Луи Ноар
Сюркуф — Владетелят на океана (10)

Глава десета
Засадата

Ако говорим за изненада — от тази по-голяма — здраве му кажи. Не бе изминала и седмица от освобождаването му, когато Сюркуф съзря отец Лантерние да влиза в дома му, придружен от Мариус и Сапажу — покрити целите в прах от дългото им пътуване от Марсилия до Париж.

— Здравейте, капитане! — провикна се Мариус, като стисна десницата на корсаря. — Щастлив съм да ви видя на свобода!

Сапажу изкозирува и също възкликна:

— Тъй де, как да не сме доволни, като ви виждаме излязъл от затвора и то в добро здраве.

Сюркуф се ръкува и с негъра.

— Добър вятър ли ви води насам? — попита корсарят.

— Идваме да свидетелстваме!

— Да свидетелствате ли? — учуди се Сюркуф.

— Ама да, дявол да го вземе! — каза Мариус. — Пощата пътува бързо и само за седемдесет и два часа ни донесе вестта за вашето арестуване. Какъв кьорфишек! Цяла Марсилия побесня. Тогава ние със Сапажу си рекохме: „Я да се метнем на пощенската кола! Не сме толкова бедни, че да не си позволим този разкош! Нека ни повозят по трима души на капрата! Все ще допълзим някак до Париж, за да се явим като свидетели по делото срещу оня Премартен“. И ето ни тук!

— Чудесни приятели сте вие! Много ви благодаря! — каза простичко Сюркуф, като отново стисна ръка на двамата марсилци. — Възползвайте се от това пътуване, за да разгледате Париж. Отец Лантерние ще ви служи за гид.

— Съгласен! — каза преподобният отец.

— Когато решите да се върнете в Марсилия, ще ви дам една поръчка за там.

Мариус се смути от неговите думи.

— Я ми кажи Сапажу, толкова ли бързаше да се приберем в Марсилия? — попита той.

— Хич не бързам! — отвърна негърът.

— Нима там не ви харесва? — попита учудено Сюркуф.

— Харесва ни… ама е много скучно! — каза Мариус. — През първите дни беше по-весело. Кьораво и сакато ни разпитваше за нашите приключения, но после стана някак еднообразно. Пием, ядем, разхождаме се по пристанището, спим, а на другия ден — пак същото! Вярно, че крайбрежният булевард си е останал такъв, какъвто го помним отпреди, но и там — нищо интересно. Париж ни се струва по-приятен!

— И тук ще ви доскучае! — каза им Сюркуф.

— Може би! — съгласи се Мариус.

— Затова ми се ще да ви доверя една тайна, скъпи Мариус! Но ви моля да не казвате никому! Подготвя се една експедиция в Египет, в която ще участвувам и аз заедно с Бренвил и отец Лантерние.

— А защо не и ние? — попита го Мариус. — Та аз никога не съм виждал Пирамидите. Трябва да си доставим това удоволствие, нали Сапажу?

— Разбира се, госдин Мариус!

— Само че има една пречка, вашите жени! — рече Сюркуф.

Мариус и Сапажу се спогледаха.

— Виждаш ли, Сапажу! Нали ти казвах, че всяко зло е за добро. Разбираш ли сега колко щяха да ни попречат нашите жени? Ти май съжаляваш за твоите, а?

— Но какво е станало с тях — попита Сюркуф.

— Още не бяха слезли от кораба, когато разни сплетници ги подучиха, че щом стъпят на френска земя, ще бъдат свободни. Не само това, ами бяха научили, че във Франция човек може да има само една законна съпруга. И всички почнаха да се надпреварват коя да стане законната. Не можахме да запазим семействата си. Пък и взехме да ги пердашим, бога ми! — каза Мариус.

— И то, бая силничко! — допълни Сапажу.

— Но и това не помогна — продължи Мариус. — Някой им дал съвет да се оплачат в полицията, където им казали, че щом не им харесва при нас, те са свободни да ни напуснат.

— И те ви зарязаха, така ли? — попита Сюркуф.

— Да… до една… Голям зор видяха, докато си намериха кой да ги поеме. Даже старата ми готвачка ме изостави, за да постъпи пак на същата служба в една богаташка къща, под предлог, че там й плащали по-добре, а пък аз не съм й давал и су. Виждате ли, каква е женската неблагодарност! Но всичко е добро, свърши ли добре! Сега вече сме свободни и можем да заминем за Египет.

— Преди това трябва да разорим английската търговия покрай испанските брегове, да смажем враговете и да отвлечем корабите им.

— Ама нас ни бива да се оправяме с англичаните, нали Сапажу? — попита го Мариус.

— Досърбяха ме ръцете да се посбия с тях! — отвърна негърът.

— Тогава ще ви взема с нас — каза Сюркуф. — А сега да вървим на вечеря в „Тримата провансалски братя“. Там Бренвил ни е поканил двамата с отец Лантерние. Колко ли ще се зарадва като ви види?

— Не по-малко от нас!

* * *

По време на Директорията полицията разполагаше, както днес, с неплатени агенти, на които позволяваше да печелят куп пари от сделки с частни лица, като си затваряше очите за техните деяния и подвизи. Тия агенти следяха съпрузите или любовниците на ревнивите жени или жените на ревнивите мъже. Помагаха на жадните за отмъщение люде да подготвят някое и друго покушение; набъркваха се в какви ли не съмнителни дела и заличаваха не една мръсна следа. Благодарение на тия долнопробни агенти, полицията поддържаше връзки с бивши каторжници, настоящи убийци и крадци.

Талиен бе участвувал в твърде много афери, за да не познава тайните на полицията и нейните служители. Той бе докарал от Бордо в Париж един полицейски комисар, у когото откри прекрасните качества на копой. Препоръча го във висшите кръгове на полицията, и когато му осигури висок пост в политическата йерархия, го назначи при себе си. Този полицай бе хитър гасконец — много наблюдателен и рязък в обноските си. Той не си губеше времето в празни приказки, а гонеше направо целите си.

— Здравейте, гражданино Талиен! — каза той, влизайки при Талиен. — Явно имате нужда от мен, щом сте ме търсили. Преди време вие ми направихте добра услуга и сега аз съм готов да ви я върна. Кажете ми направо какво искате от мен?

