Ерих Мария Ремарк
Искрица живот (16)

XVI

В двора на крематориума стояха пак осем души. Всички бяха с червения знак на политическите затворници. Бергер не познаваше никого от тях, но сега знаеше съдбата им.

Началникът Драйер беше вече на мястото си в подземието. Бергер почувствува, че нещо у него, което все още тайно бе разчитало на отсрочка, се свива. Три дена бе отсъствувал Драйер. Това беше попречило на Бергер да изпълни плана си. Сега вече нямаше извинение, трябваше да рискува.

— Започвайте веднага! — каза навъсен Драйер. — Иначе едва ли ще успеем. Напоследък при вас мрат като мухи.

Първите трупове пристигнаха с трясък. Трима затворници ги съблякоха и сортираха нещата им. Бергер провери зъбите, а после тримата хвърлиха мъртвите в асансьора.

Половин час по-късно дойде Шулте. Изглеждаше свеж и отспал, но постоянно се прозяваше. Драйер пишеше, а той го поглеждаше от време на време през рамо.

Подземието беше голямо и се проветряваше, но миризмата на труповете скоро стана нетърпима. Тя беше просмукана и в дрехите; не беше само в голите тела. Мъртъвците продължаваха да падат като лавина, като че затрупваха под себе си времето и Бергер вече не знаеше дали е вечер или още обед, когато Шулте най-сетне стана и заяви, че отива да се храни.

Драйер събра нещата си.

— С колко сме изпреварили пещите?

— С двадесет и двама.

— Добре. Обедна почивка. Кажете на ония горе да не хвърлят, докато се върнем.

Тримата затворници излязоха веднага. Бергер приготви още един труп.

— Бързо! Върви си! — изръмжа Драйер. Пъпката на горната му устна се беше превърнала в голям болезнен цирей.

Бергер се изправи.

— Забравихме да впишем този тук.

— Какво?

— Забравихме да впишем този труп.

— Глупости! Всички са вписани.

— Не е вярно — Бергер се стараеше да говори с колкото се може по-спокоен глас. — Записахме един човек по-малко.

— Ей! — избухна Драйер. — Ти да не си полудял? Какво значи това бръщолевене?

— Трябва да прибавим в списъка още един човек.

— Така ли? — Сега Драйер погледна Бергер строго. — Защо трябва да го направим?

— За да е верен списъкът.

— Ти не се грижи за моите списъци.

— За другите аз не се грижа. Само за този.

— Другите? Какви други, скелет такъв?

— Списъците за златото.

Драйер помълча един миг.

— Така, и какво значи всичко това? — попита той тогава.

Бергер си пое дъх.

— Това значи, че ми е все едно дали списъците за златото са верни или не.

Драйер направи едно движение, но се овладя.

— Те са верни — каза той заплашително.

— Може би. А може и да не са. Трябва само да се сверят.

— Да се сверят? С какво?

— С моите собствени списъци. Аз също водя списък, откакто работя тук. От предпазливост. За себе си.

— Виж ти! И той водел списъци, мазникът. И ти мислиш, че ще ти повярват повече отколкото на мен?

— Възможно е. Аз нямам никаква полза от тоя списък.

Драйер изгледа Бергер изпитателно от глава до пети, сякаш го виждаше за пръв път.

— Така, значи, нямаш полза? Не се и съмнявам в това. И си намерил да ми го кажеш тъкмо тук, в подземието, а? На четири очи — ама там ти е грешката, хитрец такъв! — Той се хилеше, но циреят го болеше. Хиленето му приличаше на озъбване на разярено куче. — Ще ми кажеш ли сега какво може да ме спре да поочукам хитрата ти глава и да те просна тук, при другите? Или да ти извия врата. И тогава ти ще си този, който ще липсва в твоя списък. Обяснения няма да са нужни, ние сме сами. Просто си припаднал. Сърдечна слабост. Един повече — няма да значи нищо. Няма да има разследване. Аз ще те поставя в списъка.

Започна да се приближава към него. Тежеше над тридесет килограма повече от Бергер. Даже с клещите в ръка Бергер нямаше никакъв шанс. Той отстъпи крачка назад и се препъна в един труп, който лежеше зад него. Драйер сграбчи ръката и изви китката му. Бергер изпусна клещите.

