Луи Ноар
Сюркуф — Владетелят на океана (15)

Глава петнадесета
Бягството на Мариам и нейните посестрими

Като всеки богат мюсюлманин, агата имаше добре попълнен харем. Притежаваше не само позволените му от закона четири жени, но и десет робини.

Първата жена на агата беше грузинка — горда и властна хубавица. Тя се наричаше Ямина. Любовник й беше секретарят на мъжа й, осемнайсетгодишен младеж, с много нежни обноски. У него имаше нещо и от котката, и от лисицата, някаква вродена хитрост и изящество и същевременно стаено притворство и дързост.

Втората жена беше кюрдка — груба и непокорна, сприхава и жестока, буйна и неука, но със силен, решителен характер. Името й бе Краника. Тя пък обичаше главният коняр на агата, кюрд като нея, и неин братовчед, който я бе придружил на сватбата й. Но понеже беше добър ездач и ловко въртеше сабята, агата му предложи хубава служба и той прие да остане.

Трета му жена, хубавата Кора, беше друзка. Голяма кокетка и хитруша, тя като всяка хубавица обичаше да се конти, за разлика от другите мюсюлманки. Кора бе дъщеря на шейх, който повери възпитанието й на едно християнско семейство в Дамаск, където тя се запозна с европейски дами и придоби по-изискано държание. Тя скучаеше до смърт в планината и се утешаваше с любовта си към втория коняр на агата. А той бе арабски авантюрист на име Латиджи, с хубава външност и осанка, който след безброй премеждия бе дошъл да се приюти в Хуран.

Четвъртата му жена бе една бедуинка, също дъщеря на беден шейх, който се възползува от красотата на момичето си, за да го продаде на висока цена. Батина беше превъзходен образец на арабската женствена пищност, с ония очи на газела с поглед-кадифе, за който пеят поетите на пустинята, с кръшна, гъвкава снага и вълшебно изваяни ръце с живи, очарователни движения. Погледът й обещаваше съблазнителни милувки.

Тя произхождаше от грабливо племе, извършващо смели набези и бе свикнала да цени само храбростта и дързостта. Затова може би се беше привързала към соколаря на агата, прекрасен двайсет и пет годишен конник, който още на петнайсет години се бе прочул като воин-герой и се бе проявил като истински рицар в много случаи. С право го наричаха Ел Мансур или Славния.

Всички тези мъже и жени презираха и мразеха агата, който бе скъперник и педант като много дипломати, и страшно придирчив дори към дребните, незначителни подробности. Но най-отличителната му черта бе неговият деспотизъм. Жените му само се преструваха на влюбени и ревниви и въпреки неговата ловкост в областта на дипломацията, прилагаха майсторски изкуството на изневярата.

Агата бе принуден да изтърпява ежедневно разни неприятности от тях и имаше обичай да казва, че жените му създават повече грижи, отколкото сложните политически проблеми. Тези домашни комедии обаче криеха опасността да вземат трагичен обрат, защото ако някой наклеветеше и изненадаше тия неверни жени, агата начаса щеше да нареди да ги обезглавят. В страните на полумесеца никой рогоносец не прави компромис със съвестта си по въпросите на семейната чест, която измива само с кръвта на невярната жена.

Ако мюсюлманските жени могат да избягат, нямаше да им мигне окото да го сторят. Ала те няма къде да се приютят. Безполезно е да дирят убежище в съседна страна, освен в случай че имат познати християни. Поради всичко това жените на агата си стояха при него. Друзката Кора, за чиято прелест споменахме по-горе, и която като момиченце бе посещавала в Дамаск консулски християнски семейства, често си спомняше, какво значи свободен живот.

— Ах! — въздишаше тя. — Защо ли не живеехме в християнска държава! Дайте в някоя прекрасна нощ да офейкаме оттук! Ще се покръстим и ще станем истински дами!

Такава бе мечтата й. Когато пристигнаха баядерките и им разказаха своите премеждия, жените на агата ги разпитаха надълго и нашироко, какво представляват французите.

— Каква беда за вас, че попаднахте в ръцете на агата! — вайкаше се Кора. — Колко щастливи щяхте да бъдете с вашите принцове на морето! А вместо да си живеете с тях, сега, щом свърши обсадата, ще ви предадат на Джезар паша Тигъра, или пък ще бъдете задържани от агата.

— Дано Джезар победи и оцелее! Той поне не е стипца! — възкликваше черкезката.

— Ех, ако можехме да стигнем до някое пристанище, да се качим на някой кораб и да отплаваме при християните! — въздишаше Кора. — Но виждам, че това е невъзможно!

Мариам ги слушаше. Тя бе твърде опитна, за да не се досети, че младите жени си имат любовници. С присъщата си наблюдателност, тя долови, издебна и отгатна смисъла на безброй разменени погледи, убеди се в някои истини и почна да действува. Не бяха минали и два дни от пристигането й в двореца на агата и тя дръпна настрана Кора, като й каза:

— Много си непредпазлива.

— Защо? — попита Кора.

— Ами защото тайничко хвърляш нежни погледи на своя любовник, втория коняр на агата.

Кора отрече всичко. Мариам внимателно я посъветва:

— Даже да допуснем, че този арабин не е твой любовник, това не означава, че ти не го обичаш. Не съм сляпа, за да не го видя! Просто не хвърляй такива погледчета и се пази!

Мариам предизвика смут в душата на Кора, защото като баядерка, тя можеше да се държи свободно в двореца на агата. След миг срещна секретаря:

— Сиди Базули — каза му тя, — ако не искаш да отсекат главата ти, ще трябва да бъдеш по-предпазлив и по-умело да се преобличаш като жена. Та ти не влачиш достатъчно пантофите си и походката ти е твърде мъжка, когато се прокрадваш из коридорите на двореца, за да се вмъкнеш на любовна среща, докато агата спи, след като сладко си е попушил опиум.

И наистина, като почти всички богати мюсюлмани, агата всяка вечер се омайваше с пушене на опиум и жените му се възползуваха от тежкия сън на господаря си. Мариам знаеше това. Секретарят се опита да се изплъзне от хватката на Мариам и започна да се оправдава:

— Аз нямам любовница в двореца — каза тихо той. — Не се заблуждавай! Та аз спя в манастира, където съм израсъл, и прекарвам част от нощите си в учение. Всеки знае това! Лампата ми гори до късна нощ!

— Лампата ти свети — каза Мариам, като се разсмя, — но ти не си в килията си. Познавам аз любовните хитрини! Но карай да върви! Искам само да те предупредя. Ти хем печелиш добри пари, хем си богат и по рождение. Затова само ти от всички мъже в двореца можеш да си купуваш розово масло. И колкото да се преобличаш като жена, мирисът на рози те издава. Аз разбрах по този начин, че не си жена. Довиждане, млади момко! Гледай да опазиш главата си и не си слагай вече розово масло!