Талиен бе от ония хора, които се смущават от прямотата, и затова се стъписа. Полицаят втренчи в него острия си поглед и продума с усмивка:

— Предполагах, че се касае за госпожа Талиен, но сега вече съм сигурен в това!

— По какво съдите?

— По вашето смущение. Само при подобни случаи мъжете си глътват езика и не обелват дума за изневерите на жените си.

Талиен занемя. След малко полицаят наруши мълчанието, като продължи да говори:

— В случая не става дума да се държи под око госпожа Талиен, тъй като вие знаете всички подробности около нейния случай. Може би искате да ми заръчате нещо във връзка е нейния любовник?

— Скъпи мой — отвърна му Талиен. — Вие отивате… Отивате твърде далеч.

— Аз отивам направо към целта! Вие поискахте да убиете капитан дьо Бренвил с помощта на вашия платен наемник, но капитанът уби вашия човек. Сега ви се иска неколцина парижки бандити да ви отърват от капитана и да отмъстят за вас. Само че този път те ще прибегнат до незаконното му арестуване под фалшивия предлог, че е извършил грабеж.

Талиен не опроверга думите му и полицаят пак подхвана:

— Обаче аз такава мръсна работа не върша и не участвувам в никакви заговори. Ще ви изпратя мой верен човек, който ще се спогоди с вас при добро заплащане.

— А този човек… сигурен ли е? — попита го Талиен.

— Не сте ли чували за него? Прякорът му е Кокошката. Той е един от нашите най-добри информатори. Макар и беглец от каторгата, ние му предложихме да го вземем на работа в полицията и той се съгласи. Само да каже гък, веднага ще го върнем обратно.

— Карате ме, значи, да се срещам с каторжници, тъй ли?

— Аз как го приемам? Впрочем, ако на каторга можеха да идат всички престъпници… — не довърши думите си полицаят.

— Добре де! — възрази му Талиен. — Не бихте ли могли да ми спестите мръсната тегоба да разговарям с един каторжник.

— Това е нещо, което никога няма да направя. Защото аз не мразя гражданина Бренвил и не съм този, който иска да го убие! Вие се нуждаете от слуга за всичко, аз ви го изпращам и си измивам ръцете.

— Ще стане ли работата? — отново попита Талиен.

— Виж, в това се заклевам! Така ще си върна за услугата, която ми направихте навремето. Всъщност вие сте двама в тая игра. Дьо Бренвил ви отне съпругата и аз намирам, че е справедливо от ваша страна да си отмъстите. Но това не е мой, а ваш въпрос!

Талиен се съгласи.

— Пратете ми тоя човек! — каза той.

— Не забравяйте — предупреди го полицаят, — че в обществото Кокошката е познат под името господин Депорт.

Талиен записа това име в бележника си.

— Благодаря! — каза той.

— О, това е дребна работа… След един час ще ви пратя човека!

И като се ръкува непринудено, полицаят си тръгна.

— Ех, ти, човече — каза си ядосано Талиен. — При пръв удобен случай ще си платиш скъпо за нахалството!

Не беше минал и час, когато секретарят на господин Талиен му доложи, че някой си господин Депорт желаел да говори с него. Талиен му нареди да въведе посетителя и още от врата го огледа от глава до пети. Та това не беше никакъв каторжник, а най-обикновен дебел буржоа. Кръгло лице, двойна брадичка, нос като домат, тлъсти бузи, кръгли очи, дебели чувствени устни, кръгли рамене, дебел корем — с две думи Шишко!

— Господине — каза Шишкото. — Имам честта да ви се представя и да изразя своите почитания към вас. Казвам се господин Депорт и съм на вашите услуги.

— Мислех, че името ви е Кокошката! — рече Талиен.

Шишкото не трепна.

— Ако сте чакали някой господин Кокошков — каза той, — вие сте сбъркали адреса. Не ми остава нищо друго, освен да се извиня и да се оттегля, гражданино Талиен.

— Но прякорът ви бил Кокошката! — продължи да настоява Талиен.

— Никога не са ме кичили с подобно прозвище! — увери го агентът.

— Хайде, хайде! — скастри го нетърпеливо Талиен. — Дайте да не се надхитряме! Знам, каквото знам!

— И аз също! Сбогом, гражданино! — и той понечи да си тръгне.

— Останете! — заповяда му Талиен.

Човекът се върна.

— Господине — каза той, — съгласен съм да остана и да преговарям с вас, обаче, много ви моля, без прякори. По-добре се покажете любезен да ме поканите да седна, защото се уморих от бързане да дойда при вас.

— Седнете тогава!

Гражданинът Талиен не беше доволен. Смущаваше го хладнокръвието на този шишко. Милият господин Депорт се настани в едно кресло, смръкна мъничко емфие и каза, усмихвайки се:

— Сделките са си сделки! Почнем ли с неразбирателство, нищо няма да излезе! Вие може би сте си въобразявали, че ще преговаряте с някой си господин Кокошков и че ще го въртите на малкия си пръст. Но аз държа да ви уверя, че съм напълно свободен да приема или да отхвърля вашите предложения. Знам, че ще ми възразите: „Но господин Кокошков, пардон, господин Депорт, ние бихме могли да ви изпратим да се поразходите до каторгата на Тулон, а това ще бъде пренеприятно за вас“, а пък аз ще ви отговоря, че съм твърде полезен в Париж, за да бъда прогонен в Тулон. Лицата, които биха могли да ми причинят някаква неприятност, са твърде доволни от моите услуги, за да се лишат от мен, като ме отдалечат от столицата.

— Че кой ви говори за това? Знаете ли за какво става дума? — попита го Талиен.

— Лицето, което ме изпрати не знае нищо. Следователно, и аз нищо не знам — отговори Депорт.

Талиен се окопити.

— И все пак, възможно ли е да не знаете, че жена ми ми изневерява? — попита смело той.

— Подочух нещичко в квартала Маре, гдето живея. С някакъв корсар, струва ми се, нали?

— Да, с капитан дьо Бренвил. Отгатвате ли какво ще поискам от вас, господин Депорт?

— Хъм!

— Не искате ли в някоя от следващите нощи да устроите покушение срещу него под предлога, че е направил опит за кражба. Тъй като той непременно ще окаже съпротива, вие ще му нанесете няколко яки удара, за да го ликвидирате.

— Господине, това зависи от цената!

— Колко ще искате?

— За мен, господине, пет хиляди франка.

— Добре! — съгласи се със свито сърце Талиен, защото беше голям скъперник.

