Рене Рошел
Съдбовен залог (11)

Единадесета глава

Четирийсет и пет минути преди Джон да дойде Али вече бе напълно готова. Тя ту сядаше на ръба на леглото, ту нервно и неспокойно крачеше напред-назад из стаята. Изобщо не я свърташе на едно място.

Когато в три часа и последният купувач си отиде, тя бързо се зае с подреждането на залата и свърши всичко до пет. Нямаше с какво друго да запълни времето си и затова се качи в стаята, взе си душ и се преоблече.

Погледна часовника си — беше едва шест и петнайсет. Мод и Мърл отнесоха Джена в кухнята да я нахранят и да си приготвят вечеря.

Останала съвсем сама на третия етаж, Али усещаше, че пустотата наоколо започва да я потиска. Неочаквано тя зърна отражението си в огледалото и се сепна. Образът, привлякъл вниманието й, най-сетне я накара да замръзне на място. Всъщност това не беше истинско огледало — повечето ценни предмети бяха разпродадени на търга. Такива евтини вещи преди петдесетина години можеха да се срещнат само в стаите на прислугата. Неугледни, дори грозни, но все пак функционални.

Али бе прибрала буйната си коса с няколко гребена и само на челото падаха няколко немирни кичура. Тя се усмихна на отражението си, за да провери как изглежда, после направи гримаса. Бе отслабнала от недоспиване и напрежение; което съвсем не можеше да се обясни само със суетнята около търга. Прикри сенките под очите с повечко пудра, а бледността — с руж.

Внимателно бе начервила устните си, но те все й се струваха твърде тънки. Нищо чудно тревогата и безпокойството, които Рурк й създаваше, да бяха причина чертите й дотолкова да се изострят, та никакъв грим да не е в състояние да ги смекчи. Тя за пореден път провери усмивката си, но така и не откри в погледа си искрена радост от предстоящата среща.

Горкият Джон! Дано само успее да поддържа някакъв смислен разговор. Чувстваше известна вина пред този тъй обикновен човек. Та тя почти го бе изнудила да я покани на среща, така че му дължеше поне една приятна вечер. А ето че сега единственото й желание бе да се хвърли на леглото, да заблъска възглавницата с юмруци и да се потопи в отчаяни ридания. Не можеше да определи точната причина за своето състояние. Всъщност напоследък твърде малко се доверяваше на собствената си преценка за нещата. И все пак имаше чувството, че ако си поплаче, ще й олекне. Какво ли правеха мъжете, изпаднали в подобна безизходица? Навярно се втурваха в някой гимнастически салон и часове наред блъскаха бездушната боксова круша, додето заглушат отчаянието? Нямаше как да провери. А може би проявяваше излишна слабост… нещо като невротично безсилие, самосъжаление, което постепенно така те поглъща, че започваш да изпитваш удоволствие от мъката, която си причиняваш. А може би преценката й бе погрешна и състоянието й — напълно нормално. Трябваше просто да си припомни колко отдавна не са я канили на среща. Тя поклати глава и промърмори:

— Трябва да се справиш Али. Какво толкова има в една случайна среща? Момичетата от гимназията го правят всеки ден. Не се притеснявай толкова. Забрави за Рурк. Просто излез и се забавлявай.

Хвърли последен критичен поглед към огледалото. Костюмът, който бе облякла, се състоеше от блуза с копчета на рамото и леко плисирана пола до коленете. Открила го бе на някаква сезонна разпродажба сред дрехите, класирани като „лек елегантен костюм, подходящ както за работа, така и за приятно прекарване на свободното време“. Синтетичната ослепително бяла материя болезнено подчертаваше бледото й лице. Но тя просто нямаше избор. Нищо друго не бе донесла със себе си. Програмата й за прекарването тук не включваше срещи с мъже.

Тя въздъхна недоволно и реши да слезе в кухнята. Там поне щеше да има някаква компания.

Мод тъкмо сипваше вечерята на Джена в специалната купичка с преградки и весело се смееше. Мърл бъркаше нещо на печката, а момиченцето, седнало на високото си столче, удряше с лъжицата по масата.

— И какво казаха? — провикна се Мърл, като извърна глава към сестра си.

— Пак беше онази Велда от Тадеуш Гълч, Тексас — отговори й Мод, докато подреждаше в чинията на Джена настъргани моркови с говеждо и ябълков мус с боровинки за десерт.

