Рене Рошел
Съдбовен залог (4)

Четвърта глава

Рурк се беше отпуснал на един от столовете в библиотеката и бе забил поглед в украсения с дърворезба таван. Вдигнал крака върху бюрото, отпиваше от уискито и разсъждаваше на глас.

— Какво става, Ронтри? Май не ти се нрави да тъгуваш в самота. Не пропускаш случай да нараниш тази смела жена. И какъв е смисълът? В един миг ти се ще да я пратиш по дяволите, а в следващия търсиш начин да я видиш.

Той с рязко движение пресуши чашата, изправи се и отиде до прозореца. Беше близо седем часът. Западният край на къщата закриваше залязващото слънце. Долу в градината, настанила се в един от плетените столове, Али съсредоточено записваше нещо в компютъра. Мъжът се усмихна. Това бе по-скоро гримаса на горчива насмешка. Та тя не спираше нито за миг. Работеше почти непрекъснато, хапваше на крак и отново тръгваше по стаите. Откъде това желание да направи живота й още по-труден? Вероятно само така неудачници като него чувстваха превъзходството си. Доста отскоро се бе наредил в тази категория и вероятно желанието да наранява бе нещо естествено за такива хора. Изсумтя недоволно, усетил, че без да иска, се е върнал към разсъжденията си отпреди шест месеца. Мекушавите безделници нямат стриктни правила, към които да се придържат. Именно липсата на такива правила ги отличава от останалите.

Мъжът се облегна на прохладните стъкла. Тревогата не му даваше покой. От снощи, когато за малко не я целуна долу на верандата, мисълта за нея не го напускаше. Какви ли номера играеше болният му мозък?

Дали го тревожеше нейната праволинейност? Струваше му се прекалено отдадена на работата. Дали не трябваше да отслаби темпото? Очевидно блазнеше го мисълта той да бъде човекът, който ще й помогне да го направи.

Познат му бе неутолимият стремеж към съвършенство. Именно той изсмукваше живота, докато накрая от теб остане само гола обвивка. Али толкова много му напомняше за него самия — какъвто бе преди година, преди пет години, преди двайсет години… Стремително се носеше напред подобно на товарен влак по стръмен склон.

Поставил си бе за задача да постигне съвършенство, да стане водач и всичко това, за да го забележи баща му. Какво ли тласкаше Али по този път? Защо толкова много държеше сама да управлява съдбата си? Снощи не беше твърде трезв и вероятно си е въобразявал, че като я целуне, ще й помогне, ще й вдъхне поне част от своята убеденост, че човек губи, когато се стреми към крайностите, дори това да е съвършенството. Много скоро и тя щеше да се озове в оная пропаст, която доскоро бе погълнала самия него.

Той тръсна глава. Всичко това бяха глупости. Дори желанието му да докосне устните й бе безсмислено. Очевидно тя не искаше да има нищо общо с неудачници и пияници. Опитът й с тях бе повече от горчив.

А и достатъчно се бе намесвал в живота на хората. Щом изпитва такова голямо желание да се провали, нейна си работа. Но мисълта за устните й… Тези упорито стиснати устни! Ако ги бе докоснал, те бързо щяха да се отпуснат, да се подчинят…

По дяволите устните й! Мъжът рязко се дръпна от прозореца, отиде до бюрото и си наля нова чаша уиски.

Над главата на Рурк се разнесе силен удар от падащ предмет, последван от пронизителен писък. Мъжът замръзна и се ослуша. Това беше бебето. Нещо се беше случило.

— Мод! Мърл! Али! — изкрещя той.

Никакъв отговор. Писъкът ставаше все по-отчаян.

По това време течеше поредната серия на „Семейство Лънстром“. Сигурен бе, че Мод и Мърл са така погълнати от събитията, че дори да нямаха проблеми със слуха, пак нямаше да чуят нищо.

Очевидно той трябваше да се заеме. Спусна се навън и връхлетя в стаята на Али. Едва не се спъна в малкото момиченце. Претърколило се на пода, то плачеше с цяло гърло. На челцето му се виждаше голяма цицина. Паднала бе от кошарката си.

— Али? — провикна се отново Рурк, тъй като не знаеше как да постъпи. Огледа се безпомощно, след което се наведе и вдигна детето.