Смутеният Базули си обеща да спазва нейните съвети. На Мариам й предстоеше да съобщи и на кюрдката, че знае нейната тайна. Но кюрдката можеше като нищо да я удуши, ако не е съгласна с нея. Затуй Мариам прояви особена предпазливост. Щом остана насаме с тая жена с великанска снага, баядерката насочи разговора към нейния любовник, кюрда, който й беше братовчед и приличаше на нея.

— Ти си висока колкото него! — каза Мариам. — И двамата си приличате.

— Много си приличаме — рече кюрдката.

Мариам се разсмя, като че някаква чудата мисъл ненадейно я бе споходила:

— Знаеш ли какво ми мина през ума? — каза тя. — Помислих си, че нощем човек би те взел за братовчед ти, особено ако си сложиш изкуствена брада.

Кюрдката се смълча, челото й помръкна — явно звярът в нея се обаждаше. Все така весела, Мариам пак подхвана:

— На твое място, аз щях да се преоблека с дрехите на братовчед си и да се оставя на агата да ме хване. Какъв смях щеше да падне! Но повярвай ми, предрешавай се само нощем. Инак е опасно!

— Добре… — измърмори кюрдката.

— Не си ли забелязала, че братовчед ти понакуцва с единия крак, след като са го наранили в бедрото?

— Забелязала съм.

— Запомни! Ако решиш да се предрешаваш нощем, например през следващия карнавал, не забравяй да накуцваш, ако искаш да те вземат за главния коняр.

Кюрдката грабна двете длани на Мариам и я погледна така, сякаш искаше да й извади очите:

— Казвай всичко докрай! — заповяда и тя.

— Всичко ти казах — рече й малко смутено Мариам. — Какво ти става? Ако искаш предрешвай се, ако ли не — недей!

Кюрдката пусна ръцете на Мариам и тръгна да потърси грузинката, на която разказа за случилото се.

— Тя знае всичко за нас! — рече й грузинката, и на свой ред й разказа за срещата на Мариам със секретаря и за съвета, който тя му бе дала във връзка с розовото масло, а после спомена и за срещата й с Кора, хубавицата друзка.

— Ще взема да я убия тая танцувачка! — рече кюрдката.

— Недей! Тя ни предупреждава, значи не иска да ни наклевети! — каза й Кора.

— Божичко! — продължи кюрдката. — Колко е лошо да живееш с мисълта, че жена може да ти навреди и да ти отрежат главата!

— Не знам дали си права. Все имам чувството, че ни мисли доброто.

— Ако ни стори зло, все ще ми остане време да я намушкам с кинжала си — закани се кюрдката.

През това време Мариам издебна Батина и като я притегли в един ъгъл, й каза:

— Сестро, ти си арабка като мен. Затуй искам да ти кажа, че те грози страшна опасност.

Мариам й показа с ръка как ще и прережат гърлото и каза с увереност:

— Много скоро!

— Защо?

— Заради стълбата в стаята ти.

— Каква стълба? — попита Батина.

— Оная, под дюшемето ти. Отгоре й е сложен сандъка, дето го бутнах, без да искам, когато дойдох да те видя, и върху който ти седеше, без да смееш да се помръднеш, макар че на възглавниците щеше да ти е по-удобно. Твоят любовник се е престорил на болен и е измайсторил тая стълба, докато агата е бил на път. Кажи му да измисли друг начин да се среща с теб. Няма да направиш зле да се вслушаш в съвета ми!

— Значи няма да ме издадеш! — зарадва се Батина.

— Една баядерка никога не издава друга жена. Та нали ние сме любимите избраници на любовта? Бихме ли могли да не закриляме влюбения или влюбената?

— Знам, но…

— Само те предупреждавам, както предупредих и другите! — каза Мариам.

— Как успя да разбулиш нашите тайни?

— Много лесно. Аз знам, че всяка жена изневерява на мъжа си, когато той е стар, грозен, стиснат и досаден. Трябваше само да си отварям очите и веднага разбрах как стоят нещата.

— Но какво ми предлагаш?

— Ще ти кажа малко по-късно!

Батина се хвърли на шията на Мариам, а сетне се обясни с другите три жени на агата, които бяха останали с убеждението, че Мариам има нещо наум.

* * *

Да, тая младичка Мариам наистина имаше нещо наум и скоро го сподели с жените на агата.

— Вижте какво — каза им тя веднъж. — Вече сме наясно. Французите са пред Сен-Жан-д’Акр. Лагерът им не е далеч от нашата планина и до него може да се стигне за три дни с бързоходни коне и камили.

— Ах! — провикна се Кора. — Намислила си да избягаме. Чудесно! Да тръгваме при французите.

— И любовниците си ли ще вземем с нас? — попита Батина.

Кюрдката прояви голямо благоразумие, като каза, че без тях ще останат гладни и жадни.

— Ако вземем и нашите любовници, французите ще им дадат ли работа? — попита тя.

— Помислила съм и по този въпрос — рече Мариам. — Ако избягаме и ни хванат, ще ни отрежат главите и това е най-лошото, което може да ни се случи, нали? Затова ви предлагам да грабнем поне съкровището на агата, след като тъй и тъй ще ни убият, ако ни хванат.

— Колко си права, Мариам! — възкликна Батина.

— Агата — продължи Мариам — изпитва постоянно недоверие както към бедуините на Бени-Шакер, които управлява, така и към другите племена, извършващи набези, с които постоянно воюва. Но той се бои и от своя паша, Джезар, и очаква най-лошото от него като всеки страхливец. Затова държи цяло съкровище, скрито в ковчеже от кедрово дърво, та да го грабне, ако реши да офейка. Така поне ми каза Батина.

— Ковчежето с перлите и диамантите! — провикнаха се жените. — Че то е пълно с драгоценни камъни!

— Нали всички сме го виждали! — каза черкезката. — Агата ни го показва, когато е в добро настроение.

— Но знаете ли къде го крие?

— Не!

— Трябва да разберем тайника му. Аз и моите сестри не искаме да получим нищо от тия богатства. Принцовете на морето са много щедри към нас, но дори да останем без тях, все някак ще изкараме прехраната си с нашите танци.

— Ами! — възрази кюрдката. — Ще делим с вас.

— Не! — каза натъртено Мариам. — Ако намерим тайника на ковчежето, задигнем драгоценните камъни и стигнем до френския лагер, придружени от вашите любовници, ще разделим съкровището на четири равни части, като всяка една от вас изтегли жребий, за да получи отредената и от съдбата четвъртинка. Тогава и вашите любовници, ако се омъжите за тях, ще станат богати, а вие — честити.

— Аз искам моят Латиджи да ме заведе във Франция, в град Париж, за който са ми разправяли такива чудесии! — каза Батина.

— С парите си ще правиш каквото си искаш или каквото той поиска — каза й Мариам.

— Първо да избягаме — рече грузинката, — пък след това ще видим. Не знам само дали французите позволяват на жените да притежават богатство и да разполагат с него.

— Разбира се! — увери я Мариам.

— Може ли да направиш така, че с помощта на принцовете на морето, нашата част от съкровището да си бъде само наша, на жените, а не на мъжете. По този начин ще държим любовниците си под своя власт. Инак… кой знае дали няма да стане обратното.

