Рене Рошел
Съдбовен залог (1)

Първа глава

В живота си Алиса Бийн Фийлдс стриктно се придържаше към две основни правила. Правило номер едно: не губи самообладание. Правило номер две: правило номер едно не допуска изключения.

Този ден бе извършила недопустимото.

Ужасяващите последствия бяха налице — огромната врата към имението Ронтри зееше широко отворена, сякаш готова да приеме всеки похитител и крадец, дошъл да плячкосва и убива, и всичко това по вина на Алиса.

Много повече я плашеше мисълта, че по време на отсъствието й крадецът е могъл да отнесе някой от ценните предмети, които нейният екип бе нает да подготви за разпродажба.

Алиса гневно прехапа устни. Даваше си сметка, че като шеф на фирмата носи отговорност за опазване на имението по време на престоя им тук. И ето че още първия ден, дори в първата минута, бе проявила престъпна безотговорност.

— Голяма сигурност, няма що — промърмори тя саркастично. — Алиса Бийн Фийлдс, ти се оказа истинска глупачка!

Отчаяна, че в момента с нищо не може да изкупи вината си, младата жена отметна кичур коса от изпотеното си чело и влезе в къщата. Прохладна, потънала в тишина, тя напомняше изоставен храм.

Вратата зловещо изскърца, сякаш да я смъмри за нелепото сравнение, но Алиса не успя да се отърси от обзелото я странно усещане. Имаше чувството, че предстои да се случи нещо страшно, нещо съдбовно. Това трябва да бе причина за налудничавото желание тутакси да грабне телефона, за да провери дали Джена е в безопасност.

Най-сетне затвори и второто крило и боязливо се озърна. Огромното преддверие се осветяваше единствено от високите сводести прозорци над вратата. За момента поне всичко изглеждаше както преди час, когато се бе втурнала навън като обезумяла, и тя въздъхна с облекчение.

Куфарите й все още си стояха на мраморния под, единият изправен, другият килнат настрани. Нямаше спомен да го е бутнала в бързината, но по всяка вероятност тъкмо това бе сторила. В онзи ужасен миг съзнанието й бе изпълнено единствено с мисълта за малката й дъщеричка, която безпомощно пляска с ръце в пълната вана, миг преди да се удави.

Тръсна глава да пропъди спомена. Крайно време бе да престане с тия проверки, когато майка й и леля Мърл гледат поредната серия на „Страсти в семейство Лънстром“. Докато траеше трийсетминутното предаване, те напълно забравяха околния свят и се пренасяха сред измислените герои в този съвременен Содом и Гомор — Голдънвил, Калифорния.

Ето и този път, когато най-сетне вдигна телефона, Мод изписка: „Дави се!“. Али бе треснала слушалката и тутакси позвъни на деветстотин и единайсет, след което се спусна да спаси детето си.

Когато връхлетя в апартамента, завари спокойно заспалото дете, заобиколено от няколко пожарникари с брадвички в ръце, а майка й и леля й кипящи от негодувание срещу нейната излишна тревога.

Леля й Мърл дръпна една пространна реч пред целия авариен екип за това как Али си въобразявала, че никой друг, освен нея не бил способен да се грижи за едно дете. След което обясни, че давещата се жертва била Агатина Смат, безобидната съседка на коварния Рикардо Лънстром, и ако не бил красивият гамен, бедната Агатина отдавна вече щяла да играе канаста с рибите.

Али тихичко се изсмя, като си спомни изражението на двамата пожарникари. Те едва прикриваха насмешката си, докато леля й Мърл се опитваше накратко да им разкаже за драматичното развитие на събитията в края на днешния епизод. Злодеят се оказал отдавна изчезналият племенник на Рикардо, Ланскейн, наскоро възстановил се от загуба на паметта. И какъв късмет, бяха извили в един глас Мод и Мърл, че Ланс се прибрал в дома си в Голдънвил точно в мига, когато ехтели писъците на Агатина за помощ.

Али се надяваше, че никога вече няма да й се налага да звъни на деветстотин и единайсет. Сигурно вече бе в списъка на паникьорите и едва ли следващия път ще обърнат внимание на нейния зов за помощ.

Слава Богу, поредната серия бе приключила благополучно, а детето също бе здраво и невредимо; засмукало розово пръстче, то спеше като ангелче.

Тя чу собствения си смях да отеква в просторното фоайе и с изненада забеляза щастливото си отражение в стената с огледала. Напоследък рядко й се случваше да се засмее. Прокара ръка през дългата си буйна коса и сбърчи нос срещу стройната фигура в избелели джинси.

