Рене Рошел
Съдбовен залог (3)

Трета глава

Празната бутилка се въргаляше на пода. Рурк седна на ръба на леглото си и погледна часовника на радиото. Беше почти осем и половина сутринта. Нищо чудно, че се чувстваше така, сякаш го бе прегазил автобус. Цяла нощ се бе наливал и бе пресушил бутилката.

Разтри слепоочията си и реши, че има нужда от няколко глътки, за да прогони махмурлука. Седна в леглото с празен поглед и изпъшка. Усещаше главата си като надут до пръсване балон, в който цял отряд войници набиват токове. Изведнъж се сети, че в дневната на третия етаж някога имаше бар. Като се стараеше да не обръща внимание на шумовете в главата си, там, където теоретично би трябвало да е мозъкът му, той стана бавно и се насочи към стълбите.

Насред салона с изненада съзря проходилка с увиснало на нея пълничко бебе. Гледката събуди мъчителни спомени и той усети как стомахът му се обръща.

По дяволите! — промърмори мрачно и с несигурни стъпки се насочи към старинния бар в ъгъла. Намери бутилката, за която бе дошъл, и се приготви да си върви. На пътя му отново се изпречи бебето и той сам не усети как се наведе над него.

От устата му се отрони цветиста ругатня. Пърл бе носила също такива розови леки дрешки. Мразеше тези шумни досадни същества. Това дете обаче му се усмихваше и весело бърбореше нещо, сякаш пет пари не даваше за махмурлука му. Миризмата на бебешка пудра съвсем му завъртя главата.

Мъжът затвори очи, мъчейки се да пропъди болката, надигаща се в сърцето му. Нима алкохолът не бе успял да я притъпи? Защо бе все така силна? Би трябвало да не усеща вече нищо. Толкова усилия бе положил, за да потъне в пълна забрава.

— Хлапенце, ако имаш малко разум в главата, стой далеч от мен!

— Ще се опитаме да запомним това — долетя зад гърба му напрегнат женски глас.

Али грабна бебето и го притисна до гърдите си.

— Добро утро, Али — усмихна се някак криво той. Вдигна бутилката и добави: — Ще ми правиш ли компания за закуска. Този бърбън е дванайсетгодишен. Много си нервна за тоя ранен час.

— А вие сте отново пиян. И мъжът ми беше същият!

— Само че аз не съм алкохолик, мила моя. И съвсем нямам намерение да се пропия.

Тя подпря бебето на хълбока си и му обърна гръб.

— Вие сте разглезен и мързелив — подхвърли през рамо. — Всекиму се налага понякога да претърпи провал. Силните хора просто се съвземат и продължават напред. А от вас, господин Ронтри, направо ми се повдига.

Жената напусна стаята. Рурк все така безпомощно се полюшваше пред затворената врата, неспособен да й отвърне. Бе съзрял възмущението и презрението в погледа на Али. Това крехко създание не бе лишено от проницателност.

Представата му за самия себе си не включваше определения като разглезен и мързелив. Вероятно онова, което през първите трийсет и пет години от живота си бе наричал лоялност, сега се бе оказало липса на собствена позиция. През всичкото това време той се бе старал да бъде поне на стъпка по-напред от стария. Винаги бе работил до изнемога, съумявал бе да владее положението поне в бизнеса. А в крайна сметка се оказваше, че през цялото това време е бил марионетка на Гейп Ронтри. Отличната му диплома от Станфорд и бракът му с дъщерята на един от най-старите приятели на Гейп, и борбата да стане вицепрезидент на фирмата, всичко това бе правил, за да спечели одобрението на баща си, и не бе получил нищо в замяна.

Не бяха му останали дори спомени, само огорчението от собственото му глупаво, неподлежащо на съмнение, желание да изпълнява хрумванията на баща си. А след неговата смърт преди пет години се бе превърнал в негово копие. Пристрастен към работата, едва ли не гостенин в семейството си и изключително взискателен към подчинените си.

Негово решение бе преди шест месеца да захвърли всичко. Оставаше въпросът, който той така и не успя да удави в алкохол: Какво да прави оттук нататък? Да продължава безумно да се налива, да слива нощите с дните и така до пълно самоунищожение?

Защо пък не? Щом това си е лично негово решение… Но някакъв далечен, съвсем слаб глас дълбоко в него се противеше, настояваше, че все още има надежда. Ала точно сега не му се мислеше за това.