— Не плачи, Джена — помърмори той. — Може би е най-добре да сложим нещо студено. — Влезе в банята, пусна водата да се източи и приседна на ръба на ваната.

Момиченцето примигваше с натежали от сълзи очи и като не спираше да хълца, се загледа в обраслото лице на мъжа. Той притисна подутината с кърпа, намокрена със студена вода, като тихичко мърмореше:

— Ето така няма да остане синина. — Чувстваше се като пълен идиот. Какво ли разбираше едно бебе от първа помощ?

Джена кихна, позакашля се, сетне протегна ръчичка и лекичко докосна брадата му. В първия миг той дръпна глава назад, но когато тя за втори път посегна, реши, че може би така ще й отвлече вниманието от болката и остави дебелите пръстчета да си играят с челюстта му.

— Как е сега? — попита той.

Джена му се усмихна, а по розовите бузки блестяха забравените вече сълзи. Детето се размърда на коляното му, загука с до болка познат бебешки език и сграбчи ризата му. Мъжът усети как стомахът му се свива болезнено и цялото му същество се изпълва с мъка при спомена за Пърл.

— Май по-добре да сложим лед — промърмори той. — Значи трябва да отидем до кухнята.

Момиченцето го награди с широка усмивка, така че четирите й зъбчета блеснаха.

— Та-та-та-та.

— Какво става тук? — чу се задъхан женски глас от вратата. — Слязох за пет минути долу и като се върнах, от Джена нямаше и следа.

— Паднала беше от кошарата — обяви Рурк.

Али зяпна. Очите й потърсиха радиотелефона, който винаги стоеше на колана.

— Но аз нищо не чух. — Тя бързо посегна към детето. За нейна изненада обаче бебето здраво се бе вкопчило в ризата на Рурк.

— Може батериите да са се изтощили — рече Рурк и освободи ризата си от пръстчетата.

— Не, съвсем нови са.

— Ще трябва да го отворя. Ако намеря отвертка, ще го проверя. Ще снижа и дюшека към пода, за да не се случи отново.

Али, която в този миг разглеждаше внимателно главата на дъщеря си, вдигна изненадано очи.

— Много мило… Благодаря…

 

 

След около час, когато Али влезе отново в стаята с дъщеря си, завари Рурк да затяга последния винт на леглото. Той вдигна поглед.

— Какво каза лекарят?

— Нищо й няма, добре е.

Али с изненада се загледа в сръчните движения на ръцете му. Очаквала бе обещанието му да се окаже поредният сапунен мехур. Години наред ги бе слушала от Джек.

— Значи сте намерили отвертка — отбеляза тя, като се стараеше да прикрие учудването си.

— Доста порових в мазето.

— Мод и Мърл трябва да са ги прибрали, не си спомням да съм виждала инструменти в къщата. Да не би случайно да сте открили повредата в бебешкия предавател?

— Дребна работа, една жичка се беше откачила. — И той й подаде устройството. — Проверих го, работи.

— Наистина съм ви много благодарна — промърмори тя.

— Няма за какво — рече мъжът и се наведе да прибере инструментите.

— Аз ще събера всичко — побърза да го спре Али.

— Не се съмнявам, госпожо Бийн Фийлдс — ухили се Рурк. — Убеден съм, че можете да се справите с абсолютно всичко и сама. Но пътят ми така и така е към мазето. Намерих долу прашна касетка старо уиски.

Али сви вежди, но замълча и остави измореното дете в кошарката. Беше искрено благодарна на Рурк и сърце не й даваше да се кара с него точно сега.

— За в бъдеще, моля, не пречете на моята програма за саморазрушение. Много взех да изоставам.

Тя застана нащрек. Не успя да се ядоса, така както и двамата очакваха. Наместо да избълва поредното гневно порицание, се загледа в нежния блясък на сините му очи.

— Съжалявам, господин Ронтри, ще се постарая да не ви безпокоя повече. — Канеше се да му каже още нещо, но замълча навреме.

Усмивката на мъжа замръзна, той постоя така миг-два, сетне се извърна и с бързи крачки се отдалечи.

