Рене Рошел
Съдбовен залог (9)

Девета глава

Голямата бална зала в имението бе притихнала като древна египетска гробница. Изпълваше я призрачен мрак, който единственият горящ свещник на стената не успяваше да разсее. Просторното празно помещение сякаш бе лишено от някогашната тържествена празнична атмосфера, обгърнала понесените във вихрен танц щастливи двойки. Или може би късният час и потиснатото настроение предизвикваха у Али подобно усещане.

Беше твърде неспокойна и сънят бягаше от очите й, макар че към осем, когато помощниците й си тръгнаха, чувстваше, че ще припадне от умора. Минаваше единайсет. Джена и двете възрастни жени отдавна сладко спяха в леглата си.

Али току-що бе избърсала за пореден път старинните мебели, които с помощта на младите мъже бе подредила край дългите стени на залата. А сега, наместо да се върти неспокойно в самотното си легло, тя мрачно търкаше полираната повърхност, сякаш от това зависеше съдбата на целия свят.

Отстъпи крачка назад да огледа красивото бюро от черешово дърво и се запъти към високия датски часовник в кутия от кестеново дърво. За жалост там, където очакваше да съзре своето отражение, забеляза лицето на мъж, преливащо от жизненост и сила. Красиво и одухотворено, то бе заобиколено с черни къдри, които падаха свободно върху широкото чело. Дълбоко разположени открити очи, благороден орлов нос, волева брадичка, мъжествено очертани устни, но нелишени от обещание за нежност.

Младата жена изруга твърде неделикатно и се опита да заличи този образ, който тревожеше и сърцето, и ума й.

— Очевидно предложението ми днес следобед се е оказало напразно — проехтя в полумрака нечий дълбок глас.

Изненадата бързо прогони от лицето на Али разнежената усмивка. Тя рязко се извърна и забеляза високия му силует в рамката на сводестата врата. Светлината, която струеше откъм преддверието, оставяше лицето му в сянка, ала младата жена не можеше да сбърка до болка познатата й фигура с небрежно пъхнати в джобовете ръце. Подпрял се на дървената рамка, кръстосал глезени, той сякаш я наблюдаваше от доста време. Единствено пламъчето на цигарата току проблясваше.

Толкова пъти се бе стряскала от внезапната му поява, би трябвало вече да е свикнала с неочакваните му посещения. И въпреки всичко сърцето й още дълго не можа да се успокои.

— Предполагам, би трябвало да очаквам, че отново ще ме издебнеш в този късен час — рече тя, като остави кърпата и препарата за почистване върху близкия шкаф в стил Чипъндейл.

Мъжът бавно пристъпи напред. В сърцето на Али се надигна буря от противоречиви чувства. Движенията на гъвкавото му тяло предизвикаха прилив на страстно желание, а в същото време здравият разум й напомняше наскоро взетото решение да не се поддава на порива си.

— Не те видях на вечеря — отбеляза той сухо.

— Не бях гладна — излъга Али, като недоумяваше защо непрекъснато се чувства виновна пред него.

Необяснимо защо с всяка стъпка на Рурк, която скъсяваше разстоянието помежду им, все по-силно я връхлиташе усещането, че е безпомощно подгонено зверче. Та той съвсем не приличаше на гладен хищник! Един наистина добре сложен мъж с изтъркани джинси, бос, с разкопчана поомачкана риза. Присъствието му с нищо не ме застрашава, повтаряше си Али. Ала някакъв вътрешен глас й подсказваше да се пази от надвисналата опасност. С лукавство и хитрост обитателите на джунглата рано или късно пленяват жертвите си.

За миг цигарата на Рурк се разгоря по-силно, очевидно бе вдъхнал дълбоко парливия дим. Сетне я пусна на пода и я стъпка с тока на обувката си.

— Трябва малко повече да се грижиш за къщата си — подхвърли Али с твърде неубедителен глас.

— Защо? — процеди той. — Нима чистият под може да ми обещае безоблачно щастие?

— Не разбирам какво те тревожи. Повечето клиенти се радват, когато полагаме усилия да опазим скъпата им собственост.