Пристъпи несигурно напред и тежко се отпусна в рамката на вратата. Спомни си ужасеното лице на Али, грабнала бебето. Сигурно й приличаше на злодей.

По дяволите, колко силна бе болката! Нямаше сили повече да я крие. Нито нея, нито разяждащата го вина. Тази помия рано или късно трябваше да излезе наяве. За нещастие малката Али Бийн Фийлдс щеше да стане свидетел на пълното му падение.

Отблъсна се с лакът от гладкото дърво, засмя се горчиво и тръгна по коридора. Спря пред вратата на спалнята за гости.

— Е, какво, значи съпругът ти е бил противен пияница. — За негова собствена изненада въпросът му прозвуча почти нежно. Али пребледня, но не отговори. — Знам, че мнението ти за мен не е никак ласкаво, но аз не нападам млади майки, нито децата им.

Видът му съвсем не й вдъхна успокоение и тя отстъпи.

— Добре де, добре, отивам си. Просто очаквах да признаеш, че и ти си преглътнала не един горчив хап.

Защо ли бе така изненадан, че тя мрази пияници? И какво чудно имаше в това, че грабна детето си?

Рурк дълбоко и искрено се засрами, задето я бе уплашил.

 

 

— О, Господи… Боже мой! — пищеше Мърл.

В този момент Али седеше пред шкаф, пълен с изящни фигурки от китайски порцелан, и описваше предметите в своя каталог. При писъка на леля си тя изтръпна. Само преди две години Мърл си бе счупила крака. Младата жена се молеше да не се е случило отново нещо подобно. Когато стигна до дневната, където работеше леля й, тя с изненада забеляза едрата жена, паднала на колене и заровила пръсти в купчина искрящи камъни.

— Добре ли си, лельо? — попита тя тревожно.

Вместо отговор Мърл протегна ръка, стиснала диамантена огърлица, обсипана с рубини тиара и няколко изумрудени украшения.

— Виж какво намерих под кръглата маса.

Али вдигна очи и видя въпросната маса, която бе паднала настрани. Под плота някой бе измайсторил тайно скривалище, пълно с красиви бижута.

Али взе двойна огърлица от черни перли с красива нефритена закопчалка.

— Великолепна е! — въздъхна тя.

— Сигурно струва поне петдесет хиляди. Петдесет хиляди триста и двайсет, за да бъдем по-точни.

Събудена от шума, Джена се бе размърдала и хленчеше. Али набързо смени пелените, сетне я обърна по коремче и разтри гърба й, за да я успокои.

— Най-добре някой да съобщи на господин Ронтри какво сме намерили — извика Мърл.

— Господин Ронтри вече знае — разнесе се познатият дълбок мъжки глас. — Бях в стаята на долния етаж, когато масата падна. Помислих си дори, че някой сериозно е пострадал.

— Вижте какво намерихме — обади се Али.

Той извърна очи към възглавничката на канапето, отрупана с бижута. Али забеляза, че мъжът вече не се олюляваше и макар че не изглеждаше добре, поне бе сменил дрехите си. Очите му бяха все още зачервени, с дълбоки тъмни кръгове. Отдавна небръснатото му лице създаваше впечатление, че месеци наред е бил държан затворен в мрачно подземие.

— Под масата ли бяха? — попита той, прекъсвайки мислите на Али. — Предполагам, това означава отделна разпродажба.

— Боя се, че ще се наложи — рече Али. — И, разбира се, ще е необходима предварителна оценка! Мърл е доста способна, но не е бижутер.

Повече от ясно бе, че вестта за проточване на процедурата никак не се понрави на Рурк.

— Това е наистина една прекрасна колекция, господин Ронтри — продължи Али. — В интерес на истината заслужава самостоятелна разпродажба. Пуснах съобщение в специализираните издания за разпродажбите на мебелите, порцелана и колекцията от статуетки, изработени със специална технология. Колкото и да не ни се иска, за тази изключително ценна колекция ще трябва да направим отделна брошура, да пуснем нови съобщения и да определим друг ден за продажбата.

— Добре, правете каквото знаете, но само гледайте да стане бързо.

Потънала допреди миг в сметките си, Мърл възторжено се провикна:

— Четири милиона триста деветдесет и седем хиляди шестстотин и дванайсет долара и деветнайсет цента! Плюс-минус петдесет цента.

Али се усмихна на старата жена, обзета от гордост.

