Луи Ноар
Сюркуф — Владетелят на океана (12)

Глава дванадесета
Поход към Огнедишащата земя

Наближаваше денят на заминаването. Бонапарт бързаше да завземе Кайро, поради което армията му тръгна на поход още на 6 юли. Войниците се измъчваха от страшната горещина, достигаща 60 градуса на слънце, предизвикана от лъчите на това безмилостно светило, изливащо от тъмносиния свод на небето поройни потоци светлина. Войниците, свикнали да бъдат под палатки по време на дълги преходи, се бяха умърлушили и в началото съвсем трудно се оправяха в тази безплодна пустиня.

Корсарите разбраха голямата полза от камилата кухня, върху чийто гръб една от робините на баядерките изпълняваше ролята на готвачка, раздаваща котлова храна. Клебер и щабът му бяха приятно изненадани, когато при голямата почивка им предложиха по едно кафе-мока, щом наближи краят на дневния преход — и по една порция кускус, сварен в сладка вода, докато останалите войници се биеха около кладенците за глътка жабунясала вода.

Вторият ден на похода бе още по-мъчителен от първия. Почнаха да се появяват мираж след мираж, от странни по-странни. Армията съзираше пред себе си зелени, пищни оазиси с бълбукаща вода, но тези видения или изчезваха или се отдалечаваха непрекъснато. Безброй нещастници се строполиха от слънчев удар. Безчет ята гарвани летяха над войските, досущ огромен черен керван. Те чертаеха във въздуха големи кръгове, сякаш изписваха в пространството някакви кабалистични знаци, преди да се нахвърлят върху очакваната плячка. Войникът усещаше, как смъртта кръжи над него с разперени черни криле. Да, тъжна бе гледката на лагеруващите войски.

Следвайки съветите на неколцина египтяни, които водеше със себе си и до които се допитваше, Бонапарт взе съответните мерки: на третия ден от похода армията му потегли на път много преди изгрев-слънце и спря да отпочине преди голямата жега. Хора и коне можеха да изчакат по-търпеливо реда си за вода около кладенците. На четвъртия ден постъпиха по същия начин и успяха да влязат в Рамание. Бяха спасени! Бяха стигнали до вода! До свещената река Нил!

Забравиха мигом всички несгоди. Наближавайки до великата река, цялата армия нададе радостни викове. Рамание се стори истински рай за клетите войници, напуснали този ад, където небесната жарава и жаждата ги бяха изтезавали като осъдени на вечен огън. След това армията опъна палатки по поречието на Нил.

Първата нощ след пристигането на французите в Рамание мина спокойно, но на следващата неделя се чу пукот от стрелба откъм предните постове. Арабски конници се промъкваха в интервалите между смяната на постовете, стреляха по спящите войници, а после побягваха. Имаше убити и ранени. Призори стрелбата продължи. Виждаше се как повече от три хиляди арабски конници — съюзници на мамелюците, препускат в полукръг из равнината. После някои групи се откъсваха от техния полукръг, стреляха напосоки и побягваха в галоп.

Наложи се предните постове да се отдръпнат, за да бъдат укрити зад траншеите и лагерът се успокои. После пък трябваше да подсилят тук-там стрелковите части, които без особен риск принуждаваха арабските конници, намиращи се и без това на четиристотин метра от тях, да се отдалечат на още триста метра от редиците им и куршумите им изобщо да не застигат стрелците.

Под възхитените погледи на френската армия корсарите извършиха един бляскав военен подвиг. Те притежаваха четири чистокръвни арабски жребци и бяха четирима заедно с отец Лантерние. С четиримата си ординарци те образуваха малък отряд от осем души.

В последно време един млад арабски предводител, яздещ великолепен черен жребец, се приближаваше до френските войски, придружен от стотина други конници и дразнеха със стрелбата си войниците, които копаеха траншеи.

Арабският конник спираше шайката си на четиристотин метра от предния пост, който още не бе защитен, защото изкопните работи не бяха привършили. Бедуините изпразваха пушките си и пришпорвайки конете си, побягваха назад в галоп. Ядосан от тяхното нахалство, Сюркуф отиде при Клебер и го попита дали може да му услужи с осемдесет заредени карабини.

— Какво смятате да правите с тях? — попита го той.

— Да унищожа тия арабски разбойници! — отвърна му Сюркуф. — Пък и ми се ще да ви покажа как съм се справял при подобни случаи в Индия, когато са ме нападали цели кавалерийски отряди.

Клебер им отпусна заредени карабини. Сюркуф нареди да оседлаят осемте арабски коня, като от двете страни на седлата им завържат по една пушка. Всеки конник метна по две карабини през рамо и сложи по две напряко на седлото си. Известно е професионалното умение на моряците да връзват всякакъв род тънки и дебели въжета. Ето защо всичко бе стъкмено завчас. Сюркуф и осемте му другари се метнаха на конете си и изчакаха да се появи арабският предводител и отново да открие огън срещу прикритието. Чак тогава осемте корсари полетяха напред с конете си…

Чувайки галопа им зад гърба си, арабите се обърнаха, но като видяха с каква малобройна група си имат работа, поеха в галоп насреща им. Корсарите се спряха и откриха бърз огън на около двеста крачки от тях. Осемдесетте карабини покосиха много хора и коне. Уплашените араби не можеха да разберат откъде точно идваше тази непрекъсната стрелба, след като пушките не се презареждаха. От суеверен страх, примесен с ужас, те се разбягаха, оставяйки след себе си тридесетина убити и ранени. Предводителят им бе пленен.

Сюркуф побърза да прибере захвърлените на земята празни карабини, а после заповяда да пленят черния жребец на арабина и още няколко коня. Осмината корсари се върнаха в лагера с хубавите арабски пушки, събрани след боя. Войниците, предупредени от виковете на онези, които бяха станали свидетели на тази престрелка, дотърчаха чак до средната линия, за да приветствуват най-топло корсарите. Щом видя Бонапарт и Клебер застанали един до друг, Сюркуф се приближи до двамата генерали.

— Капитане — обърна се към него Бонапарт, — вие се бихте един срещу десетима и показахте чудесно бойно майсторство.

— Аз просто изненадах противника, който не очакваше, че сме тъй добре въоръжени! — отговори му Сюркуф.

Като му показа черния жребец от най-чистокръвна порода и младия главатар, той допълни:

— Приемете ги като подарък от мен, генерале!

— Приемам подаръка ви — каза Бонапарт — и понеже е спомен от вас, ще кръстя жребеца си Сюркуф.

* * *

Междувременно в лагера се понесе слух, че някои непредпазливи войници, докато се къпели в Нил или черпели оттам по-чиста вода, били изядени от крокодили. Настъпи голямо вълнение. Изчезналите били не десет, не сто души, а много повече. Незабавно по заповед на Бонапарт барабанчикът глашатай съобщи на артелчиците от всяка полубригада да се явят при началника на генералния щаб, където им бе продиктувана заповед, с която се забраняваше къпането и наливането на вода навътре в реката.

Но скоро се пусна нов тревожен слух, че коне на водопой били нападнати от гигантските земноводни, изпохапани по муцуните, влачени и удавени в дълбокото.

Ако се вярваше на слуховете, историята с крокодилите бе струвала на армията повече хора и коне, отколкото цяло едно сражение. Но в крайна сметка жертвите бяха само двама изчезнали войници, друг, на който ампутираха крака до коляното и пет удавени и изядени коня.

Когато научи, че в Нил имало крокодили, Сапажу не скри голямата си радост. Това порази тримата му нови приятели от дивизията на генерал Клебер, а именно двамата барабанчици и техния началник. Армията с право бе нарекла началника им, сиреч главния барабанчик, с прякора Адонис.

