Луи Ноар
Сюркуф — Владетелят на океана (2)

Глава втора
Салданазар, господар на тугите

Една от най-вълнуващите страници в историята на Британска Индия е откритието, което направил един от резидентите на Нейно Величество кралица Виктория в двора на гиковара. А резидентът просто открил съществуванието на тугите.

Някой си Ферингеа бил хванат на местопрестъплението, след като удушил с копринена кърпа богатия търговец, с когото пътували заедно. На индийските пазари състоянието на този Ферингеа се изчислявало на два милиона рупии. Той бил щедър, обичал разкоша, вървяло му в живота. Грабежът не можел да бъде подбуда за престъплението му. След разпита отхвърлили идеята, че Ферингеа бил подтикнат от омраза или завист.

Ала британският резидент въпреки всичко останал озадачен. Обладани от някакъв изконен страх, индусите не смеели да споменат за ужасното братство на удушвачите. Накрая един полицейски чиновник, мюсюлманин по вероизповедание, пръв дръзнал да каже на резидента:

— Ферингеа е тук! Обещайте му, че няма да го убиете и той ще направи признания, от които ще ви настръхнат косите!

Резидентът последвал съвета, заклел се в Библията, че ако Ферингеа направи пълни признания, ще го накажат само със заточение на някой остров в английските колонии, гдето да се радва на богатството си и на относителна свобода. След клетвата обвиняемият завел резидента в парка на резиденцията и като тропнал с крак по земята, рекъл: „Копайте тук!“. Разровили пръстта и открили стотиците трупове на последните жертви на удушвачите.

Ферингеа обяснил йерархията на посветените от това братство и техните функции: едни били предизвестители, определящи какви престъпления трябва да се извършат, други подготвяли самите престъпления — приспивали с разни напитки и еликсири нещастниците и ги предавали на фансангара (удушвача). На най-горното стъпало на тази стълбица стояли свещениците, преподаващи на фансангарите изкуството да удушават безболезнено, тъй като Шива, богът на смъртта освободителка, не повелявал жертвата да бъде измъчвана. Единствена Кали, богинята на кървавата смърт, била жестока.

Всеки божи ден почнали да откриват подземни скални храмове, за които никой и не подозирал преди разкритията на Ферингеа.

След неговите показания във всички индийски градове били организирани комитети със специални пълномощия за извършване на разкопките, както и военни съдилища. Хиляди туги били арестувани и екзекутирани, без оглед на общественото им положение и благосъстояние.

Тугите са навред — великолепно организирани, изпълняващи заповедите, без да му мислят — с нечувана подчиненост и фанатична преданост, особено сред по-нисшите класи. Досега са имали само един предател — Ферингеа.

Над свещениците стоят жреците, които са светски високопоставени лица, занимаващи се обикновено с търговия. Наричам ги светски за по-голяма яснота, тъй като те не живеят в храмовете, а са в тесни контакти с деловите среди, което не им пречи да са първосвещеници на смъртта.

И тъй, водач на тугите в Барода бе един търговец, чиито кервани обхождаха всички пътища, докато корабите му браздяха всички морета. Веднъж при някакво бедствие, когато хазната била опразнена, а хората в Барода и цялото кралство измирали от глад, когато се надигал бунт, а на останалата без заплата арабска гвардия не можело да се разчита, един чутовно богат търговец на име Салданазар се явил в двореца, за да предложи на раджата огромна сума, с която да плати на войските си. Малко подир това, пак с негова помощ, пристигнали конвои с ориз и гладът престанал. От този тъй дълго чакан ориз Салданазар натрупал огромни печалби.

Той никога не поискал от гиковара да му върне заема. Но пък спечелил и получил доходи от монополните си права! Ето защо, макар и от търговската каста, Салданазар минаваше за един от най-влиятелните велможи.

Впрочем той обитаваше един усамотен дворец, където не приемаше високопоставени лица, за да не забележат в какъв неподозиран разкош живее. Обикаляше на гърба на своето муле многобройните си кантори и там посрещаше видни клиенти, защото играеше на едро. Проявяваше великодушие в сделките, беше прозорлив и съобразителен, та умееше да подпомогне и даже да спаси човек от разорение и по този начин печелеше пламенни привърженици.

Външно изглеждаше още млад, беше висок и строен, с изящни черти на лицето. Престорената, винаги предразполагаща усмивка, прикриваше постоянния блясък в очите с прекомерно разширени зеници като при дивите зверове.

Салданазар познаваше силата на своя поглед и умееше да го притули с дългите си свилени клепки. Навън той бе голям чаровник, но щом се затвореше в двореца си, цялото му същество се променяше. Неизменната усмивка изчезваше, приветливата маска на лицето му ставаше двулична и жестока, погледът заблестяваше с гневен пламък, а думите му зазвучаваха високомерно и властно. Жестовете ставаха резки, налагаха безпрекословно подчинение като при абсолютните монарси.

Салданазар седеше на терасата си. Погледът му, зареян подир някаква неосъществена мечта, изведнъж просветна.

— Най-после! — прошепна той.

Салданазар удари китайския гонг. Появи се мъж, облечен в бяло. По мастилницата, която висеше на хълбока му, по калъфката с индуски пера, хартия и пергамент, по печата и кутийката за восък, която висеше на врата му, не беше трудно да се отгатне, че той е писар от кастата на брамините.

Известно е, че в Индия обществото е разделено от памтивека на наследствени касти; синът не може да упражнява друг занаят, освен този на баща си, а който се отлъчи от кастата си бива анатемосан и верски, и граждански.

След брамините и писарите идват войните, а след тях — търговците. Това е средната каста. Слизате надолу по стълбицата, минавате през занаятчиите и стигате до кастата на слугите с безкрайните им подразделения. В Индия готвачът не може да работи като метач, перачът не би склонил за нищо на света да стане носач на паланки. На туй се дължи безчетният брой слуги на един само господар. Но платата им е толкова нищожна, че те не го разоряват. Петнайсет франка на месец, без храна и квартира, е прилично заплащане, защото индиецът живее с по четири су на ден.

И все пак в кастово отношение писарят стоеше по-високо от господаря си. Ала при тугите кастата няма такова огромно значение, когато рангът е спечелен с полезни услуги. Затуй Салданазар беше първосвещеник, и писарят, сиреч секретарят му, пристъпи към него с най-смирен поклон, като да го боготвореше.

— Сиаво — каза му Салданазар, — измислих най-сигурния начин да се справим с фарангите. За да отидат на среща с принцесите, те неизбежно ще минат по уличката на Слоновата кост. Нали там живееше един от нашите братя?

— Да, господарю!

— Трябва да изрежем с трион едно голямо парче от някоя стена, която да бутнем щом французите минат под нея. Ако натиснем с лост горната й част, стената ще се срути и ще смаже двамата фаранги.

Тази операция не изглеждаше толкова сложна, тъй като в малките улички, постройките бяха паянтови. Стените на тамошните къщи имат дървен скелет, на отделни плоскости. Между гредите се слагат тухли или кирпич. Ако гредите се отрежат с трион и ако ги разклатиш откъм горния им край, отвътре навън, плоскостта може да падне мигновено и да затрупа някой минувач. Писарят размишляваше.

— Сахиб — промълви той, — вашият гений ви е вдъхновил прекрасно, ала обмислихте ли всичко докрай? По този начин фарангите няма да умрат от свещената кърпа.

— Нима за нашата кауза не е достатъчно покровителството на министър-председателя?

— Вярно, вярно…

— Трябва да знаеш, че работейки в полза на министър-председателя, ние служим и на нашия бог.

— Вие винаги имате право, господарю!

— Ако стената не се срути и французите се измъкнат — продължи Салданазар, — нашият брат Калагар, дърводелецът, дето ръководи работата, ще бъде удушен начаса, а пък ти ще прекараш три години в подземията на храма в Анкигир.

Секретарят изтръпна.

— Тъй или инак — подхвана пак Салданазар, — ти ще можеш да изкупиш липсата си на разум и бдителност, като предизвикаш суматоха сред тълпите в случай, че фарангите не бъдат затрупани. Ако всички се разкрещят: „Смърт на убийците на светия факир!“, корсарите пак ще бъдат удушени.

— Разбрано! — каза секретарят, като направи поклон.

— Тръгвай и нека Шива те закриля!

През целия ден майсторът дърводелец Калагар работи старателно и неуморно заедно с група работници, членове на сектата. Те подготвиха рухването на стената, която щеше да смаже двамата французи. Накрая групата се вмъкна тихичко при търговеца на слонова кост. Сиаво, секретарят на Салданазар, напусна споменатата къща, след като подготовката привърши. Междувременно друга група емисари предадоха заповедта за акцията на близо триста туги, които щяха да изиграят важна роля в покушението. Малко преди здрач всичко бе готово и Сиаво уведоми за това своя господар. Салданазар се качи на терасата и впери поглед към улицата на Слоновата кост.