Колко не на място се чувстваше тя редом с позлатените конзоли в стил „Луи Петнадесети“. Разкошен букет копринени цветя върху изящен старинен скрин сякаш възпроизвеждаше пъстрите багри на градината отвън. Семейният бизнес неведнъж бе отвеждал Али в луксозни домове, но този тук бе направо изумителен. Дори когато баща й беше жив, не бяха получавали такава грандиозна поръчка. Именно на това се дължеше и безпокойството й. А може би защото след неговата смърт преди три месеца на нея бе останала грижата за майка й, леля й и малката Джена. Или пък защото днес бе направила една наистина сериозна грешка, а добре си спомняше как след развода с Джек се бе заклела, че никога повече няма да греши. От този ден нататък се бе опитала да бъде силна, като пое на плещите си цялата отговорност.

Днес обаче бе загубила самообладание.

Затвори очи за миг. Когато ги отвори отново, изражението й се бе променило. Край на самообвиненията. Случката трябваше да й послужи за урок… Така както катастрофално завършилият брак с Джек й бе като обеца на ухото. Предстоеше й да разопакова багажа си, да подготви вещите в имението за разпродажба, а толкова много време бе загубила.

Тръсна глава и решително грабна един от тежките си куфари. Преди няколко часа бе открила, че проходите от двете страни на стената с огледала водят към двукрило широко стълбище, което стигаше до площадката на втория етаж. До стаите си на третия етаж можеше да стигне само по задната стълба. Пътем тя надникна в прохода и замръзна на място. През една от полуотворените врати се процеждаше жълтеникав лъч светлина.

— Всемогъщи Боже! — простена тя. Значи все пак някой бе успял да се промъкне.

В първия миг Али реши да позвъни в полицията. Изпусна куфара, който шумно тупна на пода. Сетне се насочи към музикалния салон вляво, където предишния път бе намерила телефон. Направи няколко стъпки, но внезапно спря, като се питаше дали не е по-добре да се отдалечи от къщата на безопасно разстояние и едва тогава да позвъни в полицията. О, не! Това значеше отново да набере деветстотин и единайсет. Али примигна смутено. Просто няма изход, трябва да го направи отново. Дано не й се изсмеят.

Тъкмо се канеше да побегне, когато забеляза как нечия сянка препречи пътя на светлината и застина. Всемогъщи Боже! Ей сега ще влезе!

Заотстъпва объркана и се спъна в другия си куфар. Той тупна на земята, остарелите ключалки щракнаха, капакът се отвори и отвътре изхвърча една обувка, чифт джинси, флакон със защитен спрей и туба паста за зъби.

Изплашената млада жена се олюля и падна на земята. Силната болка й подейства като удар през лицето и бързо я върна в реалността. Как е възможно? Точно тя, твърдо решила да направлява сама живота си, вече цял ден се суетеше и препъваше, преследвана единствено от собствената си паника! Мисли с главата си, глупачке!

В стремежа си да потисне страха тя се сви зад куфарите и сграбчи флакона със спрей, благодарна на съдбата, че поне има с какво да се защити. Всеки път, когато загубеше контрол върху обстоятелствата, тя побесняваше, а ето че нахълтването на крадеца бе непредвидено обстоятелство, което отново я поставяше в зависима позиция. Тя стискаше здраво флакона и трескаво се мъчеше да си спомни какво би направила Джесика Флечър, любима нейна героиня от полицейските романи.

В този миг пред очите й се появи широкоплещеста мъжка фигура. Али преглътна и се ококори. Опита да си вдъхне кураж.

Никога преди не бе виждала престъпник, да не говорим за крадец, който се готви за обир. Разтревожи я фактът, че не вижда нищо в ръцете му.

В интерес на истината той разкопчаваше ризата си и очевидно се канеше да я съблече. Чувствена, плътна и въпреки всичко, мъжествена уста стискаше здраво цигара, а волевата брадичка бе потъмняла от наболата брада. Дългата къдрава коса покриваше яката на поомачканата риза.

Дълбоко разположените тъмни очи я гледаха в упор. И защо пък не? Кой би пропуснал да се позабавлява с гледката на свита на земята изплашена жена, храбро стиснала защитен спрей?

Мъжът спря насред просторното фоайе, без да откъсва поглед от нея. Пръстите му продължаваха да разкопчават ризата.

О, не, ужаси се Али. Нима този грубиян се готви да ме изнасили? Къде съм попаднала?