Али се настани в стола до дъщеря си и измъкна лъжицата от пухкавите й пръстчета. Започна да я храни и погледът й попадна върху екрана на телевизора. Двете жени отново бяха пуснали програмата за покупки по домовете. Интересно, какво ли ново предлагаха този път?

— Здрасти, Али! — изрева Мод и миг по-късно се скри зад вратата на хладилника. — Нали си спомняш Велда, която почти всеки час купува по нещо.

— Тази жена има нужда от лекар — провикна се Мърл.

— Според нея това е вид лечение — додаде Мод. — Както и да е. Какво ви развесели този път? — обади се Али.

Докато затваряше хладилника с лакът, тъй като ръцете й бяха пълни с броколи, Мод се опита да обясни:

— Тифани, водещата предаването, съобщи, че вчера два големи камиона стоварили в дома на Велда покупките й от последния месец! Представяш ли си, цели два камиона!

Докато Джена предъвкваше морковите, Али се загледа в прекрасната фигура на блондинката от екрана, която с огромно удоволствие изреждаше особеностите на граховозелена лампа с твърде необичаен дизайн. Човек можеше да запали и да загаси лампата само с плясване на ръце или друг силен рязък звук. Младата жена бе така възхитена, сякаш лампата бе в състояние да излекува и всеки болен от простуда. Али се засмя вътрешно. Представи си някоя вечерна програма, излъчваща кой да е филм с участието на Джон Уейн или Клинт Ийстуд. Реагирайки на пукота от екрана, лампата би светвала и загасвала толкова често, че бдителните служители на ЦРУ тутакси биха провели разследване срещу собствениците й, водени от подозрението, че те разпращат държавни тайни, използвайки невероятно хитър таен код.

— Значи и двата камиона били за Велда, а? — отново с цяло гърло се провикна Мърл.

Стресната от невероятната картина, плод на въображението й, Али откъсна очи от екрана и се извърна към майка си.

— Велда разправя — поклати глава Мод, — че с това приключвали покупките й за Коледа.

— Че кой купува коледни подаръци за цяла Франция? — изкиска се Мърл.

— Вие двете да не искате да ме убедите, че вече не пазарувате от Тифани? — Въпреки лошото си настроение Али не издържа и се усмихна. Гребна от говеждото и го поднесе към отворената уста на Джена. В този момент Мърл изви глава и се загледа в племенницата си.

— Изглеждаш ми малко уморена, мила. Всъщност добре ли се чувстваш?

— Да, напълно — погледна Али към дъщеря си. — И какво готвиш? Мирише вкусно.

— Пържен дроб, броколи и брюкселско зеле.

— Как може да ухае толкова хубаво? — сбърчи нос младата жена. — Не понасям нито едно от тия неща.

— Известно ми е и затова двете с майка ти решихме да си хапнем тази вечер точно това. Беше любимото ни ястие, когато бяхме деца.

— И двете нямате никакъв усет за кулинарно изкуство — подразни ги Али, след което вече сериозно додаде: — Много съм ви благодарна, че ще се погрижите за Джена тази вечер.

— Няма защо, мила — кресна Мод, — когато ти се мотаеш из къщата, никой от нас не може да се добере до детето. Ще бъде истинско удоволствие да си останем само трите.

Джена гукаше весело и пляскаше с ръчички върху подноса на масичката. Чинията подскочи няколко пъти. Свикнала с навика й да играе, докато се храни, Али гребна от морковите и поднесе лъжицата към устата й.

— Много си хубава тази вечер — обади се Мод, докато миеше броколите. — Този млад човек… Джон… ми се вижда мило момче. Малко скучен, но мил.

— Защо скучен? — възрази Али, докато обираше полепналите по брадичката на детето моркови. — Изобщо не го намирам скучен. — Тя не беше докрай уверена в думите си, но се почувства длъжна да го защити ако не за друго, поне защото се канеше да излезе с него.

— Добре де — рече Мод и остави тенджерата със зеленчуците върху печката. — Исках да кажа само, че единствените му теми за разговор са времето и спортът.

— Две напълно сериозни теми за разговор! Харесвам улегнали мъже — обясни Али. — Освен това обзалагам се, че и Дуайт Айзенхауер невинаги е бил много забавен.