С падането на нощта градът се забули в мрак. Ала разширените зеници на Салданазар досущ като гледци на тигър имаха свойството да пробиват пелената на мрака. Той зачака неподвижно — като звяр, дебнещ плячката си. Към десет часа през нощта дочу някакво пропукване, а след миг — глух шум от удар на грамада о друга грамада. Малко по-късно долови яростни възгласи, ужасени викове, кънтящи удари при ръкопашен бой — изобщо някакъв невероятен ропот се понесе във въздуха… Нестихващо вълнение бе разтърсило цял един квартал на Барода. То бавно затихна и лека-полека след суматохата се възцари мълчание.

— Фарангите са мъртви! — прошепна Салданазар с жестока усмивка и силно въздъхна.

Стената се бе срутила точно връз капитан Сюркуф и неговия лейтенант и то в момента, когато, водени от старата пратеница на принцесите, двамата моряци се бяха запътили за среща и минаваха по улицата на Слоновата кост.

Само че се случи нещо съвсем неочаквано. Знайно е, че понякога при рушене на къщи, изпод кирките и лостовете на майсторите падат цели стени, без да се разбият. По същия начин въпросната стена, широка четири метра, при падането си се удари о съседната къща. Но по-голямата част от мазилката и тухлите, стегнати между дебелите и по-тънките греди, не се разби. Ето защо двамата моряци и старицата се отърваха само с няколко драскотини, защото се бяха озовали под нещо като свод. Ако стената се беше раздробила върху им, те щяха да бъдат затрупани и размазани на пихтия. Но те веднага побягнаха и излязоха изпод свода.

Сюркуф разбра, че са спасени. Макар да нямаше време за размисъл или за оглед, корсарят усети безпогрешно, че върху него и приятеля му е извършено покушение. Но когато видя, че неколцина мъжаги се задават от съседната улица и преграждат пътя им, той разбра, че ще има и бой. Откъм друга уличка се появи нова група. Понесоха се викове, призоваващи към смърт.

Моряците носеха на пояса си по два пистолета и по една сабя — страшната абордажна сабя на нявгашните корсари. Сюркуф предаде своите пистолети на лейтенанта си и му поръча:

— Върви след мен и прикривай отстъплението! Хвърли моите пистолети, след като изстреляш двата патрона, после стреляй с твоите и накрая размахай сабята.

Сетне, като същински Херкулес — буен и разгневен — той дръпна една греда, стърчаща наполовина от падналата стена. Превръщайки тази греда в стеноломна машина, той изпревари удара на тугите и връхлетя пръв връз тях, но те бяха триста на брой, настървени, решителни, въоръжени с ханджари, само срещу двама противника!

И все пак, още с първия удар Сюркуф повали десетина-дванайсет души. Той напираше ли напираше, унищожавайки тълпата, възправена срещу него. С четирите изстрела на пистолетите си лейтенантът повали четирима туги, след което започна да сече със сабята купчината тела. С присъщия си жесток фанатизъм и надменност, тугите се нахвърляха върху моряците, ту лазейки, за да ги хванат за краката, ту опитвайки се да ги заловят изотзад.

Дългата греда натежа на Сюркуф, и той с неимоверно усилие я метна срещу противника, поваляйки пред себе си пет-шестима туги и отблъсквайки двайсетина. После извади сабята и викна на лейтенанта:

— Атакуваме, без да се обръщаме назад!

И взе да вдига преграда от човешки трупове. Но явно започваше да се уморява. Унищожи петдесетина от нападателите, ала оставаха не по-малко от двеста, които отново закрещяха: „Смърт!“. Внезапно битката утихна. Тугите се разбягаха с невиждана скорост и като птици полетяха по съседните улички. Взвод войници ги бе нападнал в тил. Да, най-ненадейно гарнизонът на един от съседните дворци бе долетял на помощ на двамата французи.

Ние вече обяснихме, че всеки махратски благородник поддържа своя лична гвардия, която командува по време на война. А ето че някой от големите крепители на короната бе чул от терасата си грохота на битката, и веднага бе хукнал с гвардията си да спре метежа. Защото в Индия за големците няма нищо по-опасно от това да позволят нарастването на народните бунтове. Виждайки, че със Сюркуф се пердашат и хора от народа, гвардейците не се поколебаха да нападат, без да се замислят. Последва паника и бягство. Големецът бе пристигнал своевременно, тъкмо когато двамата моряци вече трудно си поемаха дъх.

— Сахиб — промълви Сюркуф, като по френски маниер протегна ръка на махратския благородник, — аз съм ви безкрайно благодарен! Оставаме ваши приятели на живот и смърт.

— Капитане — отвърна големецът, — аз нямах представа кому се притичвам на помощ, но се считам за особено щастлив, че съм помогнал именно на вас. Защото утре заран гиковарът ще бъде предоволен, че съм ви спасил и ще ме похвали пред целия двор. Струва ми се, че сте станали жертва на заговор!

— Първо стовариха върху нас цяла стена.

— Разбирам… — каза големецът.

Като благоразумен човек обаче, той не отправи конкретно обвинение към никого.

— Сахиб — каза той, — ще пратя половината от моя взвод да ви придружава… Началникът на полицията е предупреден. Започва незабавно разследване на случая.

В този момент старата сводница, цялата побеляла от прах и вар, се приближи до Сюркуф и му каза поверително:

— Те ви чакат!…

— Ами охраната, дето ще върви с нас? — попита Сюркуф.

— Те ще ви придружат до моята къща! Нима на моята възраст нямам правото да приема двамина приятели? Никой не ще се досети кой ви чака под моя покрив…

— Да вървим! — каза Сюркуф.

Махратският благородник нареди убитите да бъдат струпани на куп и да бъдат доубити ония, дето не бяха успели да избягат. Да! Махратите никога не прощават.

— Щом се събуди утре — каза благородният махрат, — гиковарът ще види седемдесет и пет човешки глави, окачени на шиповете на позлатената му ограда. Той ще попита кой и защо е убил толкова хора. Ще му бъде отговорено, че капитан Сюркуф и неговият лейтенант са дали отпор на повече от триста нападатели! Гиковарът непременно ще поиска да ви види още същия ден!

И тъй като бе не само военачалник, но и хитър дипломат, махратският големец пошушна на Сюркуф:

— Ще чуете най-различни предположения за това кои са били нападателите ви. И да откриете точната следа, не показвайте, че я знаете. Особено в двореца на гиковара никого не обвинявайте. Проляхте достатъчно кръв, тъй че сте отмъстени!

— Благодаря, сахиб! — каза Сюркуф. — Ще запомня съвета ви дума по дума! Още веднъж благодаря и довиждане!

Благородникът заповяда на един от офицерите си да предвожда ескорта на двамата моряци.

— Смятам — рече Сюркуф, — че занапред ще си отварят очите на четири, преди да ни нападнат.

— Ако нашите неприятели не осъзнаят, че имат греда в окото, значи изобщо имат слабо зрение — каза, смеейки се лейтенантът. — Бог ми е свидетел, добре ги подредихме!

— Да… но без този махратски благородник, щяхме да идем по дяволите!

— Стига вече! Нали всичко завърши благополучно!

Пристигнаха в дома на старицата.

Сюркуф благодари на офицера, подари му кесията си, за да раздаде пари на войниците, и двамата приятели влязоха в къщата на старата… дама.

Щом се озоваха в салона, видяха двете чакащи ги принцеси, които, зървайки опръсканите им с кръв лица, се провикнаха:

— Божичко, те са ранени!

— Не са! — увери ги старицата. — Бяхме нападнати, след като върху ни се стовари една стена, блъсната от невидима ръка; после връз нас връхлетя шайка от близо хиляда платени разбойници. Двамата фаранги се справиха с тях. Преброихме седемдесет и седем убити, чиито глави утре ще бъдат набучени на оградата на двореца. Най-накрая Бархи Шаал, водачът на линтигурите, връхлетя с гвардейците си и прогони убийците. А сега ще ви оставя.

Двете принцеси едва я изчакаха да си тръгне, за да се хвърлят на врата на двамата офицери. Сюркуф прегърна Джелина, отнесе я като дете на една софа и й каза с усмивка:

— Приличаме на разбойници с тия петна от кръв и мазилка! Моля ви, скъпа принцесо, да ни позволите да се поизмием.

— Недей! — забрани му Джелина. — Така си много красив! Приличаш на огромен тигър, победил всичките си съперници, за да обладае тигрицата си, и се е втурнал към нея — горд, разкъсан, окървавен, но победител. Ела! Ела!… — промълви тя, като стана.

Сурвана вече бе изчезнала с Бренвил.

Три часа по-късно двете любовни двойки си бъбреха оживено, пиейки шампанско, изтегнати по ориенталски пред мънички маси за ядене, обслужвани от глухонеми черни робини… Тия робини не знаеха ни да четат, ни да пишат, ни да говорят, та не можеха нищичко да издадат. Това бе едно от условията за дискретност, които старата господарка на къщата осигуряваше на своите капризни богати клиенти.

Искряща от жизнерадост, Сурвана подхвърляше истински фойерверки от духовити слова, които се разпръскваха и заслепяваха двамата моряци, очаровани от нейния заразителен плам. Но лека-полека някаква сладостна нега обзе сътрапезниците. Джелина бавно запя за прекрасните сънища на любовните нощи. Последните звуци на нежната, приспивна мелодия замряха на устните й. След миг хубавицата вече спеше в обятията на Сюркуф.