— Аз отговарям за това, че всяка една от вас ще бъде господарка на полагаемата й се четвъртинка от богатството! — рече Мариам.

— Толкоз по-добре! — каза грузинката. — Моят малък Базули е истинска прелест, но си е вероломен, потаен и способен да ме направи много нещастна. Нямам му вяра. Затуй ще си остане мой любовник, но не съпруг и господар.

— И аз ще постъпя като теб — каза кюрдката. — Братовчед ми е понякога груб към мен, тъй че разполагам ли занапред с пари, бих могла да избягам от него, ако продължава да се държи по същия начин!

— И моят е способен на всичко! — призна си Кора. — Но аз вече съм решила какво ще правя с него!

Само Батина си мълчеше. Тя вярваше на своя воин, поета. И тъй, три от четирите жени бяха съгласни да избягат със своите любовници, но вече тайно лелееха мечтата да ги напуснат. Мариам им каза:

— Не говорете по този въпрос с вашите приятели! Той ще бъде решен чак когато влезем във френския лагер.

— Да тръгнем още тази нощ! — каза грузинката. — Двама от нашите любовници ще ни чакат с камили и коне в планината. На разсъмване ще сме изминали двайсетина левги и агата не ще може да ни настигне. Той и тази вечер ще пуши опиум, след което ще заспи.

— Може да се събуди и по-късно от друг път, ако му сложим опиум в пилафа! — подсказа им Мариам. — Ще си похапне повечко от него, преди да запуши. Така ще бъдем по-спокойни и ще спечелим време!

Грузинката, която наистина имаше ум за двамина, направи следната дълбокомислена забележка.

— Грози ни една опасност!

— Опасности много! — каза й Мариам.

— Но най-страшната от всичките са шайките!

— Вярно — съгласи се Батина. — Има разбойнически шайки, дето се препитават само от грабеж!

— Колко души наброяват най-силните от тези шайки? — попита Мариам.

— Десетина души. А нашите мъже са само четирима. Колкото и да са храбри, може да паднат в някой бой!

— Слушайте какво ще ви кажа! — провикна се Мариам. — Аз и моите сестри сме алжирки и сме много смели.

— Аз също съм храбра! — каза кюрдката.

— И аз не съм страхлива! — рече Батина.

— Щом е така, дайте да се преоблечем като мъже и да грабнем по една пушка. Така пушките на отряда ни ще станат единайсет и всяка шайка ще си помисли хубавичко, преди да ни нападне. Необходимо е, обаче, веднага да се научите как се пълни пушка и пистолет и то без никой да разбере! Вървете при любовниците си и нека те ви покажат как се стреля!

— Аз нямам нужда от учители. Знам добре да стрелям — каза кюрдката.

— Аз също — рече Батина.

— Другите две нека се понаучат — заръча Мариам.

— Стрелбата е трудна работа — каза Кора.

— Научете се поне да се прицелвате! — каза Мариам.

* * *

Мариам много скоро научи, че любовниците на уважаемите дами, са посветени до един за заговора. Предстоеше да се открие тайникът на ковчежето със скъпоценните камъни. Мариам се срещна с Базули и поета, който имаше силно развито въображение. Тя постави въпроса по следния начин:

— Няма да е зле — каза тя — агата да бъде събуден някоя нощ от тревожен звън, да помисли, че врагът го напада и да хукне да бяга, като грабне ковчежето си. Секретарят, който ще го събуди, трябва да си отваря очите на четири и да види къде е тайникът.

— Ами кой ще бие тревогата? — попита секретарят.

— Това аз не знам — каза отсечено Мариам. — Ваш ред е да измислите нещо. Ако поне можехте да измайсторите някакво подобие на оръдие!

— Че как да не можем! — провикна се Ел Мансур, воинът поет, приятелят на Батина. — Ще изкопаем в планината няколко дупки и ще подпалим мините последователно една подир друга.

— А пък ние ще се направим, че чуваме оръдия и ще се разкрещим „Французите! Французите идат!“ — каза Мариам.

— И всички ще ви повярват! — каза с усмивка секретарят. — Агата ще припадне от страх!

— Кога ще вдигнете тревогата? — попита Мариам.

— Вдругиден през нощта! — обеща Ел Мансур.

След този разговор, жените в двореца зачакаха страшната нощ и тя настъпи. Агата не беше воин по природа. Започнал бе кариерата си като секретар-писар на пашата, който оцени неговите двулични похвати и го назначи за ага на племето Бени-Шакер, което се нуждаеше от човек с гъвкав и предприемчив характер. Но какъв страхопъзльо се оказа този ага!

— Той е като гарваните! — подиграваше му се Джезар паша. — Усеща барута през девет планини в десета!

И тъй, агата отдавна бе заспал, когато, в един часа след полунощ, на върха на планината избухна взрив, подир него втори, трети. От двореца, от манастира и от шатрите се понесоха неистови крясъци:

— Французите! Французите идат!

Взривовете следваха един подир друг, макар постепенно да заглъхваха. Внезапно разбуден от секретаря си, агата чу как жените викаха: „Французите! Французите!“. Разтреперан от страх, той викна да му доведат охраната и коня и хукна към тайника, откъдето грабна касетката. Писарят го издебна и разбра къде си крие съкровището. Агата яхна бързо коня си и тъкмо щеше да препусне, когато взривовете затихнаха.

Каидът му се завърна от спешно разузнаване в околността и съобщи, че не видял никъде неприятели и не знаел на какво се дължат тия взривове. Агата се поуспокои и прати нови разузнавачи. От французи нямаше и помен. Обясниха си тези детонации със срутване на вулканични пластове. Агата върна сандъчето си в тайника, без да подозира, че е наблюдаван и животът потече пак по обичайното си русло.

* * *

Известно е, че пилафът е неотменна част от трапезата в Ориента, както за богатите, тъй и за бедняците. В такъв един пилаф, жените трябваше да поръсят прашеца опиум, предназначен за агата. Но на секретарят му хрумна да приспи и прислугата на двореца, като сложи опиум в целия пилаф за деня, така че всички слуги и роби да почувствуват въздействието на отровата и да се успят до късно.

Подготвиха всичко за бягството: оръжие, храна, маскировка, седла и прочие. Настъпи съдбовната нощ. Жените на агата, които бяха пълни господарки в кухнята, смесиха подлютения пилаф с опиума и всички, освен заговорниците, се унесоха в дълбок сън.

Както в палата на Спящата царкиня, така и в двореца на агата настъпи мъртва тишина. Обхванати от внезапна дрямка, слугите налягаха по коридорите. Агата не можа даже да довърши любимата си лула, когато падна омаломощен върху възглавниците си. Секретарят му, издебнал удобния момент, изчака няколко минути и задигна ковчежето. Ел Мансур и момичетата, преоблечени като мъже, го чакаха с нетърпение и известно безпокойство.

— Да вървим! — каза им той. — Дойде часът да рискуваме живота си! Напред към богатството и свободата! Ако е рекъл Аллах, ще успеем!