Неговото житие-битие бе много странно. Син на заможни родители, получил голямо богатство още на двайсет и една години, той пропилял всичко по най-глупавия начин. Някакъв роднина го посъветвал да постъпи в армията и това съвпаднало с момента, когато цялата френска младеж образуваше доброволческите батальони от 1792 година. Той бе висок около два метра и тъй красив, че всички лавкаджийки въздишаха по него. Но този хубавец бе отчайващо скудоумен, такава кръгла нула, че от него не можеше да стане офицер. Той почти не знаеше да чете и да пише, но понеже бе красив, доброволците го нарекоха Адонис и този прякор му остана.

Адонис се гордееше особено много, че е началник на двама барабанчици, прочули се в цялата армия със своето майсторство. Единият от тях бе обезсмъртил името си на моста при Арколе, когато без заповед, под страховития огън на оръдията, по свое собствено вдъхновение би барабана си за победоносната атака на поста и по този начин прогони оттам австрийските гренадири. Той бе дребничък на ръст южняк, жив, пъргав, весел, непринуден и кипящ от енергия. Умен бе за четирима, та компенсираше нечуваната глупост на своя началник. Всички в армията го обичаха и ценяха високо. Като майстор-барабанчик на втори батальон, той имаше великолепен барабан с изящно украсени пръчки.

Другият майстор-барабанчик бе този на трети батальон, започнал кариерата си на четиринайсет години. Той бе волеви мъж, участник във военните походи под началството на Монкалм в Канада. В общуването си с червенокожите, тогавашни наши съюзници, той бе научил безброй хитрини и бе опознал всички тайни на военнополевия живот. Той постоянно мълчеше и се смееше беззвучно. Щом го видеше, човек мигновено допускаше, че в жилите му тече индианска кръв и че произхожда от прочутата френско-индианска раса на метиси, която англичаните наричат „горено дърво“. Прозвището му във френската армия бе Канадеца.

По какъв начин Сапажу се бе свързал с тия барабанчици? Много просто — благодарение на собствения си барабан. Негърът бе минал през школата на Мариус и бе станал изключителен майстор. С пръчките в ръце той изтръгваше от ощавената магарешка кожа на барабана си цялата звучност, която тя можеше да сътвори. От време на време Сапажу чувствуваше силно желание да бие барабана си и тогава отиваше при малкия барабанчик, комуто цялата армия, наместо благородническа титла бе дала прозвището Арколи, което прославеният момък носеше с гордост. Арколи бе възхитен от таланта на Сапажу, който бе сравнително заможен и често канеше барабанчиците на пищни обеди. А всеки знае, че войнишкото приятелство може да бъде спечелено както с добро ядене, така и с добро сърце. И тъй Сапажу стана най-добрият приятел на тримата барабанчици.

Щом разбра, че Нил гъмжи от крокодили, младият негър, както вече казахме, изпита огромна радост и веднага се затича при ковача на артилерията, комуто заръча да му направи един уред по негов чертеж. Този уред представляваше нещо като кука с три криви зъба и с дръжка, на която бе закачена халка за връзване на въже. С подобни уреди си служат, за да извадят падналите в кладенците ведра. На всяко едно от остриетата на тройната кука бе закачена по една рибарска кукичка. Ако мислено уголемите този уред, ще получите точна представа за гигантската тройна кука, която Сапажу измайстори с помощта на ковача за по-малко от половин час. Междувременно той бе поканил на риболов тримата си приятели, барабанчиците. Когато те пристигнаха, Сапажу вече държеше куката в ръцете си и им я показа:

— Отиваме да ловим риба! — каза той. — Ето я и куката! Тя е доста голяма, както виждате. Но в река Нил има крокодили дълги по седем метра!

— За какъв дявол ще ловим тия зверове? — попитаха барабанчиците.

— Вижте какво — каза негърът, — да ловиш нещо е винаги приятно. Пък и крокодилската кожа е много ценна.

— Ами месото му яде ли се? — попита Арколе.

— Аз съм ял крокодил: лапите му, увити в бананови листа с подправки и сол, а после опечени в пепел са много вкусни. А пък маринованото филе от крокодил е направо превъзходно. Впрочем, крокодилско месо се продава по всички пазари в Китай и Индокитай.

— Значи, ако хванем крокодили, ще спестим от парите си за храната! — пошегува се Арколи.

— Трябва ни само здраво корабно въже и лодка. Ще ги наемем от речната ни флотилия. А сега да вървим.

Тримата приятели са запътиха към нещо като кей, пред който бе спуснала котва флотилията. Сапажу се обърна с молба към командира на една двумачтова платноходка, който му предостави едно много дълго въже и лодка с веслари.

Натовариха на лодката тройната кука, един кафез със стари кокошки, които Сапажу бе заръчал да му купят от пазара, тръстики, върви и навитото корабно въже. Сапажу веднага направи сноп от тръстиките, който да му послужи като плувка за огромната въдица, и прикачи към нея куката, като постави върху него една кокошка. Когато стигнаха насред реката, те потопиха куката и я пуснаха по течението.

Кокошката крякаше като че ще я колят и привлече вниманието на крокодилите с продраните си писъци. Не след дълго над водата изплуваха крокодили, загледаха се в кокошката и лениво пак се скриха в реката. След малко те се насочиха към подмамващата ги плячка.

— Внимание! — прошепна Сапажу.

Кръговете, образувани под тръстиковия сноп с кокошката подсказаха, че някой крокодил скоро ще да захапе примамката. И ето че съвсем ненадейно, стръвта изчезна в една огромна паст. Сапажу и приятелите му рязко дръпнаха корабното въже, за да закачат животното за куката, сетне оставиха въжето да се развие, и накрая, по заповед на Сапажу го навиха стегнато, за да уморят крокодила. Екипажите на флотилията наблюдаваха лова на крокодили с най-жив интерес.

Лека-полека крокодилът, прободен в долната част на гърлото, се изтощи. Завързаха корабното въже за лодката и изтеглиха на буксир животното. То плачеше, мъчеше се безпомощно да се освободи, протягаше лапите си нагоре, сякаш молеше за милост, а малките му жестоки очички бяха придобили странен израз. Той бе довлечен до брега от трийсетина моряка и доубит с пистолетни изстрели в очите. Начаса му одраха кожата и нарязаха месото му на парчета. Ловът на крокодили продължи в разширени мащаби и два часа по-късно вече десет лодки пореха водите на Нил.

Цялата войска си похапна крокодилско месо. Учените се надпреварваха кой по-напред да се сдобие с кожата на тия огромни земноводни. Всеки говореше за сполучливото хрумване на негъра на гражданина Мариус, и превъзнасяше Сапажу до небесата. Нали той научи войниците как да прибавят към супата и печеното от крокодил ония тлъсти омлети от яйцата на животното, изпържени в зеленикавата му мас, вкусна почти като тази на костенурката.

Сапажу им показа, как да намират в пясъка яйцата, снесени от женските крокодили и изоставени от тях, тъй като в топлия климат те нямаха нужда от мътена. Всъщност крокодилското яйце има учудваща прилика с пачето яйце и се различава от него само по леко сладникавия си вкус.

И тъй, докато вървеше покрай река Нил, армията на Бонапарт се снабдяваше богато с крокодилски яйца и месо.