На разсъмване, събудени съвсем безшумно от робините, двете хубавици бяха отведени до банята, и след като бяха изкъпани, масажирани, облечени и забулени, една скромна каляска, теглена от бързи, яки волове, ги понесе към двореца. Изтощени от битките през деня, отмалели от любовните наслади, двамата моряци се отърсиха много късно от своята умора.

— Наближава пладне — каза им старицата. — Но вие не се безпокойте. Никой няма да посмее да ви нападне. Тук хората ви обичат, а и полицията бди над вас.

Двамата моряци похапнаха нещичко, благодариха на старата дама за грижите й и поеха по тесните улички. Усещаха главите си празни и се питаха дали всичко е било насън, или наяве.

Салданазар не бе помръднал от терасата на двореца си в очакване на последните известия. Когато никой не се появи, в душата му се прокрадна съмнение. Дали пък фарангите не са се спасили?

Мудно и мъчително изтече още един час… Сиаво пристигна най-сетне — ранен, безсилен, окървавен, подкрепян от двама туги, и заразказва с отмалял глас какво се беше случило.

Салданазар изслуша вестителя, като се задъхваше от ярост и разкъсваше гърдите си с нокти. Сиаво занемя и припадна. Салданазар нареди да отнесат ранения и да доведат втория секретар. Той пристигна, поздравявайки господаря си с всички обичайни поклони.

— Малгари — каза му господарят с необичайно вълнение, — щом изгрее слънцето, главите на нашите ще бъдат набучени на шиповете на дворцовата ограда… От днес нататък двамата французи са осъдени на смърт. Нека най-добрите ни доносници се заемат с тия мръсни моряци! Да вървят по петите им! А двама от най-добрите ни фансангари^[1] да бъдат в постоянна готовност! Налага се един-двама от нашите да постъпят на служба при тия проклети корсари, дето ще умрат удушени от свещената кърпа, ако ще би вдън земя да се скрият! Ще видят те, как се набират индийски моряци, за да се попълват корсарски екипажи. Нашите братя трябва да се явят при тях и да се зачислят към екипажите им!

И като заповяда на секретаря си да седне, Салданазар му продиктува инструкциите си. Когато свърши, погледът му на граблива птица засия от светлика на надеждата:

— Ние ще си отмъстим! — провикна се той. — Смъртта е разпростряла черните си крила над тия двама мъже! Съзирам вече на вратовете им смъртоносната синина от свещената кърпа!

След като отпрати секретаря си, Салданазар почна да се разхожда по терасата — досущ тигър в клетка, хвърлящ от време на време огнени погледи в пространството пред себе си. Разяждаше го неугасимият пламък на страстното желание за отмъщение.

На другия ден подир следобедната почивка двамата корсари, отспали си от зори до три часа след пладне, се изкъпаха и, вече отпочинали, се качиха на терасата, за да похапнат. Там те продължиха да си приказват за събитията от предишната вечер с интенданта на принц Нахарот. Всъщност те бяха настанени в двореца на този принц от интенданта, който ги прие гостоприемно. По някое време пристигна един от гвардейците на принц Нахарот. Вече обяснихме, че в тази феодална страна, всеки аристократ поддържа в дома си по-голяма или по-малка гвардия от собствени войници. Тъкмо такива бяха войниците, които в отсъствие на господаря си бяха поставени в служба на корсарите по изрична заповед на гиковара.

— Сахиб — каза гвардеецът, — един млад арабин, син на сиди Ел-Хадж, когото разбунтуваните разбойници убиха, моли за среща с вас.

— Чудесно! — каза зарадван Сюркуф. — Нека влезе!

И наистина, появи се така нареченият син на Хаджията (всъщност отгледаната от него принцеса), сиреч онова хубаво момче, познато на Сюркуф под името Мекрани. Беше дошло да навести своите приятели, фарангите, понеже бе потресено от събитията през миналата нощ. Занапред ние ще запазим мъжкото му име, без да се занимаваме с прелестната женска красота, която се спотайваше под мъжкото облекло.

И тъй, то поздрави по най-мил начин присъстващите и рече да целуне ръка на френските сахиби, както повелява индуският обичай. Но Сюркуф любезно го възпря:

— Виж какво, скъпи — каза му той, — ти се намираш при французи. Затуй се отнасяй към нас като към французи и приятели. Стисни ни ръка, считай ни за свои по-възрастни братя и запомни, че ние не обичаме ориенталските превземки!

Мекрани се смути.

— Сега седни при нас — покани го Сюркуф.

И с един само жест отпрати всички слуги, намиращи се на терасата. Щом останаха само тримата — той, Бренвил и Мекрани, Сюркуф попита момъка:

— Защо идваш чак сега? Нали уж последното желание на баща ти беше да останеш при нас?

— Ами аз ще остана с вас, стига да ми позволите — каза момъкът. — Но вчера не посмях да дойда току-тъй изведнъж… Някакво свято чувство на уважение ми попречи да долетя при героите французи. Чувствувах се толкова нищожен пред вас…

Сюркуф се разсмя.

— Скъпи приятелю — каза той, — зарежи тия навици да подсилваш нещата! Човекът е човек и нищо повече. Сам ще се убедиш, че ако дружиш със смели хора, и ти ставаш смел.

А сетне попита тихичко:

— Забрави ли вече за пещерата в Санпуриан и за принцеса Мариам?

— За какви принцеси и пещери говорите? — попита учудено Бренвил.

Приглушавайки още повече глас, Сюркуф каза на приятеля си:

— Искаш ли да чуеш една приказка от Хиляда и една нощ?

И му разказа за разговора си с Хаджията в предсмъртния час на старика.

— Бога ми! — възкликна Бренвил. — Каква смайваща история! Сякаш сън сънувам!

— Само че този сън съществува в действителност! — обясни Мекрани. — Аз съм виждал и пещерата, и съкровището!

— А ще ни заведеш ли да ги видим и ние?

— В най-скоро време, стига да е възможно! — отвърна Мекрани.

— Съкровище… Съблазнителна история!… — рече Бренвил. — Но приключението би било още по-приятно, ако знаехме коя е принцесата…

— Тя би трябвало да ме обикне! — обясни Сюркуф, като се смееше. — Ами ако се окаже по-лесно да завладея съкровището, нежели сърцето на принцесата…

— Сахиб капитане — каза Мекрани, като се изчерви, — за всяко женско сърце признателността и възхищението са двете врати, през които влиза любовта.

— Приемам предсказанието ти, че ще спечеля любовта й — каза Сюркуф, добавяйки съвсем сериозно. — Но дай да поговорим за пещерата, Мекрани. Нали каза, че си ходил вече там.

— Да, сахиб! Моят баща сиди Ел-Хадж ме е водил там неведнъж и всеки път сме натоварвали с рупии кораба, който акостираше до сами входа на пещерата. За една нощ пренасяхме на гръб толкова пари, колкото бе по силите на един мъж и едно дете. Така че, мога да ви заведа в Санпуриан, щом пожелаете.

— Колкото по-рано, толкова по-добре! — каза Сюркуф.

— Как смяташ, Бренвил?

— Съгласен съм, но смятам, че най-разумно е да отплаваме към най-близкото пристанище.

— То се казва Сурат! — каза Мекрани.

— На какво разстояние от това пристанище се намира Санпуриан? — попита Сюркуф.

— На два дни плаване при попътен вятър — каза младежът.

— Ами имаш ли поне малко понятие, как се управлява кораб?

— Не съм много як, но мога да въртя кормилото?

— Кога заминаваме за Сурат? — попита Бренвил, който обичаше бързите решения. — Ще наемем там една проа^[2].

— Само че трябва да се предрешите, сахиби! — препоръча Мекрани. — Току-виж ви взели за индуси, ако ви чуят да говорите на индустани!

— Ще се предрешим още тук — рече Сюркуф — и ще се измъкнем без никой да ни усети.

— Ще ни помислят за… изчезнали. Като оня гвардейски капитан, дето изчезнал заедно с нещастния поет — каза Бренвил, смеейки се.

— Още по-добре! — рече Сюркуф и попита Мекрани: — Къде бихме могли да се преоблечем като индуси, без да привлечем вниманието.

— При един мой братовчед — отговори Мекрани. — Той е от ония, които дължат на вас живота и свободата си. Утре по здрач той ще ви чака в усамотената си къща в края на града… Ваше задължение ще бъде само да вземете на заем от дворцовите гвардейци две униформи.

— Четири! — уточни Сюркуф.

— Още двама души ли ще вземете? — учуди се Мекрани.

— Двама, и то от най-верните! — каза Сюркуф. — Те са нашите матроси, сиреч братята ни по оръжие. Такъв е обичаят във френската марина — всеки матрос да си има за приятел друг матрос. Тия двама приятели се заклеват във вярност за цял живот. И братството им остава нерушимо даже ако единият се издигне в чин адмирал, а другият си остане обикновен моряк.

— Вашият опит е пребогат, за да не повярвам на словата ви — каза Мекрани, а сетне продължи. — Но понеже, ако тръгна с вас, биха могли да ме познаят, аз ще се преоблека като жена.

