха. Блоковите старши рапортуваха.

— Напъхайте остатъка тук — каза Вебер на втория лагерен старши.

Лагерният старши разпредели хората. Шулте го контролираше. Вебер продължи да се мотае.

— Защо тези тук са толкова малко? — попита той, когато се приближи до секция D на барака 22.

Блоковият старши Хандке застана мирно.

— Помещението е по-малко от другите, господин щурмфюрер.

Вебер светна с фенерчето си. Светлината мина по неподвижните лица. 509 и Бухер стояха в задната редица. Светлинният кръг се плъзна по 509, заслепи го, плъзна се по-нататък и се върна.

— Тебе те познавам? Откъде?

— Аз съм вече много отдавна в лагера, господин щурмфюрер.

Кръгчето се плъзна надолу към номера.

— Време е да пукнеш!

— Той е един от тези, които преди няколко дни трябваше да отидат в канцеларията, господин щурмфюрер — рапортува Хандке.

— Ах тъй, правилно — кръгчето се премести пак към номера и продължи по-нататък. — Отбележете номера, Шулте.

— Тъй вярно — заяви Шулте със свеж, младежки глас. — Колко трябва да останат тук?

— Двадесет. Не, тридесет; да се посгъстят.

Шулте и лагерният старши отброиха хората и ги записаха. В тъмнината очите на ветераните наблюдаваха молива на Шулте. Те не видяха да записва номера на 509. Фенерчето беше угаснало още преди Вебер да му каже това.

— Готово ли е? — попита Вебер.

— Тъй вярно.

— Останалата писмена работа може да се уреди утре от канцеларията. Марш, напред! И да пукнете! Иначе ще ви помогнем!

Вебер закрачи с широка и уверена стъпка назад по лагерната уличка. Шарфюрерът го последва. Хандке се завъртя още малко наоколо.

— Бакарите да излязат! — изръмжа той след малко.

— Останете тук — пошепна Бергер на 509 и Бухер. — Вместо вас нека отидат други. По-добре да не се мотаете пак в краката на Вебер.

— Шулте записа ли номера ми?

— Не видях.

— Не — каза Лебентал. — Аз стоях напред и внимавах. Забрави в бързината.

 

 

Тридесетте нови стояха известно време почти неподвижно в тъмнината.

— Има ли място в бараките? — попита най-после Зулцбахер.

— Вода! — рече един мъж дрезгаво до него. — Вода! Дайте ни, за бога, вода!

Някой донесе една кофа напълнена до половината с вода. Новите се нахвърлиха върху нея и я обърнаха. Нямаха нищо друго, с което да пият освен с шепи. Хвърлиха се на земята и се опитваха да събират водата. Стенеха. Устните им бяха черни и мръсни. Лижеха земята.

Бергер беше забелязал, че Зулцбахер и Розен не участвуват в боричкането.

— Имаме една чешма до нужника — каза той, — тя само капе, но може да се събере достатъчно за пиене. Вземете кофи и донесете.

Един от новите се озъби.

— За да ни изплюскате през това време яденето, нали?

— Аз ще отида — каза Розен и взе кофата.

— И аз — хвана от другата страна дръжката Зулцбахер.

— Ти остани тук — каза Бергер. — Бухер може да отиде, за да му покаже къде е.

Двамата тръгнаха.

— Аз съм тук старши по стая — каза Бергер на новите. — Имаме си ред. Съветвам ви да го спазвате, иначе няма да живеете дълго.

Никой не отговори. Бергер не разбра дали въобще някой го е чул.

— Има ли място в бараките? — запита Зулцбахер след малко още веднъж.

— Не. Трябва да спим на смени. Някои ще трябва да останат навън.

— Имате ли нещо за ядене? Ние сме ходили цял ден, без да получим нищо.

— Бакарите отидоха в кухнята. — Бергер не беше казал, че не му се вярва да дадат храна за новите.