— Още толкова и за моите хора! — добави Депорт.

— Колцина са те?

— Десетима. Цяла рота!

— Добре! От мен да мине…

Талиен стана, отвори един шкаф, извади торба със злато, преброи пет хиляди франка, после върна торбата на мястото и затвори шкафа, който му служеше за каса. Господин Депорт обърна внимание на тази мебел. Петте хиляди франка бяха сложени на масата.

— Мога ли поне да разчитам напълно на вас и на вашите хора? — попита Талиен.

— За мен, господине, сделката е много изгодна. Колкото до моите хора, те са готови да окачат човек на въжето за сто су!

— Защо тогава ми поискахте такава голяма сума?

— Не е голяма, господине, защото човекът, когото окачват на въжето за сто су не може да се мери с един опасен корсар, който ще намуши маса свят с шпагата си, преди да падне мъртъв.

— Вашите хора умеят ли да се бият?

— Като зли кучета — усмихна се Депорт. — С тях ще бъде и оня Кокошков, с когото ме бъркате, а той е мъж опасен, макар да прилича на порядъчен буржоа. За него говорят с уважение и в каторгата, а пък там, както знаете, няма никой с неопетнена репутация.

Господин Депорт мушна златото в джоба си, сбогува се и си тръгна.

— Най-сетне ще бъда отмъстен! — каза си Талиен.

Омраза засвятка в лицемерните му очи.

* * *

Отдавна, откакто съществуват парижките хали, кварталът около тях се слави с нощните си бродници. Че халите оживяват по мрак е нещо съвсем естествено. Защото вредом наоколо, покрай трудолюбивите работници и дошлите да си пийнат, гъмжи безбройно множество от мошеници, крадци, бандити и сутеньори, дето рано или късно ще увиснат на бесилото.

Тия хора от кол и въже пъплеха около Халите, а господин Депорт можеше да подбере най-подходящите измежду тях, за да осъществи пъкления план на Талиен. Той имаше познати сред избягалите каторжници и заточеници. Бе образувал дружина от десетима мъжаги, чиито качества бе преценил още в Тулон, преди бягството си от тамошната каторга. За да си осигури подкрепата на десетимата, той ги издържаше на пансион в хана „Заек по ловджийски“.

Този хан бе един от мръсните вертепи на уличката „Три фенера“, която отдавна не съществува, защото беше широка само метър и трийсет. Кръчмата „Заек по ловджийски“ бе прочута с това, че там се сервираха котки — печени в гърне, или пържени на тиган. Вехтошарите продаваха котките по три су броя, а ги ловяха по сокаците, запазвайки кожата им за шапкарите.

А господин Депорт, с прозвище Кокошката, осигуряваше на всеки един от десетката си по един сламеник за спане, супа, зеленчукова яхния, халба ябълково вино за обяд и вечеря, хляб в неограничено количество — всичко това за десет су на ден, които плащаше на ханджията. Заради тия негови грижи хората му се задължаваха да бъдат денонощно на негово разположение. Възлагаше им най-различни задачи: да издебват някого и да го проследяват, да шпионират и какво ли не още, като им плащаше и за тия услуги. Държеше и някакво складче, гдето бе струпал дрехи, бельо, обувки, шапки, фалшиви бради и перуки, за да могат хората му да се предрешват. Обслужваше тайно полицията, а открито — частни лица, и мнозина го познаваха.

Той държеше в ръцете си своите хора, както полицията на свой ред държеше самия него, защото всички можеха да бъдат заловени и върнати обратно в каторгата. Затова дори когато нямаха работа, пак им се даваше добра храна и подслон. Когато пък имаше работа, те печелеха по трийсет су до три франка, а понякога и сто су и дори двайсет франка, което се равняваше на един луидор. Господин Депорт наричаше дружината си „Съвета на десетимата“, сиреч „изпълнителен съвет“, защото той никога не се консултираше с него, а винаги му заповядваше.

В нощта, която последва споразумението между господин Депорт и Талиен, Депорт отново стана Кокошката и като такъв се представи в кръчмата „Заек по ловджийски“. Видът му бе неузнаваем.

С кръвнишко изражение на лицето, вонящи дрехи и нахална дързост на пиян побойник, той влезе в хана като у дома си. Та кой не познаваше Кокошката? Обесник и половина! Само той караше полицията да му играе по гайдата! Него никой не можеше да хване на местопрестъплението! Веднъж през нощта, когато полицията бе нахлула в „Заека“, за да арестува този-онзи, един агент каза на Кокошката:

— Ще знаеш, че някой ден ще те хванем на местопрестъплението!

— На куково лято! — бе отговорил Кокошката, хилейки се.

Никой не се съмняваше, че и той беше от полицията и че бе помолил агента да каже тия думи. А пък дребните риби на престъпния свят завиждаха на тузовете, живеещи на пансион в „Заек по ловджийски“, където доста често си устройваха и пиянски оргии.

Кокошката пристигна по време на обяда на десетимата, които се хранеха винаги заедно и седна на почетното място, което му отстъпиха веднага. Ханджията, необичайно внимателен, се появи начаса. Кокошката направи поръчката си.

— Донеси ми омлет с пресни яйца, сланина и масло! Сложи омлета в колкото щеш тигани, но да бъде от тридесет яйца. Разбрахме се, нали? Всичко да бъде прясно! Ще ти платя, колкото поискаш.

Посетителите в кръчмата ахнаха от почуда.

— Докато станат яйцата, донеси сардина и аншоа, от най-скъпата. Ако нямаш, прати да купят, защото аз боклук не ям. После ще пратиш за два свински бута от Байон, три пастета от Питивие и накрая четири горещи печени пилета от гостилницата на улица Монмартр.

Стъписването стана безгранично, когато господин Депорт направи още една поръчка, и то със заповеднически тон:

— Преди омлета, и преди пастета искам да опитам малко лангуста. Върви да купиш три лангусти. Всяка една да тежи поне три ливреи… И пресни, нали се разбрахме… Повтарям ти, че няма да се пазаря за цената.