Младата жена придърпа куфара към гърдите си, но в резултат на непредпазливото й движение капакът се отвори още по-широко и шумно тупна на мраморния под. Той сигурно си бе помислил, че му предлага да се преоблече, щом не харесва ризата си.

Джесика без съмнение би измислила някакъв начин да го сплаши или поне да отвлече вниманието му. Но тя беше като вцепенена и не можеше да откъсне очи от пристъпващия напред непознат.

Али вдигна заплашително флакона със спрей. Поне се надяваше да е така. За пръв път бе искрено благодарна на телевизионното предаване „Покупки за дома“… Вторият сериозен порок на майка й и леля Мърл.

Мод бе купила за дъщеря си това елементарно средство за защита преди няколко седмици, но на Али така и не й остана време да прочете упътването. Помнеше единствено предупреждението, че не бива да натиска копчето, защото имало опасност да се нарани.

— Хей ти, само посмей да си махнеш ризата и ще те ослепя — обади се най-сетне Али, съзнавайки колко неубедително звучи гласът й.

Пръстите на мъжа спряха на последното копче. С отегчен израз крадецът насилник дръпна дълбоко от цигарата и промърмори:

— Я каква си къдравка!

Суровата й решимост отстъпи на трескаво объркване. Ако бе казал: „Не ме интересува, лягай на земята!“, тя знаеше какво да прави. Щеше да натисне копчето и да се опита да го обезвреди. А после ще набере номера на полицията. Но какво да прави с човек, който в такъв момент би изтърсил подобна нелепица? А и лицето му оставаше все така безизразно.

Докато се колебаеше, той пристъпи. Разкопчал бе и последното копче и с леко мръдване на раменете свали ризата.

— Аз наистина ще ви напръскам! — изкрещя тя и отстъпи назад. Смелите хора, които владеят положението, не остават седнали на земята. Не помнеше Джесика някога да е лазила в краката на противниците си.

Тъмнокосият мародер задържа поглед върху нея миг-два, сетне, стиснал със зъби цигарата, се ухили. Усмивката му бе саркастична и въпреки всичко нелишена от чувственост. Али потръпна.

— Вижте, уважаема — започна той сухо, — ако се опитвате да ме привлечете в някаква ваша измислена сексуална игра, обадете ми се утре. В момента единственото, за което мечтая, е да се наспя.

„Да се наспя…“ — проехтяха думите в съзнанието й. Значи така! Той е скитник и търси сухо прохладно място, за да прекара нощта. В Уичита наистина става доста горещо през август. Али отпусна ръка, без да е съвсем сигурна може ли да вярва на този човек.

— Ами… За хора като теб си има определени места.

— Ако имате предвид ада, вече бях там.

Събрала сили, Али се изправи, но за своя изненада установи, че почти нищо не спечели от това усилие — мъжът бе поне педя и половина по-висок от нея.

— Не. Става дума за подслон за скитници — рече тя. — Мога веднага да се обадя на един човек…

Мъжът се намръщи, извади цигарата от устата си, пусна я на мраморния под и я смачка с тока на обувката си. Али забеляза, че не носеше чорапи. Джинсите му бяха избелели и протрити. Нова мисъл проряза съзнанието й. Този висок полусъблечен мъж изглеждаше доста добре запазен за скитник.

— Би трябвало… Би трябвало да се отнасяте с по-голямо уважение към частната собственост… — Тя продължаваше да отстъпва, обмисляйки как да избяга. Размаха спрея. — Мисля, че е най-добре да си вървите.

— Така ли мислите — скръсти той мускулестите си ръце.

Али трескаво опипваше стената зад гърба си с надеждата да стигне час по-скоро до дръжката на вратата. Надяваше се, че ще успее да побегне достатъчно бързо, за да стигне до близкия магазин и да привлече вниманието на полицейския патрул. Най-сетне улови топката и я завъртя. Мъчеше се да пропъди страха от лицето си. По дяволите! Заяде! Трябваше да се обърне с гръб и да натисне с всичка сила ключалката. Само че в това време онзи окаян човек щеше да я стигне.

— Да — с престорена усмивка промълви тя. — Според мен трябва да си отидете. Разбирате ли… — Дърпаше яростно топката, като се опитваше да заглуши тракането й с по-високия си глас. — Отговарям за това имение.

— Сигурна ли сте? — прониза я той с преценяващ хладен поглед.

Али си помисли, че долавя лека ирония в гласа му. Той знаеше кой отговаря тук и повече от ясно бе, че не вярва това да е Али Фийлдс. Господи, колко мразеше този човек, който се опитваше да я превърне в своя жертва. Е, добре, нямаше да успее. Тя се закашля, за да прикрие поредния опит да отвори вратата.