— Благодаря ти, лельо, няма да забравя. — Обърна се към Рурк и добави: — Щом опиша предметите, ще се обадя на няколко колекционери, които положително ще се възползват от възможността да си купят поне част от бижутата. Интересно как са попаднали тук.

— Пет пари не давам! — уморено въздъхна Рурк. — Най-вероятно майка ми ги е скрила, след което е забравила за тях. Често й се случваше. — Мъжът понечи да си тръгне, но сетил се за нещо, спря и попита: — Между другото, кой беше правил кафето тази сутрин?

Изненадана от бързата смяна на темата, Али отвърна спонтанно:

— Аз, защо?

— Беше много хубаво — отбеляза той и посегна към дръжката.

— Бих изпила една чаша. Черно с две бучки захар — закачливо подхвърли Мърл.

Саркастичният смях на Рурк отекна в коридора. Али се почувства засегната от факта, че леля й не разбра забележката на Рурк и реши при първа възможност да й донесе чаша кафе. След пет минути, за нейна огромна изненада, Рурк се появи отново с две чаши димящо кафе. Подаде едната на Мърл, а другата на Али. Тя пое чашата и озадачено смръщи вежди.

— Защо правите това? — попита тихо, смутена от неочакваната проява на добросърдечност.

— Вероятно опитвам да се извиня за държането си тази сутрин — отвърна той. — Нямах намерение да ви уплаша.

Али се изчерви.

— Няма нищо.

— Голямо говедо трябва да е бил мъжът ви.

Кой му дава право да се бърка в личния ми живот запита се тя, а на глас продължи:

— Не е ваша работа. Обичах го безумно.

— Е, добре. Грешката е моя — промърмори той, но Али чудесно разбра, че е усетил лъжата й.

— Всъщност къде е майка ви?

— Довършва нещо във вестибюла.

— Аз пък си помислих, че прави покупки по телевизията.

— Не е възможно, тя ми обеща! — трепна Али и без малко да разлее чашата.

— Не ставайте подозрителна, мила моя. Не се съмнявам, че е там, където сте я оставили.

Али остави чашата на земята и го погледна ядосана. До гуша й беше дошло от неговото заяждане. Очевидно той искаше да си върне за това, че го излъга за Джек.

— Не съм ли ви казвала, че не търпя да ме наричат „мила моя“, особено случайни познати.

— Не е ставало дума досега, струва ми се.

— Е, сега вече знаете. Гледайте да го запомните. Това е една празна фраза, която издава единствено глупашка самонадеяност.

— В такъв случай заслужавам да ме набиете с камшик — подхвърли той иронично.

Подразнена, че той не приема сериозно думите й, Али добави:

— И не само това. Не желая да ми подхвърляте вашите груби намеци.

— Какви например? — вдигна учудено вежди той.

— Ами като онази ваша забележка колко добре съм щяла да изглеждам в черната рокля. — Съзнаваше, че не звучи убедително, но не можеше да му обясни, че я тревожи по-скоро предизвикателната му усмивка и начинът, по който я наблюдаваше изпод спуснатите си клепачи.

— Съжалявам, че сте го възприели по този начин. Аз наистина смятам, че подобна рокля би ви стояла добре. За в бъдеще ще се постарая да ви спестя еротичните намеци.

— За ваше сведение, господин Ронтри — Али сниши глас, за да не би леля й да чуе, — дори да пуснете в ход всичките си умения на съблазнител, по-скоро ще скоча в гнездо на змии, отколкото да търпя вашето присъствие. — Тя стана и го погледна с презрение. — И никак не се шегувам! Напротив, говоря напълно сериозно!

Мъжът също се изправи и застана доста близо до нея.

— Точно колко ви напомням за вашия съпруг, когото сте обичали толкова страстно?

Тя усети, че лицето й пламва.

— Има нещо в мен, което ви напомня за него и неудържимо ви привлича… Мразите се точно заради тази слабост, нали? Смея ли да предположа, че са ви свързвали най-вече пламенните нощи? И тъкмо те ви липсват най-много.

Онемяла от възмущение, тя го прониза с гневен поглед. Не можеше да не признае, че въпреки неугледния си вид той силно я привличаше и я караше да се чувства още по-безпомощна. Така е, крещеше цялото й същество. Напомняш ми за него. Прекарвахме страхотни нощи! И ако има нещо, за което да се мразя, то е, че толкова силно ме привличаш! Имаше усещането, че той чете мислите й.

