Рене Рошел
Съдбовен залог (6)

Шеста глава

През нощта изви силен вятър. Клоните на дърветата в градината заудряха в стъклата на прозорците, драскаха като нокти на злокобна птица. Али неспокойно се въртеше в леглото. Щях да си почина повече, ако леглото ми се намира на най-натоварената магистрала в страната, мислеше си тя. Профучаващите нагоре-надолу коли щяха да я тревожат много по-малко от къщата на Рурк Ронтри, населена със сенки и звуци с необясним произход.

Отметна завивката и отиде до леглото на дъщеря си.

Джена спеше като… Али се усмихна… Като бебе. Очевидно имаше здрав сън. А като си помисли човек, че по цял ден около нея хората подвикваха, за да се чуят, трудно бе за вярване колко дълбоко бе заспала. Нещо, с което тя самата съвсем не можеше да се похвали. А тази нощ силният вятър не й даваше дори да затвори очи.

Тя тихо нахлузи бермудите и една прекалено голяма фланелка, пъхна крака в меки пантофи и безшумно напусна стаята. Решила бе да използва момента, за да номерира колекцията от порцеланови чинии. Сутринта й престоеше да направи снимки на някои от тях, за да ги включи в каталога, тъй че тези деветдесет и три експоната бяха отделени в една от стаите на първия етаж.

Докато вървеше към стълбите, споходи я нова, не твърде приятна мисъл. Трябваше поне пред себе си да признае, че не само вятърът я държеше будна. Съблазнителната усмивка на Рурк присъстваше непрестанно в мислите й. Споменът за здравото му загоряло от слънцето тяло, по което искряха капчици вода при една от поредните им срещи ускоряваше дишането й. Предизвикателните му думи кънтяха в ушите й, рисуваха в съзнанието й фантастични картини. Две тела, преплетени във вихъра на страстта. Всяка вечер, щом се спуснеше мрак, този образ я връхлиташе и разпалваше желанието провтив волята й. А ето че днес дори не успя да заспи. Напразни бяха всичките й опити да прогони натрапчивите еротични видения. И ето сега в два посред нощ се канеше да потъне в работа, само и само да ангажира с нещо пламналата си глава. Рурк се оказа заплаха задушевния й покой. Лошото беше, че дори собственото си тяло вече не успяваше да укроти.

Тя съвсем не смяташе, че е съвършена но десетте дни в дома на Рурк доказваха колко слаба е всъщност. Толкова много усилия беше положила да овладее чувствата си и да се пребори с привличането, което се излъчваше от този слабохарактерен мъж Съпротивляваше се на стремежа си към него и бе убедена, че само работата до припадък ще го избие от главата й.

Спускаше се тихо надолу към втория етаж като търсеше с поглед главното стълбище. Да бъде проклета, ако позволи да пропилее още една безсънна нощ заради него. Пък и нямаше за кога да отлага номерирането на порцелановите чинии. Този силен вятър можеше да се окаже полезен.

Тъкмо зави по коридора към стаята на госпожа Ронтри, когато спря изплашена пред широкоплещеста фигура, препречила пътя й. По едно нещастно съвпадение мъжът бе копие на образа, който така често я спохождаше — хавлиена кърпа около кръста и нищо повече.

За част от секундата двамата изненадано се спогледаха. Пръв се съвзе Рурк.

— Виж ти! — тихо възкликна той и гласът му усили вълнението й. — На какво дължа това неочаквано посещение?

Али се улови, че с наслада изучава силното мъжко тяло. Загорял от слънцето красиво оформен гръден кош, стегнат стомах, всичко това караше кръвта й да кипи. Плъзна поглед надолу, сякаш подразнена, че пухкавата хавлия нарушава съвършения образ.

Две стъпки. Само две стъпки я деляха от него. Младата жена сви юмруци, сякаш нямаше доверие на пръстите си.