Али умишлено спомена някогашния президент. Известно й бе, че прочутият генерал от Канзас е далечен техен роднина по майчина линия; всъщност толкова далечен, че дребните му недостатъци не можеха да се тълкуват като възражение срещу безупречната наследственост в рода. И все пак двете сестри толкова много държаха на своята връзка с бившия президент, че всяка забележка за евентуално негово несъвършенство ги изваждаше от релси. Точно това целеше и Али. Искаше само да отклони темата от собствената си личност.

— Дуайт никога, абсолютно никога не е бил скучен — настоя Мод. — Той беше най-духовитият президент, удостоил с присъствието си Белия дом. Именно той бе казал: „Можеш да заведеш един кон до водата, но не и да го накараш да плува.“

Али се задави от смях.

— Дори да не го е казал, съвсем в негов стил е! — Тя усещаше, че свитите й на топка нерви полека–лека се отпускат. — Убедена съм, че президентът Айзенхауер е бил изключително остроумен. Само се пошегувах.

— Надявам се — изсъска Мод.

Джена загука и топна пръстчета в храната, след което размаза соса по лицето си. Очевидно според нея майка й не я хранеше достатъчно бързо.

— Ето виждаш ли? — рече Али. — И Джена се смее. Дори тя разбира, че се пошегувах. — Взе хартиена салфетка и избърса лицето на дъщеря си.

— Никой от вас не наследи чувството за хумор на семейство Мийкс — промърмори Мърл.

— Искаш ли малко дроб? — извика Мод.

Двете жени изсипаха покритите с кафява коричка парчета в голяма чиния. Али сбърчи нос. Погледна часовника си. Оставаха още трийсет минути!

Преди да разбере какво става, част от ябълковия мус с боровинки падна върху циферблата. Секунда по-късно тя видя как цялата чиния на бебето се обръща в скута й. С разширени от ужас очи се взря в лепкавата смес, полепнала по бялата й пола.

— О, Господи! — простена тя. — А сега какво ще правя? Тези петна никога няма да се изперат!

Колкото и да бяха глухи, двете сестри чуха съвсем ясно отчаяния вик на Али. Няколко мига никоя от тях не помръдна. Мърл застина с платото пържен дроб в ръка, а Мод държеше капака на тенджерата, сякаш не смееше да го пусне. Трите бяха онемели от изненадващата атака на момиченцето. То все така щастливо се смееше, но поне спря да размазва храната.

— О, Джена — изпъшка Али, — не бива да си играеш с храната!

Посъвзела се от вцепенението, Мърл остави платото на масата.

— Аз ще взема чинията на Джена, ти иди да се почистиш.

— Но какво да правя? — отчаяно промълви Али. — Той ще бъде тук след трийсет минути, а това е единствената ми рокля…

— Амиии…

Нещо в недоизказаната реплика на майка й събуди силно подозрение у младата жена.

— Какво искаш да кажеш с това „амии“? — попита тя.

Мод сложи капака върху врящите зеленчуци и се усмихна смутено.

— Известна ми е още една рокля, която можеш да облечеш. Бях я прибрала за рождения ти ден, но…

— Каква рокля? — попита Али, все още изпълнена с подозрение, но не без надежда.

Така или иначе, каквато и да бе тази дреха, щеше да е по-добра от съсипания костюм, по който личаха следи от четирите основни храни.

— Страх ме е само да не се ядосаш — плахо рече Мод.

Али дръпна полата си, която вече лепнеше за фустата.

— Не ставай смешна, мамо. Ако наистина има такава рокля, просто ми я донеси. Нямам друг избор.

— Да вървим тогава. Ти наглеждай зеленчуците, Мърл.

Щом се озова в стаята си, Али побърза да накисне полата в препарат за почистване на петна, поредната покупка на майка й, повярвала в гръмката реклама по телевизията. Младата жена не помнеше някога да е успявала да заличи петна от моркови, какво остава, ако са примесени с боровинки.

След минута влезе Мод, която весело си тананикаше и разопаковаше тайнствената дреха. Щом захвърли кутията на леглото, за ужас на дъщеря си тя изложи на показ тясната къса черна рокля, за която се предполагаше, че отдавна е върната.

— О, мамо — простена Али. — Как си могла! Нали ми обеща!

— Хайде, мила, облечи я. Сигурно ще ти стои чудесно.

Али осъзна, че наистина не й остава друга възможност. Нахлузи я през главата и с помощта на майка си, която придърпваше полата надолу, след известна борба роклята бе облечена.