— Така, така е по-добре — заяви Драйер.

С рязко движение той го примъкна към себе си. Изкривеното му лице беше вече до самите очи на Бергер. То беше червено, а циреят със сини ръбове лъщеше на устната му. Бергер не каза нищо, само изви глава назад, колкото му беше възможно, и изпъна това, което му беше останало от мускулите на врата.

Видя как дясната ръка на Драйер започна да се издига. Мозъкът му се проясни. Сети се какво трябва да направи. Времето беше кратко, за щастие обаче ръката се издигаше така бавно, като че се въртеше някаква забавена кинематографична лента.

— И това тук е предвидено — каза той бързо. — Всичко е написано и подписано от свидетели.

Ръката не спираше. Тя се движеше бавно, но все още се издигаше.

— Лъжа — изръмжа Драйер. Искаш да се измъкнеш. Няма да говориш още дълго.

— Не е измама. Ние предвидихме, че вие ще се опитате да ме отстраните. — Бергер гледаше втренчено Драйер в очите. — Това е първото, което хрумва на глупаците. Всичко е написано и ако тази вечер не се завърна, ще се предаде на лагерфюрера заедно със списъка за двата златни пръстена и за златните очила, които липсват.

Драйер замига.

— Така ли? — рече той.

— Точно така. Мислиш ли, че не зная какво рискувам?

— Значи, ти си знаел това?

— Да. Всичко е записано. За златните очила, които липсват, ще си спомнят добре Вебер, Шулте и Щайнбренер. Те бяха на един едноок, а това не се забравя така лесно.

Ръката се спря. Остана неподвижна, а след това се спусна.

— Не бяха от злато — каза Драйер. — Ти го каза това.

— Злато беше.

— Нямаха никаква стойност. Боклук. Не си струваха даже хвърлянето.

— Това ще можете да обясните сам после. Ние имаме показания от приятели на човека, комуто принадлежаха. Беше чисто бяло злато.

— Въшливо куче!

Драйер го блъсна назад. Бергер отново падна. Опита се да се задържа, но под ръката си усети зъбите и очите на мъртвеца. Беше паднал върху него, но не изпусна Драйер от очи.

Драйер дишаше тежко.

— Така, а какво, според тебе, ще стане с твоите приятели? Мислиш, че ще ги възнаградят? Като съучастници в опита да контрабандираш тук един мъртвец?

— Те не са съучастници.

— И кой ще им повярва?

— А кой ще повярва на вас, ако кажете такова нещо? Ще помислят, че сте го измъдрили, за да ме отстраните заради пръстените и очилата.

Бергер беше станал отново. Усети, че изведнъж започва да трепери. Наведе се и заизтърсва праха от коленете си. Нямаше какво да изтърсва, но не можеше да контролира треперенето на краката си и не искаше Драйер да го забележи.

Драйер не забеляза. Той пипаше с пръст цирея си, Бергер видя, че циреят се е пукнал. И течеше гной.

— Не правете това — каза той.

— Какво? Защо?

— Не пипайте цирея. Трупната отрова е смъртоносна.

Драйер се опули.

— Днес не съм пипал труп.

— Но аз пипах. А вие ме докоснахте. Моят предшественик е умрял от отравяне на кръвта.

Драйер отдръпна дясната си ръка и я избърса в панталона.

— Проклятие! Какво ще стане сега? Свинщина проклета! Аз се пипнах вече.

Той гледаше пръстите си, като че бяха прокажени.

— Бързо! Направи нещо! — извика той на Бергер. — Да не мислиш, че искам да пукна?

— Съвсем не. — Бергер се беше овладял. Залисването на Драйер му беше дало време. — Особено сега, малко преди края — прибави той.

— Какво?

— Толкова малко преди края — повтори Бергер.

— Какво, краят? Направи нещо, куче! Намажи ме с нещо!

Драйер беше побледнял. От една полица Бергер взе шише с йод. Знаеше, че Драйер не е в опасност, пък му беше и все едно. Важното бе, че успя да го залиса. Намаза цирея с йод. Драйер се дръпна назад. Бергер постави шишето обратно.

— Така, сега е дезинфекцирано.

Драйер се опитваше да види цирея си. Кривеше очи към носа си.

— Наистина ли?

— Наистина.