Подпряна на кошарката, Али се пребори с надигащото се в нея топло чувство към този човек. Не се размеквай, глупачке, напомни си строго тя. Също като Джек и той бе ударен от живота, а тя нямаше сили отново да изтърпи лутанията на поредния неудачник.

Днешният му жест според нея бе една случайност, която не биваше да повлияе на твърдото й решение никой да не се меси в живота й. И какво толкова, че един богат наследник й бе помогнал! Той сам ясно бе дал да се разбере, че не желае това да се превърне в обичайна практика.

 

 

Защо ли наистина го направи? Рурк се взираше в гладко избръснатото си лице, отразено в огледалото.

— И без брада имаш вид на обречен нещастник, за когото суровата присъда е единствено въпрос на време.

Тази сутрин очите му изглеждаха далеч по-бистри и въпреки всичко приличаше на гонен от полицията престъпник. Може би не на пропаднал рецидивист, но все пак чорлавата му коса и тъмните кръгове без съмнение биха събудили подозрения у пазителите на реда.

Нахлузи чиста спортна риза и се отправи към кухнята, откъдето вече се носеше миризма на прясно сварено кафе и току–що опечен сладкиш. Приятно бе да усеща отдавна забравеното чувство на глад. Нищо чудно то да бе резултат от факта, че поне тази нощ не беше се наливал. Не помнеше откога не му се бе случвало.

— Гледай ти! — възкликна Мърл, щом го съзря. — Я виж кой е дошъл на закуска! При това свежо избръснат. Да нямате рожден ден, господин Ронтри?

— Просто ми омръзна да ходя брадясал — провикна се той, за да го чуят.

— Чак сега забелязвам колко хубави черти имате. Не съм ли права, Мод?

— Готово ли е кафето? — попита вяло Рурк, пропускайки забележката покрай ушите си, и се огледа за Али.

— При това с благороден нос — все тъй гръмко додаде Мод.

— Но, за Бога, той не си бръсне носа — възрази Мърл и като се обърна към Рурк, рече: — Да ви сипя ли?

— Благодаря, сам ще си налея.

В този миг в кухнята влезе Али с Джена на ръце.

— Как хубаво мирише… — Забеляза Рурк и онемя. След миг се съвзе и поздрави: — Добро утро.

— Искате ли кафе? — попита Рурк и посегна към шкафа за чаша.

— Да, благодаря — промърмори тя, докато настаняваше Джена във високото й столче.

— Не мислиш ли, че господин Ронтри изглежда много хубав днес, Али — попита Мърл.

Младата жена едва не се задави. За пръв път от десетина дни той се явяваше на закуска. При това днес се бе избръснал. Мъжественото му лице й се стори силно и привлекателно. Без брадата чертите се открояваха чисти и благородни.

— Добре ли сте? — попита я Рурк и я потупа по гърба.

Тя закима енергично.

— Не ме ли чу, Али — отново започна Мърл, — какво ще кажеш за господин Ронтри…

— Много благодаря за закуската, уважаеми дами — прекъсна я Рурк и стана. Извърна поглед към Али и добави достатъчно тихо, та Мод и Мърл да не го чуят: — Точно сега е моментът да им кажете, че не бихте ме погледнали дори да съм последният мъж на земята. — Сетне се отдалечи.

— Моля? Това не го чух — викна Мърл.

Ироничният смях на Рурк проехтя отвън.

— Лельо Мърл, няма значение какво е казал. Просто отбеляза, че не е мой тип и това действително отговаря на истината. Разбра ли ме сега?

— Просто казах, че изглежда добре, а ти сега го превърна във въпрос от национално значение.

— Много си нетактична — прекъсна ги Мод. — Остави децата на мира, Мърл.

Мърл сви рамене обидено, сложи в чинията си ново парче кейк и промърмори:

— Добре де, млъквам. Коя съм аз, че да се обаждам! Стара мома, дето никой за нищо не я слуша.

Али усети, че леля й твърде бързо се предава.

— Нека да сме наясно, лельо, не искам да чувам повече приказки като „колко е привлекателен“.

— Заключвам си устата. — И Мърл по детски завъртя свития си юмрук. — Обещавам. Но помни ми думите, той е много хубаво момче. Не вярвам да познаваш друг като него.

— Джек също беше хубав — напомни тя с горчивина.