— Ех, че си хитър, моето момче! — каза Бренвил. — Каква прекрасна идея ни даваш! А на гвардейците ще кажем, че вземам назаем униформите им, за да не станем жертва на някое нападение като вчерашното! — допълни той.

— Те ще ви повярват — увери ги пребледнелият Мекрани. — Цяла Барода разправя, че… на срещата, на която сте отивали, вие сте се харесали… на две най-високопоставени дами.

— Нарочно се пускат такива слухове, за да може при повторна среща тугите да ни нападнат отново, както им е обичаят, и да станем жертва на тия проклети удушвачи — рече Бренвил.

— Ама… — каза разколебано Мекрани. — Нали вие обичате тия дами…

— Ние обичаме всички хубави жени.

— Но може би ще съжалявате за тези?

— Ако дотогава не намерим други.

— О, сахиби! Колко са прави ония, които сравняват французите с пеперудите. Тук у нас вашите сънародници се ползват със славата, че не могат дълго време да обичат една и съща жена. Много се опасявам, че малката принцеса ще бъде нещастна, ако обикне капитан Сюркуф.

— Виж какво, малкия — отвърна й сериозно Сюркуф. — Аз съм французин, но французин от Бретан, а бретонците са верни на всички свои клетви.

Мекрани погледна крадешком към Сюркуф и със задоволство прие тази принципна декларация.

На прага застана един гвардеец, който предупреди за появата си, като тропна с копие по едно от стъпалата на терасата.

— Сахиби, гиковарът ви изпраща своя паж Джернадор, който ви носи важно съобщение.

— Нека влезе! — каза Сюркуф.

— А пък аз ще изтичам до братовчеда, който ще ви приеме тази вечер — каза Мекрани, като побягна. — Ще дойда да ви взема привечер. Много ви моля да бъдете готови, сахиби!

И напусна терасата.

Джернадор се показа щастлив, че двамата му приятели са се спасили от явна гибел.

— Ах, сахиби! — възкликна той. — Каква неприятност! Но нали поне вие се измъкнахте от нея, а не последвахте съдбата на оня злощастен гвардейски капитан! Идвам от името на раджата да ви поднеса по един златен пръстен с брилянт! Вижте!

И постави две кадифени кутийки пред двамата моряци, след което ги отвори. Всеки един от брилянтите струваше поне двайсет хиляди рупии.

— Не забравяйте да ги сложите на пръста си утре, по случай тържествения прием, на който сте поканени от раджата.

— О, прием ли има утре… — каза Сюркуф.

— Да! Във ваша чест! Раджата ви моли да не напускате двореца тази нощ! Иска да ви повери на двама души, които ще ви придружават навред.

— Та тъкмо това… ще ни попречи… — не се стърпя да каже Бренвил.

И тримата се разсмяха.

— Ами двамата моряка, дето ги дадохме на гиковара? — попита Сюркуф.

— Раджата е много доволен от тях! — каза Джернадор. — Тази сутрин те започнаха да му дават уроци на терасата. Той е просто очарован.

— Чудесно! — каза Сюркуф.

— Обаче — пак подхвана Джернадор, — за да си спомня винаги за вас, гиковарът нареди на млечния си брат да му поднася всяка сутрин по един портокал, да го разделя на резенчета и да му повтаря: „Спомни си за сахиб Сюркуф и за неговите думи «резенче по резенче»!“. Никой в двореца не знае, какво означават тези думи.

— Достатъчно е гиковарът да ги знае и да не ги забравя! — каза весело Сюркуф.

— Сахиб — попита пажът, — дали пък портокалът не наподобява Индия?

— Ти отгатна, ей богу!

— А пък англичаните са тия, дето я излапват резенче по резенче.

— Именно!

— Но знаете ли, капитане? Не е достатъчно само гиковарът да знае това и да не го забравя…

— Какво друго е необходимо? — попита Сюркуф.

— Необходимо е не само дворът да разбере тази прекрасна алегория, но и народът да я научи — каза Джернадор и допълни с усмивка. — Аз се наемам да сторя това! А сега ви напускам — каза младият паж. — Обещайте ми да не излизате тази нощ и да последвате добрия съвет, който ви дава гиковарът. — Накрая добави многозначително: — Впрочем, мисля, че вие едва ли ще заварите гургулиците в гнездото им.

— Защо? — попита Бренвил.

— Защото принц Барташи и министър-председателят тръгнаха на пътешествие и отведоха двете принцеси.

Бренвил се наведе към Сюркуф:

— Значи… и ние се измъкваме… Пет пари не давам за отмъщението на двамата рогоносци!

И започна да си свирка, без да го е еня за бъдещето.

* * *

Салданазар стоеше на терасата, подлагайки трескавото си лице на милувката на ветреца вечерник. Прекарал бе деня в дълбоки размишления, излегнат на софа, покрита със свежа рогозка — плетеница от тънка оризова слама. Погледът му бе прикован в двореца, обитаван от двамата моряка, и опасан от цяла мрежа съгледвачи, които дебнеха всеки влизащ и излизащ посетител. Чак привечер на доклад се яви секретарят му Сиаво, които му донесе:

— Господарю, оня млад арабин, синът на Хаджията, отиде на посещение при двамата французи.

— Той им е приятел! — каза с омраза водачът на тугите.

— Осъждам и него на удушване със свещената кърпа!

Сиаво направи поклон.

— Малко по-късно — продължи той — довтаса пажът Джернадор и донесе на двамата французи два пръстена с брилянти, подарък от гиковара, който ги кани на утрешния прием.

— Раджата! — подвикна яростно Салданазар. — Той също е поел по гибелния път. Нали знам, че му се готви метеж, който ще започне по-рано от уречения час. На какво прилича тази прекомерна благосклонност към двамата французи? Иска да разсърди привържениците на Англия, така ли? Метежът избухва след по-малко от месец!

— Смея ли да ви запитам, господарю, каква полза ще имате вие от този метеж?

— Обединението на Индия под скиптъра на един-единствен господар — английския крал! По този начин индусите ще свикнат да ги управлява един-единствен монарх.

— Ами после, господарю?

— После ние ще организираме всеобщ бунт на триста хиляди индуски бойци, които ще смажат петдесетте хиляди английски войници и водачът на индусите ще стане махараджа на цяла Индия.

— И този махараджа ще бъдете вие!

Горд блясък озари погледа на великия първожрец на тугите, който обаче не даде точен отговор. Някакво звънче предупреди Сиаво за пристигането на поредния съгледвач. Той слезе долу и след миг се върна.

— Господарю — съобщи Сиаво, — някаква девойка е влязла в двореца на корсарите.

— Да не би да се измъкнат тази вечер? — промърмори Салданазар. — Виж ги ти храбреците!

И той потъна в размисъл, докато Сиаво отиде да изслуша новия съгледвач. Четирима мъже, облечени като махратски войници, били напуснали двореца. Водела ги някаква девойка. Това явно били корсарите и двама от техните моряци. Салданазар побесня от яд.

— Тази нощ… Много е рано още… Не сме готови! — гневно изсъска той. — Че някъде ли са тръгнали? Може би на любовна среща.

Агентите съгледвачи пристигаха един подир друг. Съобщиха, че французите са минали през една от градските порти малко преди затварянето й и са поели по кривите улички на предградията. Понеже тугите имаха шпиони навред, нощем всички тайни входове се отваряха за тях. В скоро време новините секнаха. Моряците били влезли в къщата на някакъв арабин, а сетне излезли оттам преоблечени като индуси от кастата на търговците, заедно с един млад мюсюлманин, който се оказал синът на Хаджията, след близо едночасов преход те наели волска кола и поели по пътя за Сурат.

— В Сурат ли отиват? — провикна се Салданазар. — Значи са подплашени и бягат!… Нека Малгари яхне чистокръвния си жребец, нека му отворят южната порта, за да изпревари французите, преди да са стигнали в Сурат. Да каже на нашите братя да тръгнат веднага по петите на моряците! Щом съмне, тръгвам и аз. Ах! Няма да ми се изплъзнат този път тия проклети корсари!

И като отпрати всички, Салданазар най-сетне заспа, окрилен от жестока надежда.

Сурат е много оживено търговско пристанище в Индия. Посещават го кораби от всички страни по света, но най-вече прои, малки гемии с половин палуба, които пристигат от бреговете на Арабия и на Персийския залив, да търгуват с Индия. Тези гемии обикновено са бързоходни и добре приспособени към вида корабоплаване, който упражняват. Оборудването им е много опростено. Каютите са тесни и се намират под полупалубата. В тях моряците влизат само когато вали, а докато трае хубавото време, всички живеят и спят на открито.

След благополучното си пристигане в Сурат, Сюркуф тръгна да купи проа, но изгуби няколко дни, докато я намери. Най-сетне, веднъж привечер, се появи един арабин, с когото беше влязъл в преговори за покупката. Арабинът заяви, че е съгласен да продаде своята проа, ако Сюркуф отпусне още сто рупии. Речено-сторено. Пазарлъкът стана.

Докато корсарят губеше от ценното си време, Салданазар вече бе пристигнал в Сурат и развиваше трескава дейност. Само че след влизането му в пристанището, го свързаха с един капитан от индуската търговска флота, който се числеше към сектата на тугите. Салданазар му обясни положението.