— Аз се казвам Зулцбахер. Това лагер на смъртта ли е?

— Не.

— Сигурно ли?

— Не.

— Слава богу! Нямате ли газови камери?

— Не.

— Слава богу! — повтори Зулцбахер.

— Говориш, като че си в хотел — каза Ахасфер. — Почакай малко. Откъде идвате?

— Вървим от пет дни. Пеша. Бяхме три хиляди. Нашият лагер е ликвидиран. Който не можеше да върви, беше застрелван.

— Откъде идвате?

— От Ломе.

Някои от новите продължаваха да лежат на земята.

— Вода! — крещеше дрезгаво един. — Къде остана онзи с водата? Навярно пие колкото си иска, свиня!

— Ти не би ли направил същото? — запита Лебентал.

Човекът го изгледа втренчено с празни очи.

— Вода! — каза той по-спокойно. — Вода, моля!

— Вие идвате от Ломе? — запита Ахасфер.

— Да.

— Имаше ли там един Мартин Шимел?

— Не.

— Или Морис Геврюц? Един с разбит нос и без коса.

Зулцбахер мислеше уморено.

— Не.

— Или може би Гедалйе Голц? Той беше само с едно ухо — каза Ахасфер с надежда. — Това бие на очи. Беше в блок дванадесети.

— Дванадесети?

— Да. Преди четири години.

— О, боже! — Зулцбахер се извърна. — Идиотски въпрос. Преди четири години! Защо не преди сто!

— Остави го на мира, старче — каза 509. — Уморен е.

— Те бяха мои приятели — мърмореше Ахасфер. — Човек разпитва за приятелите си.

Бухер и Розен дойдоха с кофата. От Розен течеше кръв. Олтарната му риза беше скъсана на рамото; куртката му беше разкопчана.

— Новите се бият за водата — каза Бухер. — Спаси ни Манер. Той въведе ред. Сега се наредиха на опашка. И тук трябва да направим същото, иначе пак ще катурнат кофата.

Новите бяха станали.

— Наредете се! — извика Бергер. Всеки ще получи. Имаме за всички. Който не се нареди, няма да получи.

Не се подчиниха само двама и се хвърлиха напред. Свалиха ги с удари на тояга. Тогава Ахасфер и 509 донесоха своите чаши и хората пиха един след друг.

— Нека видим дали не можем да вземем още малко — каза Бухер на Розен и Зулцбахер, когато кофата се изпразни. — Сега вече няма да е така опасно.

— Ние бяхме три хиляди — каза Зулцбахер машинално и без да влага смисъл.

Бакарите се върнаха. За новите не бяха получили нищо. Веднага стана кавга. Пред секции А и В хората се сбиха. Там старшите не можеха да се наложат. Почти всичките им хора бяха мюсюлмани, а новите бяха по-ловки и още не така примирени.

— Трябва да им дадем нещо — каза Бергер тихо на 509.

— Само чорба. Хляб не. Ние имаме по-голяма нужда от тях. Ние сме по-слаби.

— Затова трябва да им дадем нещо. Иначе сами ще си вземат. Виждаш какво става оттатък.

— Да, но само чорба. Хлябът е необходим за нас. Нека поговорим с този, който се казва Зулцбахер.

Извикаха го.

— Слушай — рече Бергер, — тази вечер не получихме нищо за вас. Но ще разделим чорбата си с вас.

— Благодаря — отвърна Зулцбахер.

— Какво?

— Благодаря.

Те го погледнаха учудени. В лагера нямаше обичай да се благодари.

— Можеш ли да ни помогнеш? — попита Бергер. — Иначе вашите хора пак ще разлеят всичко, но този път няма да има друго. Има ли още някой, на когото можем да се опрем?

— Розен. И тези двамата до него.

Ветераните и четиримата нови посрещнаха бакарите и ги обкръжиха. Бергер се беше погрижил предварително другите да се наредят на опашка. Чак тогава внесоха храната.