Мъжът бе олицетворение на спокойствието и очевидно ни най-малко не се притесняваше от голотата си, докато тя бе опъната като струна.

Сигурна бе, че той е прочел глада в очите й, преди да е успяла да го прикрие. Молеше се погледът й да не е бил прекалено предизвикателен, тъй като добре познаваше прозорливостта на Рурк. Никак не й се искаше да е усетил колко силно пламти кръвта й. Единственият й изход беше бягството.

— Имам да свърша малко работа — промълви тя. — Този вятър… не ме оставя да заспя.

Мъжът насреща кимна безмълвно. Али чудесно знаеше, че с мълчанието си той я подтиква да говори. Намрази го заради умението да се владее, но в крайна сметка не се сдържа и се разбъбри:

— Канех се да сложа номера на колекцията от порцеланови чинии. За каталога… Слагаме номера на всичко с кратко описание. Например номер двайсет и седем, купидончета с цветя и сърца в синьо и сребристо. Всичко това иска време. Та затова… Затова не мога да спя. — Настъпи неловко мълчание. — Вятърът…

— За вятъра чух вече — кимна той и продължи да мълчи само и само за да не й помогне.

— Пък и утре ме чака работа със снимките за каталога. И това ли го казах? — Али безпомощно прехапа устни. — Безделник като теб едва ли би ме разбрал… Впрочем какво търсиш по коридорите полугол? — нападна го тя в отчаяното си желание да смени темата.

Рурк облиза устни, сякаш готов сериозно да обмисли поредното й обвинение.

— Нужно ли е да ти напомням, че това е моят дом. Надявах се, че поне в този късен час няма да ме шпионираш. Пък и ми се свърши шампоанът. — И той вдигна демонстративно шишето. — Някакви други въпроси?

Страните й отново пламнаха. Само едната причина бе съвсем достатъчна.

— Не, нямам. Но ако намекваш, че съм слязла тук заради теб, дълбоко се лъжеш. Вече ти казах, не можах да заспя.

— Да, зная — пристъпи той още крачка към нея. — Вятърът. Аз също дълго се въртях в леглото, Али. — Очите му бяха впити в нея и излъчваха топлота и настойчивост. — Но моят проблем няма нищо общо с вятъра.

И преди тя да разбере, Рурк се оказа на една педя от нея. Уханието на тялото му я обгърна като опиат. Подпрял ръце на стената малко над раменете й, той додаде:

— Надявах се, че един душ ще измие от съзнанието ми образа на жена с коси в цвят на отлежало уиски. И тъй като тя е решила да ме потърси, може би няма да има нищо против да ме придружи. — Искрящият му поглед сякаш я изпепеляваше. — Какво ще кажеш?

За първи път той й се видя напълно сериозен, нямаше и следа от обичайната ирония. Бе твърдо решил да постигне своето и тя не можеше да избяга. При това обещаваше истинска наслада, за която повечето жени само мечтаят. Рурк внимателно разглеждаше всеки сантиметър от лицето й и Али бе сигурна, че завладялото я чувство не бе останало скрито за него. Не я докосваше, дори не бе свел лицето си към нейното. Наблюдаваше вътрешната й борба и с нетърпение очакваше резултата. Сълзи на безсилие замъглиха погледа й. Та тя губеше разсъдъка си! Или поне тъй трудно постигнатото равновесие. Чудесно знаеше какво трябва да направи, но желаеше този мъж с цялото си същество и краката й за нищо на света не искаха да се подчинят на разума й.

— Е? — отекна мамещият му глас в тишината на нощта. Повече от ясно бе, че я желае неистово. Али усещаше как решителността й постепенно се стопява. А може би тя преувеличаваше недостатъците му. Спомни си случката с Джена и паяка… Ами ако този път е по-различно? — Лека нощ, Али — прошепна мъжът и я целуна леко по бузата. Свалил ръце от стената, той мълчаливо наклони глава. Очите му не я изпускаха нито за миг. — Когато се почувстваш готова, ще се радвам да споделя с теб някоя подобна безсънна нощ.