Той повъртя очи още малко. После започна да движи горната си устна като заек.

— Така, а какво искаш в същност? — попита той. Бергер видя, че е спечелил.

— Това, което казах. Да разменя данните на един мъртвец, това е всичко.

— А Шулте?

— Той не внимаваше. Поне в имената. Освен това на два пъти излиза вън.

Драйер помисли.

— А дрехите? Какво ще правим с тях?

— И те ще бъдат в ред. Също и номерата.

— Как така? Ти се…

— Да — рече Бергер. — Тези, които ще сменим, са у мене.

Драйер го погледна.

— Вие сте го замислили много добре. Или ти си сам?

— Не.

Драйер пъхна ръце в джобовете и започна да се разхожда насам-натам. После спря пред Бергер.

— А кой ще ми гарантира, че твоят така наречен списък няма да се появи отново?

— Аз.

Драйер сви рамене и плю.

— Досега беше само списъкът — спокойно каза Бергер. — Списъкът и обвинението. Можех да се възползувам от тях и нямаше да ми се случи нищо; най-много щяха да ме похвалят. Но след това — той посочи книжата на масата — ще бъда съучастник в изчезването на един затворник.

Драйер мислеше. Той движеше предпазливо горната си устна и пак кривеше очи.

— За вас рискът е много по-малък — продължи Бергер. — Само едно прегрешение, прибавено към три или четири други. Аз поемам много по-голям риск, според мене, това е достатъчна гаранция.

Драйер не отговори.

— Освен това трябва да се обмисли още нещо — рече Бергер, като продължаваше да го наблюдава. — Войната е почти загубена. Германските войски са отблъснати от Африка и Сталинград далече зад границите и през Рейн. Срещу това не помага никаква пропаганда и никакви приказки за тайни оръжия. След няколко седмици или месеци ще дойде краят. Тогава и тук ще се разчистват сметки. Защо искате да пострадате заради други? Ако стане известно, че сте ни помагали, ще бъдете спасен.

— Кои сте вие?

— Ние сме много. Навсякъде. Не само в Малкия лагер.

— А ако аз доложа, че вие съществувате?

— Какво общо има това с пръстените и златните очила?

Драйер вдигна глава и се усмихна криво.

— Вие действително сте премислили всичко много добре, нали?

Бергер мълчеше.

— Човекът, с когото ще направите замяната, иска ли да бяга?

— Не. Само искаме да го запазим от онова там. — Бергер посочи куките на стената.

— Някой политически?

— Да.

Драйер сви очи.

— А ако мине някоя строга проверка и го намерят? Какво тогава?

— Бараките са препълнени. Няма да го намерят.

— Може да го познаят. Ако е някой известен политически.

— Той не е известен. А при нас, в Малкия лагер, всички изглеждат еднакво. Няма какво много да се познава.

— Вашият блоков старши знае ли?

— Да — излъга Бергер. — Иначе би било невъзможно.

— Имате ли връзка с канцеларията?

— Ние имаме връзки навсякъде.

— Номерът на вашия татуиран ли е?

— Не.

— А дрехите?

— Знам с кои да ги сменя. Вече съм ги отделил настрана.

Драйер погледна към вратата.

— Тогава започвай! Бързо, преди някой да е влязъл.

Той открехна вратата и се ослуша. Бергер запълзя между мъртвите и ги претърси. В последния миг му беше хрумнало още нещо. Искаше да направи двойна смяна. По този начин Драйер можеше да бъде измамен така, че да не е в състояние да се добере до името на 509.

— Бързо! Проклятие! — ругаеше Драйер. — Какво още търсиш?

Бергер сполучи с третия мъртвец: той беше от Малкия лагер и нямаше знаци по тялото си. Съблече куртката му, измъкна скритите под своята куртка дрехи на 509 заедно с номерата и ги облече на трупа. После хвърли нещата на мъртвия върху купчината и измъкна оттам едно палто и панталон, които още преди това беше отделил настрана. Обви ги около хълбоците си, стегна връвта на панталона и облече своята собствена куртка.

— Готово.

Бергер се задъхваше. Черни петна се плъзнаха по стените пред очите му. Драйер се обърна.

— Всичко в ред ли е?

— Да.