— Чудесно знаеш, че пет пари не давам за скъпата си собственост. — Той стисна гневно челюсти. — А ти да не смяташ да работиш по двайсет и четири часа на ден? Ще подлудиш себе си, а сетне и всички около теб. Това не е много весела перспектива, мила моя.

Али отстъпи назад, но часовникът спря бягството й. От удара механизмът се раздрънча и отвлече вниманието и. Звукът сякаш я върна в действителността. Припомни си своето непоколебимо решение да бъде благоразумна. Този мъж никога вече нямаше да я извади от равновесие.

— Размишлявах над думите ти днес следобед — обади се тя. — Онова, което каза за Джордж и пукнатината в моята броня. — Али замълча, но като видя, че мъжът я слуша внимателно, реши да продължи. — Ще трябва да те разочаровам, но грешиш. Джордж добре си върши работата и това е всичко. — Тя внимателно следеше изражението му с надеждата, че той няма да усети прокрадвалото се колебание. — Никога не бих го наела, ако не бях сигурна, че може да се справи. Просто не мога да си го позволя.

— Значи ти бе необходим цял следобед, за да си втълпиш, че не си човек с нормални реакции, а трезвомислещ и хладнокръвен бизнесмен? Поздравявам те — поклати глава той. — Само не си въобразявай, че можеш да ме заблудиш. Не забравяй, че имаш насреща си един бивш „трезвомислещ бизнесмен“. Навремето уволних една жена само защото разбрах, че е бременна. — И той изсумтя презрително. — Разбира се, обясних постъпката си като продиктувана от икономически съображения.

Неочакваната му изповед я стъписа.

— Но аз… — заекна тя.

— Ако наистина се интересуваш само от финансовия успех на фирмата, ще уволниш Джордж. Утре му кажи да не идва повече. Едва тогава с пълно право ще получиш пропуск за клуба на трезвомислещите бизнесмени. — Рурк не откъсваше очи от нейните. Гласът му стана дрезгав. — Но цената е висока, мила моя, дяволски висока…

Разстроена, тя се завъртя и опита да се отдалечи.

— Не се самозалъгвайте, господин Ронтри, все още имате таланта да сте коравосърдечен. Днес например ме разплакахте… — Али онемя от неочакваното си признание.

— Защо си плакала? — попита той и пристъпи напред. Али само поклати глава, тъй като се боеше, че гласът ще я издаде. — По дяволите! Защо моето предложение те е разплакало?

С невероятно усилие да запази самообладание Али пое дълбоко дъх.

— Да си уязвим е твърде привлекателно и в същото време се плаща много скъпо. Не мога да си го позволя.

— Точно в това въпросът. Длъжна си да съхраниш тази способност. Прекалено здравият контрол убива способността да чувстваш.

— Твърде много съм чувствала в своя живот благодаря — възрази тя. — Чувствала съм се безпомощна, чувствала съм и нужда от подкрепата на мъжка ръка… — Гласът й секна.

Сложил ръце на раменете и, той рязко я обърна към себе си.

— Никога не съм искал да плачеш, Али… Не си ми безразлична.

Преди да намери отговор, усети, че устните му жадно се впиха в нейните. Младата жена отчаяно се бореше с надигналото се в нея желание и опряла ръце в гърдите му, се опита да го отблъсне.

— Когато ме целуваш, се чувствам уязвима — простена тя.

— А ти ме караш да се чувствам силен — без да откъсне устни от нейните, промълви той дрезгаво — Когато те държа в прегръдките си, чувствам, че съм способен на всичко…

Устните им отново се сляха. Безсилна да сдържа повече бликналото желание, Али обви ръце около врата му, притисна се в него, а блаженството, струящо от тялото му, сякаш помете всичките и разумни доводи. Цялото й тяло се потопи в тъй жадуваната забрава. Изчезнаха страховете, опасенията… Остана само чувството, че по някакъв начин тя самата черпи сили от пламтящия огън, обгърнал телата им.

 

 

Когато най-сетне дойде на себе си, тя видя, че се намира в леглото на Рурк, сгушена в прегръдките му, обзета от приказното усещане за пълно удовлетворение. Опиянена от целувките му, се извърна и прокара устни по очертанията на широките му гърди. Сетне плъзна ръце и го обгърна с въздишка на задоволство, в която обаче се долавяше и горчивина.