— Иска ми се — приключи той — да пленя капитан Сюркуф и неговите хора заедно с проата, която той ще купи. Те са осъдени на удушаване със свещената кърпа. Как да ги настигна? Трябва ми кораб по-бързоходен от тяхната проа.

— Те трудно ще намерят проа, защото цените са хвръкнали много нагоре. Ние бихме могли да следим техните преговори и да им пробутаме най-калпавата проа в пристанището. Ето че все пак измислихме нещо!

— Правилно! — съгласи се Салданазар.

— Всъщност — подхвана пак индусът, — можем още днес да приложим опита на китайците, които при насрещен вятър пускат в ход всички весла на своите джонки. За няколко дни бихме могли да прибавим към бордовете на всяка проа по две редици весла, поставени едно над друго и задвижени от подсилен екипаж.

— Много добре! — съгласи се Салданазар. — Какво се печели от тези весла?

— По пет-шест възела в час.

— Можем ли да бъдем сигурни, че ще настигнем проата, ако тръгнем един час по-късно?

— Да, разбира се!

— На работа тогава, капитане, на работа!

Всички капитани на пристанищните прои бяха ловко подработени и надлежно подкупени. Ето защо, първоначално нито един от тях не се съгласяваше да приеме предложенията на Сюркуф и чак в последния момент споменатият по-горе капитан склони да му продаде своята проа. Сюркуф беше наясно с недостатъците на проата, но си мислеше, че няма да му е нужна голяма скорост. След като стана собственик на проата, той направи няколко подобрения, нареди да я почистят и да я натоварят с храна и вода.

И понеже, според думите на Мекрани, входът на пещерата бил преграден от някаква скала, за чието изместване бил предостатъчен един лост, Сюркуф реши да струпа там цяла грамада камъни, за да запуши напълно входа. За тази цел той натовари и едно буре с барут, предназначен за взривяването на две-три мини. Убеден, че съкровището съществува в действителност, той възнамеряваше да го брани с огромни прегради от камъни и пръст.

— Ами ако решим да се върнем обратно в пещерата, как ще влезем отново? — попита съвсем сериозно Мекрани.

— Разполагам с екипажа на една военна корвета — отвърна Сюркуф. — Нейните оръдия лесно ще освободят входа на пещерата от всякакви препятствия.

След като свършиха с приготовленията, корсарите поеха на път, въоръжени с великолепни пушки и с чифт пищови.

Половин час по-късно голямата проа на Салданазар напусна Сурат, но нейният господар не се качи на борда й. Тя се командуваше от индуски капитан, който разполагаше със стотина туги, до един решени да си отмъстят.

До пладне капитанът на проата се задоволяваше да държи под око проата на Сюркуф, но постепенно намали разстоянието. Срещу богато заплащане Сюркуф бе успял да закупи в Сурат от някакъв португалски капитан един прекрасен далекоглед. Корсарят насочи далекогледа към преследващата го проа и забеляза, че на борда й има много хора.

— Подозрителна работа! — помисли си Сюркуф. — Тоя кораб явно не ни мисли доброто. Я да видим какво ще стане!

Сюркуф опъна всички платна. Преследващата ги проа също разпери повече платна и Сюркуф разбра как стоят нещата. Заповяда на моряците си да сменят курса. Проата направи същата маневра. Сюркуф повика Бренвил, който сладко допиваше мех ширазко вино в компанията на един моряк. Бренвил гаврътна от кокосовия орех, който му служеше за чаша, и отиде при Сюркуф. Капитанът му показа проата.

— Забеляза ли вече този кораб? — попита той.

— Зърнах го май!

— Как ти се струва тая работа?…

— Ами… мисля като теб. Мирише ми на английска намеса.

— Да, но там има стотина души!

— Най-обикновени индийски моряци! — установи Бренвил, след като взе далекогледа и се взря в проата.

— Мисля, че този път здравата ще го загазим! — рече Сюркуф.

— Нима се кахъриш? — попита изненадано Бренвил.

— Да, много. Преди да умра, много ми се щеше да видя съкровището в Синпуриан. Ако щеш, наречи го прищявка!

— Значи този път няма измъкване от смъртта, тъй ли? — попита Бренвил.

— Кой знае!…

След тези свои обезсърчителни думи Сюркуф рече на Бренвил:

— Поеми ти командуването! Нека се опитаме да пристигнем привечер, преди да ни нападнат! Може пък да се измъкнем!

И Сюркуф влезе в помещението под палубата. Беше намусен, неспокоен, угрижен. Бренвил никога не го бе виждал така разстроен пред наближаваща опасност.

Веселият лейтенант засука мустак и запали лулата си с неподправена безгрижност. Да! Той бе типичен френски моряк. Както си пушеше най-спокойно, Мекрани се приближи до него с унило изражение на лицето:

— Сахиб — попита той, — не виждате ли, че тази проа е натоварена с туги, които може да ни нападнат?

— Прав си, скъпи приятелю!

— Ние сме само петима! Каква съпротива можем да им окажем?

— Никаква, както изглежда. Но Сюркуф не губи надежда.

— Тъкмо него търся. Какво прави той?

— Готви се да ни спасява.

— Нима може да ни спаси?

— По всяка вероятност.

Безкрайно учуден, Мекрани се отдалечи, шепнейки:

— Ако не бях мюсюлманка (знаете вече защо той говореше за себе си в женски род), бих повярвала като индусите, че Сюркуф е бог.

И се отдаде на съкровените си мечти.

Изтече цял час. Проата на тугите поддържаше предишното разстояние. Съвсем очевидно тя можеше да настигне проата на Сюркуф, но засега я държеше под наблюдение — нещо, което удивляваше Бренвил.

Сюркуф пак се качи на палубата, под която се бе оттеглил за малко. Отново бе спокоен — както винаги, когато го грозеше опасност. Тревогата му сякаш бе отлетяла. Той огледа проата през зрителната си тръба и каза:

— Тия там могат да връхлетят мигновено срещу нас, ако си послужат с веслата. Но не го правят. Май чакат да се стъмни. Следователно, това не са английски корсари. Те не биха купили такава черупка с индийски екипаж, разчитайки на по-големия си брой. Истинският корсарски капитан, с редовно разрешително за пътуване, напада и посред бял ден. А тия разбойници разчитат на тъмнината, също като пиратите, за да нападнат, без да ги съзре някой случайно минаващ кораб.

— Но тогава тия там са туги, така ли?

— Спомни си какво ни каза младият паж Джернадор. Тугите са обрекли живота ни на бог Шива и ще ни преследват чак вдън земя.

— Явно ги е хванал кучешки бяс!

— Представи си: те си въобразяват, че ако не ни удушат, ще се преродят в долни парии. На това именно разчитам аз!

— Разчиташ да бъдеш удушен, така ли?

— Не, разбира се! Разчитам, че те няма да стрелят по нас. Не е по вкуса им да ни убият с куршуми или саби, а предпочитат да ни удушат според ритуалите си — сиреч, докато спим. Нима не помниш, какво ни разказа пажът? За да има стойност за техния бог Шива, жертвата трябва да мине в отвъдното с помощта на свещената кърпа и то докато спи, следователно — без болка и без кръвопролитие. Тъй като и ние сме обречени на техния бог на смъртта, ще видиш, че ще ни нападнат, без да стрелят по нас.

— Ами ако ни пленят, пак ли ще ни чакат да заспим, та да ни пратят на оня свят?

— Те самите ще ни приспят.

— Нима ще чакаме господа тугите да благоволят да ни нападнат?

— Не! — рече Сюркуф. — Ние ще нападнем първи, щом матросът ми довърши работата си.

Миг по-късно матросът качи на палубата бурето с барут и фитила, заедно с няколко празни бъчвички от ром, порто и други напитки.

— Ето! Разпределил съм барута в тия бурета, но преди това съм ги натъпкал с разтрошени керемиди. Ще направим маневра и ще се доближим до проата, дето си търси белята. Аз ще запаля фитила и ще метна буретата връз противниците — каза Сюркуф.

И даде заповед за сменяне на курса — маневра, която другата проа бе длъжна също да направи. В случая вятърът биеше странично от проите, така че нищо не им пречеше да минат в атака. Голяма бе изненадата на индуския екипаж, виждайки, че неприятелят прави завой и се насочва право срещу тях. Капитанът туг каза на своя помощник:

— Я вижте, май ще нападат!

— Искат да ни сплашат! — каза помощникът. — А може би се мъчат да разберат, какви са намеренията ни.

Индийският капитан даде разпорежданията си: да се направи всичко възможно голямата мачта на проата да се допре до мачтата на проата на Сюркуф. Помощник-капитанът щеше да скочи върху неприятелската палуба с осемдесет туги, които трескаво се готвеха за абордаж. На борда цареше пълно мълчание. Тези решени на всичко фанатици и пушачи на хашиш изглеждаха винаги вглъбени в своя религиозен транс.

Двете прои летяха една към друга явно с една и съща цел и щом се доближиха, намалиха скоростта, за да не си направят пробойна при допира, а само да се докоснат. При все това сблъскването бе тъй силно, че тугите се запремятаха, обзети от паника.