— Повече от ясно е, че заяжда — обади се мъжът.

— Какво по-точно? — попита тя в старанието си да спечели време.

— Вратата. И не ме питайте коя врата. Онази същата, която се опитвате да отворите, като се мъчите да не ви забележа.

— Не се приближавайте! — извика младата жена и вдигна флакона, без да трепне. — Махайте се оттук! — Али никога не си бе давала сметка колко смразяваща може да бъде една усмивка, но когато миг по-късно този небръснат натрапник се ухили, тя усети, че краката й омекват. — Вие какво, да не сте се нагълтали с опиати?

— Няма такова нещо — презрително тръсна той глава и посегна да й отнеме оръжието.

Едва сега тя забеляза, че здраво е стиснала не защитен спрей, а паста за зъби. Смутена от глупостта си, прибегна до първата лъжа, която й хрумна.

— Съпругът ми е отвън.

— И вероятно зарежда автомата си — с досада подхвърли непознатият. — Вижте, госпожо Фийлдс, зная коя сте и защо сте тук. Осведомих се от адвоката си още щом пристигнах.

— Вашият адвокат ли? — прошепна тя. — О, Господи! Значи вие сте синът!

— Браво, госпожо Фийлдс, заслужавате поздравления. Той ми съобщи също, че в завещанието си майка ми е пожелала вие и вашите помощници да се настаните у дома, докато се разпродадат нещата й.

— Да… Познаваше се с баща ми и вероятно е искала да му осигури малко работа. Но някой ми беше казал, че вие пътувате.

— Е, прибрах се у дома и имах намерение да си отпочина на спокойствие. Вашето присъствие не е най-приятната изненада за мен.

— Аз и моите помощници сме професионалисти. Тук просто ще си гледаме работата.

Не й се мислеше дори за това как две полуглухи, крещящи си една на друга жени и едногодишното й бебе ще осигурят спокойствие на тоя своенравен саможив ерген.

— Ами… — заекна тя — трябва да си донеса и останалия багаж.

— Не очаквайте да ви спра, госпожо Фийлдс — с презрение обърна той гръб и се отдалечи.

Вбесена от грубостта му, тя с ужас си помисли, че ще трябва да прекара следващите четири седмици под един покрив с него и някак неволно от устата й се изтръгна:

— Все пак нищо няма да ви стане, ако си вдигнете фаса! Редно е да пазите този красив италиански мрамор, господин Ронтри.

— На ваше място не бих се грижил за моя фас, госпожо Фийлдс — иронично подхвърли той през рамо с ехидна усмивка и се отдалечи.

Али зяпна от изненада. Излезе, че укорът й към него прозвуча като неуместна женска закачка.

Този привлекателен саможив лентяй твърде много й напомняше на нейния бивш съпруг Джек. На собствения си гръб бе изпитала колко трудно е да общуваш с обаятелен и в същото време безнадеждно разглезен мъж. Безволев и мързелив, Джек трудно успяваше да си намери, макар и временна, работа, какво остава да осъществи безумните си идеи за бързо забогатяване. В същото време у дома се държеше деспотично и грубо. Когато мечтите му не се осъществиха, той се превърна в безцеремонен и нахален пияница. Бременна в третия месец, Али го напусна, като си даде дума, че никога повече няма да бъде жертва на друг чаровен безделник.

Господин Ронтри бе точно такъв. Привлекателен и чаровен безделник. Тя ни най-малко не харесваше наследника на милионите на Ронтри и в същото време по необяснима за нея причина не откъсна очи от него, докато не го загуби от поглед. Имаше вид на отегчен от живота човек — точно така бе изглеждал Джек в деня, когато го напусна. Тя знаеше много добре какво ще направи богатият наследник с парите, които ще получи от разпродажбата. Ще ги пропилее по коли, пътешествия и жени и само след няколко години от него ще остане само един впиянчен застаряващ неудачник. Истинска отрова.

Али отчаяно въздъхна. Предстоеше й да прекара повече от месец под един покрив с него. Чувала бе да се говори, че излъчването на едно семейство остава в къщата дълго след като то я напусне. Но никога не го бе изпитвала сама. Атмосферата на хладна отчужденост витаеше в този дом и тя не можеше да си обясни как човек като Рурк Ронтри се вписва в нея.

Младата жена реши, че е крайно време да се заеме с работата си; извърна се и натисна с всички сили заялата топка на вратата. Двете крила поддадоха едновременно и с лекота и тя едва не се просна на плочите отвън.