Али се боеше, че ще се издаде, ако проговори, но цялото й същество се противеше на скорошната раздяла. Неясно как дори за самата нея тя протегна ръка и в следващия миг пръстите й стискаха меката хавлия. Мъжът замръзна на място, впил поглед в лицето й.

— Ами аз… Аз… — заекна тя, неспособна да продължи. Гледката пред очите й бе резултат единствено от собственото й безразсъдство. Без съмнение този, макар и неволен жест, можеше да се изтълкува по един-единствен начин. — Просто не знам какво ми стана, Рурк — прошепна тя ужасена.

— Очевидно вече не те отвращавам толкова — пошегува се той.

— Та ти сам ме подтикна… Ти си виновен — възкликна тя, без дори да вярва на собствените си думи.

Гърленият му смях отекна в тъмнината и той я вдигна на ръце.

— За нищо не съм виновен, скъпа моя — възрази той и я понесе към стаята си.

Сърцето й биеше до пръсване. Възможно ли бе да бъде толкова глупава? Въпреки вътрешната си борба Али обви врата му с ръце. Нямаше повече сили да се противи на изкушението, прекалено дълго бе копняла да докосне тялото му. Въздъхна и с изненада установи, че това бе въздишка на доволство.

— Рурк — прошепна тя, склонила глава в гънката на рамото му.

— Кажи, мила — откликна той, целувайки слепоочието й.

— Не бива да го правим.

— О, не съм сигурен. Мисля, че и двамата имаме нужда от това.

— Прав си. Та ние не сме деца — промълви тя с притворени очи и се сгуши в прегръдката му, сякаш се боеше да не я отблъсне. Прокара език по трапчинката на врата му, изпълнена с приятното чувство на желана съблазнителка. — Няма нужда да отговаряме пред никого.

— Точно така — отвърна той. — Само че аз говорех за студения душ, от който и двамата имаме нужда.

И в същия миг Али усети ледени струи вода да обливат тялото й. Изпищя и се вкопчи в кръста му.

— Ти… — задави се тя и прокара ръка през лицето си. — Какво правиш?! — задъха се Али и отстрани от очите си залепнал кичур коса.

Той й помогна да стъпи здраво на крака и се отдалечи.

— Просто си взимам студен душ, Али. Предупредих те, че се каня да го направя. Нали си спомняш?

Присвила очи, тя трепереше под ледената вода.

— Но защо? Какво… Мислех, че ме желаеш… — Гласът й наподобяваше плач. — А наместо това ме пъхаш под ледения душ.

Той вдигна ръка, сякаш искаше да отстрани мократа коса от лицето й, но тя рязко се дръпна, изтича в стаята и грабна първата хавлия, която й попадна, загръщайки я около тялото си.

— Не ме докосвай, Рурк Ронтри — изрече на пресекулки. — Изобщо не се приближавай до мен… Никога!

Тя грабна още една кърпа, избърса лицето си и се наведе да изтрие мократа си коса.

— Никога през живота си не съм изживявала такова унижение. Проклет да си! — изсъска тя със злоба и гняв. Очевидно не можеше да скрие обидата, че я е отблъснал.

Отговор не последва. До слуха й стигаше само силният шум на водата.

— Рурк! — изкрещя тя, неспособна да повярва, че все още стои тук. — Чуваш ли ме, Рурк?

— Да, много добре — обади се най-после мъжът.

— И щом си още тук, значи водата не е била достатъчно студена.

Преди да разбере какво става, иззад завесата се протегнаха дългите му пръсти, които я притеглиха навътре заедно с хавлиите.

Този път под душа я очакваше приятно топла вода и покрит с пяна гол мъж.

— Да завъртя ли крана на студената? — попита той сериозно.

Водата я давеше и тя едва успя да промълви:

— Пусни ме… грубиян такъв! — И заудря с юмруци стегнатите мускули на гърдите му.