Лицето на мъжа неочаквано се изопна, погледът му стана жесток и студен.

— Ще видите, че лесно ще ме намразите — изръмжа. Горчива усмивка изкриви лицето му. — От известно време единственото ми занимание е саморазрушението. Отдавам се без задръжки на секс, пиянство, изобщо всичко, което може да ви мине през ума. Рурк Ронтри е човек, от когото наистина трябва да се пазите… Повярвайте ми, казва ви го пияница, който ги разбира тия неща. Но искам да ви кажа и нещо друго, госпожо Фийлдс. Ако решите все пак да се измъкнете от уютното гнездо на змии, за да дойдете в леглото ми само защото с нещо ви напомням за вашия бивш страстно обичан съпруг, не разчитайте, че ще ви изпъдя. Не притежавам стоицизма на галантните мъже.

Той се завъртя на пета и напусна стаята. Али с мъка си поемаше дъх. Този мъж толкова много я смущаваше и разстройваше всеки път и, както обикновено, едва след като си бе отишъл тя успяваше да промълви онова, което бе искала да му каже:

— Бездушен звяр!

Колкото и да се мъчеше, не можеше да го убеди в дълбокото си презрение. Нямаше да позволи за втори път един привлекателен, но неспособен на нищо пияница да й завърти главата. Беше си го обещала.

— Али? — обади се Мърл.

— Да, лельо — с все още прегракнал от гняв глас се обади тя.

— Къде отиде той?

— В царството на Хадес, надявам се!

— Защо, някакъв сериал ли дават? Не очаквах господин Ронтри да прояви интерес към тези наситени с разюздан секс и убийства филми.

Леля Мърл бе познала, без да иска, основния интерес на Рурк. Той сам го бе казал и Али го мразеше заради това. Щом го видеше, изпитваше неудържимото желание да изпищи и да побегне в обратната посока. Младата жена се отпусна на земята до компютъра. Кипеше от гняв, по-скоро към самата себе си, отколкото към Рурк. И дума не можеше да става за привличане, но в него имаше нещо необяснимо. Зад този мрачен циничен поглед сякаш се криеше вродено благородство, което се набиваше в очите й в най-неочаквания момент. Подобно нещо й се бе случило и с Джек. Струваше й се, че никога няма да забрави първата им среща по време на едно родео. Той бе известен състезател по обяздване на мустанги и изглеждаше толкова привлекателен и неустоим, седнал напряко на оградата.

„Здравей, красавице“ — й бе подхвърлил. Толкова рус, загорял от слънцето и самоуверен! Влюбила се бе от пръв поглед. Беше само на деветнайсет години, а той й се стори толкова зрял и мъжествен на неговите двайсет и седем. Оженили се бяха два месеца по-късно. Много скоро след това звездата му залезе и злополуките последваха една след друга. Междувременно тя посещаваше колежа, работеше с баща си и следваше турнетата на родеото. След като напусна състезанията, Джек се залови със съмнителни сделки и бързо пропиля и малкото, което бе успял да спести. Не само това, затъна до гуша в дългове. След време престана дори да прави опити да се залови за работа, като предпочиташе да живее с доходите на Али от търговете. И тогава един ден той пусна юмруците си в действие. Младата жена потрепери при спомена.

— Глупачка… Истинска глупачка — промълви тя през зъби, опитвайки се отчаяно да прогони останките от съжаление към Рурк Ронтри. — За нищо на света не бива да се забъркваш с него! Няма значение какво виждаш или би искала да видиш в този мъж. Не си губи времето да търсиш злато там, където никога няма да го намериш.

 

 

Към единайсет вечерта времето се разхлади. Джена отдавна спеше дълбоко, но Али и не мислеше да си ляга. Разхождаше се напред-назад, но безпокойството й така и не изчезваше.

От сутринта не беше виждала Рурк, а когато не се появи и на вечеря, тя въздъхна с облекчение.

Излезе навън в ясната звездна нощ, а мислено непрестанно си повтаряше колко малко я интересува, че в момента той вероятно се налива до безсъзнание. В далечината се дочуваше кроткото жабешко крякане и съсъкът на автоматичната пръскачка. Лек ветрец рошеше косите й и тя дълбоко вдишваше прохладния въздух с аромат на трева и августовска нощ. Постепенно в душата й се възцари спокойствие и тя се настани на един от покритите с възглавници сламени столове на верандата. Долови нечий смях и любопитно наостри уши.

