Луи Ноар
Сюркуф — Владетелят на океана (1)

Глава първа
Тигърът на Кали — богинята на смъртта

На 11 май лето 1791-во бляскаво слънце огряваше Барода, великолепната престолнина на гиковара, един от най-могъщите раджи на независима Индия. Под водопадите светлина храмовете, палатите и позлатените статуи в прекрасната столица сияеха, заслепявайки очите с безброй отражения. Бе три часа подиробед. Жителите на града още не се бяха отърсили от тежката следобедна дрямка, та улиците бяха тихи и безлюдни. Всичко живо спеше дори в затвора, който се намираше насред града. Там бяха заключени триста несретника, натъпкани по петима в килия, с място колкото да се излегнат. За улеснение на надзирателите килиите нямаха врати и до една гледаха към широкия тъмничен двор.

Затворниците бяха измежду отрепките на Индия: крадци, разбойници, убийци — до един отблъскващо мръсни, въшлясали, гурелясали, парцаливи и вонящи. Всички бяха уродливи на вид — сякаш нарочно подбрани екземпляри на бандити, същински чудовищно-грозни зверове.

Обаче измежду тези злодеи се открояваха неколцина политически, повечето мохамедани. Те получаваха дрехи и храна отвън, обитаваха чисти и просторни килии, с две думи — имаха нещо като свое собствено отделение.

Знайно е, че в Индия част от населението изповядва Исляма, ала голямото мнозинство принадлежи на браминската вяра. Между фанатиците от двете религии винаги е царяла жестока ненавист. Ето защо повечето затворници — дали от завист или от расов инстинкт, ненавиждаха малката група мюсюлмани.

Наближаваше часът, когато всеки затворник щеше да получи мизерната си паничка ориз, отпускана от правителството. Затворниците започнаха да се будят от глад и с къркорещи черва се запротягаха сред вонящите парцали. Но някакъв мъж със странно озарено лице бе вече станал и се движеше напред-назад. Това бе един стар факир.

Висок, неестествено тънък, мършав до безплътност, скелет някакъв, покрит с опъната като пергамент кожа, този факир ядеше по веднъж на три дни в изпълнение на един обет, разпространен между индийците. Ликът му на обладан от видения мъж бе като на мумия. Безстрастната му маска запазваше някаква твърда непроницаемост, която придаваше безмилостен израз на физиономията му. Блуждаещите му, изцъклени очи, бяха винаги устремени към безбрежието на небесата и никога не се отместваха от избраната от него точка на съзерцание. Прешлените на врата му се бяха сраснали така, че този безумен фанатик не можеше дори да наведе или обърне главата си. Словата му се устремяваха към небето, за да се спуснат над тълпата. Впечатлението от него бе поразяващо.

Онова, което най-вече отличаваше силуета на факира беше дясната му ръка, вдигната вертикално, със стиснат юмрук, протестираща срещу единния Бог на мюсюлманите, които пък потвърждават съществуванието на своя Бог с вдигнат палец.

В Индия фанатиците са без брой и чет — можем да ги срещнем поели по пътищата и отричащи Аллаха с това съдбовно вдигане на ръката. А ръка, която никога не се сваля, изсъхва, тъй като ставите й се вкостеняват и едва тогава заплашителният юмрук на отрицанието не се уморява да стои вдигнат. Но ноктите растат, изкривяват се като куки и се забиват в дланта на ръката. Подобни човешки същества имат огромна власт над тълпите. Та те са светци, недосегаеми! Трябва да си от властимеющите, да ги докоснеш!

Арестуването на този светия бе предизвикало бунт в Барода. За да го потуши, гиковарът се видя принуден да оповести чрез своите глашатаи, че факирът ще се радва на добро отношение в затвора. Задържали го бяха, защото факирът непрестанно проповядваше поголовното унищожение на мюсюлманите и на арабската гвардия на гиковара — най-сигурната му опора.

Откакто бе задържан преди десетина дни, факирът насъскваше затворниците да избият мюсюлманите. Клането им бе подготвено до най-тънките му подробности. Факирът обикаляше от килия в килия със своята страховито вдигната нагоре ръка, с безумните си синкавозелени очи, разливащи някакви смущаващи задгробни пламъчета, с изсушените си устни, изхвърлящи нагоре, високо към небето, призивни заклинания, спускащи се към земята като огнен полъх.

