Луи Ноар
Сюркуф — Владетелят на океана (11)

Глава единадесета
Покоряването на Египет и на баядерките

Бонапарт пристигна в Тулон.

Още на другата заран той направи преглед на своите войски и издаде прокламация, в която оповести на войниците си, че те са лявото крило на армията, предопределена да покори Англия. Тази прокламация бе предназначена да въведе отново в заблуда британското адмиралтейство и самия адмирал на английската флота.

Междувременно продължаваше подготовката на египетската експедиция. Сюркуф получи двете писма, които Бонапарт му беше обещал — едното от главнокомандуващия, а другото — от адмирала. Писмото от главнокомандуващия генерал Бонапарт бе съвсем лаконично, а това на адмирала — пространно и предполагащо отговор. И в двете писма се съобщаваше за решението англичаните да бъдат нападнати в Кадис, като адмирал Брюес задължаваше испанския адмирал да определи датата на битката с разлика от един-два дни. Сюркуф се виждаше изправен пред опасността да бъде пресрещнат от английски военни кораби, чиято мощ превишаваше тази на френската флота. Ето защо, адмирал Брюес реши да му даде един бриг от френската военна марина, но Сюркуф отказа.

— Аз търся само скорост и нищо повече — отговори той. — И ще намеря подходящия за мен кораб в Марсилия!

И наистина, там, сред търговските кораби, които не се осмеляваха да тръгнат на път, понеже англичаните господарствуваха над Средиземноморието, Сюркуф откри един бързоходен тримачтов кораб, построен специално за скоростно превозване на чай от Китай до Марсилия. Сюркуф закупи кораба, като го изпробва от Сен-Мало до Марсилия. Екипажът му бе превъзходен. Към него той зачисли и „тюлените“ на отец Лантерние, а малко по-късно направи и някои нововъведения, като превъоръжи и преоборудва кораба.

Натоварен само с няколко оръдия, тримачтовият съд придоби изключителна скорост и корсарите потеглиха на път. Първата им задача бе да отклонят вниманието на две разузнавателни английски корабчета, плаващи в тези води. Нощта, в която кораба на корсарите напусна Марсилия, бе много тъмна и благоприятна за отплаването им. Англичаните ги забелязаха много късно, почнаха да стрелят с оръдията си, но корсарския кораб им се изплъзна безпрепятствено. След като опасността бе избегната, Сюркуф свика „тюлените“ на отец Лантерние и им каза:

— Момчета, предстои ми да избера един от вас, който да бъде готов да отнесе на неприятеля две писма, като се престори на дезертьор. Той трябва да се остави да бъде пленен и подложен на разпит от адмирал Нелсън. Първоначално трябва да мълчи, но после да заплаши англичаните, че в скоро време ще бъдат сразени от нашата марина и от испанската флота, блокирана в Кадис. Необходимо е адмирал Нелсън да остане с убеждението, че именно такъв е нашият план. Сега вървете да си поприказвате по въпроса и да изберете оня, който според вас ще изиграе най-добре тази роля.

Ръководителят на „тюлените“, сиреч техният боцман, пристъпи напред от редицата и каза на Сюркуф:

— Колкото и да ви уважавам, капитане, ще си позволя да ви кажа, че въпросът не се нуждае от консултации. Човекът е налице. Викат му Парижанина, с прякор Ленивеца, Защото кръшка от всякаква работа, освен от стрелбата с оръдията. Но той е такъв зевзек, че може да ви изтърси цяла торба смехории, та да се хванете за корема. Имайте му вяра, че ще преметне английския адмирал!

— Хубаво, ама ще се остави ли да го пленят?

Боцманът се учуди на въпроса на Сюркуф.

— Че защо да не се остави, щом вие сте издали такава заповед?

На свой ред и Парижанина пристъпи напред. Той беше младичък, добре издокаран, даже елегантен на вид. Някога бе служил като юнга по желание на родителите си, които по този начин искаха да изкоренят някои лоши негови привички. Днес той вече се изявяваше като храбър корсар. Понеже произлизаше от добро семейство, бе получил известно образование и когато се наложеше, умееше да проведе разговор на равнище.

— Капитане — каза той, — за истинския моряк е голяма гордост да надхитри един адмирал. Ето защо, аз нямам нищо против да се оставя да ме пленят.

— Ако те пленят, ще те разменим незабавно — увери го Сюркуф.

— Както решите, капитане! Само че ако се забавите с размяната, аз ще избягам.

— Значи решението ти е твърдо, така ли? — попита го Сюркуф.

— Да, капитане!

— Ще носиш две писма, зашити в подплатата на кожената ти куртка. Англичаните непременно ще разпорят дрехата ти и ще открият писмата. Не искам нищо повече от теб.

— С две думи — каза Парижанина, — въпросът е да се задържи английската флота в Кадис, а ние през това време да офейкаме оттам.

— Точно така — потвърди Сюркуф.

— Разбрано, капитане! Считайте мисията ми за изпълнена.

— Ще получиш двоен дял от плячката.

— Приемам вашето предложение — каза Парижанина.

— Приготви си каяка и заший в куртката си двете писма, които ще ти дам.

С тия думи на Сюркуф привърши и разговорът му с Парижанина, който веднага получи нов прякор, а именно Тюлена от Кадис.

* * *

По онова време звездата на Нелсън вече бе изгряла. Той бе извоювал в героични битки адмиралския си чин. Но това бе още началото на неговата славна кариера. Обладан от пламенно желание да се изкачи все по-нагоре по стълбицата на военната йерархия, той се вкопчваше в успехите си с твърдоглавието на булдог, който, веднъж захапал плячката си за гърлото, за нищо на света не я изпуска. Нелсън бе наистина страшно силна личност, която държеше всичките си подчинени като в железен юмрук.