Гостилничарят се изчерви от радост. Какъв наивник! Но поръчката продължи и бившият каторжник допълни:

— За десерт искам цяла пита сирене от Бри, двойно маслено; една торта, плодове, пти-фури, халва със стафиди, смокини, бадеми и орехи. И бял хляб! Три цели франзели, повтарям цели. За начало две бутилки бургундско по десет су. За десерта — за всеки по бутилка от петнайсет су. Накрая кафе и ликьори…

Никога, да, никога досега в „Заека по ловджийски“ не бяха виждали такъв пищен гуляй! Десетимата ликуваха от радост и доволство. Каква нощ! Когато гостилничарят се отдалечи, господин Депорт прошепна съвсем тихичко:

— Внимание!

Всички наостриха уши и изпружиха вратове към него. Очите им заблестяха. Тогава, без да бърза, господин Депорт произнесе следните слова:

— Касае се за петдесет франка за всеки от вас и за един страховит гуляй, след като свършим работа. Да, гуляй, в сравнение с който днешния би ви се сторил постна работа, гуляй какъвто не сте виждали и насън!

— Е кога ще я свършим тая работа? — попита помощникът на господин Депорт, комуто той плащаше цели двайсет су на ден.

— Утре, след театъра.

— И за какво се касае?…

— Първо трябва да убием едно лице, дето мъти водата на полицията и на правителството. Трима други трябва да пречукаме. Ще ви помагат още десетима побойници, първокласни фехтовачи и смелчаги.

Шайката се съгласи. Двайсет души срещу четирима, които си въобразяваха, че ще оцелеят!

Кокошката можеше да се гордее със своята шайка и да я счита за елитна. Помощникът му бе забележителен човек — добре възпитан и запознат с литературата. С лекота цитираше латински изрази, и бе прочел и доста френски книги. Наричаха го Кюрето, защото беше бивш енорийски свещеник. Както сам разправяше, бил извършил някои дребни нередности — ако така могат да се нарекат изнасилванията на жени и ограбването до шушка на църковния утвар и кадилници от поверената му църква. Той бе единственият, с когото Кокошката — макар и рядко — се съветваше, защото смяташе, че Кюрето стои много по-високо от цялата десетка и беше прав.

След Кюрето идваха двама ефрейтори, тъй като шайката често се разделяше на две части. На ефрейторите се плащаше с пет су повече. Единият носеше прозвището Невестулката, а другият — Булдога. Но истинският ефрейтор беше Момчето, приятел на Булдога.

Този каторжник носеше прякора Момчето, защото, макар и двайсет и осемгодишен, той имаше вид на юноша: голобрад, с болнаво блед цвят на лицето, подчертано сдържан, с много нежен глас и женствени маниери. Наричаха го още Котката. Той наистина имаше нещо общо с котешкия род, когато с кама в ръката издебваше в храстите из засада някой минувач, за да го ограби. Никога не се примиряваше със скромната издръжка, която Кокошката даваше на десетимата, а постоянно жадуваше за лакомства и хубави напитки. Често работеше нощем, и то сам. Горко на окъснелия буржоа, който минаваше покрай оголената му кама! Кокошката не се усъмни нито веднъж, че тия нощни грабежи са дело на Котката.

Останалите от десетката се казваха Кукумявката, Щуката, Калкана и Козела, а последните — Ключаря, заради умението му да разбива каси, и Обезкостения, който като бивш пътуващ акробат, притежаваше невероятна гъвкавост. Каква прекрасна шайка, би рекъл някой. При това радваща се на прекрасен апетит!

След като им сервираха кафето, Кокошката подхвана със заместника си въпроса за устройването на засадата.

— Съответните четири лица — каза той — ще бъдат въоръжени с шпаги на морски офицери.

— Че да не би да са моряци?

— Моряци са.

— Тогава яката ще се отбраняват.

— Сигурно, ала аз ще им противопоставя прекрасни шпаги, които ще бъдат събрани утре. Към тях ще прибавя вашите десет. Смятам, че не е уместно да се въоръжим с пистолети, тъй като те вдигат голям шум. Ще ви въоръжа с дръжки от метли.

— Вие май се шегувате, капитане.

— Нищо подобно! Почне ли атаката, към всяка дръжка от метла вие ще приспособите по един щик, който ще носите скришом под дрехите си… Щом побойниците почнат да се заяждат с вас и да ви ругаят, вие ще ги обкръжите и ще налитате връз моряците, за да ги прободете, като гледате да намушкате поне най-дребничкия.

— Ами другите?…

Кокошката се позамисли.

— Така или иначе — каза той, — мъртвите не говорят. Затова по-добре и на другите да видите сметката.

— Къде ще бъде мястото на действието?

— Там е въпросът! — каза Кокошката. — Нашите жертви много обичат театралните спектакли, затова утре ще бъдат на някакво представление в Комеди-Франсез. След театъра ще идат на вечеря. Кръчмата им се казва „Тримата провансалски братя“.

— Хубава кухня има там!

— Чудесна! Обикновено вечерята им продължава до към два, два и половина след полунощ. Те са на квартира отвъд реката и непременно ще минат по Пон-Ньоф.

— Там можем да ги пресрещнем!

— Именно. Петима от вашите разбойници могат да им устроят засада в началото на моста, като се спотаят зад близките до него бараки. Останалите петима ще знаят къде сте и ще дойдат от обратната посока, за да пресрещнат моряците на самия вход на моста. Ще се вдигне олелия, ще почне бой, размахване на шпаги. В това време другите петима побойници ще се присъединят и ще атакуват изотзад, подпомогнати от нашите десетима копиеносци с щикове.

Заместникът на Кокошката извади медния си джобен часовник, направи някакво изчисление и каза ухилено:

— Цялата работа няма да продължи и десет минути…

— А и не бива! След като се разпръснем, всеки ще хвърли щика и дръжката от метлата в помийната канавка и ще се срещнем в „Заека“ с къркорещи от глад кореми.

— Вярвате ли на фехтовачите, които ще наемете?

— Скъпи заместнико, аз съм се обърнал към председателя на Академията по фехтовка на улица „Арбр-сек“. Той разполага винаги с двадесетина наемници, готови да се заловят и за най-мръсната работа: юмручен бой, отвличане, саблени удари, дуели. В своето амплоа този човек е същото, което съм аз за вас… тъй че сме зависими един от друг.

— Отлично! — каза заместникът, като добави съвсем тихичко: — Ами полицията?