Баядерките бяха настанени в една шатра в малкия корсарски стан насред големия военен лагер. Шатрите бяха шест на брой, като в една от тях нощуваха слугите. За да се изолират, корсарите наредиха този кръг от шест шатри да бъде обграден от висок стобор, издигнат набързо по бедуински образец. Спомняте си, че те бяха наели камилари-араби, които бяха довлекли отдалеч, струпали и сплели бодливи вършини, за да вдигнат нещо като сух плет и да спрат с него набезите на арабската кавалерия. Всеки докоснал се до бодливия плет, се разкайваше жестоко.

(По-късно, но вече в Алжир, френските войници често се натъкваха на такива трънени прегради.)

В стана можеше да се влезе само през една врата, но и нея нощем запушваха с трънаци и напречни пръти. Край вратата караулеше по един от дежурните слуги и не пропускаше никого. Трибагрен корабен флаг предупреждаваше войниците, че тук е главната квартира на корсарите и никой не се осмеляваше да проникне насила вътре, защото името на Сюркуф се произнасяше с голямо страхопочитание. Недалеч оттам се издигаше шатрата на Клебер и на неговите офицери.

* * *

Баядерките се чувствуваха като у дома си в шумния стан. С всеки изминат ден те покоряваха все повече сърцата на корсарите и живееха с тях по роднински. Сюркуф играеше ролята на библейски патриарх. Ала на втората вечер от престоя им в Рамание Фатима повика един от камиларите и му рече:

— Знам, че си носиш флейтата и че си добър свирец. Можеш ли да ми посвириш тази вечер, за да потанцувам?

— Мога, и то как!

Тогава Фатима попита корсарите:

— Чухте ли го какво каза. Той ще ни свири, а ние ще танцуваме.

— Толкова ли ви се танцува? — попита Бренвил.

— За какво сме баядерки, ако не танцуваме? Тази вечер и без туй камиларите от лагера ще свирят на флейта. Такъв им е обичаят. Не чувате ли свирнята им всяка вечер, откакто сме напуснали Александрия? Няма нищо нередно, когато звучи флейтата на камиларя. Кой ще ни види, че танцуваме през тоя гъст плет от трънаци и през кръга на шатрите? Никой, особено ако опънем килими от едната шатра до другата.

— Вярно! — потвърди Бренвил. — Така никой няма да ни види!

Сюркуф отстъпи, но повика ординареца си и му заповяда строго:

— С изключение на тоя музикант, камиларя, прогони всички останали туземци! Дай им по няколко пиастра да идат да си пийнат. Ето и един луидор за теб и другите матроси. Ще се върнете чак след като угасят огньовете.

— Вземете и Сапажу! — каза Мариус. — Ето един луидор и за него. Лавките са претъпкани с разхладителни напитки, докарани от Нилската флотилия. Приятно забавление!

Бренвил се изненада, но си замълча. След две минути четиримата корсари, между които и отец Лантерние, останаха насаме с баядерките и камиларят флейтист. Тъй като нито камиларят, нито баядерките не знаеха думичка френски, Бренвил дръзна да попита Сюркуф:

— Защо прогони и нашите хора?

— Защото — отвърна му Сюркуф — тия момичета всъщност ще се изложат на показ. Вярно, че аз гледам на тях като на свои дъщери, но не искам те да се разголват пред моите подчинени.

А после се обърна към баядерките:

— Не бива да изпълнявате любовни танци. Отец Лантерние не желае това!

— Аз не съм противник на танците. Аз… — промърмори отец Лантерние.

Сюркуф го побутна с лакът.

— Аз — подхвана пак отец Лантерние — всъщност съм привърженик на приличните танци. Осъждам само любовните, нали разбирате? Аз съм…

Бренвил се разсмя. Очевидно бе, че отец Лантерние не приемаше любовните танци само за да се подмаже на Сюркуф. Но Мариус каза съвсем сериозно:

— Отец Лантерние има право!

Преди да тръгнат, матросите опънаха по-тънки килими между шатрите и постлаха един по-дебел, върху който баядерките щяха да танцуват. Камиларят засвири. Фатима затанцува първа с изключително майсторство, несравнимо благородство и изящество, което възхити корсарите — добри познавачи на ориенталските танци. Но въпреки забраната на Сюркуф, Фатима изпълни, за него и пред него, любовния танц с благопристойна грация и въздържаност, която омекотяваше сладострастните пози. Накрая тя изпадна в оня екстаз, с който завършват арабските танци от този род. Сюркуф я вдигна, отнесе я до леглото й, зави я с един шал, а после се върна и седна замечтан на възглавницата си.

Надже смени сестра си, но беше съвсем ясно, че танцува за Бренвил. След танца младият корсар я отнесе полуприпаднала в леглото й. Нансура танцува за Мариус, който я отнесе в шатрата й, след като камбаната за угасяване на огньовете бе била отдавна и матросите се завръщаха, подкрепяйки подпийналия Сапажу, който едва се държеше на краката си.

Танците на баядерките смутиха някак особено корсарите. Те поседяха известно време около огъня, пушейки замечтано. После, без да размени нито дума с другарите си, Сюркуф се оттегли. Почти едновременно с него се прибра и Мариус. Останали сами, отец Лантерние и Бренвил размениха впечатления.

— Тия малки баядерки — каза отец Лантерние — току-що ви дадоха да разберете, че и тримата им харесвате. Виждам, че щом стигнем в Кайро, ще трябва да венчая три двойки.

— Само две! — натъртено каза Бренвил.

— Защо? — попита отецът.

— Защото аз няма повече да се женя. На мен на женитби не ми върви. Искам да кажа на християнски венчавки!

— Ами тогава?

— Тогава ще вдигна една скромна мюсюлманска сватба, която много ще допадне на генерал Бонапарт. Без да ставам мюсюлманин, ще се оженя за Надже пред кадията.

— Това е разврат! — каза отец Лантерние.

— Само благоразумие! — отвърна му Бренвил. — Ако се оженя по мюсюлмански, ще мога да се разведа. Защото рано или късно Надже ще затъгува по танците…

— Така ли мислите? — попита отец Лантерние.

— Да — отговори Бренвил. — Това е неизбежно. Сюркуф ще се ожени, Мариус също — и то по християнски, но няма да могат да се оженят повторно за католичка, ако жените им ги напуснат някой ден. Забележете, че Сюркуф е затънал здравата, както се изразяват нашите матроси. Аз го познавам добре и не съм го виждал никога такъв, дори с принцеса Мариам.

— Капитан Мариус също е затънал.

— Да, но Мариус е… марсилец. Пък и той няма да остави следа в историята като Сюркуф, който ще въплъти в своята личност славата на всички корсари от нашата епоха. Всяка грешка, допусната от Сюркуф, всяко петно в живота му ще бъде нещо сериозно. Ето защо, ако се ожени през куп за грош пред някой кадия, а после баядерката му сложи рога, ще бъде без значение дали той ще я напусне или ще си отмъсти за изневярата й. Но ако вие, отче Лантерние, го венчаете, това ще бъде истинска беда. Тогава моят мил Сюркуф ще бъде принуден да убие невярната си съпруга, за да се отърве от нея! А това е безкрайно неприятно за такъв забележителен човек като него.

— Добре де — възрази отец Лантерние, — ами ако тя му остане вярна?

— Не забравяйте, отче, че става дума за танцьорка, тоест за артистка. Та вие срещали ли сте някога танцьорка, която да е останала вярна на мъжа си или на любовника си. Това, ще речете, е своенравие. Но какво повече можеш да очакваш от една танцьорка, пък била тя французойка или арабка.

— Скъпи мой, в светото писание е казано: „Въздръж се, ако се съмнявам“. Това означава…

— Означава, че трябва да се въздържите да венчаете Сюркуф!

— Направо ще му откажа.

— И ще постъпите правилно, отче Лантерние!