Една заран разузнавателното корабче, пътуващо от Лондон, донесе на Нелсън писмо от адмиралтейството. Той го прочете и изпадна в мрачна ярост. След десет минути, всички командири на британската блокадна флота зърнаха сигнал, който ги призова да се явят на борда на адмиралтейския кораб.

Предстоеше някакво важно събитие. Над английските ескадри прелетя смътна тревога. Час по-късно всички командири се строиха върху палубата на адмиралтейския кораб. След малко се появи самият Нелсън. Някога досега грозноватият му лик не бе изглеждал по-застрашителен и по-безпощаден.

— Адмиралтейството — заговори той с гъгнивия си, но много силен глас — ме предупреждава, че корсарят Сюркуф се е нагърбил с прекосяването на блокадната линия на нашата флота на свой пратеник до испанския адмирал, обграден в пристана на Кадис. Предупреждавам всички ви, а пък вие ще предупредите подчинените си, че ако някой наш съд се натъкне на корсарския кораб на Сюркуф, той ще трябва или да го потопи, или да го плени. Ако някой от вас се остави да бъде победен от този корсар, по-добре ще бъде да загине в бой до последна капка кръв, тъй като всеки оцелял и върнат чрез размяна на военнопленници, ще бъде обесен начаса, бил той офицер или обикновен моряк!

След това свое встъпление, Нелсън огледа с единственото си око всичките командири и продължи:

— Както предполагам, никой тук не се съмнява, че аз ще изпълня заканата си, дори ако става дума за синчето на някой лорд. Вие — подхвана пак той след кратка пауза — сигурно сте чули за хитроумната измишльотина на Сюркуф да натовари в ескимоски каяци своите пирати, маскирани като тюлени или делфини. Съобщена ми бе и важната подробност, че разбойниците се премятали във водата като тях. Считайте се за предупредени и разяснете положението на екипажите си. Незабавно организирайте денонощна вахта на корабите си. Патрулите да не позволяват пиле да прехвръкне! Офицер, проявил липса на бдителност, ще бъде мигновено разжалван и прогонен от марината. За всичко това ще отговарят командирите.

Последните думи попаднаха право в целта. Всекиму бе ясно, какъв ужасен смисъл криеха те, изречени от самия Нелсън. Накрая адмиралът отправи следното предупреждение, което хвърли в тревога предимно матросите от екипажите:

— Ако някой допусне френските тюлени да се промъкнат през нашата блокада, целият моряшки състав ще бъде лишена за цял месец от бира, ром и чай за назидание!

И след толкова заплахи Нелсън най-грубо обърна гръб на офицерите.

От една седмица насам пространството между всички английски кораби се контролираше най-щателно, но никой не забеляза нищо подозрително. При все това екипажите бяха нащрек и проклинаха тюлените на Сюркуф. По едно време някой съзря, че на хоризонта се белее платноход. Разгледаха го с тръбата и различиха гордо развяващия се френски трибагреник. Нямаше грешка, това бе тримачтов кораб на Сюркуф. Часовникът показваше пет и половина следобед. Предупредиха Нелсън за появата на френския кораб. Той се качи на палубата, видя неприятелския кораб и се провикна:

— Тия пирати не заслужават честта да пратим корвета по петите им, ама нейсе!

Нелсън нареди да повикат командира на корветата „Аретуза“, който начаса дойде и се яви пред адмирала.

— Господине — каза му Нелсън, — вменявам в дълг да предприемете гонитбата на корсаря с вашия кораб, който е най-бързоходният от цялата ми флота. Аз се съмнявам дали ще настигнете този скоростен съд, ако реши да ни се изплъзне. Но ако се управлява от капитан Сюркуф, току-виж, че той решил да влезе в бой с него. Ако това се случи, вие трябва или да го потопите, или да го плените!

Командирът занемя. Адмиралът му показа голямата мачта и каза лаконично с неприятния си глас:

— Ако ви победят, ще бъдете обесен!

Командирът на „Аретуза“ се върна на своята палуба и нареди да бият тревога за предстоящо сражение. След миг корветата подгони кораба на Сюркуф. Той се остави да го доближат на разстояние два оръдейни залпа и всички можаха да видят, че на голямата му мачта стърчи една огромна метла. Англичаните се убедиха, че това е корабът на Сюркуф, и че той няма намерение да отстъпи, но Сюркуф отпраши напред. Тъй като неговият съд бе по-бързоходен от английския кораб, той се отдалечи доста от вражеската корвета, но маневрираше с кораба си така, че да не бъде на голямо разстояние от нея. Когато се стъмни, преследването свърши и корветата пое обратно към линията на блокадата. Командирът й се яви на доклад при Нелсън.

— Хубаво! — каза лаконично адмиралът.

И той изпрати заповед до всички кораби да засилят още повече бдителността си. В два часа през нощта и Тюленът бе заловен, и начаса, както гласеше заповедта, бе отведен при още будния Нелсън. Парижанинът пристигна облечен в ескимоска кожена дреха с наметало и изкозирува пред адмирала. Смъкнаха наметалото и му съблякоха кожухчето. Нелсън го огледа с кървясалото си око, а сетне го попита:

— Кой си ти?

— Аз съм френски моряк. Корсар съм от кораба на капитан Сюркуф.

— Накъде си тръгнал?

— Да огледам английската флота.

— Лъжеш.

Парижанинът замълча.

— Лъжеш! — повтори адмиралът. — Отивал си в Кадис да занесеш инструкции на испанския адмирал.

Парижанинът не отговори.

— Ако не проговориш — заплаши го Нелсън, — ще те разстрелям. Хайде, говори!

— Нямате право да ме разстреляте!

— Ти шпионин ли си?

— Съвсем не! Аз съм матрос, качен на една лодка и изпратен със задача на наблюдател. Съвсем открито оглеждах разположението на вашата флота и се мъчех да си проправя път през нея. Такова право има всеки моряк дори когато рискува да го застигне куршум или да попадне в плен. Само че законите на човешките права ви забраняват да ме разстреляте!