— Тя ще си затвори очите…

* * *

Санпите — учител по фехтовка! Хубаво, звучеше, нали? Този Санпите, хитър и безскрупулен корсиканец, проповядваше само една религия — тази на честта. Но при все това работеше за полицията, подобно на господин Депорт, известен с прякора Кокошката. Той живееше с една небезизвестна сводница, бивша проститутка, която стана собственица на заведение, където възрастни господа и голобради още момчета можеха да завържат някоя и друга интимна връзка. Наред с това Санпите разполагаше с известен брой учители по фехтовка и наемни побойници, както Кокошката бе обяснил на заместника си.

Санпите и господин Депорт си правеха куп услуги: разменяха си клиенти, полезни сведения и съвети — с две думи поддържаха се и чудесно си помагаха един на друг. Ето защо, и този път господин Депорт отиде да потърси Санпите във фехтовалната зала, която се затваряше от дванайсет до два часа следобед. Макар да бе един часът, в залата още имаше десетина души.

Всички от тази група си приличаха, като роднини: почти еднакви дрехи, еднаква стегната и сдържана стойка, същите твърди и студени очи. До един напомняха грабливи птици — орли, лешояди, гарвани и бухали. Чертите на лицата им изразяваха твърдост на волята, но слаба интелигентност. Стояха прави и мълчаха, като сегиз-тогиз отронваха по някоя думичка и търпеливо чакаха Депорт. Санпите им бе казал да чакат някакво лице, което ще им направи изгодно предложение, и лицето непременно трябваше да дойде, тъй като Санпите преговаряше само със сериозни хора. Ако можехте да ги видите, бихте потръпнали от ужас.

Господин Депорт влезе в залата в един часа, като истинско олицетворение на точността, и поздрави любезно. Наемните побойници инстинктивно се построиха в редица и всички едновременно отвърнаха на поздрава му. Господин Депорт се усмихна, но лицата на сабльорите останаха безизразни като у всички хладнокръвни и владеещи себе хора. Господин Депорт стисна ръката на Санпите и му заговори весело:

— Добър ден, учителю. Как сте?

— Много добре. А вие?

— И аз съм здрав като камък!

След тези свои думи господин Депорт извади от двата джоба на сюртука си по една кесийка и ги остави на масичката край него. Златото в кесийките иззвънтя.

— Помислих си — рече той, — че ако акцията ни успее, тия господа, които още не ме познават, ще се зарадват, ако разберат, че цената за техните добри услуги ще бъде определена от вас, почитаемия им председател.

Десетте глави кимнаха в знак на съгласие с характерната за военните дисциплина. Санпите се обърна към един от тях:

— Капитан Ла Персон, бихте ли излезли от строя един по един!

— Разрешете да изляза, господин председател! — каза един от тях.

И той излезе от редицата. Беше типичен военен от старата армия. След отслужване на войниклъка си той бе станал последователно сержант, ловък и опасен контрабандист, лейтенант на една от ония роти, които преследваха контрабандистите и най-накрая капитан. Ла Персон остана на улицата, след като разпуснаха ротата му и го уволниха, и се обърна към Санпите с молба да му намери работа.

Ла Персон бе известен със своята изпълнителност и деловитост. Имаше по-добро възпитание и беше по-представителен от обикновените наемници. Военният му чин му бе дал известни знания. Санпите го изпробва, убеди се, че той притежава качествата на началник и го оцени. Той имаше профил на сокол, пъргави, но проницателни очи, остър, язвителен език, сдържани, точни и силни жестове, лицето му бе насечено от два саблени удара, а бузите му — продупчени от куршум.

По самото ъгловато лице на Ла Персон бе изписано, че той не се боеше от куршумите. Санпите го представи на господин Депорт:

— Господин Ла Персон е началник на взвода храбреци, който вие поискахте от мен. Защо не минете в моя кабинет да си поприказвате малко?…

Двамата се оттеглиха в кабинета. Господин Депорт пак прибра двете кесийки. Капитанът му каза с метална нотка в гласа си:

— Господине, когато уговарям някаква сделка, аз върша това лоялно и без задни мисли. Ето защо, споделете с мен за какво и за кого става дума. Заклевам се в честта си, че ще запазя тайната ви.

Господин Депорт му разказа всичко докрай, а Ла Персон изказа пред него някои свои твърде дълбоки съображения:

— Господине — каза му той, — тия корсари ще се бранят с присъщата им храброст. Не ми се струва, че десет фехтовачи ще бъдат прекалено много, но считам, че броят им ще е достатъчен, особено ако вашите въоръжени с щикове хора са добри стрелци. Но помислихте ли, че между нашите ще има може би ранени и даже убити, които ще трябва да бъдат пренесени на сигурно място.

— Ще докарам три коли с мои хора на каприте — успокои го с убедителния си тон господин Депорт. — Капитан Ла Персон, ако се случи такова нещо, аз пръв ще бъда компрометиран. Ако бъде уличен един-единствен от вас, аз също ще бъда преследван и ще си имам неприятности. Следователно имам всички основания да взема съответните предпазни мерки, както за вашите хора, така и за себе си. Трябва да бъдем солидарни.

— Така е! Ние ще предвидим за ранените специална клауза в договора. Вие ще платите на хирурга и на аптекаря и отделно по сто су на ден на пострадалите. Такъв е обичаят при нас. За тази цел ще оставите капаро, което ще се съхранява от нашия уважаем председател.

— Разбрано! Но първо ми кажете на колко оценявате вашата помощ. Струва ми се, че сто франка за вас и петдесет за вашите хора…

— Са много малко, господине…

— Но това са златни франкове, капитане!

— Златни или сребърни — все тая. Много ниска цена давате за човешкия живот. Няма да ни се размине без кръвопролитие.

— Та вие сте десетима!

— Още веднъж ви повтарям, господине, че ние рискуваме живота си! Знайте, това ще ви струва десет луидора за мен и по пет за всеки един от моите хора. Аз ще бъда един от петимата нападатели, а за останалите четирима ще теглим жребий. Това е последната ми дума, господине!

— Добре! — каза господин Депорт. — Приемам вашите условия и ще ви платя добре. Ще вечеряте в „Канкалската скала“. Не се съмнявате, предполагам, че вечерята ще бъде много прилична. Аз ще отсъствувам от нея, защото ще бъда зает с моите хора.

— А пък аз ще председателствувам банкета, господине.

— Сега ли да уредя сметките с моя приятел, председателя Санпите?

— Първо искам да се посъветвам с него!