В балната зала преди няколко часа за пореден път се бе поддала на магнетичното му привличане. Вероятно слабостта й към Рурк твърде много напомняше неспособността на алкохолика да устои на бутилката. Вкусеше ли първата глътка, изгаряше от жажда и нищо не можеше да го спре. Въпросът бе да се въздържи именно от тази първа глътка.

Рурк й действаше като опиат. Тя можеше да остане трезва и хладнокръвна до мига, в който той притиснеше устни към нейните. Но усетеше ли докосването им, сама се потапяше в опиянението. А то сякаш нямаше край. Тя тихо се засмя. Ето и сега дългите опитни пръсти неспирно разливаха сладостни тръпки по бедрата й, копнеещи за омаята на мъжката сила.

— Какво смешно има? — попита той с приглушен нежен глас.

— Не, нищо — въздъхна тя съвсем искрено. Така си беше. Нищо весело нямаше в тяхната връзка. Жалко, че Али така лесно се поддаваше на магическото му привличане. Интуитивно доловил липсата на всякаква съпротива, той притисна тялото й под своето. Тя го обгърна с колене, очарована от нестихващата му страст.

— Рурк — простена. — Нека това бъде за последен път.

Дълбоко в себе си тя усещаше неудържимия му порив, а и собственото си безсилие да се възпротиви. От гърдите й се изтръгна ликуващ вик и тя впи пръсти в гърба му; цялото й същество се устреми към божествената наслада на върховния екстаз, помел като вихър последните останки от трезв разсъдък.

Часове по-късно, изтощена до краен предел тя лежеше отпусната с широко отворени очи и се взираше в мрака. Часовникът до леглото показваше четири сутринта. Отмалял, дори в съня си Рурк я притискаше, сякаш се боеше да не я изгуби. Тя не смееше да помръдне. Опиташе ли се да стане той сигурно щеше да се събуди; щеше да обсипе тялото й с милувки, заглушавайки твърдото й намерение да се освободи от магията му.

От гърдите й се отрони дълга горчива въздишка, която отекна в тъмнината.

— Какво има? — промърмори Рурк и докосна ухото и с устни. Младата жена примига сепнато и извърна лице към него.

— Не знаех, че си буден — прошепна тя и трескаво затърси подходящ отговор, който щеше да й даде възможност да се измъкне от леглото без излишни пререкания.

— Мислех си… — рече той и целуна връхчето на носа й.

Трябваше да си тръгне. Собствената й слабост заплашваше отново да я превърне в пленница на неговата мъжественост.

— Твърде късно е, Рурк.

— Не искаш ли да знаеш за какво си мислех? — попита той, като отстрани кичур коса от челото й. Целуна нежно бузата й.

— Е добре, кажи ми… — Али притвори очи от сладостната тръпка, пробягала по кожата й.

Захапал леко връхчето на гръдта й, той промърмори:

— Обичам те, Али, и това ме обърква.

Тя отвори широко очи и замръзна.

— Моля? — не повярва на ушите си.

— Казах, че те обичам — повтори той, а жадните му устни отново ненаситно обсипваха тялото й с целувки. — Мисля, че никоя друга не съм обичал истински.

Признанието му я завари неподготвена. Тя леко се притисна до него, сърцето й се изпълваше с изумление и щастие, но сълзи на отчаяние и безпомощност замъглиха очите й.

— О, Рурк — промълви тя плахо, ала устните му не й позволиха да продължи. — Рурк, моля те — простена жално. — Не прави това с мен. — Понечи да се притисне до него, но навреме се спря. Боеше се да не се поддаде отново на безумния порив, който сякаш заплашваше да я изпепели. С огромно усилие на волята тя успя да се изскубне от прегръдката му.

— Какво има — посегна той инстинктивно да я задържи. — Само не ми казвай, че не изпитваш нищо към мен. След всичко, което преживяхме.

Въпреки тъмнината тя забеляза колко настойчиво питаха очите му. Отчаяно се мъчеше да намери онези думи, с които да му обясни какво изпитва, без да го нарани.