Като чу начина, по който морякът изказваше мислите си, Нелсън реши, че пред него стои офицер, и продължи с въпросите си:

— Вие сте офицер, нали?

— Не, адмирале!

— Прост матрос не би ме занимавал с правата на човека, защото не е и чувал за тях.

— Възможно е в Англия да е така, но аз съм французин!

— Така или иначе, господине, ако продължавате да лъжете или да мълчите, аз ви предупреждавам, че ще бъдете екзекутиран начаса!

— А пък аз ви предупреждавам от името на капитан Сюркуф, че ако ме разстреляте, той от своя страна ще екзекутира десет английски офицери.

Този отговор бе тъй рязък, че Нелсън повече от всякога повярва, че си има работа с офицер и това негово убеждение се затвърдяваше все повече.

— Претърсете кожухчето му! — заповяда той, като каза да разпорят всички шевове. Под хастара откриха двете писма.

— Както виждате — каза тържествуващо Нелсън, — вие сте имали намерение да минете през блокадата и да стигнете до Кадис.

Нелсън отвори двете писма и ги прочете.

— Ясно! — каза той. — Няма нужда да ви разстрелвам. Научих, каквото ми трябваше.

После показа писмата на своя началник-щаб, и добави разярен:

— Така значи! Французите искат да ни предизвикат на бой пред Кадис! Слава богу! Нямам нищо против! Ще ги накълцам на кайма и ще нахраня с нея рибите по испанското крайбрежие. Заповядайте, адмирал Брюес! Чакам ви с разтворени обятия!

— Рибата е още в морето, адмирале. Аз например мисля, че французите ще ви бият! — рече Парижанина.

Нелсън овладя гнева си, за да накара пленника да издаде още нещо.

— Господине — възрази му той, — всички досегашни наши битки са доказали, че макар и храбри, френските моряци не са на висотата на английските в областта на мореплаването. Ето защо, ние ще ви бием както винаги.

— Адмирале, вие може да се изравните с нас по броя на линейните си кораби, но по време на канонадата вие ще бъдете атакувани от над сто корсарски платнохода, които ще ви победят!

Нелсън изтръпна. В тия думи имаше жестока истина! Той си обеща да предотврати този удар! И понеже му се щеше да продължи разпита докрай, каза на Парижанина:

— Вие нямате корсарски кораби в Средиземно море, защото всичките са в пристанищата на Ламанша и на Атлантическия океан.

— Адмирале — обясни му Парижанина, — на Сюркуф принадлежи идеята всички капитани-корсари да бъдат свикани в Тулон, където те пристигнаха с пощенски коли заедно с екипажите си.

И той изреди десетки имена на прочути корсари.

— Да, но корабите не са пристигнали с пощенски коли, нали? — попита го Нелсън.

— Сигурно знаете, адмирале, че в нашите средиземноморски пристанища ние държим достатъчен брой кораби, които могат да образуват цяла корсарска флота. Необходими са ни само морски съдове, които да ни пренесат. Ние сме отлични майстори на абордажите и на битките с хладно оръжие. Да, адмирале, аз съм уверен, че ще бъдете сразен, а и не можете да отречете, че корсарите са страшни противници, когато размахат сабите.

— Добре, господине! Ние също ще им покажем нашето майсторство!

Нелсън даде заповед на началник-щаба си да отведе Парижанина, чието честолюбие бе особено поласкано от факта, че към него се отнасяха като към офицер. Хем бяха го взели за офицер, хем бе преметнал адмирала! Нелсън поиска веднага да му изпратят подкрепления от корвети и бригове, за да се противопостави на мнимите корсарски кораби, съществуващи само във въображението на Парижанина.

На другия ден Сюркуф бе съвсем сигурен, че Парижанина се е оставил да бъде пленен. Предишната вечер корсарят бе побягнал пред „Аретуза“, с единствената цел да се покаже и да привлече вниманието на англичаните. Ала това бягство му тежеше като камък на сърцето. Ето защо, на другата утрин той пак се появи и хвърли високомерно предизвикателството си към английската флота. Както в предишната вечер, пак развя френския трибагреник и постави метлата на голямата мачта, като дръзна да се приближи още повече до вражеските съдове. „Аретуза“ отново се втурна да го преследва. Цялата английска флота наблюдаваше какво ще се случи и видя, че корсарският кораб бягаше, но вече по-бавно. Не след дълго двата кораба изчезнаха и се чу далечен оръдеен залп.

Изправен върху мостика на кърмата на своя кораб, Нелсън изгаряше от нетърпение да види изхода на двубоя.

— Сюркуф влезе в бой — промърмори адмиралът. — Каква нечувана дързост! Но „Аретуза“ ще го потопи и всички ще се отървем от него!

Оръдейните залпове все повече затихваха. Малко по-късно се възцари гробна тишина.

— Свърши се! — въздъхна облекчено Нелсън. — „Аретуза“ го е надупчила с гюллетата си и го е потопила!

Ала адмирал Нелсън се мамеше. Сюркуф първо реши да съкрати разстоянието между своята тримачтова и неприятелския кораб горе-долу до дължината на един оръдеен залп. „Аретуза“ първа пусна в действие оръдията си. Сюркуф поддържаше същото разстояние, което бе съвсем неизгодно за точността на противниковата стрелба. Обаче англичаните поддържаха огъня си.

Когато прецени, че канонадата от дълго разстояние е поизморила противника, Сюркуф направи маневра и полетя направо към корветата, възползувайки се от попътния вятър, задухал по време на обстрела. Междувременно корабът му бе надупчен на няколко места, а мнозина от екипажа му бяха убити и ранени. Тъй или инак той връхлетя върху вражеския кораб, без да претърпи сериозни щети.