Ла Персон се върна във фехтовалната зала. Санпите се беше оттеглил, за да остави съзаклятниците да се спазарят свободно. Капитанът обясни как стоят нещата. Сто франка били добро възнаграждение. Наемниците приеха сделката със сдържан възторг, както им налагаше техният възглед за благоприличието.

Предупредиха Санпите и той се върна в залата, за да приеме от господин Депорт допълнителните суми. После бившият каторжник додаде още три луидора предплата на капитана, за да възнагради своите хора, крито останаха очаровани. Ето защо, когато Депорт се сбогува с тях, наемниците му направиха дълбок поклон, все тъй дисциплинирано и по военному. На вратата Санпите им каза:

— Желая ви успех, господа!

Хорът от груби мъжки гласове му отговори:

— Ще успеем!

* * *

Вечерта във Френския театър^[1], където играеше известната актриса мадмоазел Жорж, в партера бяха седнали господин Депорт, с прозвище Кокошката и неговият заместник Кюрето.

По време на втория антракт те излязоха и Кокошката каза на Кюрето:

— Вместо четирима те може би ще бъдат петима! Капитан Сюркуф е на театър с тях.

— Един в повече не е голяма работа… — каза Кюрето.

— Вярно е, но аз съм ангажирал само четирима души и трябва да предупредя капитан Ла Персон. Чакайте ме тук в театъра, след малко ще се върна.

Кокошката изтича до кръчмата, гдето вечеряше шайката наемници и си попийваше шампанско, но в рамките на разумното, без някой да е прекалил. Щом видяха Депорт, Ла Персон стана. Всички последваха примера му и пиха за здравето на господин Депорт, който на свой ред вдигна чаша за тяхно здраве, а после се оттегли с Ла Персон.

— Капитане — рече му той, — аз ви бях споменал, че моите хора ще бъдат четирима, ала сред противниците може би ще има още един. Държа само да ви предупредя. Не смятам, разбира се, че това ще ви накара да се откажете.

— Че кой е този пети? — попита Ла Персон.

— Капитан Сюркуф!

— Но това е много важно!

— Затуй ви връчвам още сто франка и ви моля заради усложняването на обстановката да ги предадете на вашите другари.

— О, вие спокойно може да прибавите и двеста франка! Защото този Сюркуф е истински Херкулес!

— Добре. Давам ви триста франка!

— Благодаря! Разчитайте на нас!

Междувременно представлението бе свършило. Сюркуф, Бренвил, отец Лантерние, Мариус и Сапажу отидоха да вечерят в „Тримата провансалски братя“. Всички бяха в прекрасно настроение. Съседи по маса им бяха двама ученици на художника Давид. Единият бе Гро, когото по-късно Бонапарт направи барон, а другият — Ришарден. Тия двама художници бяха още чираци при големия майстор, и разказваха такива весели случки от живота в ателиетата, че даже Сюркуф се пръскаше от смях. Накрая съединиха двете маси, за да вечерят заедно. Гро нарисува шаржове на Мариус, Сапажу и на отец Лантерние. Попийнаха си здравата и Сюркуф обеща на Гро да му позира за портрет в пълен ръст. Ришарден пък каза, че ще нарисува Бренвил, но така и не съумя да накара поврътливия капитан да седне да му позира.

Разделиха се към два часа през нощта. Петимата корсари се носеха развеселени по безлюдния булевард покрай Сена, и даже не забелязаха задаващата се откъм другия край на Пон Ньоф група, а продължиха да вървят към нея. Някъде по средата на моста, се озоваха пред петима непознати, които бяха преградили пътя им с шпаги в ръце.

— Мирише ми на нападение! — каза Бренвил.

Двамата със Сюркуф извадиха шпагите. Останалите трима корсари не разполагаха с друго, оръжие, освен с бастуни с дръжки колкото боздугани.

— Хей, негодници! — провикна се Мариус. — Вие май сте намислили да ни препречите пътя!

В същия този момент първата шайка нападна, а втората й дойде на помощ.

— Напред, Сапажу! — изкрещя Мариус.

И двамата се стовариха върху побойниците със страховитите си бастуни. Зът! Зът! — чу се, как бастуните свистят във въздуха, изпращяват и се стоварват върху гърбините на нападателите. За десет секунди, с помощта на отец Лантерние, побойниците бяха повалени мъртви на земята. Тогава тримата бастунджии се заеха с втората и третата шайка. За по-малко от минута смъртоносните им оръжия обезвредиха всички противници. Четиринайсет души паднаха в този бой. Другите побягнаха, подгонени от корсарите. Но точно когато всички се поотдалечиха от бойното поле, някакъв мъж, който дотогава дебнеше зад една от многобройните бараки край булеварда, излезе от скривалището си, грабна една шпага от земята и на бърза ръка доуби хъркащите ранени, а сетне се шмугна в някаква съседна уличка, гдето го чакаха три карети, и скачайки пъргаво в една от тях, изчезна в тъмнината.

Корсарите се върнаха веднага, след като се бяха справили с двамата бандити. Те огледаха полесражението, надявайки се, че все някой от противниците им е оцелял, за да го предадат на полицията. Но уви, всички бяха вече мъртви. Докато разглеждаше труповете, Сюркуф забеляза нанесените от шпагите рани и каза на Бренвил:

— Ти май си ги насякъл? На всички гърдите са пронизани от шпага!

— Ами! — рече Бренвил — заради тия бастуни-боздугани не можах да пробода нито един!

— Значи някой ги е довършил със сабя, за да не се разприказват! — рече Сюркуф.

Този някой беше достопочтеният господин Депорт с прозвище Кокошката, бивш нотариус и избягал каторжник, който вече бе офейкал далеч от местопроизшествието. Скоро откъм Пон-Ньоф пристигна един полицейски патрул, воден от някакъв агент. Забелязвайки щиковете на пехотинците, Сюркуф каза с усмивка:

— Винаги закъснявате!

— Тъй вярно, виновати! — провикна се сержантът.

— Свободно! — каза Сюркуф. — Преди малко бяхме нападнати и оказахме съпротива.

И сержантът, и агентът, и войниците видяха само петима души, застанали прави сред труповете, сержантът попита:

— Голям бой е паднал, а?

— Как точно се случи всичко? — попита на свой ред полицейският агент.

Сюркуф каза както своето име, така и имената на приятелите си и разправи цялата случка.

— Били сте, значи, само петима срещу цялата тая сган?

— От която има още двама убити малко по-далеч от тук! — обясни Мариус. — Без да се броят побягналите.