— Скоро ще удари часът! — провикна се факирът. — Часът на наказанието или на подчинението! Ако и тази вечер мюсюлманите дръзнат да твърдят, че няма друг бог, освен Аллах, и то пред моята вдигната, отричаща го ръка, стиснатият ми юмрук ще ги порази с внезапна, мълниеносна смърт! Аз ще бъда гръмовержецът, а вие — мълниите! Те носят бели одежди, живеят в охолство! Заради тях вие сте обречени на глад, упадък и мизерия, затова стоите на най-високото стъпало на обществото. Трябва да сложим край на това възмутително положение! Или те няма повече да си продават фасоните пред нас, или вие ще ги смачкате с краката си, а каймата им ще хвърлите на псетата. Чак тогава нашите добри богове ще отворят очите на гиковара и той ще ви изкаже своята признателност, загдето сте му дали такъв велик пример, и ще ме провъзгласи за ваш предводител в борбата срещу мюсюлманите. Да, аз ще ви поведа към унищожението им и към богатата плячка!…

Подстрекателствата на факира, досущ пламтящи въглени на омразата, се сипеха върху тия хора на грабежа и кървавите разправи. Всеки затворник, чувайки тези страстни призиви, се изправяше на крака и скърцаше със зъби, като да бе пробуден от изгаряне с огън. А факирът, протягайки лявата си ръка — единствената, която можеше да движи, продължаваше:

— Изчакайте до следобедната им молитва! Тогава се нахвърлете връз тях като тигри върху плячката си!

Затворниците взеха да клякат един подир друг, като запазиха привидно спокойствие, подобно на почиващи си пантери, но през притворените им клепачи проблясваха пламъчета на полусдържана ярост. Бяха повече от триста на брой, в очакване на плячката. Насреща им двайсетина мюсюлмани се готвеха за молитвата си в пет часа следобед.

Най-уважаваният измежду тях беше един беловлас старец, когото наричаха Хаджията. Той бе арабин по произход, с орловия профил и с правилните, аристократични и изтънчени черти, присъщи на тази раса. Бялата брада подсилваше благородството на лицето му. Близо до него седеше една облечена като момче девойка, която и най-добрите й приятели не можеха да различат и даже не подозираха, че това „момче“ е единствената наследница на един от най-великите мюсюлмански принцове в Индия, когото гиковарът бе свалил от престола. Девойката бе прелестна, кръшна, неподправено, но вълнуващо хубава. Никой не устояваше на нежния, проникновен поглед на черните й очи.

Беловласият старец се държеше към девойката като към свой син и я представяше така. След като бе наблюдавал коварните ходове на факира пред затворниците, Хаджията предвиди бурята, която той подготвяше и дръпна настрана своя така наречен син:

— Мариам — му каза той, — струва ми се, че факирът ще насъска срещу нас проклетите си псета-неверници. Не бива да позволите да се заличи името на ония благородници, от чието потекло сте самата вие. Затова, щом ви дам знак, ще се подслоните при сахиб французина, сиреч при капитан Сюркуф, така несправедливо тикнат в този затвор заедно с другарите си и то след корабокрушение. Този сахиб, макар и чужденец, е великодушен лъв, който ще ви защити. Ако аз умра, той единствен ще може да ви върне съкровищата на вашия баща, дълбоко скрити в пещерата Синпуриан, пътя за която познаваме само вие и аз. Ще му предложите половината от богатството. Той е честен човек и ще ви предостави другата половина. Ако ви обикне, омъжете се за него… Той ще детронира гиковара, за да се възцари заедно с вас на престола на вашите прадеди, но след като отстрани узурпатора.

Сълзи като бисери се изтърколиха по дългите клепки на принцесата.

— Аз оставам при вас — му каза тя. — Така повелява моят дълг.

— Вашият дълг — възрази Хаджията — е да продължите един славен княжески род и да отмъстите за баща си, като се омъжите за човек, способен да вдигне цяла армия със среброто, скрито в Синпуриан и да превземе Барода със същата тази армия.

Сетне, като видя, че факирът се запътва към него, добави:

— Вървете при сахиб Сюркуф, но не му казвайте, че сте девойка, до деня, когато станете господарка на съкровището. Вслушайте се в съвета на един мъдър и благоразумен старец! Не забравяйте този съвет!

И съвсем лекичко, но с непреклонна твърдост, той се отдалечи от принцеса Мариам. Мюсюлманите се бяха вече събрали за молитва; счуваха се яростни викове:

— Никаква молитва! Никаква молитва!

А факирът, който пристъпваше напред, повтаряше този вик. Хаджията вдигна аристократичната си ръка, изправи палец току пред изсъхналата ръка на своя противник и оповести бавно и тържествено:

— Няма друг Бог освен Аллах и Мохамед е неговият пророк!