— Али — повика я той и леко притегли ръката й към себе си. — Ела при мен.

Дрезгавият му глас обещаваше блажена забрава, за която собственото й тяло отново копнееше.

Али тръсна глава и се изскубна.

— Не мога — с мъка пророни тя.

— Напротив, можеш, скъпа. — И ръката му погали бедрото й, убеден във въздействието на своята ласка.

— Рурк… толкова пъти вече ти обяснявам за какво става дума! — Гласът й звучеше отчаяно и безнадеждно. — Нищо не се е променило.

— Напротив, мила — изправи се той. — Ние се обичаме!

— Не! — възрази Али и в същия миг си даде сметка, че това е плоска лъжа. — Не… — Този път в гласа й се прокраднаха нотки на колебание. Невъзможно й се струваше да е влюбена в Рурк Ронтри. В него нямаше и следа от онова, което тя искаше от един мъж! — Как не разбираш, че няма да се получи — тъжно промълви Али. — Теб нищо не те интересува. Ще ти го натяквам и много скоро ще ме намразиш.

Той се засмя горчиво.

— Не забравяй, че съм милионер и стига да поискаш, по цял ден можем да не излизаме от стаята и да се забавляваме.

— Значи нищо друго не искаш от живота? — попита тя почти разплакана. — По дяволите, Рурк, готова съм да се боря с нокти и зъби, но не и да прекарам още един ден с човек, чиято единствена мечта е леглото и безцелното съществувание. — Страх и безсилен гняв я стиснаха за гърлото. — Само след няколко години твоите милиони ще се стопят. И тогава? Ще се превърнеш в объркан, обиден на света неудачник и много скоро ще решиш, че ние с Джена сме причина за това.

— Не всички мъже са примитивни като бившия ти съпруг — мрачно се възпротиви той. Протегна ръка в желанието да подсили значението на думите си с ласкав жест, ала тя ловко се отдръпна.

— С нищо не си показал, че си по-различен от него! — извика отчаяно. — Нима нямаш никакви амбиции, стремежи?

Той сбърчи чело с необяснима за нея тъга.

— Именно амбицията и стремежите ме докараха до състоянието, в което в момента ме виждаш.

— О, стига, Рурк! — избухна тя, разгневена от непрестанните обяснения за собствената му слабост. — Научих го вече наизуст. Ръководил си компанията с железен юмрук, не си напускал кабинета двайсет и четири часа в денонощието, пренебрегнал си жена си и тя те е напуснала заедно с детето, в резултат на което си се превърнал в прахосващ времето си безделник. Обикаляш света, за да ближеш раните си и от време на време се прибираш у дома да се отдадеш на самосъжаление. — Забелязала, че ръцете й вече треперят от вълнение, тя още повече се разстрои. Сви юмруци и опита да се овладее. — Рурк, аз трябва да уважавам човека, когото обичам. Това ми е жизнено необходимо, в противен случай между нас нищо няма да се получи. Признавам, че някаква дяволска сила ме накара да се влю… — Тя заекна, уплашена, че едва не изрече думата на глас. — Но това не може да продължава повече. Аз… аз не те харесвам!

Лицето му трепна, все едно го бе зашлевила.

— Значи няма да се получи — повтори той с кух, смразяващ глас.

Усетила вълната от страдание, която го залива, Али почувства, че краката й омекват. С невероятно усилие на волята тя вдигна брадичка и смело срещна ледения му поглед. Дръзката й реч очевидно бе дала резултат. Нямаше сили повече да го обсипва с обвинения, които щяха допълнително да го наранят. Помежду им тегнеше тягостно мълчание.

— Сега разбирам — кимна той сериозно. И като правеше отчаян опит да сдържи гнева си, добави: — Ясно ми е защо мъжът ти се е пропил. Имаш редкия талант да завладяваш мъжете, след което да ги захвърляш като ненужна вещ.

Думите му й подействаха като камшик.