Кърпата, с която бе увила косата си, натежала от водата, шумно падна на плочките.

— Рурк! — извика тя далеч по-силно, отколкото бе очаквала.

— По дяволите, Али, та ти не носиш сутиен! — Отблъсна я от себе си, сякаш го бе хванал ток.

Тя политна към стената.

— Можех ли да предполагам, че ще се оставя да ме въвлечеш в тая дивотия с душа? — сви се тя в ъгъла. Смутена и неразбираща какво става, трябваше да признае, че гледката на божественото му голо тяло бе достойна за възхищение. Силната струя постепенно отмиваше пяната. Лицето му ставаше все по-непроницаемо. Той въздъхна.

— Добре, признавам, харесвам те, Али. — Погледът му помръкна. — Излез оттук, преди да съм направил нещо, за което ще съжалявам.

— Да изляза… — повтори тя като омагьосана. — Да изляза оттук, преди да си направил нещо, за което ще съжаляваш?! Искаш да кажеш, че грубостта ти до този момент е нещо съвсем естествено. За какво друго би могъл да съжаляваш?

Той стисна китките й, накара я да млъкне и изсъска:

— Желая те, Али… Ако не спрем дотук, аз наистина трудно ще си го простя.

Али замълча изненадано.

— Моля? — прошепна, убедена, че не го е чула добре.

— Да, добре чу. Дори лекомислените безделници имат свои изисквания.

— В които аз не се вмествам, така ли? — Тя изтръгна ръцете си. — Безкрайно съм благодарна, че не съм твой тип.

— По-скоро трябваше да кажа принципи — поправи се той.

— Да се продъниш в ада дано!

— Бях вече там, точно това се опитвах да ти кажа.

Али се стъписа от силната скръб, която почувства в думите му.

— Какво наистина се е случило с теб, Рурк? — попита тя развълнувано.

— Дълга история… А и виждам, че топлата вода свършва.

Този път тя не отклони очи от жадния му поглед, който се плъзна надолу по прилепналата фланелка и спря на гърдите й. Той само вдигна вежди. Все още не смееше да пристъпи към нея. Когато очите им отново се срещнаха, тя дори не направи опит да прикрие желанието си. Трудно й бе да обясни чувствата си, но онова, което виждаше пред себе си, можеше да нарече с една-единствена дума — сила. Рурк я бе демонстрирал достатъчно през последния половин час. Желанието му бе не по-слабо от нейното, но бе издържал на изкушението да я сграбчи в прегръдките си. Тя така и не можеше да разбере защо той продължава да му се противи. Независимо от това, което казваше или мислеше, тя не се съмняваше в чувствата, които бе предизвикала, и нищо не бе в състояние да я накара сега да си тръгне. Тя вирна решително брадичка.

— Тогава най-добре да не губим повече време.

С бързо движение свали фланелката си и я остави да падне на плочките. Направи крачка към Рурк и усети топлата струя върху гърдите си. Стоеше там, търпеливо чакаше погледът му да се спусне по раменете й, сетне до гърдите и след това обратно нагоре. Очакването бе непоносимо. Той все така не помръдваше, докато най-накрая дрезгаво промълви:

— Али, не искам да се възползвам.

Тя поклати глава.

— Аз никога няма да ти го позволя, Рурк. Какво е онова страдание, през което трябва да мине човек, за да започне да се държи като теб?

— Онова, което преживяваш, когато забравиш за съществуването на жена си и детето си, а един ден се прибираш вкъщи и откриваш, че са изчезнали завинаги.

Признанието му я накара да потрепери.

— Какво се е случило? — попита тя.

— Въобразявах си, че държа всичко под контрол. А се оказа, че обстоятелствата са по-силни от волята ми.

— И сега вече си готов да се предадеш напълно?