— Ето виждаш ли! — грейна Мод, като я огледа. — Приличаш на Иман, манекенката. Имаш същите хубави дълги крака!

— Голи и бели — промърмори Али, — пък и целите се виждат.

Мод ровеше нещо в кутията.

— Ето ти и черен чорапогащник — измъкна тя един плик. — Имаш черни обувки.

— Да, онези с ниския ток, които нося по време на търг…

— Готова си! — Мод опря ръце на хълбоците си и се усмихна гордо. — Изглеждаш великолепно! Оставям те сама да се приготвиш, защото ще ми изстине вечерята. — И като целуна нежно дъщеря си, тя тръгна към вратата. Миг по-късно се провикна през рамо: — Приятно забавление, скъпа! Между другото… ако срещнеш някъде Рурк, бъди така добра и му кажи, че вечерята отдавна е готова. — Пак се накани да си върви, но продължи да крещи: — Къде ли се е дянал, цял ден не ми се е мяркал пред очите този млад човек!

Затова пък аз го видях, помисли си Али, докато майка й се отдалечаваше. Споменът за фигурата му на входа на огромната бална зала, с поглед, отправен към нея… „Ти ме обичаш и знаеш, че е така“ — гореше в очите му неизказаното обвинение… Толкова уверен, толкова дяволски уверен в себе си. Тя потръпваше всеки път, когато този образ изплуваше в съзнанието й. А за нещастие това се случваше прекалено често, колкото и да се опитваше да ангажира мислите си с нещо друго.

Али тъжно се отпусна на леглото, а пръстите й неволно заиграха с целофановата опаковка на чорапите. Младата жена потъна в размисъл. Всъщност роклята наистина бе сякаш ушита специално за нея, макар че деколтето откриваше цялата шия и бе по-дълбоко отколкото бе свикнала да носи, придържайки се към условностите на онази класа, с която обикновено се срещаше. Пък и тя харесваше рокли с паднал ръкав. На гърба също бе изрязана, но не твърде ниско. Сигурна бе, че няма да я арестуват.

Тъй или иначе нямаше друг изход, ето защо тя въздъхна и обу чорапогащника. Нахлузи и обувките, грабна чантичката си, която за щастие беше черна. Все пак се погледна в огледалото. Разликата наистина бе стъписваща. Али разтревожено се намръщи. Не подозираше, че изглежда толкова… толкова съблазнителна. Единственото й желание бе да изглежда спретната и чиста. А тази жена, която виждаше в огледалото, сякаш се готвеше за поредното си завоевание.

Мисълта, че Джон също погрешно ще изтълкува облеклото й, никак не й се понрави.

Изведнъж й хрумна спасителна идея. Но да, разбира се! Трябваше да намери някаква връхна дреха. Тя отвори гардероба и замря. Но за Бога, Али, август е! Навън е поне трийсет градуса. Остава да понесеш и палто.

Нова тъжна въздишка се откъсна от гърдите й. Погледна часовника. Оставаха й петнайсет минути. Напрежението и нервността, които изпитваше допреди малко, я заляха с нова сила. Може би ако се разходи в градината, ще се разсее.

Навън бе топло и тихо. До залез оставаше близо час, но слънцето се бе скрило зад покрива на къщата и верандата бе потънала в сянка. Алеите под кичестите корони на дърветата вече тънеха в сумрак и придаваха приказна загадъчност и тайнственост на градината. Ненатрапчивото ухание на цветята допълваше и подсилваше романтичната атмосфера.

Докато крачеше по настланата с плочи алея, Али се замисли за човека, който бе проектирал парка. Очевиден бе талантът му да предвиди как с течение на годините собствените му идеи, съчетани с естествените дадености, ще се разгърнат и допълнят природата. Като в приказна райска градина тук изобилстваха приглушени, даряващи покой кътчета и звуци. Истински храм за ума, сърцето и душата.

Цялото й същество се изпълни с благодарност към този човек. Още от първия ден се чувстваше превъзходно в това прекрасно убежище и дори най-краткото посещение тук й действаше успокоително.

Али погали с пръсти нежния цвят на изключителната с изяществото си сребърна роза, която в този късен час на деня придобиваше синкавата белота на керамиката Уеджуд. Тя се усмихна, почти забравила проблемите си за миг. Вероятно точно това се съдържаше във фразата „Спри, за да вдъхнеш уханието на розата“. Природата й предоставяше далеч повече възможности за освобождаване от напрежението, отколкото което и да било лекарство, създадено от човека.