И той им показа ковчежето. Тръгнаха на път под предводителството на Ел Мансур. На четвърт час от двореца ги чакаха конете и камилите и те се метнаха на седлата им. Час по-късно стигнаха на три мили от резиденцията на агата и навлязоха в Хуранската пустиня.

В двореца продължаваха да спят. Там всяка сутрин идваха просители и агата ги приемаше след молитвата си. И този път те стояха пред вратите и чакаха да им отворят. Но никой от слугите не се мяркаше, та предупредиха каида.

Той се яви и заудря с все сила по вратата. Никой не се обади. Тогава каидът нареди да разбият вратата. Постави един пазач да задържа просителите и влезе с няколко души вътре в двореца. Видяха, че един от робите се е проснал като мъртъв в коридора. Помислиха го за умрял и го прегледаха дали не е ранен. Нямаше му нищо.

— Топъл е — каза кадията. — Още диша.

— Той спи! — каза друг един човек.

По-нататък откриха още един спящ, а после — десетина. Агата също спеше като заклан. Какво означаваше всичко това?

Повикаха иконома от манастира — човек, възпитан, просветен и пресметлив, защото в мюсюлманските страни не може да станеш иконом на религиозна секта, без да си дал доказателства за своята интелигентност. И тъй, този монах от манастира на племето Бени-Шакер бе достатъчно ловък, но при все това досега не бе успял да измъкне и пукната пара от агата скъперник. Ето защо той не пропусна случая да му отмъсти, задето никога не помагаше на манастира. След като се огледа бързо около себе си, той забеляза, че жените на агата ги няма, а също и някои мъже, които минаваха за техни любовници. Освен това видя, че в стаята на агата някой е разбил едно от шкафчетата и разбра, че ковчежето със скъпоценностите е откраднато, защото старият скъперник често му го бе показвал.

Уверен в успеха си, икономът на манастира разказа на насъбралите се, как тази нощ му се явил архангел Гавраил и взел да приспива хората от двореца на агата, а после джиновете на архангела вдъхнали на жените му желание да избягат със своите любовници, като задигнат и ковчежето със скъпоценностите му. Така архангелът наказал агата, задето не отпускал никаква помощ на мюсюлманския манастир. След като привърши разказа си, икономът се оттегли. Тълпата беше възмутена.

Когато агата се събуди, всичките му прислужници бяха коленичили пред него и се молеха на ангела да му помогне да си отвори очите. Агата научи за бягството на жените си, за кражбата на ковчежето и за явлението на ангела. Стотици гласове потвърдиха станалото чудо. Вдигнаха го на ръце и го заведоха в джамията. Той бе принуден да се покае публично, да изтърпи едно конско от иконома на манастира и да се върне посрамен в двореца си, като се откаже от преследването на избягалите жени. Ала той съжаляваше не толкова за тях, а за ковчежето си.

* * *

Слънцето огря далеч от планината Хуран бегълците, които вече напредваха през пустинята Кра. Керванът се предвождаше от любовника на друзката. Той се казваше Латиджи, беше свикнал да се излага на опасности и да се справя с тях. Призори накара кервана да се отклони на близо една левга от пътя и го заведе в някакъв широк и дълбок дол, за да прекарат там деня.

— Така ще избегнем срещите с крадците — обясни им той — и никой няма да ни види, за да доложи за нас. Имаме достатъчно вода, за да стигнем до Сен-Жан-д’Акр. Няма защо да се мяркаме край кладенците.

— Прав си! — каза кюрдката. — Крадците дебнат пътниците най-много край кладенците!

Разтовариха камилите, разседлаха конете и опънаха леки платнени палатки, под които можеше да се спи, без човек да се препържи на горещото лятно слънце. Носеха си питки с месо, заместващи хляба, и фурми. Това им бе предостатъчно, защото не биваше да палят огън. Имаха и голямо количество сварено кафе, което оставиха на слънце, за да стане съвсем горещо.

След като си похапнаха, пожелаха да отворят ковчежето и останаха поразени от съдържанието му. Като ориенталци те бяха добри познавачи на скъпоценните камъни и веднага изчислиха стойността на съкровището. Тя възлизаше на четири милиона пиастра! Какво нечувано богатство? Ала начаса бе изявено едно особено желание, изразено най-напред от кюрдката:

— Дайте да си го поделим веднага!

Всички се съгласиха. Първо направиха отделни купчинки от перли, диаманти, рубини, изумруди, сапфири и топази, а после ги поделиха всичките на четири равни части. След като всички бяха единодушни, че разпределението е справедливо, решиха един от мъжете да се обърне гърбом, а друг да го попита: „Кому да дам това“. По този справедлив начин всеки взе своя дял и го скъта в паласката си. След подялбата на съкровището легнаха да спят, като мъжете останаха да караулят на смени край кервана.

Ориенталците имат една невероятна страст: комара.

Където и да отидат, техните войни винаги носят в паласките си по една колода карти за игра. Араби, кюрди, друзи, турпи, арменци, перси — всички са комарджии. Чевръстите им пръсти сякаш са създадени, за да раздават карти. Всеки ориенталец умее да подменя скришом или да избива карта, а губещият редовно мами при броенето. По този повод често избухват най-страшни свади. Добри приятели предпочитат да не играят заедно, дори когато не е за пари, само защото се боят да не се скарат.

Понеже се пробудиха преди жените, четиримата им спътници, в желанието си да не вдигат шум, решиха да поиграят на карти. Но Базули, младият секретар на агата ги предупреди:

— Братя, знаете колко опасно е да се играе на комар. Ръцете често изпускат картите, за да грабнат кинжала.

— Много си прав! — каза Ел Мансур, поетът.

— Нека предварително се споразумеем за едно! — подхвана пак Базули. — Двама ще играят и двама ще гледат играта, а после обратното — тия дето са играли, ще гледат, а тия дето са гледали, ще играят.

— Дадено! — провикна се зарадван Латиджи. — Кой ще играе с мен на една мъничка перла?

— Аз! — каза кюрдът.

Седнаха един срещу друг и започнаха спокойно да играят. Невинна игра! Перла за перла! Постепенно играчите се оживиха. Кюрдът губеше. Поиска да намали загубата и предложи по-голям залог. Настъпиха вълнуващи перипетии. Двамата „наблюдатели“ се хванаха на бас кой от играчите ще спечели. Ел Мансур заложи за кюрда, а Базули — за Латиджи.

Латиджи, като изпечен авантюрист, бе пътувал в далечни страни и бе посетил всички вертепи на Ориента. Безскрупулен комарджия, той мамеше през целия ход на играта и само от време на време позволяваше на кюрда да спечели нещичко, за да се поутеши. Но кюрдът кипеше от яд. Младият Базули виждаше, че Латиджи не играе честно, но понеже бе заложил на него, си мълчеше. Ел Мансур не беше бавномислещ грубиян като кюрда, забеляза мошеничеството му и разбра, че Базули си дава сметка за това. Ядосан, той побутна кюрда по рамото и му каза:

— Хайде, спирай играта!