Започнаха да раздават. Новите нямаха канчета. Трябваше да изяждат своя дял стоешком и да връщат канчетата. Розен следеше някой да не идва по два пъти. Някои от старите обитатели ругаеха.

— Ще ви върнат чорбата утре — каза Бергер. — Ние им я даваме само в заем. — После се обърна към Зулцбахер. — Имаме нужда от всичкия хляб. Нашите хора са по-слаби. Може би утре рано ще дадат храна и за вас.

— Да. Благодаря за чорбата. Ще ви я върнем утре.

Къде ще спим?

— Ще ви освободим няколко от нашите легла. Ще трябва да спите седнали. И тогава няма да има място за всички.

— А вие?

— Ние ще останем тук, навън. По-късно ще ви събудим и ще се сменим.

Зулцбахер поклати глава.

— Щом веднъж заспят, няма да можете да ги измъкнете.

Някои от новите вече спяха с отворена уста пред бараката.

— Оставете ги да лежат — каза Бергер и се огледа. — Къде са другите?

— Те са си намерили сами места вътре — каза 509. — В тъмнината не можем да ги изгоним. Тази нощ ще трябва да остане така, както е.

Бергер погледна към небето.

— Може би няма да стане много студено. Ще можем да се облегнем на стената един до друг. Имаме три одеяла.

— Това трябва да се промени утре — заяви 509. — Насилие в нашата секция няма да търпим.

Седнаха един до друг. Почти всички ветерани бяха отвън; даже Ахасфер, Карел и овчарското куче. Розен, Зулцбахер и около десетина от новите седнаха при тях.

— Съжалявам — каза Зулцбахер.

— Глупости. Не сте отговорни един за друг.

— Аз ще следя — каза Карел на Бергер. — Тази нощ най-малко шестима от нашите ще умрат. Те лежат дясно, долу до вратата. Щом умрат, ще можем да ги изнесем и след това ще спим в леглата им на смени.

— Как ще познаеш в тъмнината дали са мъртви?

— Много просто. Ще се наведа над лицата им. Познава се, щом са престанали да дишат.

— Докато ги изнасяме, някой от вътрешните ще заеме местата — рече 509.

— Аз мисля така — отвърна Карел усърдно. — Ще дойда и ще ви се обадя. Докато изнесем мъртвеца, един от нас ще легне веднага вътре.

— Добре, Карел — каза Бергер, — внимавай. Стана по-хладно. От бараките се чуваха стенания и викове на ужас, издавани насън.

— Боже мой! — каза Зулцбахер на 509. — Какво щастие! Мислехме, че идваме в лагер на смъртта. Само да не ни пратят по-нататък.

509 не отговори. „Щастие“ — мислеше той. Но това беше така.

 

 

— Как беше при вас? — попита Ахасфер след известно време.

— Разстрелваха всички, които не можеха да вървят. Бяхме три хиляди.

— Знаем. Каза го вече няколко пъти.

— Да… — отвърна Зулцбахер безпомощно.

— Какво видяхте по пътя? — запита 509. — Какво става в Германия?

Зулцбахер помисли малко.

— По-миналия ден, вечерта, имахме достатъчно вода — каза той. — Понякога хората ни даваха по нещо. А понякога не. Бяхме твърде много.

— През нощта един ни донесе четири бутилки бира — каза Розен.

— Това не ме интересува — каза 509 нетърпеливо. — Как са градовете? В развалини?

— Не сме минавали през градове. Заобикаляхме ги.

— Та въобще нищо ли не сте видели?

Зулцбахер погледна 509.

— Човек вижда много малко, когато едва може да върви, а зад него се стреля. Бежанци не сме виждали.

— Защо ликвидираха лагера ви?

— Фронтът се приближи.

— Какво? Какво знаеш за това? Говори, де! Къде се намира Ломе? Колко далеч от Рейн? Далеч?

Зулцбахер се мъчеше да държи очите си отворени.