— Добре. Аз не съм видял нищо. Не знам нищо. Бях в нужника. Каквото и да е ставало тук, ти си го направил. Аз нищо не знам, разбрано?

— Да.

Асансьорът, в който бяха натоварени голите трупове, се издигна и след малко се върна обратно.

— Сега отивам да извикам отвън тримата товарачи — рече Драйер. — През това време ти си бил тука сам. Разбрано?

— Разбрано — отвърна Бергер.

— А списъкът…

— Аз ще го донеса утре. Или може да го унищожа.

— Мога ли да разчитам?

— Безусловно.

Драйер помисли малко.

— Сега ти също си замесен — каза той, — повече от мене. Или не?

— Много повече.

— А ако се разбере нещо…

— Аз няма да говоря. Имам отрова. Няма да говоря.

— Изглежда, вие действително имате всичко. — Лицето на Драйер изразяваше нещо като уважение, въпреки волята му. — „Не знаех. Иначе бих внимавал повече — мислеше си той. — Тези проклети «три четвърти мъртъвци»! Даже и на тях човек не може да има вяра.“ — Започни с асансьора… — Той искаше да излезе.

— Тук има още нещо — рече Бергер.

— Какво?

Бергер извади пет марки от джоба си и ги постави на масата. Драйер ги прибра.

— Все пак нещо за риска…

— Идната седмица ще получите още пет марки…

— А… защо?

— Така. Просто още пет марки за това тук.

— Добре — Драйер изкриви устни, но веднага се отказа от това; циреят го заболя. — В края на краищата никой не е звяр — рече той, — винаги ще подкрепим с готовност някой другар.

Той излезе. Бергер се облегна на стената. Виеше му се свят. Бе свършило по-добре, отколкото беше очаквал. Не се самозалъгваше; знаеше, че Драйер все още мисли как би могъл да го унищожи. Засега това беше предотвратено. Чрез заплахата с подмолното движение и обещанието за вторите пет марки. Драйер ще ги чака. При криминалните можеше да се разчита, че ще се възползуват от случая; това беше поуката, която ветераните си бяха взели от Хандке. Парите бяха дошли от Левински и неговата група. Те щяха да помогнат и по-нататък. Бергер попипа куртката, която беше увил около тялото си. Не се беше разхлабила, нищо не личеше. Беше толкова слаб, че даже и сега неговата собствена куртка висеше на него като чувал. Устата му беше пресъхнала. Трупът с фалшивия номер лежеше пред краката му. Той издърпа от купчината още един и го постави до фалшивия мъртвец. В същия миг от отвора изскочи нов. Товарачите бяха започнали пак.

Драйер дойде с тримата затворници. Той хвърли поглед върху Бергер.

— Ти какво правиш тук? Защо не беше вън? — скара се той.

Това беше за алиби. Тримата трябваше да запомнят, че Бергер е бил долу сам.

— Трябваше да извадя още един зъб — рече Бергер.

— Глупости! Трябва да правиш онова, което ти заповядват. А така могат да станат най-различни неща.

Най-после Драйер седна на масата със списъците.

— Продължавайте! — заповяда той.

Малко след това дойде Шулте. Той извади от джоба си книгата „Как да се държим в обществото“ от Книге и започна да чете.

Продължиха да събличат мъртвите. Трети по ред беше човекът с чуждата куртка. Бергер беше подредил нещата така, че да го събличат двамата му помощници. Чу ги как, съобщиха №509. Шулте не вдигна очи. Той четеше в класическата книга за правилата при ядене на риба и раци. Очакваше през май да го поканят родителите на годеницата му и искаше да се подготви. Драйер записа равнодушно данните и ги сравни със съобщенията от блоковете. Четвъртият мъртвец беше пак политически. Бергер го обяви сам. Той изговори номера малко по-високо и забеляза, че Драйер вдигна поглед. После занесе сам нещата на мъртвия при масата. Драйер го погледна. Бергер направи знак с очи. Тогава взе клещите и джобното фенерче и се наведе над трупа. Беше постигнал това, което желаеше. Драйер помисли, че четвъртият носи името на живия и че смяната е извършена с него, а не с третия. Така той беше отбит от следата и в никакъв случай не можеше да издаде нещо.

Вратата се отвори. Влезе Щайнбренер. Следваха го Бройер, завеждащият карцера и шарфюрерът Ниман. Щайнбренер се усмихна на Шулте.