Тя се настани удобно на дървената пейка. Благодарение на черната рокля почти се сля със сгъстяващия се мрак. Защо двамата с Джон не можеха да прекарат вечерта тук? Тогава вероятно той нямаше да забележи колко къса и разголена е роклята й. Али се отпусна и опря гръб на облегалката, сетне затвори очи. Не след дълго, доловила необичаен шум тя леко повдигна клепачи. Първото, което видя, бяха чифт слаби крака, черни пантофи и голи глезени. Рурк бе целият в черно и фигурата му също едва се открояваше сред сенките в парка. Тя вдигна сепнато поглед към него. Изражението му й се стори лишено от враждебност, сякаш бяха двама непознати на автобусна спирка.

— Здравей — промърмори той тихо. — Какво да се прави, светът е малък.

Али побърза да скръсти ръце с надеждата, че така ще изглежда по-непринудена.

— Вечерята… — Покашля се, за да прогони нервността в гласа си, и продължи: — Вечерята е готова.

— Не се съмнявам — отвърна той и зарея поглед към езерото.

— Мама и леля са приготвили пържен дроб, броколи и брюкселско зеле за гарнитура — забъбри Али с очакването, че той ще я остави на мира поне за няколко минути.

Рурк тихичко се засмя.

— Звучи доста примамливо — рече, без да извръща лице. — Но май ще пропусна угощението.

Стойката му бе на безгрижен, отпуснат човек, които възнамерява да прекара една спокойна вечер. Али въздъхна примирено.

— Може би искаш да ти отстъпя градината. Аз бездруго вече ще тръгвам.

— Не, остани за малко — помоли той. — Как мина днес?

Позакъснелият му интерес към развитието на търга и парите, които евентуално е спечелил, я изненада. Повечето наследници се държаха твърде ревниво към разпродажбата и се интересуваха от всеки грош. До този момент Рурк бе не само напълно безразличен, но и в поведението му се усещаше дори презрение към цялата тази суетня. А може би презираше само Али?

Младата жена се престори, че разучава червените листа на близкия декоративен храст, и след известно мълчание рече:

— Днес спечели около шестстотин хиляди.

Настъпи ново мълчание.

Неспособна повече да се бори с напрежението, Али крадешком хвърли поглед към него. Трябваше да знае отегчен ли е, радва ли се, или всеки момент може да получи удар от изумление. Срещна погледа му — внимателен и сериозен. Усети как кръвта се дръпва от лицето й.

— Моля? — прошепна тя.

— Кой филм ще гледате с Джон? — ехидно сви рамене Рурк.

Али се стъписа от бързата смяна на темата и попита:

— Не ме ли разбра? Казах, че днес спечели шестстотин хиляди долара.

— А утре те ще бъдат няколко милиона — напомни й той. — Следващата седмица ще направя още няколко. Мисля, че се разбрахме вече, че съм милионер. — Той вдигна въпросително вежди. — Значи кой филм ще гледате?

— Някакъв с Джеф Бриджес — промърмори тя, без да разбира защо изобщо говори с него.

— Чух, че не бил лош, само много тъжен.

Чувстваше се безкрайно неудобно задето води такъв безцелен разговор с Рурк. Свързваха ги толкова много моменти на страст, че вероятно никога нямаше да успее да свикне с ония реплики, които човек подхвърля към непознати спътници в самолет. Не разбираше каква е играта му.

— Обичам тъжни филми — рече тя някак отбранително.

Мъжът извади ръце от джобовете си и като кимна към пейката, попита:

— Имаш ли нещо против да седна?

— Домът е твой, но… — Тя го изгледа настойчиво. — Дойдох тук, за да остана малко сама.

— Аз също — усмихна се той горчиво. — И ето ни двамата. — Рурк леко наклони глава. — Само ще седна, няма да хапя.

Мислеше да му каже, че би могла дълго да говори за това как умело докосва със зъби плътта й, стига да поиска. Но само при мисълта за тази сцена я обзе такова вълнение, че изобщо не можеше да намери думи. Най-сетне събра сили и промълви дрезгаво:

— Заповядай.

— Чудесна вечер — подхвърли той, след като се настани на топлия камък само на педя от нея.

— Август месец е.

Той тихо се засмя.

— На какво се смееш? — попита Али, подразнена от доброто му настроение. Въпросът прозвуча по-остро, отколкото й се искаше.