— Защо? — попита го кюрдът.

— Достатъчно загубихме. Латиджи ни мами. Нека Базули каже дали лъжа, ако е честен човек!

— Не забелязах да лъже! — каза лицемерно Базули.

— Печалбата ти замая главата!

Докато караницата между Мансур и секретаря се разгаряше, кюрдът поиска да му върнат перлите.

— Щом играеш нечестно, върни ми залога! — каза той и погледът му заблестя с дива упоритост.

— Лесно е да се обвинява печелещия противник, че не играе честно! — току повтаряше Латиджи.

— Мансур е свидетел.

— Мансур лъже!

— Ти лъжеш, смрадлив чакале! — изкрещя Мансур. — Ненапразно никой не знае нито кой си, нито откъде идеш! Преди да дойдеш при агата, си бил човек с тъмно минало — крадец и убиец!

Латиджи рипна изведнъж и се нахвърли върху Мансур с нож в ръката. Също тъй подло, Базули понечи да промуши Мансур откъм гърба му. Но кюрдът, възмутен от това коварство, стисна китката на секретаря, който пъргаво премести кинжала си от дясната в лявата си ръка и го заби в гръдта на кюрда. Кюрдът нададе болезнен вой и с брутална, могъща хватка удуши младежа, а после се обърна, за да види какво е станало с другите.

Латиджи бе успял пръв да нанесе удар на своя противник благодарение на изненадващия си скок, а това за него бе предимство. Като победител, той продължаваше да се гаври с противника си. Убеден, че е измамен, кюрдът чувствуваше, че умира, но събра сетни сили и надупчи победителя с ножа си, и то в гърба, докато Мансур се строполи на земята върху другите два трупа. Тази драма не продължи повече от три минути.

Мариам, която се бе събудила малко преди това, стана свидетел на цялата кървава сцена, но даже не се опита да се намеси. Щеше да бъде безполезно. Тя не разбуди нито сестра си, нито приятелките си, защото тези мъже и бяха напълно безразлични, с изключение може би на поета. Тя нямаше любовна връзка с нито един от тях и беше твърде много арабка, за да не се плаши чак дотам от пролятата кръв. Дочака края на трагичната схватка и когато и кюрдът издъхна, промърмори:

— Свърши се най-сетне! Тигрите сами се изклаха!

После се замисли, изправена и съсредоточена, за последиците, до които щеше да доведе тази истинска кланица. Вярно, че боят бе минал безшумно. Всъщност спящите момичета бяха пребити от уморителното пътуване и от горещината, та поспаха още час. Мариам не можеше да вземе решение. Постепенно усмивката й се възвърна и тя каза радостно:

— В края на краищата, така е може би по-добре!

Вдигна малко шум, за да събуди приятелките си, после предложи на всяка по едно кафе в медна чашка. Когато видя, че са напълно будни, тя бавно изрече пред тях:

— Смъртта витае над нас!

— Какви са тия думи? Какво е станало? — попитаха жените.

— Голяма неприятност! — каза Мариам. — Тъкмо се питах как бих могла да изтръгна скъпоценните ви камъни от ръчичките на вашите възлюблени, за да ги предам на вас! Предвиждах големи разправии, защото тия синковци можеха да грабнат богатството ви, да офейкат и да ви оставят на сухо.

— Още ли не си измислила как ще им отнемем съкровището, когато пристигнем при французите? — попита с любопитство грузинката, която отдавна се съмняваше в Базули.

— Аллах се погрижи за всичко! — каза Мариам. — Докато сме спали, те са играли картите. Избухнала е свада и са извадили ножовете. И четиримата са мъртви!

И тя им посочи с пръст мястото, където се бе разиграла кървавата сцена!

— Там са! — каза тя.

Жените хукнаха към посоченото място. Кюрдката надигна вой като ранена пантера. Друзката занемя и не издаде нито звук. Батина зарида над трупа на своя поет, а грузинката каза само: „Бедното ми момче!“. В това време Мариам сбута кюрдката и й заповяда да млъкне.

— Ще те чуят през девет планини! — рече тя. — Ако наоколо върлуват шайки, ще долетят да ни нападнат.

Кюрдката потисна плача си, но грузинката попита:

— Какво ще стане с нас?

— Латиджи не беше глупав — каза Мариам. — Посъветва ни да пътуваме само нощем. И ние ще го послушаме!

И като посочи с пръст към североизток, тя продължи:

— Сен-Жан-д’Акр е натам! Но най-важното е да стигнем до морето!

— Ами ако срещнем разбойници!

— Никой не знае, дали в такъв случай нашите четирима спътника щяха да ни бъдат от полза или и те щяха да ни оберат!

Жените показаха изненада. Мариам се поусмихна:

— Приемате ли ме за предводителка? — попита тя.

— Да! Да! — провикнаха се жените.

— Добре, но трябва да пожертвате нещо и от себе си!

— Какво е то?

— Налага се всички да си острижем косите по мъжки, като оставим, както е редно в такива случаи, по един кичур на темето си. Само тогава ще се съглася да ви стана предводителка.

Те се поколебаха.

— Инак не може — каза Мариам. — Отрязаните коси пак порастват, ала отсечените глави не поникват никога.

— Ама защо?… — попитаха жените.

— Защото… съм ви предводителка! Щом ви заповядам, ще ми се подчинявате! Началникът затова е началник, за да му имат доверие. Ако не вярвате на мен, назначете си кюрдката или грузинката. В такъв случай си вземам сестричките и потегляме, а вие правете каквото си щете.

— Недей, остани с нас! — замолиха й се жените.

— Тогава вземете ножовете от телата на любовниците си и веднага си обръснете косите!

Жените изпълниха заповедта на Мариам, като преди това всяка една от тях си прибра дела от скъпоценните камъни на агата. През това време Мариам прерови багажа на Мансур и Базули. Търсеше арабската китара на поета, който приживе си акомпанираше с нея, докато пееше стиховете си. Намери и флейтата на секретаря.

— Нали знаеш да дрънкаш на китара? — попита тя друзката. — Поверявам ти този инструмент, но се грижи за него!

А на грузинката рече:

— Вземи за спомен флейтата на скъпия си приятел! Свири на нея, но гледай да не я загубиш!

И повтори настойчиво своята молба.

— Няма ли да погребем умрелите? — попита кюрдката.

— Как да ги погребем! И защо? — отвърна и Мариам. — И без това имаме да се готвим за пътуването през нощта. Трябва да обядваме, да напоим конете и да им дадем зоб. Изобщо, работа ни чака!

Всички й се подчиниха.

* * *

Малкият керван направи кратък, едночасов преход, след което предвождащата го Мариам заповяда на хората си да спрат и с помощта на по-опитната в тия неща кюрдка, грижливо прегледа товарите на камилите и амунициите на конете. Като алжирка от Сахара и при това баядерка, Мариам знаеше добре как се води керван. След почивката керванът потегли на нов, дълъг преход.