След тези думи отец Лантерние отиде да си легне, като си мърмореше.

— Къде ли се крие поуката от тази евангелска мъдрост? Как ли бих могъл да я приложа в настоящия случай?

Бренвил остана край огъня, усмихвайки се хитричко.

* * *

На 13-и юли отпочиналата френска армия, набрала нови сили, продължи похода си към Кайро, постоянно съпътствана от набезите на бедуините, съюзници на мамелюците. Бонапарт напразно се надяваше да се възползува от омразата на арабите към мамелюците и турците, от враждата на турците с мамелюците, както и от всеобщата ненавист на египетските фелахи към тези завоеватели. Накрай всички се обединиха под знамето на Исляма в борба срещу християните, и то с невиждана ярост и фанатизъм.

Предводител на арабите бе един млад шериф на име Си-Слиман, който намираше, че френските войски са зле въоръжени. Той отричаше силата на нашите оръдия, чиято огнева мощ свършваше на триста метра разстояние от целта и се превръщаше в опасност едва на двеста метра от противника. Си-Слиман обясни на всички шейхове, че силите им могат да се приближат до французите на стотина крачки, и то без никакъв риск. Достатъчно било да пришпориш само веднъж конете в галоп, и готово — за седемдесет секунди връхлиташ връз врага, без да му дадеш време даже да презареди пушките си.

Ала това бе голяма заблуда. Един пехотинец от тогавашните френски войски можеше да гръмне три пъти с пушката си и то прицелвайки се. Нещо повече — арабите нямаха и представа за непробиваемите карета, построени в три редици, като първата опряла коляно в земята, пробождаше направо ноздрите на конете с щиковете си, втората стреляше с насочени щикове, а третата поддържаше огъня докато от ъглите на карето оръдията неспирно изсипваха своя картеч.

Смели и горди с бързите си коне, арабите бяха уверени в своята победа и приветствуваха Си-Слиман. Той взе решение да атакува французите при Шебрейс, още по време на похода им. Арабите трябваше да се втурнат иззад някоя височина, да се стоварят върху авангарда на противника и да го смажат със своя внезапен и страховит удар, придружен от ожесточена пушечна стрелба.

И тъй, арабската армия, състояща се от шест хиляди конници, се събра в една падина и изчака нашата авангардна дивизия, която се движеше в колона по взводове на порядъчно разстояние един от друг, за да може карето да се сформира начаса. И наистина, издадена бе заповед за образуване на каре и дивизията се подреди с онова удивително хладнокръвие, което следваше да се очаква от войници, минали през огъня на победоносните кампании в Италия.

Стъписаните араби видяха с очите си как докато се усетят каретата се построиха в безупречен ред, сред ненарушавана от нищо тишина. Построени в шахматен ред, каретата се закриляха едно друго.

Арабската гмеж се втурна в лек тръс напред и откри пушечна стрелба, като всеки гърмеше, където му попадне, без определена цел. Стрелбата не предизвика суматоха сред французите. Тогава с буреносен конски тропот шестте хиляди арабски кавалеристи полетяха напред.

Но ето че тъмните лица на каретата се осветиха от изригващите огън оръдия. Три последователни залпа покосиха хора и коне, като разстроиха нападението. Тържественият тътен на оръдията заглуши всички шумове на боя, посявайки навред картеч и смърт. И огънят им засилваше паниката, обхванала арабската армия. Конете се изправяха на задните си крака, ездачите се свличаха от седлата си и се премятаха в ужасяващо безредие.

Арабското множество се превърна във виеща, отчаяна тълпа, която хукна да бяга. Оръдията подкрепиха този разгром, като сипеха снаряди върху арабските части. Противникът бе пометен от бойното поле за пет минути. Тогава от всички карета се надигна един-единствен, страховит вик: „Да живее Републиката!“.

Това беше битката при Шебрейс — първата, която показа силата на оръжието ни в Египет. Отражението на тази битка върху нашата армия бе огромно. Френските войски осъзнаха своето превъзходство над арабската кавалерия, което обаче бе нулево, що се отнася до мамелюкските конници. Тяхната стегната, редовна конница, която действаше планомерно и организирано, винаги успяваше да разгроми арабските конни отреди. След като се присъедини към главатарите на мамелюците, Си-Слиман и другите египетски арабски предводители се явиха пред него, мамелюкският бей направо им се изсмя:

— Та нали аз ви бях заповядал да не давате мира на французите, но да не влизате в генерално сражение с тях! Добре си знаех, че ще си плюете на петите още при първия оръдеен залп! Та нали за вас, пустинниците, европейската артилерия е главният източник за вашата страхопъзльовщина. Но вие ще видите как ние, мамелюците, ще пленим и ще избием до крак неверниците!

— Аллах Акбар! Аллах е най-велик! — се задоволи да каже примирително Си Слиман. — Победата е в божите ръце. Ако му е угодно да победиш, триумфът ще бъде твой.

И Си-Слиман се отдалечи, като тайно си пожела Мурад бей и неговите мамелюци да вкусят горчивината на поражението.

* * *

За отразяването на френските атаки Мурад бей разполагаше със сили, почти равни на техните. Под негово командване се намираха двайсет и четири хиляди пехотинци, които се деляха на еничари и опълчение. Пехотата на Мурад бей, както събитията показаха, не бе лишена от бойни качества, но самият бей знаеше от горчив опит, че маневрените възможности не бяха на нужната висота. В неговия щаб имаше неколцина така наречени „неверници“ от Европа, които бяха горе-долу запознати с положението във френската армия и които съветваха бея да прикрие своите пехотинци зад земни насипи, за да могат те да посрещнат атаките с присъщата за турците и египтяните твърдост при подобни бойни условия. Мурад бей реши да укрепи с поземлени насипи селището Имбаба край Кайро и там да посрещне удара на френските сили.

Това населено място се намира на самия бряг на река Нил. Беят заповяда да изкопаят там траншеи и да разположат двадесетте и четири хиляди пехотинеца в тези поземлени укрепления, които стигаха до водите на самия Нил. На левия фланг на тази набързо скалъпена фортификация, Мурад бей събра на лагер под открито небе десетхилядната си елитна мамелюкска конница. Малко по-вляво: той разположи един полк от три хиляди араби, които трябваше да минат във фланга на французите, да им преградят пътя за отстъпление и да изколят всички бегълци.

Мога със сигурност да твърдя, че никога дотогава нито една кавалерия в света не бе показвала такова блестящо изкуство, каквото показаха мамелюкските воини. У читателя не бива да остава и капка съмнение, че десетте хиляди конника, отличаващи се с невероятна смелост, представляваха един превъзходен ударен отряд. Такива бяха силите на мамелюкската армия.

Но Бонапарт бе разгадал стратегическите планове на противника. Още в навечерието на битката той заповяда да оповестят, че на другата сутрин противникът ще бъде сразен в подножието на пирамидите.

Призори френската армия се строи в четири бойни колони, които потеглиха на поход, готови да оформят смъртоносните си карета. Наполеон планираше да противопостави на противника си пет големи карета, всяко от които представляваше цяла дивизия.

* * *

Ненадейно, стигайки до едно пустинно възвишение, пред погледа на войската на пет мили разстояние изплуваха силуетите на трите големи пирамиди, които извисяват ръст в самите околности на град Кайро. Гордите фараонски паметници се открояваха с внушителната си величавост под синята небесна твърд. Между пирамидите и френската армия се бяха изпречили мамелюците, Имбаба и арабите! Тогава френската армия спря марша си и застина за миг в мълчание. Всеки взводен командир връчи на подофицера си кратко и ясно съобщение, който, излизайки пред редиците, го оповести на всеослушание:

„Войници, от върха на пирамидите четиридесет столетия са ваши неми свидетели“.