— Как смееш…

— Казваш на един мъж, че го обичаш, след което му теглиш ритник право в зъбите — изръмжа той. — Но нека изясним едно. Жена ми не избяга. Двете с дъщеря ми загинаха. — Ноздрите му гневно потрепваха, сякаш никога досега не бе изричал грозната дума. Чертите на лицето му се бяха вкаменили.

— Както винаги бях много зает и изпратих Меган и бебето на почивка с частния ни самолет. Обещах да ги последвам след няколко дни. Когато затварях телефона, жена ми плачеше. — Той замълча и се изкашля. Думите излизаха трудно от устата му. — Имах спешно заседание и тя не искаше да замине сама. Но аз настоях. И преди се беше случвало, пък и знаех, че годините са пред нас. Ни най-малко не се развълнувах от този пристъп на женска слабост. В крайна сметка аз бях човекът на амбицията и стремежите. — Рурк замълча, стисна очи за миг. От устните му се отрони груба ругатня и Али цялата подскочи. — След три часа моето семейство бе мъртво. Нямаше дори какво да погребем. Последният спомен от жена ми бяха нейните сълзи. — Очите му изразяваха раздиращото чувство за вина и скръб. — Твърде често съм се държал като негодник…

— Аз…

— Добре де, кажи го… Кажи…

Али изпадна в отчаяние.

— Не знаех — прошепна тя на пресекулки.

— … че съм се държал с тях като с вещи, а не като с хора, които обичам Меган често го повтаряше. — Подрезгавелият му глас едва-едва отронваше думите. — Казваше също, че всяка жена има нужда от мъж от плът и кръв, а не от стоманен, безчувствен партньор. Опитвах се да бъда във всичко най-добър — да побеждавам, да печеля… а забравих да бъда обикновено човешко същество. Не прави моята грешка, Али. — Мъжът бе успял да се овладее и сега вече говореше много по-спокойно. — Това не е живот, а жалко подобие на съществувание.

— Вероятно си имал основание… — възрази тя в желанието си да му покаже, че съществуват и съвсем оправдани причини за желанието на човек да държи здраво юздите на живота си.

— Така е. Исках проклетият ми баща да ме забележи. Въобразявах си, че ако получавам награди, той поне веднъж ще направи усилие да присъства, когато ми ги връчват. А после ми стана навик — продължи той. — Докато накрая колкото по-голяма ставаше властта ми, толкова повече се стремях към нея. Тя е истински наркотик. И най-голямата ирония е в това, че в крайна сметка наместо да владееш положението, се превръщаш в оръдие на собствения си стремеж към власт. Оказваш се опустошен, напълно откъснат от реалността без нито едно живо същество около себе си — алчно за власт чудовище.

— Ти направи хладнокръвен, жесток самоанализ на собствената си съдба — възрази тя. — Но това не значи, че същото важи и за мен. Аз просто не желая над мен отново да има власт един егоцентричен слаб мъж. При това нуждите на моето семейство…

— Али — прекъсна я той меко. — Независимо от това какво мислиш за моя начин на живот, последното, което бих желал, е да имам власт над теб.

— Така ли? — горчиво и с недоверие се засмя тя. — От първия миг, в който се срещнахме, ти се опитваш да ме промениш и да ме убедиш колко неправилно постъпвам Щом твърдиш, че ме обичаш, защо не можеш да ме обичаш такава, каквато съм?

— Същия въпрос мога да ти задам и аз.

Младата жена настръхна. Рурк имаше право, но в самото начало тя го бе предупредила, че не може да живее с човек като него. И фактът, че той силно я привлича, не променя нещата. Тя прокара пръсти през разрошената си коса.

— Наистина ли не разбираш? Не мога да се съглася, че само защото изпитвам… нещо към теб, трябва изцяло да се променя.

Челюстите му се стегнаха гневно от начина, по който тя избягваше да назове онова, което ги свързваше.

— Съвсем като в старата поговорка: Любовта не прави разлика между бедни и богати. Но аз искам да обичам силен, улегнал мъж, който има цел в живота.

Обидата ясно се изписа на лицето му.

— Ако толкова много държиш на труда и силата, имам подръка един трактор — промърмори Рурк.

От устните й се откъсна отчаян стон, прозвучал почти като проклятие.