Бяха изминали дълги часове откакто пътуваха, и тъкмо изкачваха един пясъчен хълм, когато видяха, че към тях се задават десетина камилари — очевидно тръгнали на грабеж. Ако речеха да побегнат, жените трябваше да зарежат камилите и да умрат от глад и жажда, тъй като тези търпеливи животни носеха на гърба си и храната им, и водата им за пиене.

Мариам взе мигновено решение. Шайката бе спряла. Жените разполагаха със седем бързи коня, но камилите вървяха тежко и бавно зад тях. Мариам им заповяда рязко:

— Открийте огън! Изпразнете пистолетите и пушките си, както и оръжието, което взехме от убитите! Стреляй, кюрдке! Стреляй и ти, друзке! Защо се бавиш, грузинке?

Колкото до нейните сестри, баядерките, те вече стреляха. Тя заповяда и на другите жени от техния отряд да не се помайват, а да стрелят както се полага. Разбойническата шайка побягна. Мариам се заслуша най-хладнокръвно в бързо отдалечаващия се галоп на обзетия от паника противник.

— Тези няма да се върнат вече! — каза с увереност младата жена. — Те си помислиха, че сме много по-смели и по-многобройни от тях! Така е винаги, когато нападаш през нощта и без колебание откриваш огън при внезапен сблъсък с противника, който побягва разгромен. Това съм го научила от баща ми, който беше славен войн! — похвали се тя. — А после изкомандва: — Заредете оръжието!

Тя внимателно следеше как боравят с оръжието нейните приятелки, защото друзката и грузинката още трепереха. Кюрдката стоеше невъзмутима, а сестрите на Мариам нарекоха разбойниците страхопъзльовци. Като се убеди, че оръжието е заредено добре, Мариам заповяда да тръгнат отново на път и да пазят мълчание. На зазоряване тя спря кервана в една долчинка, между два пясъчни хълма.

— Кюрдке! — заповяда тя. — Трябва да се разтоварят камилите, да се напоят конете и да се вдигнат палатките!

И тръгна смело пешком да огледа околните дюни, като лягаше по върховете им, за да не я забележи някой, ако се зададе шайка. Но не видя нищо обезпокоително и се върна в лагера.

Палатките бяха вдигнати. Заповедта й се изпълняваше — беше тихо и никой не говореше на висок глас.

— Сега вече можем да разговаряме както трябва! — казах тя. — Не съзрях нищо опасно.

— Хайде да ядем! — каза кюрдката.

— Твоят корем е като на камилска птица! — смъмри я Мариам. — Виждам обаче, че друзката не е гладна. Това е от страх! Нали видях, как изсипа барута върху дулото на пушката си, защото трепереше като сух листец. — И Мариам показа петната от барут върху пушката и всички се присмяха на нещастната друзка. В това време кюрдката сложи трапезата. Всички похапнаха лакомо от питките с месо и фурмите. Час по-късно седемте хубавици вече спяха под палатките, а животните кротко пасяха суха тревица по пясъчните дюни.

Вечерта настъпи без неприятни инциденти и бягащите от агата жени продължиха пътя си към морето. Мариам притежаваше вроденото у всички араби чувство за ориентиране, което важи и за мъжете, и за жените.

Мариам предварително бе разпитала за посоката към Сен-Жан-д’Акр. След три дни преход пристигнаха пред обсадения град, но младата жена прецени, че не могат да стигнат до френския лагер поради обкръжението на силни арабски части.

* * *

Мариам изчака да стане среднощ и всички в палатките да заспят, с изключение на часовоите. Тя и сестрите й се преоблякоха в мъжки дрехи, и заедно с останалите жени, взеха пушките и напуснаха палатките, насочвайки се към френския лагер. Мариам вървеше начело, ослушваше се и пристъпваше най-предпазливо. След близо двучасов ход, през който повечето време пълзяха, жените стигнаха на хвърлей място от френския аванпост, чиито траншеи се открояваха ясно на хоризонта.

— Лягайте на земята! — каза тихо Мариам. — Ще чакаме да се съмне! Не бива да се явяваме посред нощ пред французите! Току-виж стреляли по нас!

Младите жени легнаха. Зората изгря чак след два часа, които им се сториха от дълги по-дълги. Най-сетне изсвири сутрешната тръба и те видяха, че лагерът на французите се раздвижи. Слънцето бързо се появи на небосклона, както му е обичаят в Ориента, където зазоряването и свечеряването са много кратки. Когато стана съвсем светло, Мариам каза на приятелките си:

— Не мърдайте оттук! Аз ще отида при тях като парламентьор!

Размахвайки приготвеното от по-рано парче бял плат, се изправи и тръгна направо към аванпоста. Часовоят я забеляза и войниците се стълпиха с любопитство, за да видят какво иска от французите този арабски парламентьор. Четирима въоръжени мъже, водени от един капрал, се приближиха до Мариам, която им каза:

— Аз съм баядерката на Сюркуф. С мен са и приятелките ми. Избягахме от арабския лагер.

Капралът я позна. Заведоха я при офицера, който също я познаваше и й каза да повика приятелките си. Тя стори това и те радостно дотърчаха. Мариам разказа накратко съдържанието на преживелиците си, след което капралът и четиримата му подчинени заведоха баядерките при корсарите.

Сюркуф се позачуди, виждайки групата арабки да нахлува в лагера му, но начаса разпозна Мариам, която се хвърли на врата му. Той повика веднага приятелите си. Разигра се една трогателна сцена. Сапажу и ням-нямите заподскачаха в буен негърски танц. Радостните им викове привлякоха тълпа любопитни, а младите жени бяха приютени в една от шатрите.

— Виждам, че сте седем! — каза радостно Бренвил. — И седемте ли сте баядерки?

— Не — обясни му Мариам. — Тия четири жени са съпругите на агата на племето Бени-Шакер. Ще ви разкажа тяхната история, но първо ни дайте да хапнем, че умираме от глад.

Сапажу се втурна да изпълни желанието им. Младите съпруги на стария ага оглеждаха корсарите от глава до пети. Очаквали бяха да ги видят облечени като принцове, със сърмени, блестящи като злато бродерии, а пред тях стояха мъже с панталони, с блузи от бретонско жарсе и на главата с барети.

— Това ли са принцовете? — попита грузинката с гордо високомерие.

— Да! — твърдо й отвърна Мариам.

— Че защо се обличат като бедняци?

Мариам се разсмя на тия нейни думи. Грузинката се засегна, но си замълча. Малко по-късно тя каза на ухото на кюрдката:

— Тези тук не са никакви принцове.

— И аз тъй мисля — рече кюрдката.

Поднесоха кафе на дамите и те го изпиха с натопен войнишки сухар, който им се стори много вкусен. Едва след това Мариам разказа за всичките им патила. Корсарите останаха потресени. Както си приказваха, влезе отец Лантерние. Той се връщаше от лазаретите, където бе дал последно причастие на тежко ранените и на умиращите от чума. Той прегърна баядерките и научи подробностите около тяхното спасение. Жените на агата впериха любопитни очи във френския флотски свещеник.

— Ей тоя мъж би ми се понравил! — каза тихичко на Мариам едрата кюрдка, възхитена от високото телосложение на свещеника.