Отначало внезапна тръпка на удивление прелетя над бойните редици. Тази крилата фраза, прекрасна в своята възвишена простота, пробуждаше величавите спомени за четири хилядолетия славна история — за фараонския блясък, за патриарха на евреите Авраам, за Мойсей, Сезострис, Семирамида, Александър Велики, Цезар, френския крал Луи IX… Натежалото от величие минало сякаш прелиташе над главите на войниците, настоящето се възправяше още по-величаво пред тях, а пък бъдещето — от славно по-славно витаеше вече над щиковете им. Цяла Франция бе вперила взор в тях, целият свят щеше да каже тежката си дума за тях, войните от френската експедиция в древен Египет.

Нито едно войнишко гърло не издаде вик. Историческата фраза на Бонапарт бе накарала армията му да занемее от почуда и възхита. Нищо по-проникновено не бе казвано в историята от генерал пред лицето на врага!

С присъщото си хладнокръвие пълководецът Бонапарт разглеждаше отдалеч Имбаба. Със свръхестествената си проницателност, той бе забелязал, че тежката артилерия на вражеските позиции не може да бъде размествана и влачена с животински впрягове от едно място на друго по бойното поле. Това бе една мъртва артилерия. От друга страна, мамелюците бяха оставили прекалено широко поле за действие пред френската армия, сякаш за да я съблазнят да ги атакува фронтално или да превземе укрепленията им с флангов удар. Обаче Бонапарт, вместо да атакува Имбаба, реши да се вклини в празното пространство, между противника и войските на мамелюците извън обсега на арабската артилерия, оставяйки градчето откъм левия си фланг и стискайки мамелюците в желязната си хватка отдясно, за да ги откъсне от главните им сили в Имбаба. Според замисъла на великия пълководец, шумната маса на мамелюците щеше да се разбие в неговите карета и да бъде обърната в бягство. След вземане на тактическото решение, войската се придвижи напред в пет колони. След като я видя да навлиза цялата в нарочно оставеното стратегическо празно пространство, делящо мамелюците от Имбаба, Мурад бей се провикна:

— Аллах заслепява тия християнски псета и живи ги въвлича в капана ми. Нека сами влязат в огнената ми паст!

Но той изпита известна почуда, когато видя, че колоните се отклоняват и се насочват не към градчето, а към неговите сили. Когато френските дивизии, отстоящи твърде далеч от укрепените траншеи, за да бъдат пометени от огъня на техните оръдия, неочаквано образуваха карета, които взаимно се защищаваха, беят занемя от изненада. Бързината и точността на маневриране на противника го смаяха:

— Значи се подкрепят едни други тия неверници! — провикна се беят.

Сплотеността на френските редици изтръгна от гърдите му този вик. Френската армия се стори на бея твърде малочислена. Една дивизия, построена в каре, изглеждаше в очите му доста незначителна. При това всяка от страните на карето бе дълга само четиристотин стъпки! А цялата челна редица на армията — два километра. За сметка на това мамелюците разгъваха линията на атаката си на огромно пространство.

Сюркуф и приятелите му бяха заели централно място в карето на генерал Десе, заедно с придружаващите ги камили, натоварени с баядерките и техния багаж. Именно срещу това каре, което заемаше крайния десен фланг на френските сили, се насочи първият удар на мамелюците. Те се открояваха съвсем ясно под ярките лъчи на слънцето, с искрящите си бойни доспехи, оръжия и сбруи. Ненапразно се говореше за разкоша и богатството на мамелюците. Внезапно прозвуча тръбен сигнал за бой и цялата им въоръжена маса, строена срещу каретата, се втурна към тях в пълен ред. Човек би си казал, че срещу му се носи една от ония огромни вълни, дето се задават от открито море към високите пясъчни дюни по крайбрежието и помитат всичко пред себе си.

Френските оръдия, разположени по ъглите на каретата, протътнаха с картечните си залпове, без да възпрат, макар и за миг, яростния устрем на мамелюците. Това бяха хора различни от арабите, далеч по-смели, по-организирани, презиращи смъртта и с нечувана дързост. Оръдейният огън на французите пося опустошение в редиците на противника, без да прекрати тази величествена по своя размах атака — единствена във военната история. Но тя се натъкна на френските байонети. Нашите момчета, твърди като скали, посрещнаха удара непоклатимо. Ятаганите на мамелюците яростно, но безуспешно сечаха дулата на нашите пушки. За тях бе невъзможно да разбият тази човешка стена настръхнала от стоманени щикове. Тогава сред мамелюкското меле прокънтяха отчаяни викове и най-близко стоящите до французите противници се обърнаха на място с конете си, които лудешки цвилеха, изправени на задните си крака, и падаха покосени заедно с ездачите си върху първите редици на войните от каретата, смазвайки под тежестта си пехотинците. Тази маневра на мамелюците откри пробойни в редиците на карето на генерал Десе, след което бяха прибрани труповете на много убити френски войници. Сюркуф, Бренвил и техните матроси се бяха наели да прибират захвърлените пушки на убитите войници, като се мъчеха да запълнят голямата пробойна, предизвикана от падащите коне на мамелюците. Вражеската вълна бе спряна. Тогава разбитото човешко море се оттегли. Френската скала удържа на напора.

Но мамелюците се реорганизираха и с ново ожесточение атакуваха френските карета. Напразни саможертвени усилия! Всеки път, когато една от страните на някое каре се засегнеше от падане на подплашените мамелюкски коне, третата редица на четвъртата, непострадала страна на карето, запълваше пробойната с най-голямо хладнокръвие и обричаше на провал отчаяните усилия на мюсюлманите.

Петнайсет хиляди мъртви осеяха земята пред нашите войски. Кръвта на три хиляди ранени мамелюци изтичаше без жал. Мурат бей изгуби надежда и нареди да бият отбой, повеждайки след себе си жалките остатъци на своето допреди час блестящо войнство, сразено от пехотата на презрените неверници. Докато беят, унизен и победен, се отдалечаваше с наведена глава от полесражението, някакъв факир, минаващ за свят човек, долетя при него на своя бърз ат.

— Мурад бей — обърна се той към предводителя на мамелюците. — Велик е Аллах. Той дарява победа, комуто си пожелае. И ти и Сиди Слиман претърпяхте пълно поражение. Гордостта ти е сломена.

И факирът обърна коня си и запраши по пустинния път. Беят не посмя да изпрати подире му преследвачи, а пое към Кайро и по пътя получи известието, че Имбаба е паднала. На Мурат бей не му оставаше нищо друго, освен да забегне към Горен Египет.

* * *

Последиците от тази победа бяха неизброими. Те ни правеха вече господари на египетската столица Кайро, град с половинмилионно население, а така също на делтата на Нил и на Среден Египет. Наред с това тя ни донесе четиридесет оръдия, голям брой коне и 400 камили.

Морското пристанище Александрия представляваше в онези времена това, което е и днес — космополитен град, в който армията ни получи радушен прием. В Кайро нашите сили бяха приети далеч по-хладно. Първоначално сред населението настъпи истински смут. С присъщите си подлост и притворство, мюсюлманските тълпи посрещнаха победителите, наглед сърдечно, като радостно притичваха пред колоните им, но в дъното на душите си те таяха дива омраза към християните. Това се разбра малко по-късно, по време на страшния метеж, който разтърси Кайро.