Вдигнал крака върху украсеното с резба бюро в библиотеката, Рурк се вслушваше с досада в звуците на къщата. Тъй трудно бе взел решението да се върне в Уичита и да застане лице в лице срещу натрупалите се проблеми. Отпи от уискито в чашата си. Вече два дни пиеше непрестанно, а оная безчувственост, забравата, която жадуваше, така и не идваше. Зад вратата се разнесе шум. По дяволите! Ето я отново. Слаба, с вечно чорлава червеникава коса, тя му приличаше на пакостлива горска фея. Той се усмихна на собственото си хрумване.

Ведрото му изражение я накара да се престраши. Лицето на този мъж толкова рядко се проясняваше, че досега не бе посмяла да го заговори. Вече четирийсет и осем часа бяха прекарали под един покрив, а единственото, което той правеше, бе да се налива и да крещи.

— Какво има сега? — изръмжа той. Али бе застанала на вратата с поредния кашон в ръце.

— Тук пише „Лични вещи“, господин Ронтри Желаете ли да…

— Изхвърлете го — промърмори той. — Колко пъти да повтарям, щом не става за продажба, изхвърляйте. Не държа да пазя спомени от миналото.

— Да, сър — рече тя и се обърна да си върви.

Колкото и да е странно, не му се искаше тя да си отиде точно сега.

— Ако вашата така наречена група за охрана, госпожо Бийн Фийлдс, състояща се от две глухи баби, едно бебе и крехка млада жена, не вдъхва неистов страх в съзнанието на местните крадци, нищо под слънцето няма да успее да го стори.

Най-сетне бе успял да я извади от кожата. Видя как стисва устни и вече чакаше всеки момент тя да избухне. Беше му все едно какво ще каже, но незнайно защо му се щеше да я чуе да крещи — много повече, отколкото му се искаше да бъде сам.

— Господин Ронтри — съвсем тихо започна тя. — Казвам се Алиса Бийн Фийлдс; Звучи необичайно, зная, но ще ви бъда много благодарна, ако ме наричате просто Али.

Мъжът се усмихна. Напушваше го смях. Ядосана, тази жена изглеждаше дяволски хубава.

— Колко мило — успя да изрече. — Чувствам се истински поласкан.

Сигурен бе, че тя едва сдържа гнева си. Напипал болното й място, той се надяваше, че тя всеки миг ще избухне.

— И второ — процеди тя през зъби, — моята майка, леля ми и аз винаги досега сме успявали да осигурим достатъчно надеждна охрана за поверените ни вещи.

— Но когато аз пристигнах, вратата беше отключена. Вижте, Али. Всеки друг на мое място би се оплакал.

Младата жена премигна — сигурен знак, че дълбоко я е засегнал.

— Грешката бе моя, господин Ронтри, за което моля да ме извините. Няма да се повтори. — Лицето й пребледня.

Желанието му да я дразни се изпари. Защо се заяждаше с тази жена? Защо му се искаше да я засегне? Та тя просто си вършеше работата. Никой не е съвършен. Ако някой все още се съмнява в това, то това не е той.

В последно време единственото, с което се занимаваше, бе да си причинява сам болка. Като че ли вече не бе способен на друго, освен да наранява. Отпи солидна глътка. Сетне изръмжа:

— Махайте се!

Погледът му остана прикован в току-що затворената врата. В някоя от многобройните стаи Мод и Мърл нещо си подвикваха. Ставаше дума за описване на сребърни подноси. Рурк изруга и затвори очи. Разнесе се и бебешки плач и той усети, че главата му се стяга от болка, която сякаш изпълваше цялото му същество.

Очите му се навлажниха и той гневно изтри с юмрук предателските сълзи. Самосъжаление! Единственото му занимание през последните шест месеца. Какво себично копеле се бе оказал! Самосъжаление, самообвинение, саморазрушение… На нищо друго не бе способен и въпреки всичко не бе стигнал до никакъв отговор. Да не говорим за някакъв покой.

Майка му бе починала от сърдечен удар и сега бе принуден да дели дома си с тези шумни, макар и временни, съквартиранти. Образът на жената, която току-що бе наранил, изникна в съзнанието му и той изпита остро чувство на вина. Какво презряно себично създание е той! Измъкна цигара от пакета и я захапа. Миг по-късно отвратен я смачка в шепата си. Отпусна глава на облегалката и въздъхна.

— Следващия път, глупако, просто я щипни за брадичката! — процеди той през зъби.