— Да, доста далеч… петдесет… седемдесет… километра… утре… — можа да каже той. После главата му клюмна напред. — Утре… сега трябва да спя…

— Около седемдесет километра — каза Ахасфер. — Аз не съм бил там.

— Седемдесет? А оттук? — 509 почна да пресмята. — Двеста, двеста и петдесет…

Ахасфер вдигна рамене.

— 509 — каза той спокойно, — ти мислиш само за километрите. А идвало ли ти е наум, че с нас могат да направят същото, както с тези тук? Да ликвидират лагера, да ни препратят, а къде? И какво ще стане с нас тогава? Ние тук не можем вече да вървим.

— Който не може да върви, се разстрелва! — Розен се беше събудил внезапно, но веднага пак заспа.

Всички мълчаха. Още не бяха мислили за това. Изведнъж то надвисна над тях като тежка заплаха. 509 гледаше втренчено сребърните облачета по небето. После погледна пътищата, които едва се виждаха в полумрака на долината. „Не трябваше да им даваме от супата — помисли той един миг, — трябва да сме в състояние да вървим. Но какво би помогнало това? Най-много за няколко минути ходене. А те са били гонени дни наред.“

— Може би при нас няма да разстрелват тези, които изостават — каза той.

— Не — отвърна Ахасфер с мрачна подигравка. — Ще ги нахранят с месо, ще ги облекат в нови дрехи и ще им махат за довиждане.

509 го погледна. Ахасфер беше съвсем спокоен. Малко неща вече можеха да го уплашат.

— Ето го Лебентал — рече Бергер.

Лебентал седна при тях.

— Чу ли нещо ново оттатък, Лео? — запита 509.

Лео кимна.

— Искат да се отърват от колкото се може повече нови. Левински го е научил от червенокосия писар от канцеларията. Как искат да се отърват, той още не знае точно. Но щяло да стане скоро; тогава щели да отпишат мъртвите като починали след понесените несгоди при пътуването.

Един от новите скочи насън и започна да вика. После се отпусна пак долу и захърка с широко отворена уста.

— Само хора от транспорта ли искат да унищожат?

— Левински знаеше само това. Но каза да ви предупредя да внимавате.

— Да, трябва да внимаваме. — 509 помълча малко. — Това значи, че трябва да си държим езиците. Това ли е имал пред вид? Или не?

— Ясно. Какво друго?

— Ако предупредим новите, те ще бъдат предпазливи — заяви Майер. — А ако SS иска да унищожи определено число и не го набави, ще вземе остатъка от нас.

— Правилно — 509 погледна Зулцбахер, чиято глава се беше отпуснала тежко върху рамото на Бергер. — Значи, какво да правим? Да си държим езика.

Това беше тежко решение. Ако пресяваха и не намереха достатъчно нови, беше твърде възможно да попълнят числото с хора от Малкия лагер; още повече, че новите не бяха така изтощени както другите.

Мълчаха дълго.

— Не ни влиза в работата — каза след това Майер. — Първо ще трябва да се погрижим за себе си.

Бергер разтърка възпалените си очи. 509 го дръпна за палтото, а Ахасфер се обърна към Майер. Слабата светлина падаше в очите му.

— Ако това не ни влиза в работата — каза той бавно, — тогава и ние никому не влизаме в работата.

Бергер вдигна глава.

— Имаш право.

Ахасфер седеше спокойно до стената и не отговори. Неговият стар набразден череп с хлътнали очи, изглежда, виждаше нещо, което никой друг не можеше да види.

— Ние ще кажем на тия двамата тук — заяви Бергер. — Тогава те ще могат да предупредят другите. Повече не можем да направим. Нали не знаем какво ще стане.

Карел дойде от бараката.

— Един умря.

509 стана.

— Нека го изнесем. — Той се обърна към Ахасфер. — Ела с нас, старче. Ще останеш да спиш вътре.