Абордажът бе страховит. Англичаните се отбраняваха отчаяно, ала да не забравяме, че корсарите се биеха начело със Сюркуф, отец Лантерние, Бренвил, Мариус и ония яростни, невероятни „тюлени“, които притежаваха нечувана сила и ловкост. Те именно с невиждано умение и безпогрешна точност убиваха с абордажните си брадви цвета на противниковите сили, а после скачаха върху тях като разярени лъвове, помитайки ги със саблени удари. Вражеският екипаж бе сразен, съсечен и оплячкосан. Командирът на английския кораб и неколцина тежко ранени офицери, рухнали на палубата, попаднаха в плен, като помолиха корсарите да бъдат доубити за тяхно най-голямо удивление.

„Аретуза“ смени разбития си екипаж с корсарски, и двата кораба — този на корсарите и корветата заплаваха един до друг с разперени платна. Сюркуф обаче забеляза, че пленниците са много умърлушени, и отиде при тях да ги попита за причината на отчаянието им. Комендантът на „Аретуза“ му обясни, че при размяната на пленниците Нелсън се е заканил да обеси всички победени.

— Така ли! — провикна се с възмущение Сюркуф. — Само че аз ще му отправя такова предизвикателство, каквото не познава нито една флота в света. Това ще спаси вашата чест.

И веднага продиктува документа за размяна на военнопленниците, който гласеше:

„Аз, Сюркуф, капитан-корсар, командир на тримачтовия кораб «Талисман», който преди час завладя английския кораб «Аретуза», имайки предвид, че екипажът ми намаля с една трета по време на сражението и че се налага да се погрижа за плячката си, отправям към английския адмирал следното предупреждение:

В продължение на три дни ще изчакам негова милост адмирал Нелсън да пристигне на корвета, равна по водоизместимост на «Аретуза» със същия брой оръдия и екипаж. Ще вляза с него в бой и ако го пленя, той ще бъде обесен от мен, след като той така безмилостно е заплашил с избесване собствените си офицери от «Аретуза», които се биха така добре“.

И като нареди на корсарите си да отдалечат „Аретуза“ Сюркуф даде да препишат предупреждението му в стотици екземпляри. После натовари няколко души на една лодка заедно с барабанчика и бялото знаме на парламентьорите, и открито застана на рейд пред английската флота.

* * *

Нелсън продължаваше да стои в трескаво очакване на появата на „Аретуза“, когато дежурният по вахта му сигнализира, че се задава корабът на Сюркуф.

— Сам ли е? — попита Нелсън.

— Сам! — каза дежурният.

Сякаш гръм се стовари връз главата на Нелсън. „Аретуза“ бе или пленена, или потопена! Това означаваше, че се потвърждават всички разкази за геройските подвизи на Сюркуф, срещу когото съпротивата явно бе излишна. Той бе превзел на абордаж една военна корвета, и то маневрирайки на някакъв си търговски кораб почти без оръдия! След малко дежурният по вахта сигнализира за лодка с бяло знаме.

— Това са парламентьори! — рече си Нелсън.

Но френската лодка маневрираше, за да достигне единия край на блокадната линия. Барабанчикът заби така наречения парламентьорски сигнал, когато се приближи до английския кораб, от дясната страна на фарватера му и се приготвиха да акостират.

— Вървете при адмирала! — провикна се нечий глас.

Лодката заплава по дължината на кораба, и един от французите метна нагоре някакъв свитък бяла хартия. Това бе екземпляр от писменото предупреждение на Сюркуф. Всички английски кораби, покрай които мина френската лодка, получиха по едно предупреждение. Най-накрая парламентьорската лодка акостира до адмиралтейския кораб и барабанчикът се качи на борда му.

Този барабанчик бе възрастен корсар от Бретан, но с неизтощима енергия и ярка самобитност. Пристигането му на борда на адмиралския кораб предизвика сензация. Всички го гледаха с любопитство, а той, заел горда поза, стоеше и чакаше Нелсън да го приеме. Когато застана пред него, Нелсън го попита престорено любезно:

— Какво стана с „Аретуза“?

— Пленихме я, адмирале!

— Разкажете ми за битката!

Без многословие, барабанчикът кратко и ясно описа сражението. Нелсън се убеди, че моряците му са се съпротивлявали храбро, и че много от офицерите му са тежко ранени. Парламентьорът приключи съвсем искрено своя разказ:

— Екипажът на „Аретуза“ уби и рани такъв голям брой от нашите, какъвто не сме имали в досегашната ни борба против вас. Това бе моят седемнадесети абордаж. Не бях виждал досега други англичани да се бият така храбро. Почти всички пленници са настанени в лазарета и мнозина от тях умират от раните си.

Нелсън го слушаше с най-голямо внимание.

— Виждам, че сте дошли като парламентьор — рече му той. — Какво по-точно иска от мен вашият капитан?

— Той иска да ви докаже, че вашите офицери не заслужават да бъдат обесени, защото са се били като храбреци. Ето защо ви изпраща този документ, който съм натоварен да ви предам.

Нелсън разпечати писмото, прочете го и каза без капка колебание:

— Ако бях обикновен капитан, щях да приема предизвикателството. Но понеже съм адмирал, не мога да извърша такава лудост. Тъй като Сюркуф иска да ми докаже, че екипажът на „Аретуза“ е изпълнил своя дълг, кажи му, че вярвам на думите му. Той поне разбира от тия неща!

И Нелсън изпроводи барабанчика, като му заръча:

— Ще кажеш на командира на „Аретуза“, че продължавам да го смятам за смел офицер.

— Добре, адмирале!

И барабанчикът изкозирува, а после слезе от кораба и стъпи в лодката, която бързо се отдалечи. Тази среща остави дълбока следа в душата на Нелсън.