— Джек беше нехранимайко! — в един глас викнаха сестрите.

— Същото важи и…

Силен трясък прекъсна изречението й на средата. Джена бе обърнала купата с каша на земята. Али въздъхна с облекчение и коленичи да избърше пода. В това време майка й смени темата и взе да се вайка колко неприятна работа имат да вършат днес в онзи прашен мръсен таван.

Докато почистваше след закуска, Али искрено се молеше двете й помощнички да забравят завинаги въпроса с необикновената привлекателност на Рурк Ронтри.

Стаята на госпожа Хелена Сейнт Олбин Ронтри беше истински кошмар за всеки оценител. Четирийсет маслени картини, стотици малки и големи предмети от кристал, керамика и порцелан заемаха всяко свободно местенце. Гардеробът бе претъпкан с дрехи и обувки, събирани през близо седемдесетгодишния й живот. Всевъзможни по цвят и форма килимчета покриваха почти изцяло дъбовия паркет. Чекмеджетата преливаха от дрънкулки, някои от които заслужаваха внимание. Над всичко се стелеше тънък слой прах.

Али кихна и болката в гърба я подсети колко много тежки картини бе свалила от стените тази сутрин. Тя се подпря на облегалото на канапето и посегна да свали поредния маслен пейзаж. Без да е голяма специалистка, Али разпозна почерка на Снодграс, чиито картини вървяха по около двайсет хиляди долара едната.

Подпря рамката с коляно и я приплъзна надолу. В следващия миг погледът й попадна върху нещо, което я потресе до дъното на душата. Тя изпищя пронизително и побягна навън. На прага се блъсна в нечия фигура. Мъжът сепнато изпъшка.

— Какъв кошмар! — изхълца Али. Загубила ума и дума от страх, тя отчаяно се вкопчи в мускулестото тяло.

— Успокой се, кажи ми какво се е случило — нежно промълви той и я прегърна. Младата жена преглъщаше мъчително, неспособна да се овладее. — Али — настоя той, — кажи ми.

Сгушена в обятията му, тя трябваше да признае, че се чувства прекрасно. Колко отдавна не бе изпитвала подобно блаженство! Нямаше и следа от миризмата на алкохол, мъжът ухаеше на сандалово дърво и кедър. Тя затвори очи, обзета от искреното желание…

— Али? — отново попита той. Гласът му я върна към действителността. Сепна я мисълта, че всеки миг ще направи поредната си голяма грешка. Тя вдигна очи и срещна изпълнения му с тревога и загриженост поглед.

— Добре съм — промълви тя. — Просто видях… — тя потръпна отново при мисълта за гледката — … паяк.

Лицето на мъжа се отпусна.

— И всичко това само заради един паяк ли? — попита той нежно. Леката насмешка в гласа му я жегна.

— Ако искаш да знаеш, това не беше обикновен паяк, а от ония, които човек наема, за да му носят багажа. Огромен!

От усмивката му краката й отново омекнаха и тя искрено се разтревожи. Понечи да се отдръпне, но ръцете му бяха сключени около кръста й и тя не можеше да помръдне.

— Искаш ли да го убия? — не спираше да я дразни той.

— Преди всичко искам да ме пуснеш.

— Доколкото си спомням, ти понечи да се покатериш на раменете ми.

Лицето й пламна.

— Щом реша да се покатеря по теб, ще ти се обадя — рече тя с пламнало лице. И за да смрази самодоволната му усмивка, добави: — Пък и не ми се вярва скоро да изпитам подобно желание.

— Което съвсем не означава, че изключваш подобна възможност.

Най-сетне Али успя да се изтръгне от ръцете му. Плахо пристъпи обратно в стаята.

— Къде е звярът? — попита Рурк и тя отново подскочи.

Въпросното насекомо бе твърде едър представител на своя вид, но размазано на бежовия копринен тапет, изглеждаше още по-голямо.

— Мъртъв е — рече той сякаш на себе си.

— И сама виждам — изсъска тя. — Спокойно можеш да забравиш инцидента. Извинявай, ако съм те изплашила. — И смело пристъпи напред, но когато се озова в непосредствена близост до зловещата гледка, отново потръпна. Единствено страхът от нов саркастичен изблик я накара да стисне зъби и да продължи работата си.