Съвсем ненадейно едно буре със запален фитил се търкулна на палубата им — с херкулесова сила Сюркуф бе метнал своя опасен снаряд. Убийствената експлозия бе последвана от втора, трета… Разрушенията бяха тъй страховити, че всички оцелели туги наскачаха във водата. Ала корсарите почнаха да обстрелват тия нещастници, които напразно се мъчеха да се спасят, като заплуваха към сушата. А брегът не беше толкова далеко, че да загубят всяка надежда…

Колцина от тях стигнаха до сушата? Само няколко души. След своята лесно спечелена победа, Сюркуф превзе противниковата проа, върза я на буксир и продължи пътя си.

— Още няколко такива удара и тугите ще мирясат! — каза Бренвил.

Гаврътна чаша ширазко вино, натъпка лулата си и запуфка, сякаш нищо не беше се случило. После си спомни за своята принцеса и се запита дали някога ще я види отново.

* * *

Сюркуф се постара да стигне още същата нощ до скалистия полуостров в подножието на канарата, гдето се намираше пещерата. В стари времена тази канара бе увенчана с яка крепост, от която бяха останали само руини. Гледката бе живописна и величествена.

Високата, стръмна и неприветлива канара се издигаше на такава височина, че на другата сутрин една антилопа, която си пасеше на върха й, се привидя на Сюркуф голяма колкото заек. Те се бяха добрали до малко заливче, обградено с високи планини, където двете прои бяха в пълна безопасност.

Сюркуф нареди да пуснат котвите и всички да слязат от корабите. В този самотен кът никога не бе спирал кораб. Полуостровът бе необитаем заради своето неплодородие. В миналото го съживяваше само крепостта, построена от някогашните султани на полуострова, които укриваха тук своите съкровища или диреха убежище за себе си. Хаджията бе обяснил, как гиковарите свалили от престола последния султан и разрушили крепостта, без да подозират, че под руините се спотайва огромно съкровище.

Заведоха Сюркуф до входа на пещерата, преграден с огромен каменен блок. Тъй като знаеше за тази особеност, корсарят се бе снабдил с железен прът, който му послужи за лост, и отмести каменния блок. Влажна струя застоял въздух лъхна от пещерата, в която можеше да влезеш само превит на две. Сюркуф рече да проникне вътре, но Мекрани го спря.

— Чакайте! — заповяда му младежът. — Нека първо се проветри, че после ще повикам змиите!

— Значи тук има и змии!

— Да, сахиб. Не може да няма.

— И ти ще ги повикаш, така ли?

— Да, моят баща, Хаджията правеше същото всеки път, когато влизахме в пещерата. Нали същото правят и змиеловците, когато ги повикат да избият кобрите капели в някоя градина!

Мекрани подразбираше от изкуството на змиеукротителите, които в едната си ръка държат флейта и свирят с нея, а с другата — дълга гъвкава пръчка от бамбук. Щом чуят звуците на флейтата, змиите изпълзяват и бавно се нареждат пред музиканта, който ги избива с един само удар на бамбуковата си пръчка. Това не пречи на останалите змии да се явят пред него, за да ги последва същата участ.

Най-опасните змии са кобрите капели, дълги повече от два метра. Те са много дръзки, не бягат от човека, но отровата им действува така смъртоносно бързо, че в Индия от нея загиват повече от сто хиляди души годишно.

Мекрани извади от джоба си малка флейта, погрижи се да въоръжи двамата моряци с бамбукови пръчки и каза:

— Ще удряте лекичко! Няма нужда от голяма сила!

И засвири. След миг се разнесе зловещото съскане на кобрите, раздвижени от призивните звуци на флейтата. Първо се появи едно прекрасно влечуго, дълго повече от шест стъпки. То запълзя бавно, после спря, вирна глава и я заклати в равномерен такт, с втренчени в музиканта черни очи, а после пак се плъзна и застана пред него. Изведнъж пръчката на един от моряците изсвистя и се стовари върху кобрата, откъсвайки главата й. Под ударите, на пръчките паднаха главите и на останалите кобри и влечуги, които изобщо не се плашеха от гледката на змийските трупове.

Странно зрелище представляваха тия влечуги, обезглавени под нежните звуци на флейтата, които препратени от ехото на канарата меланхолично полетяваха към звездите. В продължение на пет минути не се появи нито едно влечуго, но ето че съвсем ненадейно изникна една чудовищна глава на питон. Когато по-късно го измериха, установиха, че огромната змия е дълга седем метра.

Питонът бе застанал неподвижно, вирнал глава точно на входа на пещерата. Сюркуф и Бренвил се прицелиха в него и гръмнаха с пушките си. Главата му се пръсна. Но туловището му още мърдаше и още дълго щеше да навива и развива прешлените си, ако Сюркуф не го бе съсякъл с ятагана си.

Подир този вълнуващ епизод, Мекрани пак взе флейтата си и продължи да свири. Излязоха само три кобри. Вперил поглед в окървавената земя, покрита с влечуги, Сюркуф каза на лейтенанта си:

— Нищо чудно, че в приказките се споменава за омагьосани пещери, пълни със змии! Виждаш ли що змия излезе оттук!

— Може би заради пълните с влечуги пещери, древните са измислили дракона за пазач на съкровищата! — допълни Бренвил.

Междувременно Мекрани свиреше ли свиреше, но вече нито една змия не се появяваше от дупката. Накрая той прибра флейтата си и каза:

— Мисля, че вече можем да влезем в пещерата. Само че трябва да запалим факлите, та ако ни захапе някое влечуго, да нажежим до червено острието на нож и да обгорим добре мястото на ухапването.

— Благодаря за съвета! — каза Бренвил.

И пръв се втурна към дупката, докато другите моряци още цъкаха с огнивото, за да запалят факлите. Подадоха му първата факла и го оставиха да ги води, след като бе тръгнал преди тях. Заизкачваха се бавно по стъпалата на някаква стръмна стълба, явно издялана от човешка ръка. Стъпалата бяха толкова високи и изморителни, че се налагаха чести почивки. Не след дълго пътят на Бренвил бе преграден от една каменна стена.

— Отместете се да мина — каза Мекрани. — Това е каменната врата!

Нямаше и помен от врата. Младежът опипа стената, откри някаква точка, позната само нему и я натисна с пръст. Счу се силно скърцане на желязо.

— Натискайте! — провикна се Мекрани.

Всички напънаха гърбини и тежката врата се отвори, за да даде път на корсарите.

Тайнствената пещера се разкри само след миг. Съкровището на раждата беше там. То бе струпано в сандъци, поставени един над друг в успоредни редици, между които можеше да се мине по дълги прави пътеки с дървени парапети. Всеки сандък съдържаше еднакъв брой рупии, сиреч сребърни пръчици. Сандъците образуваха нещо като стени, високи колкото човешки бой. Тия стени се проточваха чак до дълбините на пещерата, в чийто сумрак се губеше червеникавата светлина на факлите. Мекрани посочи пълните със сребро сандъци и каза гордо на Сюркуф:

— Това е съкровището! То съдържа цели езера разтопено сребро! Във всеки сандък има по няколко езера!

Като делови човек, Сюркуф даже не ахна от възхищение пред огромното съкровище.

— Ще пренесем в лодките толкова сребро, колкото могат да поберат — каза той. — След туй ще купим един хубав корсарски кораб и ще се върнем пак, за да го натоварим със среброто. Така с няколко пътувания ще можем да пренесем съкровището на сигурно място.

И той вдигна наслуки един от сандъците и го отвори, за да може всички с очите си да видят, че и останалите сандъци са натъпкани догоре с торби сребро. А самите торби тежаха толкоз, колкото можеше да пренесе на гърба си един що-годе силен индус. Цяла нощ сновяха от пещерата до малките кораби и обратно. На разсъмване проите бяха напълнени догоре и Сюркуф взе благоразумното решение да не ги претоварва, като заповяда да се прегради отново входът на пещерата.

С гигантските си мишци и с помощта на лоста, капитанът изтърколи в подножието на канарата големи скални блокове и ги подреди един върху друг. Мекрани наблюдаваше с възхита как този колос повдигаше грамади, каквито двама мъжаги не биха могли да помръднат, а камо ли да подредят.

След като привърши тази непосилна работа, Сюркуф избърса потта от челото си и рече на своите другари:

— А сега на път!

— В коя посока? — попита лейтенантът.

— Към Ил дьо Франс! — каза Сюркуф. — Само там ще можем да купим и съоръжим хубав корсарски кораб.

Той скочи в първата проа заедно със своите хора, и двете малки корабчета, едното от които влачеше на буксир другото, напуснаха заливчето, оставяйки съкровището на раджата да си кротува в пещерата Санпуриан.

Лоцманът предполага, морето разполага. Двете малки арабски корабчета плаваха с пълна скорост, защото Сюркуф бе пратил лейтенанта си на второто корабче, за да опъне докрай платната. Цареше пълно спокойствие. По морската повърхност не личеше нито една вълничка, сякаш нажеженото от слънцето небе изглаждаше с тежестта си водите. Никакъв полъх — само оня непрекъснат, неизменен бриз, от който не се надигаше нито една вълничка.