— Сега разбирам — каза сержантът — защо по казармите се разправяха такива чудеса за вас, корсарите от Сен-Мало. През цялото време съм слушал с половин ухо, но сега се убеждавам, че сте славни момчета!

Агентът държеше фенер в ръка и разглеждаше мълчешком убитите, запазвайки своето мнение за себе си. След като завърши огледа, той каза на Сюркуф:

— Трябва да ни придружите до най-близкия участък, където ще дадете в писмена форма описанието на случката.

Запътиха се към участъка и Сюркуф съвсем накратко, описа двубоя. Останалите корсари също сложиха своите подписи.

Тогава офицерът, който бе началник на участъка, каза с весела усмивка:

— Виждам, че няма смисъл да ви предоставям охрана, нали? Вие и сами знаете как да се браните.

* * *

Шестнайсет убити! А корсарите цели-целенички! Талиен бе смазан, когато му донесоха тази вест! А след като на другия ден мълвата за това събитие се понесе из цял Париж, олелията стигна до бога. Минавайки с карета по булевардите, Мариус, отец Лантерние и Сапажу се убедиха, че няма човек, който да не ги познава.

В такъв забележителен миг те имаха щастието да минат покрай генерал Бонапарт и Буриен. Отец Лантерние и приятелите му им кимнаха с глава. Бонапарт и Буриен отвърнаха на поздрава им, но генералът спря коня си, а Буриен даде знак на кочияша на Мариус да спре каретата.

— Гражданино Лантерние — каза Бонапарт, — доколкото разбрах, тази нощ сте претърпели голяма неприятност!

— Искате да кажете, че бе извършено покушение срещу лейтенант Бренвил, а косвено и срещу нас? — отвърна отец Лантерние.

— Бе извършено… Говорете точно. В кого се съмнявате? — попита Бонапарт.

— По всяка вероятност тук е замесен някой ревнив съпруг.

— И заради една проста ревност загинаха цели шестнайсет души! — учуди се Бонапарт.

— Те носеха само шпаги, които в сравнение с нашите бастуни изглеждаха като куки за плетене. Другата шайка пък бе понесла дръжки от метли, към които бе прикрепила щикове. Но тия къси копия се оказаха безполезни пред нашите бастуни.

Бонапарт слушаше, но втренчено се вглеждаше в Мариус, сякаш искаше да го премери с поглед.

— Капитан Мариус — попита го той, — нямате ли намерение да направите военна кариера в служба на Франция?

— Та аз съм си направил военната кариера — първо в служба на Типу-Сахиб, а после на гиковара, сиреч пак в служба на Франция, тъй като винаги съм се бил против англичаните! — отвърна му Мариус.

— Но вие сте в разцвета на годините си! Нима ще почивате върху своите стари лаври? — попита Бонапарт.

— Ние двамата със Сапажу ще станем волнонаемни корсари — обясни Мариус на великия пълководец. — Ние не искаме ни слава, ни плячка, защото си имаме достатъчно пари. Ще служим на борда на кораба на Сюркуф и мисля, че няма да стоим със скръстени ръце.

— По-добре минете на служба в сухопътните сили — посъветва ги Бонапарт. — Имате вече опит там.

— Първо на първо, генерале, всеки марсилец е моряк по душа, пък и, правичката да ви кажа, никой от нас не обича посредствеността. Такъв какъвто ме гледате, в Индия аз бях нещо повече и от човек, и от генерал, и от раджа. В ония далечни страни, всеки, който се отличава от останалите, се превръща в нещо като божество. Не мисля, че и Сюркуф би се съгласил да постъпи на служба във военната марина. А пък аз, Мариус, съм като Сюркуф.

— Но ще се подчинявате на борда на кораба му, нали!

— Да, генерале, но ще съм си го избрал по своя воля за началник. Докато, ако постъпя в армията, вместо да бъда командван от някой славен генерал като вас, бих могъл да имам за началник някой празноглавец!… А това не е работа за мен…

— Желая ви щастие по моретата! — каза му Бонапарт.

После поздрави по войнишки и подкара коня си в ситен тръс. Когато се поотдалечиха малко, Бонапарт сподели с Буриен:

— Този човек не е глупав. Притежава някаква природна интелигентност и иска да си я запази. Най-много ме учудва това, че индусите са го тачили като полубог. Явно, че само в Ориента човек може да лети нависоко, над останалите хора. Трябва да ускорим подготовката на египетската кампания и да потеглим незабавно.

В мемоаристиката от онова време се споменава за силното впечатление, което предизвикал у Бонапарт този странен разговор на булеварда с така наречените герои от Индия.

* * *

Не след дълго експедицията в Египет бе определена за датата 12 април 1798 година. На другата заран Бонапарт повика на среща Сюркуф. Насаме в кабинета на генерала, те проучиха картата на предстоящите бойни действия.

— Капитане! — съобщи Бонапарт. — Вчера Директорията ме назначи за главнокомандващ на египетската експедиция.

— Моите поздравления, генерале!

— С мен тръгват 36 000 души.

— Достатъчни ли са?

— Според всички изчисления — да.

— За завладяването на Египет те ще бъдат достатъчни, но не и за похода към Индия.

— Тия тридесет и шест хиляди са само ядрото. Аз ще организирам цяла армия, съставена от египтяни, сирийци и араби. Ще получа подкрепления и от Франция. С тридесет хиляди французи и сто хиляди египтяни, командвани от европейски офицери и подофицери, аз ще разполагам с чудесна войска и ще прогоня англичаните от Индия.

— Имайки предвид вашия военен гений, не се съмнявам, че ще успеете. Но тия 36 хиляди души трябва някак да бъдат пренесени в Египет. Откъде смятате да потеглите?

— От Тулон.

— С какви морски сили разполагате?

— Адмирал Брюес командува тринайсет линейни кораба. На първо място е адмиралтейският кораб „Ориент“, след това — два кораба с по 80 оръдия и десет — с по седемдесет, общо тринайсет френски кораба. Нещо повече, разполагам и с два други бойни съда, които по силата на договора от Кампо-Формио принадлежат на Франция, както и с десет венециански и десет френски фрегати.

— Всички тези военноморски сили взети заедно, не се равняват на ония, които англичаните биха могли да ни противопоставят — каза Сюркуф.