Бонапарт се подлъга по привидното радушие на населението. Войниците му — добре хранени, разквартирувани удобно, добре облечени и заплатени, запазваха своята дисциплина и спокойствие. Каирците се радваха на добро отношение от тяхна страна и Бонапарт повярва, че е заслужил признателността на жителите. Всъщност обаче, целият този беден народец, навикнал на грубите обноски на мамелюците, прие това ново за тях отношение като слабост. И същите тия хорица веднага подмолно и глухо зароптаха.

Приспан от измамното спокойствие на масите, Бонапарт си въобрази, че ще може в скоро време да напусне Кайро, като остави там няколкохиляден гарнизон, и че пред него ще се открие възможност да ликвидира съпротивата на двамата бейове, единият от които, Мурад, бе надигнал глава в Горен Египет, а другият — Ибрахим, създаваше смутове нейде откъм Сирия, като събираше хората си срещу французите. Но ето че дойде една ужасяваща вест, която забави генерала в изпълнението на неговите планове.

От Кайро загриженият за своята флота Бонапарт изпрати Сюркуф с изричната заповед да огледа позициите на нашите кораби и да му докладва. Сюркуф се спусна надолу по течението на Нил, на борда на една шхуна, която бе изцяло под негово командване. Той носеше на френския адмирал доклад за битката при пирамидите. Но това бе само претекст. Сюркуф се върна неочаквано бързо, и то твърде обезпокоен, и веднага се яви на доклад при Бонапарт.

— Генерале — каза той на Бонапарт, — нашата армия се намира в следното положение: с река Нил зад гърба си тя е лишена от възможността да маневрира свободно.

— Ще кажа, че това е равносилно на лудост — отвърна му Бонапарт.

— Тази лудост се извършва от адмирал Брюес — додаде Сюркуф. — Ако една армия има опасност да бъде хвърлена във водите на Нил, чиито брегове тя пази, то и за една флота като нашата има опасност да бъде запокитена на брега, край който тя стои закотвена и неподвижна.

— Адмиралът, комуто вече направих забележка, ми отвърна, че за флота като нашата няма по-силна позиция от близостта й до крайбрежието — обясни Бонапарт.

— Моля! Моля! — възрази Сюркуф. — Крайбрежието, обаче, трябва да бъде укрепено с високи батареи, чиито снаряди, прелитайки над нашите кораби, да поразяват флотата на противника. А в Абукир нещата съвсем не стоят така.

— Прав сте! — отсече Бонапарт.

— Смятам, освен това — продължи да настоява Сюркуф, — че адмирал Брюес трябва да напусне опасния рейд, да вземе курс към открито море и да избегне срещата с англичаните, за да не опропасти начинанието ни, но в случай че се види принуден да приеме морска битка, нашият адмирал трябва да си осигури поне възможността да маневрира, което е трудно осъществимо в залива на Абукир.

— Вярно! — съгласи се Бонапарт.

Той остана поразен от ясния поглед на Сюркуф по този въпрос, макар да знаеше, че корсарят е гениално надарен моряк. Бонапарт още веднъж обсъди обстойно въпроса със Сюркуф и напълно убеден в правотата на думите му, изпрати категоричната си заповед до адмирал Брюес да напусне залива на Абукир. За беда обаче адмиралът си мислеше, че Бонапарт не разбира нищо от флотските въпроси и че се меси там, където не му е работа. За разлика от обикновения войник морякът не е длъжен да се подчинява най-стриктно на заповедите на своя висшестоящ. Той може да изтъкне като причина за своето неподчинение било посоката на вятъра, било неспокойната морска повърхност или липсата на питейна вода. Адмирал Брюес извърши своеволие. Той отказа да вдигне котва, както му бе заповядал Бонапарт, и тази негова грешка ни доведе до разгром.

През това време адмирал Нелсън, напираше към Египет с ожесточението на стар морски вълк, подивял от глад, след като е изпуснал за момент своята плячка. Когато научи истината, че Бонапарт не е в Сирия, той наду платна и с попътен вятър се озова пред Абукир. Английската флота се появи там на 1-и август.

Съдбовният за френската флота час удари. Ако изходът от битката се окажеше фатален, египетският ни корпус щеше да остане жив погребан в завоюваните от него земи.

От гледна точка на войнската доблест, нашите френски момчета се считаха за по-храбри от англичаните, но те бяха обладани от чувството, че на военачалниците им липсва опит и умение, а това бе лош признак за бойния дух на френската армия. При англичаните, тъкмо обратното, цареше пълно доверие във военния гений на адмирал Нелсън. Дисциплината, изпълнителността и закалката на английските моряци бяха доведени до своето съвършенство. Английският морски щаб бе един от най-забележителните в историята на мореплаването. Адмирал Нелсън си бе спечелил славата на непобедим морски пълководец.

И той доказа това на 1-и август. Адмирал Нелсън още от пръв поглед осъществи победната си маневра, използвайки една от грешките на Брюес, който се бе отклонил от бреговата линия. Между френските закотвени кораби и брега бе останало място, в което можеха да се промъкнат вражески съдове. Нелсън мигновено раздели своята флота на две ескадри, едната от които проникна във водното пространство зад гърба на френската флота, а другата разгърна атаката си фронтално, притискайки я между два огъня.

Двете английски ескадри разгърнаха атаката си срещу левия фланг на противника, като концентрираха целия си огън върху него. Всеки френски боен съд бе подложен на комбинирания огън на два или повече английски кораба. Френските морски единици, закотвени неподвижно на десния фланг, трябваше незабавно да захвърлят в морето тежките си котви и, маневрирайки, да подложи корабите от външната английска линия на комбиниран оръдеен огън, поставяйки ги на тясно заедно със силите на левия фланг и центъра. Тази линия щеше да стане твърде уязвима и да бъде пометена от нашите снаряди. А след такава маневра цялата френска флота щеше да се събере и да обкръжи промъкналата се зад гърба й английска ескадра, като я потопи или плени.

Въпреки че адмирал Вилньов бе получил заповедта за подобна маневра, той, по-късно, за да оправдае поражението си, каза, че димът на английските оръдия му бил попречил да прочете сигнала и че вятърът не бил благоприятен, за да я приведе в изпълнение. Но маневрата, налагаща се от само себе си, трябваше да бъде осъществена така или иначе по инициатива на самия адмирал. Колкото до вятъра, с който адмирал Вилньов се оправдаваше, той се оказа попътен единствено за неговото бягство. И наистина този малодушен адмирал, щом видя великолепния френски боен кораб „Ориент“ със 120 оръдия на борда да литва взривен във въздуха, а други два наши кораба да потъват, веднага напусна полесражението заедно с два линейни съда и две фрегати.

След като не осъществи маневрата, която щеше да се окаже победоносна за нашата флота, той поне има спасителната идея да отведе тия четири кораба на пристан чак в Малта. Англичаните унищожиха цялата останала флота. Адмирал Брюес загина геройски по време на сражението. Тежко ранен, адмиралът отказа да бъде пренесен в корабния лазарет, като заяви, че един френски адмирал трябва да умре на своя боен пост. Сред ужасяващия огън на противника, адмиралът поиска да изкупи своята грешка чрез една героична смърт и бе покосен от снаряд. Малко подир това „Ориент“ бе обхванат от пламъци, барутните му запаси се взривиха и този прекрасен кораб изчезна в морската бездна заедно с най-смелия екипаж, обслужвал някога някой боен платноход.

Такава е историята на морския разгром при Абукир, предвиден и предсказан на Бонапарт от Сюркуф. Каква ужасяваща трагедия! А знайно е, че в ония времена ние държахме ключовите позиции в Средиземноморския басейн — Тулон, Корфу, Малта и Александрия. Ние трябваше да станем господари на това голямо вътрешно море и да го превърнем във френско езеро. Но без флота за какъв дявол са ти пристанища? Завладяването на Египет, което можеше да постави началото на една велика военна епопея, вече представляваше само частичен успех, без реална стойност в световните дела.