— На нас двамата — промърмори той и извърна лице към нея. Очите му й се сториха бездънни, черни и някак изпълнени с тлееща страст. — Нима не виждаш колко сме смешни? Аз те обичам и ти ме обичаш. И в същото време седим двамата тук и водим някакъв безсмислен разговор, сякаш се напрягаме да си спомним къде сме се виждали. Смешно е, не си ли съгласна?

Младата жена зарея поглед встрани, уплашена да не би да срещне проницателните му очи. Думите му я засегнаха дълбоко, но твърдо бе решила да не го показва.

— Да се пръснеш от смях — промълви тя едва когато събра сили да овладее гласа си.

— Грешката е колкото твоя, толкова и моя.

Тя трепна като убодена.

— Колко благородно от твоя страна да го признаеш, особено като се има предвид, че се чудя как да се отърва от теб.

Рурк някак комично изкриви вежди. Това трая не повече от миг, но бе достатъчно, за да й напомни чия ръка бе свалила хавлията от голото му тяло. Тя преглътна и изви глава встрани.

— Исках да ти кажа, че от онази нощ непрестанно мисля. И открих някои твърде неприятни неща за себе си — рече мъжът.

Тя упорито не искаше да го погледне. Когато най-накрая разбра, че той няма да проговори, уж разсеяно подхвърли:

— И какво? — Сбърчила чело, ядосана на себе си за това, че позволява да я въвлече в разговор, тя предпазливо изви поглед. — Какво толкова отвратително откри?

Рурк опъна крака напред. Движението прикова очите й. Дори в сумрака успя да различи потръпващите мускули на бедрата му. Отвратена от себе си, тя заби поглед надолу.

— Дадох си сметка, че съвсем не съм се излекувал от желанието да контролирам съдбата на хората около мен.

Изненадана от неочакваното признание, тя извърна лице към него.

— Старите навици трудно се забравят Али — изгледа я той. — Обичам те и те желая, но разбирам, че все още държа аз да поставям условията — Младата жена изтръпна. — Съжалявам, че се намесих в живота ти така драстично — добави той меко. — Права си да искаш да решаваш сама нещата.

— Сериозно ли говориш? — попита тя с дрезгав шепот.

Рурк извърна очи към езерото. Стисна челюсти за миг.

— Говоря съвсем сериозно.

В сумрака на вечерта ясно се очертаваше класическият му строг профил. Ала изражението му й убягваше и тя напрегна очи, за да го разгадае. След доста продължително мълчание най-сетне попита:

— Да не искаш да кажеш, че ще ме оставиш на мира?

— Това ли желаеш? — попита Рурк сериозно сякаш знаеше отговора.

— Да — въздъхна тя, без изобщо да е убедена в думите си. Разбира се, това бе най-доброто решение, но при мисълта, че никога повече няма да усети устните му върху своите, че ще трябва да изтрие от паметта си спомена за вълнуващото докосване на пръстите му по голото й тяло, сърцето й заби отчаяно.

Мъжът кимна и въпреки слабата светлина Али усети как той се затваря в себе си.

— Лесно се предаваш — горчиво промълви тя — По всъщност ти от всичко лесно се отказваш.

Загадъчна иронична усмивка изкриви лицето му.

— Може би си права. Може би през целия си живот оттук нататък лесно ще се отказвам от нещата.

— Може би ми липсват мъжки качества.

Той поклати глава.

— Надявам се да грешиш. Ако трябва да бъда честен, никак не съм уверен кой съм и какво представлявам. През целия си живот се старах да се вместя в един образ, създаден за мен от друг човек, моя баща. — Последната дума прозвуча остро и горчиво. Рурк замълча. Очевидно полагаше усилия да се овладее, прокара ръка през косата си, сетне продължи тихо: — Изпитвам необходимост да престана да ръководя хората и да потърся собствената си личност. Трябва да намеря себе си. Надявам се, че това, което ще открия, ще бъде нещо по-добро от онова, което съм бил в миналото.

— Или може би в настоящето? — Али заекна и прехапа устни. Тази жестокост бе излишна. Извиняваше я само фактът, че бе доста разстроена. Почувства се отхвърлена… По странна ирония на съдбата тя не искаше да има нищо общо с този мъж! Защо тогава го нараняваше? Рурк правеше точно онова, което тя искаше от него, и то не за първи път: да я остави на мира.