— Да, знам! Но ви напомням, че имам на разположение още седемдесет и две корвети, бригове, шхуни и други малотонажни военни кораби. Ако англичаните ни нападнат, транспортните кораби, на борда на които ще бъдат нашите войски и оръжието, ще могат по време на битката да се доберат до най-близките френски пристанища. Може би ще понесем поражение по море, но армията ни ще бъде спасена. А пък ако англичаните изобщо не ни атакуват…

— Те знаят, че вие съсредоточавате военни сили в Тулон. Научих дори, че са пратили три кораба под командването на адмирал Нелсън, за да наблюдават пристанището — рече Сюркуф.

— И това ми е известно, но нека ви обясня цялото положение — каза Бонапарт. — Основната част от английската флота е блокирала Кадис, в чието пристанище те задържат флотата на нашите съюзници, испанците. Блокадата е жестока. Преди няколко дни се върнах от една впечатляваща обиколка около бреговете на Франция като заявих, че уж инспектирам крайбрежието, за да подготвя нашествие в Англия с армия от сто хиляди души. Шпионите явно са уведомили за това английското адмиралтейство. Сега вече ще пусна слуха, че възнамерявам да нападна английските кораби, блокирали Кадис, и то с помощта на испанската флота, която ще се измъкне от пристанището и също ще влезе в бой с англичаните.

— Всъщност, с тази ваша комбинация вие смятате да подлъжете англичаните, че ще „нападнете Гибралтарския проток“, като за тази цел ги биете край Кадис и то с помощта на блокираната от тях испанска флота. Значи, докато те ви чакат в Кадис, вие ще отплавате свободно от Тулон.

— Такива са намеренията ми. Бихте ли могли обаче да ми помогнете да подлъжем англичаните и да им втълпим, че ще форсирам Гибралтарския проток и ще дебаркирам в Англия с тия трийсет хиляди войници, които ще превърна в авангард за нашествието на моята армия?

— Разбира се! — възкликна Сюркуф. — Работата е много проста. Още ли не сте чували за „тюлените“ на отец Лантерние?

— Подочух нещо за тях! — разсмя се Бонапарт.

— Добре тогава! Изпратете по надлежния ред едно официално писмо до испанския адмирал, в което ще го помолите да бъде готов да ви окаже помощ, когато решите да нападнете английската флота в Кадис, а пък аз ще се появя с моя кораб на свечеряване, точно когато англичаните са най-предпазливи и най-старателно бдят! Ще дам на един от „тюлените“ да отнесе писмото, а той ще се остави да го заловят. Англичаните ще прочетат писмото и ще се хванат на въдицата.

Бонапарт продължи да разяснява своя план. В ония времена, читателю, Франция бе завладяла не само Корсика, но и по-голямата част от Италия. Бонапарт си бе подбрал няколко полка и от италианската армия. В корсиканските и италианските пристанища стояха на рейд доста наши търговски кораби, натоварени с войници и оръжие. Генералът сподели това със Сюркуф и каза в заключение:

— Ако успеем да излезем от Тулон, към нас ще се присъедини първият конвой, който ни чака в Аячо, а сетне другите два от Чивита-Векия, пристанището на Рим, и с подкрепата на тези конвои на минаване край Малта, ще превземем и нея.

— Но нали Малта е непревзимаема крепост! — учуди се Сюркуф.

— Прав сте! Но този път няма кой да я защищава! Имам шпиони и в тази крепост. Те ще ни отворят вратите й.

— Това орлово гнездо господствува над Средиземно море между върха на италианския ботуш и африканския бряг! — рече Сюркуф.

— Та нали затова именно искам да го завладея! — каза Бонапарт.

— Конвоят ви ще бъде огромен.

— Петстотин кораба!

— Никога досега подобна флота не е кръстосвала Средиземно море! Какъв позор ще бъде за нас, ако английската армада ни пресрещне и ни срази по море! — каза Сюркуф.

— Нека ни крепи вярата, че ще съумеем да подмамим англичаните! Убеден съм, че всеки човек с голямо бъдеще — а аз съм един от тях! — е закрилян от съдбата! Вярвам в моята звезда! — гордо каза Бонапарт.

— Хубаво, но ако на мен ми предстоеше да се заема с египетската експедиция, аз бих се захванал с нея по съвсем друг начин. Най-напред бих издебнал и нападнал английската флота в самия Кадис — рече Сюркуф.

— Ами ако англичаните ви надвият, нали ще загубите всяка надежда да покорите след това Египет? — попита го Бонапарт.

— Англичаните няма да ме победят, защото аз бих взел съответните мерки и бих комбинирал атаката на моите корсари с тази на вашата флота. Ще командвам, например, корсарска флота, без да завися от никого и ще дам сигнал за атаката по свое усмотрение.

Бонапарт сбърчи чело.

— И се пак би трябвало да се подчините на адмирал Брюес.

— Тъкмо това е невъзможно — възрази му Сюркуф. — Именно за да успея, трябва да уловя удобния момент, точния миг, макар че военната марина гледа кой знае защо с лошо око — на корсарите. Изобщо, аз се съмнявам в нейната добронамереност към нас, корсарите, защото, ако сражението се развие благоприятно за французите, корсарите ще бъдат лишени от възможността да се бият, за да не поделят с редовната флота славата от победата. А пък ако работите тръгнат на зле, тогава ще ни заповядат да атакуваме, но ще бъде много късно. Само ще се оставим на победилия противник да насочи всичките си оръдия срещу нас, като ни срази и потопи. Тази е причината, поради която не желая да се подчинявам на адмиралски заповеди! — обясни Сюркуф.

Бонапарт не му се разсърди, а каза:

— Утре ще получите отговор от Директорията и от адмирала.

— Знам предварително какъв ще бъде този отговор! — каза усмихнато Сюркуф.

Сбогува се с Бонапарт, но на другия ден пак се яви, за да чуе отговора.

— Скъпи ми капитане — каза генералът, — директорията отказа да даде съгласието си. Тя не желае да наруши принципите на властта, като отнеме на адмиралтейството правото да командва една морска единица.

— Нямам нищо против! — каза Сюркуф. — Само че с моята корсарска флота аз щях да осигуря победата над англичаните!

— Но нали не сте се отказали от мисията си в Кадис! — попита Бонапарт.

— Не съм.

— В такъв случай ще се срещнем в Тулон след десет дни.

— Ще дойда на срещата! Довиждане, генерале!