— Трябва да те сменим, щом бъдат записани мъртвите тук. Заповед от Вебер.

Шулте затвори книгата си.

— Край? — попита той Драйер.

— Има още четири трупа.

— Добре. Свършвайте.

Щайнбренер се облегна на стената, върху която се виждаха драскотините на обесените.

— Свършете си спокойно работата. Ние имаме време. И ни изпратете тогава петимата, които хвърляха горе. Имаме за тях изненада.

— Да — рече Бройер. — Днес е рожденият ми ден.

 

 

— Кой от вас е 509? — попита Голдщайн.

— Защо?

— Аз съм преместен тук.

Беше вечер и Голдщайн бе дошъл в Малкия лагер в един транспорт с дванадесет други.

— Левински ме изпраща — каза той на Бергер.

— В нашата барака ли си?

— Не. В барака 21. В бързината не можеше да се направи друго. По-късно ще гледаме да се промени. Беше крайно време да изчезна. Къде е 509?

— 509 не съществува вече.

Голдщайн вдигна поглед.

— Мъртъв или укрит?

Бергер се поколеба.

— Можеш да му се довериш — каза 509, който седеше до него. — Левински ми говори за него, когато идва последния път.

Той се обърна към Голдщайн.

— Сега аз се казвам Флорман. Какво ново има? Отдавна не сте се обаждали.

— Отдавна? Два дни…

— Това е твърде много. Какво ново има? Ела насам. Тук няма да могат да ни чуят.

Седнаха настрана от другите.

— Снощи в блок шести можахме да чуем по нашето радио новини. Английски. Имаше много смущения, но едно се чу ясно. Русите обстрелват вече Берлин.

— Берлин?

— Да…

— А американците и англичаните?

— Нямаше други съобщения. Имаше смущения и трябваше да бъдем предпазливи. Рур е обкръжен. И те са далеч отвъд Рейн, това е сигурно.

509 гледаше телената мрежа, зад която ивица вечерна заря пламтеше под тежките дъждовни облаци.

— Колко бавно върви всичко…

— Бавно? Ти наричаш това бавно? За една година германската армия беше отблъсната от Русия до Берлин и от Африка до Рур, а ти казваш — бавно?

509 поклати глава.

— Нямах пред вид това. Бавно е за тука, за нас. Изведнъж! Не разбираш ли? Аз съм от много години тука, но тази пролет ми изглежда най-дългата от всички. Дълга, защото е така тежко да чакаш.

— Разбирам — Голдщайн се усмихна. Зъбите му се откроиха като тебеширени върху сивото лице. — Това ми е познато. Особено нощем, когато не можеш да спиш и не ти достига въздух. — Очите му не се усмихваха заедно с лицето. Те си оставаха безизразни и оловни. — Ужасно бавно е, ако ти е така на душата.

— Да, така мисля и аз. Преди няколко седмици не знаехме още нищо. А сега вече всичко ни се струва бавно. Чудно каква промяна настъпва, когато човек се надява. И чака. И се страхува, че може да се доберат до него.

509 се сети за Хандке. Опасността още не беше минала. Фалшификацията щеше да е донякъде достатъчна, ако Хандке не познаваше 509 лично. Тогава 509 щеше да е просто умрял, тъй като един мъртвец беше записан като 509. Сега той беше официално мъртъв — наричаше се Флорман, но все още се намираше в Малкия лагер. Нищо друго не можеше да се направи; никак не беше малко, че блоковият старши на двадесета барака, в която беше умрял Флорман, се бе съгласил да им стане съучастник. Сега 509 трябваше да се пази много от очите на Хандке. Трябваше да внимава също да не би някой друг да го издаде. Освен това съществуваше Вебер, който при някоя неочаквана проверка можеше да го познае пак.

— Сам ли идваш? — запита той Голдщайн.

— Не. С мен изпратиха още двама.

— Други ще дойдат ли?

— Вероятно. Но не като официално преместени. Оттатък сме укрили най-малко 50–60 души.

— Как можете да криете толкова много?

— Те всяка нощ сменят бараките. Спят другаде.

— А ако есесовците ги извикат на вратата? Или в канцеларията?

— Тогава не отиват.