Той се изправи, като избягваше да я погледне в очите. Отново се бе затворил в себе си, сякаш решен да я държи на разстояние. Леката му усмивка бе някак тъжна.

— Онова, което видях за себе си през твоите очи, бе горчиво разкритие. Искам да ти помогна някак, да ти помогна да намериш покой.

Али знаеше, че той е изпълнен с добри намерения. Какъв парадокс наистина, нейното неодобрение го бе накарало да потърси промяната. Но към какво? И кога? Тя сви рамене.

— Нищо не ми дължиш, Рурк. Моля те… нека забравим… всичко.

— Не мога да ти обещая. Аз все още те обичам. Това не се е променило.

Тя стисна сплетените си пръсти. Аз също те обичам, крещеше цялото й същество. Но тя отказваше да го признае. Имаше ли смисъл?

— Никой не е съвършен, Рурк. Нито ти, нито аз. Все някак ще го преживеем.

— И ти вече си се примирила? — попита той предизвикателно.

Тя трепна от укора в думите му и сви вежди.

— Ето че започваш отново. Мислех, че си се отказал да манипулираш хората около себе си.

От устата му се откъсна нещо средно между смях и въздишка.

— Както ти казах, старите навици умират трудно. Прости ми.

Тя кимна и сломена сведе глава. Усети как нечии пръсти докосват лакътя й и леко я побутват.

— Седем часът е.

Твърде смутена от нежния жест, тя дори не отдръпна ръката си. Извърна лице и промърмори:

— Най-добре да тръгвам.

Почти несъзнателно се отправи към двойната стъклена врата. Мислите й бяха твърде объркани и тя не знаеше какво всъщност се е случило. Рурк я обичаше, но знаеше, че тя не иска да има нищо общо с него. Ето защо бе готов да се откаже от нея. Оттук нататък тя можеше да контролира съдбата си и денем, и нощем. Можеше да излиза с Джон или дори с Елмър Фуд… стига да поиска. Никога повече нямаше да чуе изпълнените с критичност властни слова, свързани с нейния собствен живот… Вратата пред нея се отвори и тя се сепна от изненада. Извърна се и видя, че Рурк стои зад нея, но лицето му кипеше от гняв. Очевидно нещо го бе подразнило.

Очите му пробягаха по тялото й.

— Дявол да го вземе, така ли смяташ да излезеш? — изръмжа той.

— Мислех, че си престанал да правиш опити да ръководиш живота ми — сухо го прекъсна тя.

Двамата стояха безмълвно, впили погледи един в друг. След миг устата му се изкриви в горчива усмивка.

— Съжалявам, Али, но не мога с радост да изпратя на среща жената, която обичам, и то в такава рокля.

— Никой не иска от теб да ме изпращаш — сопна му се тя, а сърцето й мъчително се сви. От мъка за него… и Бог да й е на помощ, и за нея самата. Обичаше го без значение колко неподходящ бе той за нея. Безсилна бе да се бори с чувствата си.

Ноздрите на Рурк потръпваха от гняв и ревност, но той само кимна.

— Права си. — Нахлузи на лицето си благопристойно изражение и отстъпи назад, за да я пусне да мине. — Приятно прекарване — прошепна тихо.

Али се изви рязко и прекоси терасата. Здравият разум повтаряше, че трябва да се чувства свободна, щастлива, независима!

Повтаряше си го отново и отново.

Вратата се затръшна след нея, но миг преди да хлопне и счупените стъкла да се посипят по пода, до слуха й стигна сподавена ругатня. Рурк бе побеснял. Питаше се само на кого повече го е яд — на себе си или на нея.

Звънецът на външната врата дрънчеше оглушително и тя изтича да отвори. Опитваше се да прогони моментната нежност, която бе изпитала към господаря на дома. Чувството бе глупаво и тя не можеше да си го позволи.

Точен като часовник, сресан и спретнат, Джон стоеше на прага широко усмихнат, в тъмносин костюм и бяла риза, с връзка на сини и червени райета.

— Изглеждаш чудесно — усмихна се насила тя.

Хвана го под ръка и с бързи стъпки го поведе надолу по широките стълби, сякаш я гонеше самият дявол. Бе твърдо решена да прекара една великолепна вечер.

Когато Джон се обърна, за да потърси ключовете на колата в джоба си, Али крадешком изтри една сълза, незнайно как отронила се от очите й.