След завръщането на парламентьора, Сюркуф отиде да предаде на командира и на офицерите на „Аретуза“ думите на адмирал Нелсън. Сетне настигна „Аретуза“ и наду платната по посока на Тулон, оставяйки обаче английския флаг да се развява върху голямата мачта на корветата и върху тази на собствения си кораб, с цел да заблуди англичаните, че „Аретуза“ е пленила френския кораб. По този начин Сюркуф мина безпрепятствено покрай опасните скали на Гибралтарския проток и проникна в Средиземно море. Понеже англичаните се чувствуваха господари на това море, техните търговски кораби го прекосяваха нашир и длъж, необезпокоявани от никого. Сюркуф се възползва от това обстоятелство, за да плени двадесетина търговски платнохода и се завърна в Тулон с плячката си, тъкмо когато бе паднала гъста мъгла. Населението го посрещна най-възторжено.

Адмирал Брюес пожела да се запознае с резултата от хитроумния план на Сюркуф. Корсарят даде отчет за успешната си мисия пред адмирала в присъствието на Бонапарт. Довел бе и своя парламентьор барабанчик, когото накара да разкаже за срещата си с Нелсън. Адмирал Брюес се убеди, ме Нелсън е хванат в капана. Сюркуф взе думата и каза:

— Възнамерявам да поправя кораба си, повреден по време на сражението, и да отплавам пак при първа възможност. Може би се лъжа, но ми се струва, ме Нелсън ще ни следи изкъсо.

— Ако се натъкнете на неприятеля, сигнализирайте ни веднага! — каза Бонапарт.

Няколко дни по-късно, той получи следното съобщение от Сюркуф, който вече се намираше в открито море:

„Лично адмирал Нелсън с трите най-лекоподвижни кораба на флотата си наблюдава пристанището на Тулон“.

Очевидно Нелсън искаше да разбере кога френската флота ще напусне това пристанище, за да я изпревари и да съобщи на англичаните за завръщането й. Но в такъв случай той щеше да се досети, че френската флота се насочва към Египет и незабавно би повикал английските кораби, които щяха да настигнат бавно движещия се френски конвой и да го принудят да участвува в голямо морско сражение.

Дали Нелсън се досещаше за нашите намерения? Беше ли дочул нещо за предстоящата експедиция на Франция в Египет? Сюркуф разсея всички съмнения. Той добре познаваше навиците на английската флота и предприе съответните действия. Скоро го видяха да се завръща в Тулон след относително кратко отсъствие.

Междувременно той бе кръстосвал морето около английската флота в Кадис и бе пленил две от „мухите“ й, както наричаха тогава малките разузнавателни корабчета. Надеждите на корсаря се оправдаха, тъй като на борда на „мухите“ имаше много чуждестранни матроси, натоварени насилствено по чист английски образец, сиреч вербувани чрез хайки по английските пристанища. Заловените по този принудителен начин моряци задължително биваха включвани в британската флота.

Не е трудно да си представим възмущението и омразата на тия матроси, заловени по време на хайките и принудени да служат на чужда морска сила. Сюркуф бе решил да се възползува от тази неправда. Понеже корабът му се движеше с невероятна скорост, той успя да плени двете „мухи“, които се бяха отклонили доста надалеч. В първата той откри двама матроси, единият от които датчанин, а другият — ирландец. Във второто корабче имаше двама американци и един германец от Хамбург, които ненавиждаха англичаните. Това се потвърди и от сведенията, които Сюркуф получи малко по-късно.

Щом се прибра в Тулон, той помоли генерал Бонапарт да го приеме. А генералът предупреди адмирал Брюес за това посещение. Сюркуф обясни и на двамата, как чрез чужди моряци е подразбрал какви са намеренията на английската флота. Нелсън все още вярвал, че французите ще го нападнат пред Кадис, та смятал за опасно да ги причака там, между два огъня — френския и испанския откъм Кадис. Следователно, бил дошъл да наблюдава лично тулонското пристанище с три бързоходни кораба. Веднага след като френската флота напуснела Тулон, Нелсън възнамерявал да изпрати в Кадис едно разузнавателно корабче, което да му доведе още десет кораба, та бързоходните му съдове да станат общо тринайсет — сиреч точно колкото френските бързи платноходи.

Нелсън запазваше пред Кадис значителни морски сили, които можеха да се противопоставят на испанците. Поради състоянието на нашата флота, чиито кадри се бяха разпръснали в емиграция след Великата френска революция и чиито екипажи нямаха нужната подготовка, Нелсън бе сигурен в победата си при равен брой кораби от двете страни. Що се отнася до корсарите, с които го бе подплашил Парижанина, Нелсън бил осведомен от емисарите си, че адмирал Брюес нямал под свое командване нито един корсар.

Английският адмирал изобщо не се съмнявал, че французите възнамеряват да покорят Египет. Тази точка от доклада на Сюркуф смути извънредно много Бонапарт и Брюес. Зорката бдителност на англичаните им се стори твърде опасна. Особено адмиралът изглеждаше крайно притеснен от предупрежденията на Сюркуф. Бонапарт го помоли да изкаже мнението си:

— Ще почакам да задуха мистралът. Нелсън ще побегне от този страшен вятър, който за нас ще се окаже попътен. По този начин ще стигнем лесно до Аячо, а след това до Чивита-Векия, където ще съединим двата чакащи ни конвоя. Нелсън ще се усети твърде късно, че сме се изплъзнали от погледа му — отвърна адмиралът.

— Но мистралът означава буря! — провикна се Наполеон.

— Да, но ние ще се приютим на завет зад остров Корсика. Наистина, опасно е, но нали вярвате в своята звезда!

Предложението на адмирала бе прието, тъй като трябваше или да послушат съвета му, или да се откажат от експедицията. На 9 май 1798 година френската флота опъна платна и пое на път. Поради силния мистрал Нелсън и трите му кораба се видяха принудени да потърсят убежище на остров Сардиния. Нашата флота влезе първо в Аячо, а после в Чивита-Векия, без да срещне нито един английски кораб. Междувременно Нелсън бе уведомен, че френските платноходи са напуснали Тулон, и веднага изпрати разузнавателно корабче в Кадис, откъдето очакваше подкрепление от десет големи кораба. Френската флота, състояща се от петстотин платнохода, продължаваше пътя си, прекосявайки Средиземно море.