— Морето е като олово! — отбеляза Сюркуф.

Но той изглеждаше неспокоен. Тежкият вятър, наместо да накъдри повърхността на океана, угнетяваше човека, а полъхът, който идеше от запад, носеше огнена жега като от пещ. Всички моряци на борда се задъхваха. Небето на запад се покри с дълга ивица от червеникави изпарения, които бързо се сгъстиха. Тази ивица нарасна и придоби зловеща, застрашителна окраска, преливайки от тъмно жълто в мастилено черно.

Сюркуф не сваляше поглед от задаващия се буреносен облак и изучаваше внимателно багрите му. Огромна светкавица озари облака, който засия застрашително и се назъби по краищата си с чудновата мрежа от златисти, мълниеносни къдрици. Природното явление вземаше застрашителни размери. Сюркуф извика от борда лейтенанта си и му каза сред настъпилото затишие, предвестник на големи урагани:

— Видя ли какво става там, на югозапад?

— Наближава циклон! — каза с усмивка лейтенантът. — Ще си потанцуваме хубавичко!

— Ако не потънем! — рече Сюркуф.

— Мисля, че си прав — потвърди Бренвил. — Тия корита май няма да издържат на страшната буря, дето се е задала! Ще ги помете като орехови черупки и цялото сребро ще иде по дяволите! Ами ние къде ще идем?

Сюркуф посочи отдалечаващата се вече суша и заповяда:

— Назад към брега! Трябва да се върнем на най-близката пясъчна ивица. Дръж проата близо до моята! Спасявай колкото можеш провизии, вода, оръжие, платна, та след циклона да вдигнем палатка. Аз прерязвам буксира!

И с един замах на брадвата той съсече кабела, който влачеше на буксир втората проа. А тя имаше по-малко платна от първата. С помощта на друг един моряк, Бренвил разхлаби веднага клупа на рифа, като по този начин разпъна до край голямото платно. Двата кораба заплаваха редом. Ураганът връхлиташе с невиждана бързина, сякаш самите небеса предприемаха някаква фантастична атака с артилерия и кавалерия.

Страховити са индийските циклони! Днес вече познаваме законите на въртящата се като свредел буря, наречена циклон. Неговото въртеливо движение е чудовищно могъщо, макар че в центъра на вихъра се намира нещо като ядро спокоен въздух. Стигнал в центъра на циклона, корабът е неподвластен на поривите на вятъра. Ето защо, ако е попаднал във вихъра, той трябва да се стреми да се добере до ядрото му. Ала това е много трудно за ветроходите.

Сюркуф не се лъжеше! Циклонът щеше да връхлети направо върху двете крехки корабчета, бягащи презглава от него. За щастие пред погледа на корсаря се мярна равна ивица пясък, примесен с чакъл. Огромни талази преливаха по пясъка. За да омекотят удара, Сюркуф и лейтенантът му смъкнаха платната и двете прои, пометени от една гигантска вълна, заседнаха в пясъка на повече от двеста метра от брега.

— Слизайте! — викна Сюркуф и пръв рипна на брега. Грабна на ръце Мекрани и побягна запъхтяно, преди да е плиснала нова вълна, за да залее пясъчната ивица. Другарите на Сюркуф постъпиха като него, изоставяйки проите и техния товар сребро.

Циклонът налиташе, ужасяващ и величествен, наситен с електрическа сила, която изпълваше пространството със задушаваща миризма и разкъсваше все по-сгъстяващия се мрак с огромните си нажежени отблясъци; гръмотевиците ехтяха с безспирен трясък, от който бягащите моряци се олюляваха по разтрепераната земя. Всички тичаха подир Сюркуф. Той стигна до едни отвесни канари покрай брега, по които всички се закатериха с невиждана смелост. Спасението ги чакаше горе, отвъд канарите. И наистина — от билото нататък започваше полегат склон, по който се спуснаха към равнината. Склоновете бяха гористи. Сюркуф посочи една леко стърчаща скала и заповяда на своите приятели:

— Насам!

Всички побягнаха към посоченото място.

— Сгушете се там! — добави той. — Заклевам ви никой да не мърда, каквото и да става!

И сам се приюти под скалата. А беше време, крайно време да открият това убежище, защото само след миг бурята щеше да се разрази с пълния си грохот.

Гръмотевиците кънтяха с такава последователност по целия небосвод, че не можеха да се различат една от друга. Ужасен, заглушаващ тътен, пронизан от жалните стонове на вятъра и покъртителния вой на хаотичната природа. По черната пелена на небето, раздирана от огромни, бълващи огън пукнатини се разтваряха цели бездни; дърветата — усукани, изкоренени — летяха във въздуха сред градушки от камънак, изтръгнат от пясъка и от крайбрежните скали; подети парчета канари от бурята се премятаха през билото и падаха на отвъдния скат; стадо антилопи, което търчеше да дири подслон, бе избито от каменна лавина. По-късно видяха, че от цялото стадо е останал само един още дишащ мъжкар.

Бренвил запали лулата си с прахан и се отдаде на размишления.

— Сигурен съм — каза той, — че проите са вече засипани на шест метра под пясъка.

— Толкова по-добре! — допълни го Сюркуф. — Там среброто ще бъде на сигурно място и все някак ще го изровим. След туй ще отпътуваме, за да пуснем котва на някое морско пристанище. Аз запазих скъпоценностите, дето ми ги подари гиковарът. Ако ги продадем, ще можем да си купим кораб и да стигнем до Ил дьо франс. Там лесно ще намерим добър екипаж. На този остров винаги има френски моряци, дето са петимни да дирят късмета си по моретата. А можем да попълним екипажа си и с неколцина наемници-корсари, които при добро командуване се бият чудесно!

— Ще ги подберем от различни раси — препоръча Бренвил, — та да не им мине и през ум да се разбунтуват! Но това се случва предимно с малайците.

— Малайци ли каза! — разсмя се Сюркуф. — Без тях не може! Те са прекрасни моряци! Но не бива да преобладават, защото от корсари лесно се превръщат в пирати, мятайки през борда своя капитан.

Ето как Сюркуф и Бренвил си бъбреха за близкото бъдеще, докато дъждът смазан под тежестта на циклона, плющеше косо над равнината.

Мекрани слушаше с удивление какво си говореха французите. На тяхно място неговите събратя — индуси щяха да наклякат и да изчакат примирено отминаването на циклона, обзети от мистичния ужас пред развихрилата се стихия. А ето че тия корсари разговаряха преспокойно за своите си работи и то под пламтящото небе, върху треперещата земя, във вихъра на циклона!

Междувременно ураганът се поукроти и скоро настъпи затишие.

— Отивам да видя какво е станало с корабите! — каза Сюркуф. — Мекрани ще дойде с мен, а вие сгответе вечеря от ония антилопи!

Всички се захванаха за работа. Първо наляха дъждовна вода, насъбрана в дупките по скалите. После накладоха огън със смолисти съчки, треви и листа, поизсушени вече от грейналото пак слънце. Скоро късовете антилопско месо зацвърчаха на огъня. Вечерята завърши с плодове, набрани от клоните на изпотрошените от бурята дървета.

Когато се върна, Сюркуф съобщи, че проите били погребани под пясъка и щели да си кротуват там, докато той дойде да ги изрови. От предишната пясъчна ивица нямало и помен — толкова я разпердушинили бесните вълни. А пък Бренвил, след като си похапна предоволно, рече с въздишка:

— Ех, защо нямаше шампанско и… жени! Но карай да върви! И този наш малък излет си има своята прелест. Особено ако към него прибавя една лулица и едно отспиване, че утре пак ни чака път. Дано все пак обедът ни бъде по-хубав от вечерята!

Разпалиха още по-силно огъня, за да не привлекат някой див звяр и се разположиха на лагер, като разпределиха дежурствата помежду си. Небето на Индия бе станало прозирно, след като го озари звездният светлик. Корабокрушенците се унесоха в сън — воят на гладните диви зверове ги приспа като люлчина песен и никой даже не долови дебнещата ги смъртна опасност.

От убийствените взривове на борда на проата бяха оцелели неколцина туги — хвърлили се бяха във водата и бяха доплували до индийския бряг, който за тяхно щастие не беше много отдалечен.

Тугите бяха успели да спасят и доста ранени, извличайки ги на брега. Но по, някаква нелепа случайност те стъпиха на сушата недалеч от мястото, където бяха пострадали двете прои на Сюркуф.

Тугите подслониха ранените под едни скални козирки и направиха прикритие с бамбукови пръчки и листа. Когато циклонът връхлетя, те примъкнаха другарите си още по на завет, под крайбрежните канари. Но щом бурята отмина и падна нощта, един от тях се стъписа, забелязвайки някакъв червеникав пламък от запален огън. А всеки туг е длъжен да знае кой е в близост до него, защото всяко човешко същество може да бъде принесено в жертва на Шива, особено ако бъде удушено със свещената кърпа!

Тугът се отправи към огъня. Вървеше приведен, на разстояние от него. Наподобяваше по-скоро хиена, нежели човек. Стигна благополучно до билото на канарите, към което се беше запътил. Легна по корем, запълзя към светлината и се приближи безшумно на няколко педи над заспалите корабокрушенци. Щом подаде напред глава, той съзря Мекрани, който дежуреше край бивака.