— Напротив, мила моя — възрази той с искрен сарказъм. — Оказа се, че всеки път, когато не желая да взимам решение, аз се намесвам в плановете на съдбата.

Той извърна очи, потопил се в тъжните спомени. В този миг Али усети как я обзема прилив на искрена дълбока нежност. Вече не търсеше да удовлетвори изгарящото я желание, искаше просто да приласкае това изстрадало човешко същество. Леко докосна рамото му и промълви:

— Е, сега и двамата знаем колко е излишно да се противим на съдбата. Би ли ми помогнал… — И тя многозначително му подаде гъбата.

Страстта, която гореше в очите му, я зашемети. Ръката му докосна брадичката й с неизразима нежност.

— Сигурна ли си? — попита той.

Тя кимна и целуна дланта му.

— Напълно — промърмори, без да вдига лице. Постави гъбата в ръката му и с подканваща усмивка леко се извърна. Усети как той вдигна натежалата й коса и прокара гъбата по раменете й. В началото движенията му бяха нежни и леки, почти невероятно за неговите силни ръце и пръсти. Много скоро докосването придоби свой собствен ритъм, постепенно той я притегли към себе си и плъзна ръце към корема й. Единствената останала преграда бе тънката материя на бермудите. Пръстите му бавно приближиха към гърдите й. Тя простена от удоволствие и се облегна на раменете му. Вдигна поглед към лицето му и с изненада забеляза, че той я наблюдава.

— Как се чувстваш? — нежно й се усмихна той.

— Дрехите ми пречат.

Той се засмя и докосна зърната на гърдите й. Сетне нежно захапа крайчето на ухото й, докосване, от което нови сладостни тръпки я разтърсиха.

Силните му ръце я извърнаха, стиснаха я здраво и той жадно впи устни в нейните. Миг по-късно промълви:

— Какво ще кажеш, да свалим тези панталони?

Тя кимна и направи крачка назад, за да разкопчее колана, но пръстите му я изпревариха.

— Остави на мен…

Той коленичи и много бавно се зае с колана. Целуваше всяка нова открила се частичка от стомаха й, като слизаше все по-надолу. Али впи пръсти в раменете му, сякаш загубила почва под краката си. Най-сетне бермудите паднаха на плочките. Пръстите му не спираха нежно и настойчиво да я галят.

Али притвори очи, простена и притисна главата му към себе си.

— О, Рурк — прошепна, наслаждавайки се на възбудата, която устните му предизвикваха. — Бях сигурна… — Миг по-късно тя извика от удоволствие, вик на истинска чиста радост.

Краката не я държаха, тя се отпусна на пода, покрит вече с достатъчно кърпи и дрехи. Никога не се бе чувствала толкова свободно. Този мъж, истински магьосник, даряващ наслада, сега вече познаваше най-интимните кътчета на тялото й. Тя искаше да му достави удоволствие, да го увлече в тази лудост, този екстаз.

— Желая те, Рурк — простена с копнеж.

Той се приведе над нея, целуваше шията й пламенно, устните му пареха кожата й. Водните струи, които ги обливаха, усилваха радостта от докосването, но тя копнееше да го почувства дълбоко в себе си. Копнееше да се слее с него в едно.

— Твоя съм, Рурк — прошепна трепетно.

— Не бързай мила, няма да съжаляваш, обещавам ти. — Той отново впи горещите си устни в нея, властно и категорично.

Вкопчила пръсти в плещите му, тя го притискаше с все по-нарастваща страст. Погали бедрата му със своите, стъпалата й се плъзнаха по мускулестото му тяло. Стенеше в тръпнещо очакване. Последните му думи, съдържащи сладостно обещание, „Не бързай, мила, няма да съжаляваш“, кънтяха в ушите й.

Какво ли означаваше това? Нямаше отговор, а и не искаше да знае. В едно бе сигурна — нищо на света не бе в състояние да я изтръгне от прегръдката му; чувстваше се готова да го последва до края на това блажено пътуване към екстаза.