— Представяш ли си каква книга открих днес? — В гръмовния глас на леля Мърл се усещаха заговорнически нотки. — „Първи стъпки в любовта“, издание от хиляда деветстотин и двайсета. Направо не повярвах на очите си. Пише например как мъжът трябва да предразположи жената.

— Да я предразположи ли? Как? — попита сестра й.

— Ами пише, че мъжът трябва да внимава какво говори, да избягва вулгарни думи. Или пък например да има подръка амоняк, та ако девойката припадне, бързо да я свести. Като казах „припадне“ — закиска се Мърл, — си спомних Куокстън Нитуиг.

— Това да не беше оня идиот, дето припадна, когато се опита да те целуне? На всичко отгоре беше с такъв дълъг нос…

— Нали знаеш какво значи дългият нос.

Али поклати глава и се усмихна. Реши, че й е време да се прибира. Този разговор не беше предназначен за чужди уши. Тя се извърна, но не можа да направи и крачка. Блъсна се в познатото й вече мускулесто тяло. Пред нея бе мъжът, чийто парфюм добре познаваше, мъжът, когото така упорито бе избягвала през целия ден. Както винаги той беше гол до кръста. Протегна ръка, за да се увери, че тя стои здраво на краката си.

— Сега можете да ме пуснете — рече Али.

— Мога ли? — Ръцете му се сключиха около нея. — Пък аз си мислех, че отново търсите начин да ме насърчите.

Неволно тялото й последва извивката на неговото. Топлината на ръцете му, на голите му гърди, създаваше уют, на който не можеше да устои. Разумът й повеляваше да се махне оттук, но краката не я слушаха, цялото й същество отказваше да се съпротивлява.

Докосването му, категорично и нетърпящо възражение, бе пълно с обещание. Али проклинаше парализираните си крайници. Тези предателски нейни ръце! Скованият й гръб, омекналите колене. Преглътна няколко пъти в отчаян опит да продума. Но нищо не се получи.

— Знаеш ли, че загубих девствеността си на петнайсет години? — проехтя гласът на Мърл.

— Лъжеш!

— Край брега на езерото с патици. Бях отишла там с Хармън Даурипъл.

— Мърл, той стана свещеник.

— Да, защото отказах да избягам с него.

— По всичко личи, че жените във вашия род не са безразлични към секса — засмя се Рурк. Устните му почти докосваха косите й.

Али направи неимоверно усилие и вдигна поглед шия към лицето му. Слава Богу, можеше да мести поне главата си. Когато зърна смеха в погледа му, тя прокле нежеланието на тялото си да й се подчини. Да можеше да отклони поне за миг вниманието си от волевите черти на лицето му и от тези съблазнителни плътни устни. Младата жена усети, че за нищо на света не иска да се освободи от тази прегръдка, и това я изплаши много повече, отколкото мъжественото му присъствие. На всяка цена трябваше да избяга, по някакъв начин да го принуди сам да се отдръпне. Сякаш някъде в далечината разговорът между леля й и Мод не спираше.

— Право да ти кажа, и сама можех да напиша сценария за онзи филм с Марлон Брандо. Нали си спомняш, Последно танго в… Къде беше?

— „Последно танго в Къде-беше“ — повтори Рурк и тихо се засмя. — Май съм го изпуснал.

Припомняйки си кой всъщност е Рурк — мързелив, неспособен за нищо впиянчен егоист, който се интересува единствено от няколко приятни мигове в леглото, тя сякаш изтрезня и отблъсна ръцете му.

— За ваше сведение, господин Ронтри — изрече с дрезгав глас, — ще се наложи да пропуснете и този филм. А сега, ако обичате, извинете ме. — Тя го заобиколи и се отправи към вратата. — А между другото, не е ваша работа какви са жените от моето семейство, но се обзалагам, че мъжете във вашето собствено семейство са били импотентни нещастници, които не са знаели какво да правят със съпругите си без наръчник.

Отвърна й единствено сърдечният му весел смях на човек без проблеми в тази област. Младата жена тръшна вратата, така че стъклата издрънчаха. За сетен път тя се закле да стои далече от всеки привлекателен безделник, който се изпречи на пътя й. Колкото и изкушаващи да са ръцете му, колкото и силно да го желае! Никога вече! Няма да го позволи. Иначе тежко й!