Отзвукът на това поражение окрили тъй много египетското население, че то започна да подготвя метеж срещу нашите сили. А те вече бяха загубили надеждата си за помощ и подкрепа. За зла участ, армията на Бонапарт бе осъдена на все по-голямо обезкървяване. В нейните редици се появиха първите кълнове на унинието.

Бонапарт прибегна до силата на словото си, за да повдигне бойния дух на своите войници. В една от прочутите си прокламации той отправи следния апел към тях: „Ние или трябва да оставим костите си тук, или да излезем от Египет с величието на воините от древността!“. А в едно свое писмо до генерал Клебер, който стана губернатор на Кайро, Наполеон изтъкна: „Това поражение ще ни принуди да извършим исторически подвиг, какъвто не сме очаквали“.

Още по време на поражението при Абукир Бонапарт се зае с пълното омиротворяване на Египет. Страната трябваше да ни бъде напълно подвластна, преди да сме предприели каквото и да било. Наполеон основа в Кайро голям научен институт, организира дисциплинирана и строга полиция, удостои с присъствието си церемониите по празниците на свещения Нил. Опита се да спечели симпатиите както на простолюдието, така и на висшите класи. Изпрати срещу Мурад бей цяла експедиция в Горен Египет начело с генерал Десе. Оглави лично своите сили срещу Ибрахим бей на границата със Сирия. В негово отсъствие обаче внезапно изникна някаква фанатична личност, която се провъзгласи за Махди^[1] и подстрекаваше мюсюлманските тълпи към открит бунт.

Египетските тълпи имаха безгранично доверие в този Махди, който бе предсказал поражението на французите при Абукир. Той принадлежеше към едно многобройно религиозно братство в Египет и скоро си спечели хиляди нови привърженици. Той проповядваше вредом, а нашите хора не бяха и чували за него. Целият египетски народ бе тайно против нас, или поне се боеше да не се компрометира като се съюзи с нас.

След нашия разгром в Абукир се чувствуваше, че турци и англичани непременно ще изпратят свои сили, за да се бият с нас и да ни унищожат, ако не в едно-едничко сражение, то в поредица от изтощителни битки. При тези обстоятелства цялото египетско християнство — гърци, копти, арменци, били те пришълци или местни жители, си затваряха заговорнически устата, ако случайно подразберяха или научеха нещичко от полза за нас. Ето как Махди успя да изнесе безчет проповеди в джамиите на Александрия, без ние да бъдем предизвестени. По същия таен начин Махди изпрати в Кайро свои пратеници, които развиваха подмолна дейност, без никой да ни предупреди за тяхното присъствие там.

Такава бе личността на Махди, който разклати устоите на Бонапарт в Египет. Същият този Махди успя да привлече на своя страна един изпечен интригант, който му се закле във вярност, защото преследваше своя тайна цел, за постигането на която разчиташе на бунта в Кайро. Този гъвкав, ловък мъжага, надарен с усет за подмолни войни и необходимата за тях дипломация, бе разбрал цялата изгода, която можеше да получи от връзката си с човек като Махди. Щом разкри намеренията си, той изцяло му се посвети. Този човек се наричаше Месауд и бе по произход алжирец, от племето Улед Наиех, което се числеше към сектата на Теджените. Същият този Улед Наиех, бе братовчедът на баядерките, от чиято тиранична опека те се бяха изплъзнали.

Месауд всъщност бе обикновен музикант, ала бе видял много свят и обходил много страни. Беше трийсет и пет годишен и от петнайсет години насам акомпанираше на баядерки. Неговият гений на интригант бе имал често случай да се прояви. Твърде влюбен в братовчедка си Мариам, той възнамеряваше да се ожени за нея, щом свърши обиколката им. Ала тя му се изплъзваше, поради което страстта му към нея ставаше дваж по-яростна. И той си постави една-едничка цел — да стане господар и на трите танцьорки. Но докато французите, тия едноженци, бяха владетели на Египет, това му се струваше непосилна задача.

След поражението при Абукир, предсказано случайно от ясновидеца Махди, Месауд изготви плана за метеж в Кайро, и го предложи на фанатика, който тогава се намираше в Александрия. Той бе признат от Махди за член на неговото братство, след което му каза:

— Преди Исус, бога на християните, е живял един пророк на име Йоан, който проповядвал в пустинята. И ти постъпваш като него — проповядваш в александрийските джамии и това е твоята пустиня, защото тукашните търговци никога няма да се развълнуват от призивите ти. В това пристанище има твърде много чужденци и мюсюлманите са охладили верския си плам вследствие на съприкосновението си с тях. В Александрия не ще намериш дори хиляда души, готови да се разбунтуват, жертвайки живот и богатство.

— Тогава какво трябва да направя? — попита го Месауд.

— Ще трябва да разбуниш Кайро, който е предимно мюсюлмански — рече Махди.

— Но съгласи се, че ще ми бъде трудно да проповядвам свещената война под зоркото око на французите. Народът може да бъде вдигнат на бунт и без проповеди. Ако ме назначиш за свой наместник и ми дадеш пълномощия да действам от твое име, метежът ще избухне след по-малко от два месеца — каза Месауд. — В града почти не са останали французи и ние бързо ще овладеем положението, като поставим Кайро в състояние на отбрана. Това ще затрудни френския генерал, който не ще може да си възвърне със сила столицата, понеже войските му са заети с Ибрахим бей, а пък заместникът му води сражения с Мурад бей.

Махди го слушаше, изпаднал в екстаз, но той бе само осенен от идеята си фанатик и нищо повече.

— Аллах те праща при мен — рече той на Месауд. — Гласът ти прогонва съмненията и ми носи просветление. Да, трябва да се действува в Кайро. Ти ще станеш мой верен наместник и аз ще ти дам своята препоръка, скрепена с печата ми.

Месауд не можеше да си намери място от радост, но си придаде безучастен вид.

— Аллах е най-велик! — каза той. — И Мохамед е неговият пророк! А ти, Махди, си боговдъхновеният!

После Месауд тържествено падна ничком пред аскета и целуна крайчеца на кафтана му.

На другата заран той замина за Кайро, яхнал бързоходна камила, като носеше със себе си писмо до главатаря на братството в този град. За двадесет часа той успя да измине разстоянието до Рамание, предаде на един член на братството камилата, с която бе пътувал, качи се на една лодка и заплува нагоре по Нил. Няколко дни по-късно той слезе от лодката, преоблечен като беден студент-богослов.

Мокадемът (интендантът) на предводителя на братството, който не живееше в Кайро, посрещна най-благосклонно наместника на Махди и двамата се заеха да подберат внимателно начините за вдигане на бунт в града. Ала Месауд виждаше в този бунт само начин да стане пълновластен господар на баядерките. Той тайно се осведоми къде точно живеят те и откри къщата много лесно. Тогава, под предлог, че е крайно полезно младите жени да бъдат поставени под наблюдение за нуждите на светата кауза, Месауд ги обгради с цяла група съгледвачи. Сетне се засели в една съседна къща, като излизаше навън винаги предрешен до неузнаваемост.

Ролята на беден студент-богослов му позволяваше такива превъплъщения. По този начин той можеше да се движи незабелязано из града — нещо, което продължи доста време. Така той успя да пусне в ход всички нишки на прочутия заговор, който на 21 октомври прерасна в метеж.