— Френските свещеници не се женят — обясни й Мариам.

Кюрдката въздъхна разочаровано. В това време корсарите се занимаваха със съкровището, което жените носеха в паласките си. Сюркуф извика матросите ординарци и им заръча:

— Трябва да се изработят четири кожени колана за пренасяне на скъпоценности. Гледайте да са по-мекички откъм вътрешната страна, че ще ги носят нашите мили дами. А ти, Мариам, обясни на твоите приятелки, че за по-сигурно трябва да изсипят драгоценните камъчета в тия подплатени колани, които да носят на голо.

Мариам предаде думите му на жените, на които моряците вече вземаха мярка от кръста. Пристигна Клебер в обикновена генералска униформа, с онзи скъп за всички републикански генерали редингот, който Бонапарт не захвърли, дори когато стана император. На грузинката Клебер се стори дребна риба. Тя остана много учудена, когато й казаха, че само Бонапарт стои по-горе от него. Тази простота на униформите внесе промяна в нейните възгледи за нещата. Кюрдката обаче наистина бе съблазнена от високия ръст на Клебер и от лъвското изражение на лицето му.

— Ами този като не е поп, би ли се оженил? — попита тя една от баядерките.

— Може би! — отвърна й момичето.

Кюрдката изпадна в мечтание. Ала след миг, един куриер в хусарска униформа донесе писмо за Клебер, тъй като не го бе намерил в неговата шатра и му бяха казали, че е в шатрата на корсарите. Хубав бе тоя хусар в елегантната си униформа с галони! Едновремешната висока фуражка, кавалерийската паласка, развяващото се върху мундира наметало, дрънкащата сабя — целият този блясък заслепи грузинката и спечели нейното сърце. Хусарят изкозирува и предаде писмото на Клебер. Грузинката го попиваше с погледа си.

— Добре — каза Клебер.

Хусарят пак изкозирува и излезе, подрънквайки с шпорите си.

— Това се казва началник! — каза грузинката на Мариам.

— Той е обикновен войник! — поясни й баядерката.

— Че как може обикновен войник да бъде по-добре облечен от генерала си!

Мариам се разсмя. Грузинката се наведе към кюрдката и й прошепна на ухото:

— Мисля, че баядерката ме баламосва! Възможно ли е този, дето влезе преди малко, да не е началник!

Запленена от Клебер, кюрдката не й отговори нищо. Голяма жена бе тази кюрдка! Рязка и добра, откровена и предана, но ужасно сприхава и гневлива, тя не можеше да въздържа инстинктите и поривите си. Срещата на Клебер с жена с подобен характер се оказа решаваща за неговата съдба.

Когато генералът стана, за да си вземе довиждане и съобщи, че на другия ден ще има преглед на войските, подире му, без думица да продума, излезе и кюрдката. Всеки се досети за намеренията й. Подир малко Мариам попита:

— Къде отиде тая жена?

— Струва ми се — отвърна й друзката, — че тръгна подир Клебер паша^[1]!

Мариам излезе. След миг се върна в шатрата и каза:

— Знам къде е кюрдката!

— Къде? — попитаха я другите.

— В шатрата на генерала.

— Клебер извади късмет! — каза Бренвил. — Вчера ми се оплака, че тук нямало жени. Сега вече ще бъде доволен!

— Вярно — потвърди Мариам. — Голям късмет е изтеглил! Кюрдката е от богата по-богата!

Бренвил уточни в какво се състои късметът на един мъж. Всички се смяха на приумицата на кюрдката. Отец Лантерние подметна, че ще му бъде забавно да види смущението на Клебер, когато почне да чете конско. Но богатият обяд бе вече готов и всички седнаха на трапезата, като не преставаха да одумват случая с кюрдката.

А тя бе тръгнала подир Клебер и бе застанала на входа на шатрата му, без унесеният в мечтите си генерал да я усети. Часовоят изкозирува, Клебер го поздрави и влезе вътре, но забеляза, че някой върви подире му. Часовоят бе помислил, че генералът се връща с някой арабин; за да разговаря с него и го бе пропуснал да мине.

Клебер остана поразен, когато се обърна и видя, че на гости му е дошъл арабин, но веднага позна кюрдката. Какво ли искаше от него тази жена? Почудата му се удвои, когато тя свали своя кожен колан, отмятайки дрехите от кръста си, и изсипа върху една малка масичка драгоценни камъни и перли пред смаяния му взор. Клебер си помисли, че тази жена е дошла да го моли за някаква голяма милост и иска да я заплати на висока цена. Затова й каза да прибере скъпоценностите си в колана и да го закопчае пак на кръста си — нещо, което тя направи. После той повика преводача си и му заповяда да разпита кюрдката.

— Какво иска тази жена?

— Аз съм богата! — каза кюрдката. — Млада съм и съм красива. Искам да стана негова жена!

Без да я изслуша по-нататък, Клебер изпроводи преводача си, затвори вратата и… се ожени.

След женитбата си Клебер се почувствува доста объркан, защото ако се покажеше с жена, Бонапарт щеше да го направи за смях пред войниците. Повика пак преводача си и му зададе въпроса:

— Съобщи ли някому онова… което ти каза преди малко тази жена тук?

— Генерале, един истински преводач никога не издава тайни!

— Добре тогава. Можеш ли да ме снабдиш с един мамелюкски костюм заедно с оръжието, за да го дам на това лице!

— Да, генерале!

— Върви!

Час по-късно преводачът донесе мамелюкския костюм. Известно е, че Бонапарт бе създал един мамелюкски корпус като ядро на бъдеща египетска армия, която за съжаление не успя да види бял свят. Клебер нареди на преводачка си да обясни на кюрдката, че военният устав не разрешава на един генерал да има жена в свитата си, поради което тя трябва да се облича в мъжки дрехи.

Помисли, че неотдавна кюрдката и другите жени на агата бяха принудени да си отрежат косите, преди да се преоблекат като мъже. Младата жена се подчини драговолно на заповедта на Клебер, който й каза, че ще я прикрепи към своя ескорт при предстоящия парад на войските. Това съобщение я направи по-щастлива от всякога и тя веднага се преоблече като мъж.

— Какъв красив мамелюк си, ей богу! — възхити й се Клебер. — В целия гвардейски ескадрон няма нито един хубавец като тебе!

След тези свои думи Клебер се погрижи да вдигнат за кюрдката арабска шатра, която купи от един търговец-фелах, тръгнал подир армията да продава стоката си. После постлаха шатрата с килим и я обзаведоха с хубави мебели. След тази подготовка Клебер натовари един стар кавалерийски офицер от ескорта да поеме грижата за новия мамелюк и да се отнася към него като към офицер, тъй като бил син на принц.

Дойде денят на военния парад. Клебер облече парадната си униформа. Кюрдката, която яздеше в ескорта му, се учуди, като видя генерала с дрехи, обкичени с галони, нашивки и с огромна шапка с пера. Дивизията — в боен ред, внушителна и смълчана, чакаше Клебер. По едно време пред смаяния взор на кюрдката се появи самият Клебер, посрещнат тържествено с барабани и фанфари. Войниците от другите дивизии наблюдаваха любопитно парада и забелязаха новия, тъй красив мамелюк на Клебер.