— Защо поне веднъж не престанеш да ме иронизираш?

— Ти си тази, която държи да се превърне в бездушна светица. Не очаквай от мен да принасям жертви пред олтара ти.

— Какво толкова лошо има в това, че се опитвам да избегна грешките в живота си! — едва сдържаше сълзите си тя.

— И смяташ, че да ме обичаш, би било голяма грешка, така ли?

Тя усети нотки на предизвикателство и грубост. Изгледа го студено. Трогателният образ на този хубав и така уязвим в гнева си мъж накара сърцето й да трепне. Вярно бе, че за разлика от Джек, съдбата му бе поднесла тежки изпитания. Вярно бе, че под привидната враждебност се криеше един чувствителен човек, който никога не би я наранил. Проблемът бе в това, че той към нищо не проявяваше интерес. Наистина безнадежден случай. И независимо от копнежа, който изпитваше, тя за нищо на света нямаше да приеме съжителството с него. Достатъчно отговорности имаше и без това.

От дълбините на душата й се надигна ридание. С нечовешко усилие тя го заглуши. Обичаше мъж, съвършено неподходящ за нея. Отново! Положила бе усилия да се пребори с влечението, но напразно. Ако успееше да издържи да стои настрана от него и от влудяващите му целувки още две седмици, щеше да напусне живота му и спокойно да потърси достоен за уважение сериозен човек — мъжа, от когото имаше нужда.

— Да… Рурк. — Клепачите й натежаха от сълзи на разкаяние и безпомощност. — Голяма грешка ще бъде.

Кобалтовосините му очи гневно проблеснаха.

— Добре, мила — процеди той. — Но запомни какво ще ти кажа. Тъкмо безсмислените лъжи, в които се вкопчваме в миг на безизходица, ни отнемат възможността да намерим изход. — Али поклати глава, но той й попречи да възрази. — Продължавай с напразните опити да достигнеш съвършенство, но знай, че това не е краят…

Неочаквано вдигна ръка и погали гърдите й. Али трепна от интимното докосване и отстъпи назад. Пресекливата й въздишка разкри вълнението, което тя на драго сърце би прикрила. Ала злобна усмивка се плъзна по устните му, в странно противоречие с наситения с гняв поглед. Направи само още една крачка и я притегли в прегръдките си. Допрял устни до нейните, той промълви:

— Ако любовта ти към мен те кара да правиш грешки, тъй присъщи на обикновения човек, готов съм да рискувам. — Плъзнал ръка по бедрото й, той я накара да почувства силната му възбуда. — Сигурен съм, че оставиш ли се само за миг на интуицията си, сама ще видиш колко съм прав.

Дързостта на предложението му в този миг на близост я възмути до дъното на душата. И в същото време вътрешният й глас нашепваше какво щастие ще изпита, ако се предаде. Плътно прилепналото мъжко тяло отново събуди жаждата й да се притисне до него, да обвие бедра около кръста му и да потъне в забрава. Ала гневът й, събуден най-вече от неговата сигурност, че тя не може да устои на физическото привличане, бе по-силен. Нямаше да позволи на никой мъж да я подчини отново на волята си, независимо от това дали го прави грубо или деликатно. Тя щеше да бъде тази, която ще избере следващия си партньор. Край на споровете! Възмущението й надделя и опряла ръце в гърдите му, тя с един тласък се отскубна.

— Не… не! Не желая повече да проявявам слабост със слаби мъже!

За нейна изненада той я пусна без никаква съпротива.

С крайчеца на окото си Али забеляза, че устата му се изкриви от раздразнение, а чертите на лицето му се изостриха. Рурк мълчеше и мрачно я наблюдаваше изпод вежди.

За да не му позволи да забележи объркването й Али почти избяга от стаята. Едва на горния етаж осъзна, че е съвсем гола. Спря сепнато, опря гръб на прохладната стена, искрено благодарна, че е толкова късно през нощта. Мод и Мърл не чуваха добре, но в замяна на това зрението им бе в чудесно състояние и за нищо на света не биха я пуснали да мине така без дрехи покрай тях, без да я подложат на дълъг, шумен и твърде унизителен разпит.