* * *

Измина един месец, откакто корсарите се настаниха в Кайро. Бонапарт бе осигурил реда в града, който изглеждаше спокоен. Никой не подозираше заговора на махдистите и присъствието на Месауд в Кайро. Сюркуф и танцьорките обитаваха една къща, или по-скоро малък дворец с голяма градина недалеч от Каирската цитадела. Времето им минаваше весело и приятно. Танцьорките бяха по-чаровни от всякога. Сюркуф обаче имаше угрижен вид, сякаш го измъчваше някаква тежка мисъл.

Околните тълкуваха мрачното му настроение с дълбоката печал, обхванала го след разгрома при Абукир. По всичко личеше, че той го бе изстрадал дълбоко, но съзнанието му бе обладано от още една фиксидея. Точно в този момент генерал Десе се готвеше да замине, начело на една експедиция от осем хиляди войници, за Горен Египет, където Мурад бей, вече преодолял последствията от раняването си в битката при пирамидите, бе вдигнал на крак голяма войска. Неговите хора се намираха в планинската местност Седиман, на левия бряг на река Нил. Една вечер Сюркуф съобщи на Бренвил, че заминава на поход с генерал Десе.

— Но нека това не става точно в момента, когато ще се женим… — възпротиви му се Бренвил.

— Но нали ще се женим по мюсюлмански! — прекъсна го Сюркуф.

— Да! Така! — каза Бренвил.

— Жени се както намериш за добре. Аз… няма да се женя! — каза ненадейно Сюркуф.

Защо? — попита го Бренвил.

— Обсъдих вече този въпрос надълго и нашироко с отец Лантерние. Казах му, че искам да имам… сериозно семейство, но отецът ми направи справедливата забележка, че аз, Сюркуф, женен за някаква си египетска танцьорка, му звучало несериозно… и смешно.

— Няма съмнение — съгласи се Бренвил, — че ако се върнеш в Сен-Мало, придружен от някаква си бивша танцьорка под името госпожа Сюркуф, обиколила надлъж и шир света, това ще даде повод за много козни и сплетни!

— Значи и ти си съгласен с мен! — рече Сюркуф. — Пък и отец Лантерние не предъвка истината пред мен, а направо ми предсказа, че моята мила танцьорка рано или късно ще ме зареже.

— Да, това е възможно! Тогава ожени се по мохамедански!

— Сърце не ми дава! — каза Сюркуф. — Обичах твърде много принцесата, но ние с нея бяхме по-скоро приятели, за да нарека връзката между нас истинска любов. Скърбях и още скърбя за Мариам, даже отмъстих за смъртта й, но я чувствувах повече приятелка, отколкото любима.

— Това е един приятен брак по разум — рече Бренвил.

— Именно — потвърди Сюркуф. — Докато връзката ми с баядерката може да се нарече истинска любов. Даже да се оженя за нея както повелява мюсюлманският обичай, аз ще я обичам твърде много, за да не страдам по нея, ако тя ме напусне в един прекрасен ден. Прекалено съм влюбен в тази девойка!

След кратък размисъл, Бренвил каза кратко и ясно:

— Скъпи приятелю, работата е сериозна! Кога възнамеряваш да отпътуваш?

— Вдругиден! Искам да се откъсна по-бързо от тукашните си грижи — отговори Сюркуф.

— И аз ще те последвам — каза му Бренвил. — Ще използваме претекста, че генералът ни изпраща на някаква важна мисия.

— Отлично! — съгласи се Сюркуф.

Двамата корсари си стиснаха приятелски ръце. Когато се озова сам, Бренвил си каза:

— Няма съмнение, че Сюркуф е човек с будна съвест. Той е нещо повече от велика личност, той е надарен с изключителен характер.

Сетне Бренвил се отби при Мариус.

— Скъпи мой — рече му той, когато влезе при него, — вие сте истински късметлия.

А на Сапажу каза:

— Привет, Сапажу!

— Здравейте, госдин Бренвил.

— В какво се състои късметът ми? — попита. Мариус.

— В това, скъпи мой, че нито Сюркуф, нито аз можем да се оженим веднага. Работата се отлага, защото ние заминаваме вдругиден заедно с войниците на генерал Десе. Той ми довери, че има нужда от смели и сърцати мъже, за да отнесат важно послание до един арабски племенен вожд, който само чака удобния случай да стане наш съюзник. „Вие — каза ни генералът — сте опитни и решителни мъже. Ако вземете с вас и матросите си, ето ви четирима юнака, способни да се противопоставят на цяла дузина въоръжени конници. Не искам да привличам вниманието на враговете, като изпратя при този вожд голям въоръжен отряд, а само неколцина души — четирима или петима.“

— Разбирам — каза му Мариус. — Генералът си е рекъл, че вие сте предопределени за тази мисия.

— Признавам, скъпи Мариус — каза Бренвил, — че генералът предпочита нас!

— Ами… за мен нищо ли не спомена? — попита Мариус.

— Тъкмо обратното! — увери го Бренвил. — Генералът спомена, че жезълът на капитан Мариус ще изиграе важна роля при някоя схватка. Но аз се осмелих да отбележа, че сега-засега вие се готвите да се жените.

— По дяволите! Сбъркали сте. Веднага ще отърча при генерал Десе, за да му кажа, че заминавам и аз със Сапажу. Нали, скъпи Сапажу, и ние ще придружим господата Сюркуф и Бренвил в тяхната тъй опасна мисия?

— На драго сърце, госдин Мариус.

— Един момент! — каза им Бренвил. — Не бързайте толкоз! Аз уведомих генерала, че ако вие все пак искате да тръгнете с нас… трите женитби ще бъдат отложени за по-късна дата.

— Бре да му се не види! Не мога да повярвам!

— Тогава — продължи Бренвил — генерал Десе се поусмихна и каза: „Познавам твърде добре характера на храбрия Мариус и не се съмнявам, че той ще дойде с вас даже да е влюбен като мартенски котарак!“.

— Генералът се е показал справедлив към мен! — каза Мариус.

— Тогава до вдругиден. Довиждане, скъпи приятелю! Довиждане, Сапажу! — сбогува се Бренвил.

Разведрен, Мариус стисна радостно ръка на Бренвил. Ето как прочутият барабанчик не се ожени за своята баядерка. Той изпитваше твърде искрени чувства към корсарите, за да ги изостави в труден момент.

За щастие, може би водени от предчувствие или от инстинкт за самосъхранение, може би вследствие на въздържаността на Сюркуф, комуто явно бе повлиял отец Лантерние, корсарите още не бяха споменали за женитба пред баядерките. А пък те, радващи се на пълна свобода, с охота играеха ролите си на госпожици във френския смисъл на думата, и не скучаеха нито миг. Веднага свалиха фереджетата и почнаха да се разхождат из тържищата, за да правят там своите покупки. Често излизаха и на разходка, хванали под ръка корсарите, а това задоволяваше напълно тяхната гордост и женска суета.

Но ето че съвсем неочаквано научиха за заминаването на корсарите. То щеше да им дойде като гръм от ясно небе, ако Бренвил не бе смекчил въздействието от неприятната за баядерките новина.

— Ще отсъстваме само няколко дни! — каза им той. — Няма да се бавим дълго. Трябва да занесем едно важно писмо, нали сме пратеници на генерала!

Момичетата поискаха да ги придружат, но Бренвил им обясни тактично, че това е невъзможно. На другата сутрин танцьорките, след като си поплакаха малко, заръчаха на своите приятели да се върнат бързо, а сетне потърсиха други развлечения и се поутешиха.

Един човек обаче бе издебнал заминаването на корсарите. Това бе Месауд. Той се зарадва на отсъствието на корсарите и си обеща да се възползува както трябва от него.