Тугът го позна. Различи и Сюркуф по колосалното му телосложение. Убеден, че не се е излъгал, тугът се върна при своите и им разправи какво е видял. Взе се решение двамата им най-добри бързоходци да се отправят към Сурат, за да предупредят жреца им, а пък един съгледвач да тръгне по петите на корабокрушенците и да изпраща всеки ден вести за тях, тъй че жрецът им да вземе своевременни мерки срещу корсарите.

На другата заран корабокрушенците се събудиха на разсъмване и хапнаха по парче антилопско месо, изпечено от последния нощен дежурен. Най-важното бе да се доберат до някое село гдето да попитат за най-близкото пристанище. Сюркуф обясни на хората си как да действуват по-нататък.

Всички говореха прилично на индустански език, тъй че спокойно можеха да минат за индуси.

— Ако някой ви попита какви сме — посъветва ги Сюркуф — кажете, че сме търговци от Салипар — град на границата с Бирма. Нали поназнайвате и бирмански? Вмъквайте и по няколко думи от него! Кажете им, че сме претърпели корабокрушение по време на циклона, и търсим пристан, за да отплуваме към родината си.

След като добави още ред практически подробности, Сюркуф поведе хората си на път. След два часа наближиха някакво село.

Още на влизане Мекрани усети, че там се е случило нещо нередно и попита какво става. Казаха му, че областта се е разбунтувала срещу гиковара. След това разяснение, Сюркуф се яви при чиновника, който изпълняваше длъжност, подобна на тази на нашите кметове, и го поразпита.

Първоначално индусът се показа твърде предпазлив и отговаряше с недомлъвки, но когато Сюркуф спомена за англичаните и не скри омразата си към тях, кметът се поотпусна и заговори съвсем открито. Каза, че бил на страната на гиковара заедно с мнозинството от населението, което обаче било тероризирано от едно добре известно нему малцинство.

— Пристигнаха някакви лица — разказа му индусът — които носеха рупии, белязани с английския герб. С тях подкупиха продажниците от селото и ги въоръжиха, за да свалят чрез метеж гиковара и да възкачат на престола друг раджа, привърженик на англичаните.

След като се убеди, че индусът говори истината, Сюркуф събра приятелите си, за да обсъдят вкупом положението.

— Ах! — възкликна радостно Мекрани. — Най-сетне на капитан Сюркуф се представя случай да помогне за възкачване на престола на Мариам, единствена потомка на истинските раджи от Ханджар — полуостровът, който гиковарът отне от нейния баща.

— Млади човече, ако храниш надежда принцесата да се върне на трона на своите деди, не пожелавай на сегашния гиковар да бъде свален! — каза Сюркуф.

— Защо? — попита учудено Мекрани.

— Защото този метеж е подбуден от англичаните и техните привърженици! — отговори Сюркуф.

— Така и предполагах! — провикна се Бренвил. — Кавалерията на Сен-Жорж^[3] минава в атака!

Последната фраза не се нуждаеше от обяснение. Тя значеше, че англичаните са платили на предатели и подстрекатели, за да сеят смутове. Сюркуф продължи:

— Един индийски щат може да се отбранява, когато англичаните му обявят война, за да го завладеят. Но ако англичаните са покорили някое кралство, те се установяват там вовеки веков, като окупират стратегически пунктове и прокарват военни пътища, след което трудно може да ги изтласкаш. Не забравяйте, че мюсюлманите в Барода са малцинство. Как биха могли да изтръгнат властта от англичаните, след като им е така трудно да си я възвърнат от гиковара?

— Ясно — промълви с тъга Мекрани. — Принцеса Мариам напразно се надява!

— Всичко зависи от обстоятелствата. Ако гиковарът умре, синовете му биха могли да подновят борбата. Тогава, щом се появи изневиделица принцеса Мариам, мюсюлманите ще я приветствуват, а многобройните й привърженици ще я подкрепят, за да срази махратите. При победа народа ще посрещне с одобрение промяната на режима, която би им осигурила свобода на вероизповеданията, вътрешен мир и държавна независимост, стига този щат да бъде добре въоръжен, за да отстоява независимостта си от англичаните. С две думи — ако се действува смело и гъвкаво при едно мъдро и ловко правителство, принцеса Мариам би могла да се възкачи за дълго на престола на своите деди.

Очите на Мекрани заискриха от радостна надежда.

— О, сахиб! — каза той. — Ако вземе мъж като вас, принцесата ще си царува славно!

— Току-виж сме натикали англичаните в морето! — подметна Бренвил, след което добави. — Ама ти май познаваш принцесата, мой малки Мекрани!

— Познавам я — отвърна той.

— Ами хубава ли е?

— Ще ви кажа нещо много странно… И тя като мен по майчина линия е арабка, та затова може би така поразително си приличаме, че всеки би я взел за моя сестра… само че по-хубава от мен…

— Значи е красавица, щом и ти, Мекрани, си толкова хубаво момче!

Момъкът се изчерви.

— Най-важното за мен е принцесата да ме обикне! — каза Сюркуф.

— О, разбира се, че ще ви обикне! — възкликна Мекрани. — Как няма да се влюби в герой като вас! Та вие в нейните очи ще бъдете истински бог… Особено ако нямате друга жена.

— Но аз не мога да имам две жени! Френският закон не разрешава многоженството.

— Прекрасен закон!

— Виждам, че браниш едноженството, Мекрани — намеси се Бренвил. — Искаш мъжете да имат само по една жена, макар че твоят Коран ти позволява да имаш колкото си щеш жени. Мога ли да те попитам, скъпи приятелю, защо се отказваш от най-прекрасната привилегия на мюсюлманите?

— Съгласен съм с вас, но съм на мнение, че мъжът трябва да обича само една жена.

— А пък аз съм на друго мнение — обясни Бренвил, като се прозина. — И поради това никога не ще се оженя.

— А вие, сахиб Сюркуф, ще се ожените ли някой ден?

— Да. Само че аз ще бъда сериозен съпруг! Впрочем, поради омразата ми към англичаните, любовта заема само полагаемото й се място в сърцето ми. И тъй — приключи той, — след малко тръгваме за Барода. Ще предложим на гиковара нашата помощ за потушаване на бунта.

— Напред към Барода! — извика Бренвил. — Нямам нищо против да видя отново небезизвестната моя принцеса.

— Мекрани! — разпореди се Сюркуф. — Вземете със себе си двамата моряка и вървете при селския кмет! Кажете му да ви продаде пет коня, които ще му бъдат заплатени в брой.

Мекрани се втурна да изпълни заръката, а пък Сюркуф, който винаги носеше в колана си драгоценни камъни, предложи на един персийски търговец да си подбере от тях, тъй като даваше най-високата цена в цялата област. Персът купи един прекрасен брилянт и една голяма перла, а после всички се метнаха на конете начело с водача, когото бяха наели, и поеха по пътя към Барода.

Салданазар се намираше в Сурат. Той чакаше ли чакаше, убеден, че корсарите са хванати и удушени, когато видя да пристигат първите туги, спасили се от крушението; от тях разбра как бяха протекли нещата. Тигърският му лик придоби страховито изражение, а погледът му заблестя с фосфорни отблясъци. В гърдите му бушуваше буря, но той я потисна.

Успя да овладее мислите си и потъна в дълбок размисъл, от който се отърси само за да повика секретаря си.

Първожрецът на тугите мигновено му продиктува паролата до цялата секта. Тази парола щеше да бъде разпространена във всички щати на Индия. Ала тази всеобща мярка имаше всъщност една-единствена цел: да подготви убийството на френските корсари.

Когато посрещна двамата вестители, и разбра от тях, че циклонът е изхвърлил на брега корсарите, че по петите им върви съгледвач, и че те всеки момент могат да бъдат заловени и удушени, Салданазар изръмжа от радост и гордост. Сияещ от жестокост, той каза на секретаря Сиаво:

— Тия слуги на Исус Кристна са вече в ръцете ни! Ще хванем тия нечестивци! Шива сам ни помага да ги заловим!

— Слава на великия Шива! — промърмори Сиаво, като направи дълбок поклон.

— Има и още нещо! — каза Салданазар. — Срещу гиковара е избухнало въстание. Получихме вече съобщение от нашия шпионин! Корсарите са тръгнали за Барода, за да подкрепят гиковара.

— И рекат ли да влязат в Барода…

— Виждам, че си ме разбрал, Сиаво.

Самодоволно пламъче затрептя в погледа на секретаря, който продължи мисълта на господаря си:

— Тогава градът ще се надигне. Корсарите ще бъдат изненадани, обградени и… удушени.

— Да… най-сетне удушени…

И Салданазар с присъщата си прозорливост начерта плана на въстанието в столицата, продиктува инструкциите си до тугите и техните братя, поклонниците на богиня Кали, и най-накрая се провикна, като протегна ръцете си към небето:

— Най-сетне ги пипнахме в ръчичките си…

Заговорът, подкопаващ престола на гиковара, обгръщаше в своите безбройни нишки френските корсари и принцеса Мариам, която така доверчиво се прикриваше под мъжкото име Мекрани.