— Какво?

— Не отиват — повтори Голдщайн. Той видя, че 509 се беше изправил от учудване. — Есесовците вече нямат ясна представа — заяви той. — От няколко седмици насам бъркотията става всеки ден все по-голяма. Ние допринесохме за това; колкото можахме. Търсените хора са уж винаги изпратени навън с групите или просто не могат да се намерят.

— А есесовците? Не идват ли да ги вземат?

Зъбите на Голдщайн блеснаха.

— Избягват да идват. Или пък на групи, и то въоръжени. Опасна е само групата, в която са Ниман, Бройер и Щайнбренер.

509 помълча малко. Това, което току-що беше чул, бе невероятно.

— Откога е така? — попита той най-сетне.

— От около една седмица. Всеки ден нещо се променя.

— Ти мислиш, че есесовците се страхуват?

— Да. Изведнъж забелязаха, че сме хиляди. И знаят как върви войната.

— Вие просто не се подчинявате? — 509 все още не можеше да го проумее.

— Подчиняваме се. Но усложняваме нещата и всичко се проточва, а саботираме, колкото можем. Все още есесовците залавят доста хора. Не можем да спасим всички.

Голдщайн се изправи.

— Да видя дали ще намеря място за спане.

— Ако не намериш, питай Бергер.

— Добре.

509 легна до купчината мъртви между бараките. Тя беше по-висока от обикновено. Предната вечер не бяха давали хляб. Това проличаваше винаги на следващия ден по броя на мъртвите. 509 лежеше близо до тях, защото вееше влажен, студен вятър. Мъртвите го пазеха от него.

„Те пазят“ — помисли си той. Пазеха го даже от крематориума, а и нещо повече. Влажният, студен вятър носеше нанякъде дима от Флорман, чието име бе взел; останали бяха няколко обгорели кости, които скоро щяха да станат костено брашно в мелницата. Но името, най-преходното и незначителното, беше останало и се беше превърнало в щит за един друг живот, който се бранеше от смъртта.

Той чуваше как купчината на мъртвите пъшка и се движи. Тъканите и соковете в тях все още си вършеха работата. Втора, химическа смърт се промъкваше в тях, разлагаше ги, превръщаше ги в газове, подготвяше ги за разпадането; и като някакъв призрачен отглас на отлетелия живот, коремите им се движеха още, надуваха се и се свиваха, мъртвите уста се оригваха, а от очите се прецеждаше мътна течност, като някакви много закъснели сълзи.

509 раздвижи рамене. Беше облякъл униформената куртка на хонведски хусар. Това беше една от най-топлите дрехи в бараката и се носеше поред от тези, които спяха нощем отвън. Той разглеждаше нашивките, които проблясваха матово в тъмнината. Имаше някаква ирония в това: тъкмо сега, когато бе започнал отново да си припомня миналото и себе си, когато вече можеше да не е само номер, трябваше да живее под името на мъртвец и да носи при това нощем унгарска униформа.

Потръпна от студ и скри ръцете си в ръкавите. Би могъл да отиде в бараката, за да поспи там няколко часа в топлата воня, но не го стори. Беше много неспокоен за такова нещо. Предпочиташе да седи и да мръзне, и да се взира в нощта, и да чака, без да знае какво толкова очаквано от него може да се случи тази нощ. „Тъкмо това те кара да полудяваш“ — помисли си той. Чакането висеше беззвучно над лагера като някаква мрежа и оплиташе всички надежди и всички страхове. „Аз чакам — мислеше той, — а Хандке и Вебер ме преследват; Голдщайн чака, а сърцето му всеки миг може да спре; Бергер чака и се бои, че ще бъде унищожен заедно с отряда от крематориума преди да бъдем освободени; всички ние чакаме и не знаем дали в последния момент няма да ни изпратят на смъртен поход в някой лагер на смъртта.“

— 509 — рече Ахасфер в тъмнината, — тук ли си?

— Да, тук. Какво има?

— Овчарското куче умря.

Ахасфер пристъпи по-близо.

— Но той не беше болен — каза 509.

— Не. Умря, както спеше.

— Да ти помогна ли да го изнесем?

— Не е нужно. Бях с него отвън. Той лежи там. Исках само да кажа на някого.

— Да, старче.

— Да, 509.