Когато парадът свърши, започна дефилирането на войските. Оркестърът засвири Марсилезата. Кюрдката никога не бе чувала европейски оркестър и остана възхитена от изпълненията му. Тя много пъти бе искала да си поговори със Сюркуф, но подофицерът, който отговаряше за нея, не й разрешаваше.

Когато най-накрая парадът свърши, всички слязоха от конете и тръгнаха към главната квартира на Клебер. Кюрдката настигна Сюркуф, за да си поговорят. Макар че той не я позна, тя му каза, че празникът е бил прекрасен.

— Та този мамелюк е нашата кюрдка! — провикна се Сюркуф, когато се досети кой му говори.

И корсарите прихнаха да се смеят. Дойдоха и баядерките със своите приятелки, които Сапажу, ординарците и ням-нямите бяха придружили на празненството. Те също познаха кюрдката под мъжките й дрехи.

— Аз се омъжих за френския паша! — похвали им се тя. — А ти Ямина, дето си от Грузия, разбра ли най-сетне, че съпругът ми е голям началник.

Грузинката прехапа устни и процеди през зъби:

— Ще ти дам аз да се разбереш!

Понеже наближаваше време за обяд, корсарите се сбогуваха с Клебер, който остана със своя мамелюк. Весела бе гощавката на корсарите! Как ли не се шегуваха те с женитбата на Клебер. Само грузинката изглеждаше нещо тъжна — видяла бе някакъв началник, ясно от най-висш ранг, който й се бе сторил облян от сиянието на славата и от блясъка на войнския разкош.

И наистина, при дефилирането на войските, след като минаха сапьорите от челната полубригада, облечени в бели престилки и кожени шапки с дълъг косъм на главите, тя видя да се задава капелмайсторът на барабанчиците, оня хубавец Адонис, за когото вече разказахме, приятеля на барабанчика от Арколи и на канадеца. Със своята гъвкава, кръшна и висока осанка, с блестящата си красота, величествената си шапка с дълги косми, с искрящите бродерии по униформата и диригентския си жезъл, този барабанчик омагьоса грузинката. За нея нямаше съмнение, че той е пашата на полубригадата.

За горделивата грузинка сапьорите бяха гвардейци на пашата, барабанчиците и оркестърът свиреха за него, когато той благоволеше да им даде знак с жезъла си да започнат или да спрат да свирят. С две думи, тя беше много вътре както се изразяваше по-късно барабанчикът от Арколи. Мариам се досещаше за чувствата на грузинката, която по време на парада я бе разпитвала най-подробно за този паша. Когато баядерката й каза, че един капелмайстор е много дребен началник, тя й възрази:

— Нали ти си ми разправяла, че оня, когото наричаш Мариус, е бил голям паша в армията на гиковара, и че като капелмайстор е бил нещо като бог.

Мариам разбра, че няма начин да разубеди грузинката.

— Ясно! — помисли си тя. — Ще има още една сватба!

Обаче грузинката започна да страни от Мариам, защото в дъното на душата си я обвиняваше, че я лъже за красивия капелмайстор. Баядерката разбираше нейните чувства и реши да я успокои, като я попита по време на вечерята:

— Ще бъдеш ли по-щастлива, ако си поприказваш с твоя… паша.

— Добре! Добре! — каза радостно грузинката.

След вечерята Мариам разказа тихичко на Бренвил какво е станало на парада.

— Не бихме ли могли да поканим барабанчиците на чаша кафе? — попита го тя.

— Нямам нищо против! — каза Бренвил и добави на френски: — Отец Лантерние този път ще постигнете всичките си желания!

— Защо? — попита флотският свещеник.

— Защото след като не можахте да бракосъчетаете Клебер, който се ожени сам за кюрдката, сега ще можете да бракосъчетаете грузинката с нашия армейски Адонис.

— Капелмайсторът ли?

— Тя го обича!

— Ами той?

— И той ще я обикне, защото тя има богата зестра! Предлагам да го поканим със Сапажу и неговите барабанчици на пунш и на кафе. Ще бъде много забавно!

— С удоволствие! — каза Сюркуф. — Младите имат нужда от забавления!

Мариус се задължи да представи капелмайстора и барабанчиците му на дамите и той стори това по най-изискан начин.

— Днес — предупреди той своите хора — ще ви запозная с едни дами, всяка една от които притежава богатство от близо един милион франка, но които не желаят нищо повече от това да се омъжат за френски военни. Постарайте се да им харесате, другари мои!

След това им разказа с няколко думи историята на съпругите на агата. Сложиха Адонис да седне до грузинката, канадеца — до Батина, барабанчика от Арколе — до друзката и задушевното празненство започна. Адонис, който жънеше големи успехи сред жените, се показа галантен и услужлив и не опроверга доброто мнение, което си бяха съставили за него. Малко досадната му вежливост допадна страшно много на грузинката и тя открито си го призна. Останалите млади мъже също очароваха бившите съпруги на агата.

След като се опознаха в продължение на четиридесет и осем часа, жените проявиха благосклонност към влюбените в тях мъже, които подадоха молба за женитба до коменданта на домакинския отдел. Молбата мина по цялата йерархическа стълбица и стигна до Бонапарт, който издаде разрешителното.

В деня на сватбата, войниците издигнаха един олтар на открито. Отец Лантерние, който извършваше богослужението всяка неделя, си бе донесъл свещенически одежди и ги държеше в палатката си. Благослови олтара и потърси клисаря си, но не го намери. На помощ му дойдоха двама семинаристи, които се бяха записали доброволци в армията.

Утрото бе прекрасно. Дивизията на генерал Клебер взе пушките и се строи в каре около олтара, като остави свободен проход за сватбения кортеж. Тройката младоженци пристигна в пълния си блясък, предшествувана от дванадесет сапьора и четирима музиканти.

Булките бяха от хубави по-хубави, а скъпоценностите им искряха на слънцето. Капелмайсторът също сияеше и грузинката се гордееше с него. Наредиха се пред майора на полубригадата и всичките барабани задумкаха. А после всички оркестри на дивизията, сбрани на едно място, засвириха музика, подходяща за случая.

Майорът изпълни формалностите, получи съгласието на младоженците, обяви законния им брак за валиден и ги накара да се разпишат. Понеже булките бяха неграмотни, вместо да се подпишат, удариха личния си печат. Тържествената меса започна.

Отец Лантерние я изпълни прекрасно, а после изнесе проповед, която допадна много на войниците. В нея той разви мисълта, че войникът, който умира за родината си, е мъченик славен, и че бил склонен да вярва, че пожертвувалият живота си получава опрощение на греховете си. После каза няколко мили думи на младоженците и ги благослови. Клебер прегърна булките, сетне карето се разтури и всички си тръгнаха под звуците на музиката. Денят премина много радостно, а предполагам и нощта.