Скоро наближиха остров Малта. Рицарите от Малтийския орден бяха поканени да се предадат и се предадоха. Крепостта на острова бе окупирана. Кафарели, генерал от инженерните войски, бе натоварен да организира гарнизона на крепостта. Получавайки ключовете на островната твърдина от ръцете на рицарите, той каза без капка демагогия:

— Ние наистина сме щастливи, че ви сварихме в крепостта, та да има кой да ни отвори портите. Защото без ваша помощ не бихме могли да влезем вътре!

И тъй, завладяването на острова им отне съвсем малко време и флотата продължи пътя си право към Египет. Нелсън бе отгатнал нашата цел. След като получи подкреплението си от десет кораба, и той начаса се насочи към Александрия, очаквайки да ни изненада в това голямо египетско пристанище. Но и тук, за кой ли път, Сюркуф направи огромна услуга на Франция.

През целия път той не изпусна от погледа си Нелсън, когото следваше с бързоходния си кораб. Когато се убеди, че Нелсън се насочва към Александрия, той го изпревари, защото предвиди опасността.

* * *

Нелсън пристигна в Александрия на 30-и юни. Първата му грижа бе да се свърже с местните власти. Те го уведомиха, че предишната вечер един френски кораб отплавал от пристанището с голям товар храни, които се надявал да продаде на френската флота. Капитанът на кораба поискал от търговците да съберат накуп храните на определено място по крайбрежието, откъдето той да ги вдигне, та да се подобри продоволствието на френската флота и армия при операциите й в Сирия.

Нелсън разпита търговците, и те му казаха, че първият град, който ще бъде обсаден, е Сен-Жан-д’Акр. Един много обигран евреин, с когото Сюркуф бе водил продължителен разговор, даде допълнителни пояснения:

— Френският капитан — каза той — сподели с мен, че двамата с него бихме могли да спечелим много пари!

— По кой начин? — попита Нелсън.

— Като снабдяваме с храни армията, която ще дебаркира в Сирия, а сетне, покрай река Ефрат, ще слезе надолу към Персийския залив, откъдето ще свие към Персия и през Белуджистан, за да стигне до Индия.

Нелсън подскочи от изненада.

— В Индия ли! — провикна се той.

— Това е целта на експедицията. Френският генерал, прославеният Бонапарт, несъмнено е добре осведомен. Той отлично знае, че персийският шах трудно ще му окаже съпротива. Капитанът на кораба счита, че според мнението на френските военни, персийците ще дадат едно-единствено сражение, ордите им ще бъдат лесно разпръснати, а шахът им веднага ще подпише примирие, за да пропусне през територията си победоносните френски войски. С генерал от калибъра на Бонапарт, този план е напълно осъществим. Френският капитан — продължи евреинът, — който е много предприемчив, ми предлага да тръгнем заедно в ариергарда на войската като интенданти и същевременно да изкупуваме на сметка от войниците по-хубавата част от плячката. Но аз намирам, че тази сделка е твърде опасна.

Нелсън счете, че тези сведения са му предостатъчни. Той се сбогува с евреина и търговците и отплава за Сирия, където зачака нашата флота. Но тя пристигна на другия ден, и то пред Александрия. Бонапарт, както му подметна няколко дни по-късно отец Лантерние, трябваше да запали свещ загдето Сюркуф го е отървал от явна беда.

* * *

Дебаркирането не можеше да се извърши под заплахата на оръдията в Александрия, та за тази цел избраха едно място по крайбрежната ивица на четири часа път от града. Войските слязоха в залива Марабу на 1 юли 1798 година. В самата вечер на дебаркирането корабът на Сюркуф се завърна. Корсарят и неговите приятели стъпиха на сушата, построиха си палатка от корабни платна, а сетне отидоха да направят посещение на Бонапарт, защото му носеха новини за англичаните. Бонапарт научи със задоволство, че Нелсън го чака пред Сен-Жан-д’Акр, поздрави Сюркуф за хитростта му и го попита какво възнамерява да прави по-нататък.

— Генерале — отговори му Сюркуф, — аз и моите приятели смятаме да вървим по стъпките на войската като доброволци.

— Но вие нямате коне — каза Бонапарт.

— Грешите, генерале. Ние вече си купихме прекрасни арабски жребци. Единственото, което искаме от вас, е да бъдем посрещнати с добро от вашите двама генерали.

— Кого от двамата предпочитате? — попита ги Бонапарт.

— Генерал Клебер — отвърна Сюркуф.

— Така и предполагах! — каза с усмивка Бонапарт. — Добре, ще бъдете зачислени към неговата дивизия.

— Благодаря, генерале! — каза му Сюркуф, след което той и другарите му се върнаха в палатката. Там завариха един преводач, когото Сюркуф бе наел за собствено обслужване, знаейки колко полезно е да разполагаш с такъв човек в неприятелска страна. Преводачът беше копт, сиреч египтянин с християнско вероизповедание.

Всички вечеряха заедно. Докато пушеше пурата си, Сюркуф попита преводача:

— Какъв е броят на населението в Египет?

— Между пет и шест милиона — отвърна му коптът. — Най-голям е броят на фелахите, които до един са земеделци от мюсюлманската вяра. Ние, коптите, живеем в градовете и сме всичките християни-яковити. Седалището на нашия патриарх е в Александрия. В този град живеят триста хиляди араби, около десет хиляди турци, двайсет хиляди евреи и още по толкоз гърци, сирийци, арменци, нубийци и чужденци от цял свят.

— Добре, но кой в края на краищата управлява тази страна? — попита Бренвил.

— Истинските господари на Египет са мамелюците, които имат двама бейове, признават владичеството на султана в Константинопол и му плащат данък.

— Ами какво представляват тия юнаци, мамелюците? — попита Мариус.

— Това е едно опълчение от около четиридесет хиляди конници-доброволци. Те са много храбри, богати, разкошно облечени, яздят великолепни жребци и носят оръжие на баснословни цени.

— Нима ни предстои да се справим с четирийсет хиляди мамелюка? — попита Мариус.

— О, най-много с половината. Но тия двайсет хиляди конници биха могли да ви пометат и да ви хвърлят в морето! Бурята е нищо в сравнение с кавалерията на мамелюците.

— Нашите войски ще образуват карета, тъй че бурята ще се разбие в щиковете на пушките ни, както морската вълна се разбива в скалите! — каза Сюркуф.

— Какво означава думата каре? — попита преводачът.

— Представи си една дивизия, съставена от четири полка, които се подреждат така, че да образуват квадрат с по един полк на всяка страна на квадрата — отговори Сюркуф.

— Та вие сте непобедими! — възкликна преводачът.

— Като си помислиш, че ширината на карето е от три редици, че от ъглите му оръдията обсипват враговете с картеч, че от всяка една от страните му се стреля, като първата редица коленичи на земята! Сега вече можеш да си тръгваш, за да поспим.

— Ако победите — каза преводачът, — моите братя, коптите, ще славословят Божията милост, защото ние, християните, сме под гнета на мюсюлманското робство.

* * *

На другия ден една френска колона превзе Александрия без пушка да гръмне.

Бонапарт тържествено влезе в града, основан от Александър Велики.

Започваше осъществяването на една велика мечта. Веднага след превземането на Александрия, Сюркуф посети генерал Клебер. Двамата мъже бяха сякаш създадени, за да се уважават и разбират.

— Генерале — каза Сюркуф, — помолих главнокомандуващия да разреши на мен и на неколцина мои приятели да бъдем зачислени към вашия щаб като доброволци. Тази е причината, поради която се явявам пред вас с молба да ни приемете. Ние сме моряци, ала наред с това сме и добри кавалеристи и можем да постъпим на служба при вас като адютанти.

— Капитане — отговори му Клебер, — аз съм много щастлив и смитам за голяма чест да ви приема всички в моя щаб. Ей сега ще заповядам да ви дадат коне!

— Ние коне си имаме, и то пъргави, прекрасни арабски жребци! — обясни му Сюркуф. — Нещо повече, аз се снабдих с два коня подарък за вас и ви ги водя.

— Капитане, вие сте наистина ценен човек. Благодаря ви за подаръка. Приемам го, тъй като смятам да се възползувам от него и да допринеса за славата на нашето оръжие.

Клебер и Сюркуф слязоха на улицата, където двама роби държаха поводите на четири коня — два за корсарите и два за генерала. Клебер прие с възхита чистокръвните жребци, които Сюркуф му подаряваше.

— Никога не бих повярвал, че могат да се намерят два такива яки арабски коне! — възхити се Клебер. — Благодаря ви още веднъж!

И прие подаръка със същото благородство, с което Сюркуф му го поднесе.

— Ами робите? — попита Клебер.

— Наричайте ги слуги… — поправи го Сюркуф.

Корсарят бе довел преводача си и му заръча да предупреди двамата фелахи, че преминават на служба при Клебер. Коптът преведе думите на Сюркуф и двамата негри целунаха пешовете на сивия редингот на Клебер.

На третия ден след окупацията Сюркуф и приятелите му тъкмо минаваха край група баядерки и музиканти, когато ненадейно танцувачките се втурнаха да намерят закрила при корсарите. Един от музикантите пристъпи напред. Сюркуф познаваше добре арабите още от гвардията на гиковара, та поназнайваше малко езика им. Мъжът се бе нахвърлил с бастун срещу жените и ги ругаеше, като им заповядваше да вървят с войската. С един само удар на юмрука си Сюркуф го изтърколи на земята на десет метра от себе си, което пък достави огромно удоволствие на баядерките. Той се обърна към тях и ги помоли да му обяснят от какво се оплакват.

— Сиди фаранги — каза една от тях. — Ние трите, имахме брат на име Сюлейман. Той бе добър и справедлив към нас. Майка ни извънредно почтена жена, се омъжи за брата на нашия шейх. Следвайки нейния пример, ние също имахме желание да бъдем достойни избраници на мъже-благородници. Ала нашият брат умря, и оттогава насам този мъж, който ни е далечен братовчед, иска да ни бъде господар, без да има никакво право над нас. Сводничи с нас, принуждавайки ни да приемаме любовните предложения, които ни се правят, и на всичко отгоре си позволява да ни бие.

Мариус, който говореше арабски по-добре от Сюркуф и Бренвил, се провикна:

— Чуваш ли, Сапажу, те ядат пердах от този арабски негодник, който не се свени да вдига ръка върху жени.

— Ще го науча аз него, госдин Мариус! — закани се негърът от Марсилия.

И зашлеви една страховита плесница на Улед-Найех, който зави от болка.

Насъбра се тълпа.

— Сиди фаранги — каза същата баядерка на Сюркуф, — ти си един от християнските първенци, които, както ми казаха, са защитници и покровители на жените и децата. Стани и наш закрилник! Отведи ни надалеч, а пък ние ще веселим с танците си войниците християни.

В този момент Улед-Найех подстрекаваше тълпата, част от която гледаше враждебно.

— Сапажу — рече Мариус, — струва ми се, че тия въшливи псета нещо се ежат.

— Дайте да ги разпердушиним тия нечестивци, за слава на Господа! — предложи им отец Лантерние.

И в миг опасните бастуни на корсарите разпръснаха тълпата. След тази схватка всички вкупом тръгнаха към къщата, където бяха отседнали корсарите.

— Какво чудновато приключение, ей богу! — каза Бренвил. — Предводители сме на три баядерки!

От трите баядерки корсарите бяха видели само едната, сиреч онази, която ги бе заговорила. Те криеха лицата си под фереджетата и човек не можеше да разбере дали са хубави или грозни. След като пристигнаха в къщата, Сюркуф повика хазаина, един богат евреин-банкер, извънредно поласкан, че ще има за наематели такива големци. Сюркуф му обясни нещата и го помоли да даде едно крило на къщата си на баядерките — нещо, с което евреинът се съгласи на драго сърце. Той дори предложи на младите жени разни освежителни напитки, съобразявайки, че ще може да устрои с тяхно участие безплатна танцувална вечеринка за себе си и своето семейство.

Баядерките носеха под хаиците^[1] си малки вързопчета с най-скъпите неща, които имаха. Когато срещнаха французите, тяхната трупа беше на път. Щом свършиха тоалета си, те слязоха без фереджета от горния етаж, за да се запознаят с корсарите и да им изкажат своята благодарност. Бяха ослепителни красавици, както се изрази Бренвил.

И трите си приличаха. И трите блестяха с гордата хубост на арабските жени „от знатна шатра“, което отговаря точно на нашенското определение „от знатен и богат род“.

Всички имаха красивия орлов профил на аристократките от семитската раса. Устните тънички, леко жестоки и коварни, образуваха кървавочервена черта върху лицата им. Усмивката — сладка и изразителна, обещаваше хапещата целувка на ориенталските жени. Очите изпълваха цялото лице, както казват алжирците — очи черни с нежен, милващ поглед, изразяващ почуда от вида на християните. Кръшните им снаги, очертани сякаш от ръката на художник, бяха образец на грация и подвижност. През годините, прекарани в Индия, корсарите никога не бяха виждали по-прелъстителни баядерки.

И ето — младите жени стояха пред тях, малко стреснати от преживяното, но решени на всичко, за да се освободят от безобразната тирания на своя братовчед. Сюркуф и приятелите му изслушаха тъжните им преживелици, разказани надълго и нашироко от най-голямата от тях. Когато тя привърши, корсарят я попита:

— Какво смятате да правите занапред?

— Казват, че армията ви ще се придвижи към Кайро. Бихме искали да отидем там, защото ако ни оставите в Александрия, братовчедът ще ни върне с помощта на кадията. След като му даде голям бакшиш, кадията ще заяви, че братовчедът има права над нас.

— Добре! — каза Сюркуф. — Ще ви заведем до Кайро.

— Ние не сме толкова богати, че да си купим камили, но ще наемем магарета.

— Не е голяма работа, ще ви купим три камили.

— Скъпо струват, скъпо! — прошепнаха с изненада баядерките.

Сюркуф попита преводача си:

— Колко струва една хубава камила?

— От двеста и петдесет до триста франка заедно със седлото! — отвърна преводачът.

А то е нещо като тръстиков паланкин, облечен в плат и с възглавница, на която сядат арабските жени, когато пътуват.

Сюркуф се засмя:

— Ще разполагате с четири камили! Ще ви дам една и за багажа ви.

— Ах, сиди, много ти благодарим! Преди малко евреинът ми каза, че ти си владетелят на моретата, и ти наистина си щедър като цар. Кога ще заповядаш да ти потанцуваме?

— За всичко това ще помислим, след като стигнем в Кайро — рече Сюркуф.

— Ние сме твои робини.

— Само че — възрази и Сюркуф — ще дойде ден, когато ние ще напуснем Египет.

— Да, но ние ще тръгнем с вас. Щом спечелим повечко пари, ще ни отведете в Ал-Джезаир^[2], където е родният ни град. Там ще подадем оплакване от нашия братовчед, който, ако се върне, ще бъде осъден на бой с тояги. После ще напуснем Алжир, като вземем по-малкия ни брат и неколцина музиканти.

— Много добре! — каза Сюркуф — но за парите не се грижете! Ние ще ви дадем!

Младите момичета целунаха ръка на Сюркуф, който не се отдръпна, защото бе свикнал с този ориенталски обичай. Когато се оттеглиха на горния кат, тяхната прелест остави неизгладимо впечатление у корсарите.

Баядерките бяха очаровани от мисълта за предстоящото си пътуване до Кайро. Те бяха свикнали да прекосяват дълги разстояния и подготвиха пътуването си до най-малките подробности. Преводачът обясни на Сюркуф, колко труден ще бъде пътят им през нажежената от слънцето пустиня. Трябваше да се снабдят с вода, храна, шатри и други необходими неща, които коптът препоръча.

— Струва ми се — каза му Сюркуф, — че ти целиш нещо, след като толкова го усукваш…

— Ваше превъзходителство, вярно, че имаме камили за баядерките, и отделна за багажите им. Но би трябвало все пак всяка да си има и по една стара суданка, наместо прислужница, освен ако… ваше превъзходителство не пожелае да им купи по една робиня…

— Нямам нищо против да им купиш и робини — съгласи се Сюркуф.

— Да, но ще им трябват още две камили, за да пренесат на гърба си сладката вода и храната, защото кладенци из пътя почти няма и за водата стават такива битки, че този вид камили се наричат камили-кухни.

— Добре, купи и такива камили.

— Да, ама трябва и камилар!

— Разбрах! Наеми и камилар. Твоя грижа ще бъде да го намериш! Ти си мъж опитен и ще снабдиш баядерките с всичко, което им е необходимо. Момичетата са много мили, отнасяй се с тях като към мои дъщери! — каза Сюркуф.

Преводачът, който всъщност бе честен човек, като всеки добросъвестен християнин, положи големи усилия, за да изпълни докрай нелеката си задача. Баядерките притежаваха такава очарователна непринуденост, че много бързо спечелиха обичта на корсарите. Думите, казани от Сюркуф на преводача му, излязоха верни — тези младички и прелестни арабки станаха за него като родни дъщери. Възвишените сърца винаги имат нужда от бащинство.