Понесе се вик ужасен, предан, жесток, раздиращ въздуха, същинска буря от ревове на диви зверове, която разтресе из основи стените на затвора: „На смърт! На смърт!“.

И тази глутница от зверове в дивашки, неудържим порив се втурна вкупом срещу мюсюлманите. Под този страховит натиск мюсюлманите бяха повалени като тръстики от порой. За няколко мига те бяха удушени, разкъсани, изпомачкани в собствената си кръв. Без никакво оръжие! Нокти деряха като куки, зъби отхапваха човешка плът, ръце удушаваха, колена и крака изтърбушваха. Истинска оргия на убийството! Ужасни хрипове се понесоха към небето и тръпчив мирис на човеци-зверове, похотливо-жадни за кървава плячка, изпълни затвора.

Ненадейно от килията си изхвръкна група френски моряци начело със Сюркуф, техния капитан, попаднал в затвора след корабокрушение, породило някакви дипломатически усложнения. Мариам се втурна и коленичи пред Сюркуф.

Той я отстрани с ръка.

Едър като гигант, с лъвска сила, с дълги, падащи на раменете рижи коси, с чело, разделено от застрашителна бръчка колкото конска подкова, която му придаваше страшен израз, със сиво-зеленикави искрящи от вътрешен плам очи, Сюркуф се провикна с гръмовен глас към своите моряци:

— Напред!

И той устремно изхвърча навън, следван от моряците, които бяха въоръжени с отломки от изпотрошени походни легла. С един само скок, капитанът се озова сред бушуващата тълпа на убийците; разтрошавайки черепи с юмрука си, той покри земята с тела, по които газеше, докато накрая се насочи право към факира. Стигна до него и с рязък замах строши тази стърчаща властна ръка, която падна като отсечена; после, с чудовищен напън, грабна фанатика с двете си ръце и го метна над тълпата, тялото описа голяма дъга, падна с главата надолу върху паветата и мозъкът бликна от черепа.

След тази екзекуция, Сюркуф размаха страховития си юмрук, изби двайсетина разбойника и разпръсна всичко живо пред себе си. Човек би рекъл, че някакъв гигант прегазва джуджета. А пък моряците от своя страна се биеха с такъв устрем, че за няколко минути мюсюлманите бяха спасени от нападението. Но от тях бяха оцелели само десетима, между които и Хаджията, изпаднал в несвяст.

В този миг пазачите на затвора — взвод от редовни войници и офицер — проникнаха в двора; затворниците бяха се изпокрили в килиите. Скръстил ръце, с високомерен поглед, Сюркуф очакваше да бъде разпитан. От четиринайсетгодишна възраст той бе започнал да пътува до Индия и говореше на индустанско наречие като местен жител.

Ужасен от смъртта на факира, тази свята личност, офицерът попита:

— Кой го уби?

— Аз! — гордо заяви Сюркуф.

Офицерът поклати глава и каза с убеждението на човек интелигентен, когото трудно могат да излъжат:

— Сахиб Сюркуф, вие сте славен моряк, но ми позволете да ви дам един добър съвет. Намерете си отрова час по-скоро!

— Защо? — попита Сюркуф.

— Защото всеки, който убие факир, бива хвърлен на тигъра пред целия народ, струпан в арената на Барода. При такива случаи, застрашеният от подобна участ предпочита да глътне смъртоносна отрова.

— Аз обаче — отвърна Сюркуф — предпочитам да се преборя с тигъра.

— Сахиб — обясни офицерът, — срещу тигъра вие ще разполагате само с едно копие. Няма случай досега осъден на смърт да е убил тигъра с копието.

— Нищо! Тогава ще бъда изяден! — каза Сюркуф.

Офицерът се поклони с възхищение и продължи разпита с ориенталското спокойствие на индус-фаталист.

След като чу думите на корсаря, принцеса Мариам му целуна ръка и непринудено се провикна:

— О, сахиб! Защо да се мъчите от зъбите на тигъра! По-добре глътнете отрова!

— Млади момко — отвърна й с усмивка Сюркуф, — подлец е оня, който се самоубива, за да избегне някаква опасност или болка!

Изричайки тази великолепна мисъл, Сюркуф влезе в своята килия, където пренесоха и полуживия Хаджия. Старецът агонизираше. Оставаха му няколко минути живот. Беше се посъвзел, но толкова незабележимо, че приличаше на смъртник, съживен за миг от задгробен полъх. Той бе привършил земните си дни, но някаква свръхестествена воля все още го изтръгваше от лапите на смъртта. Когато Сюркуф се приближи до него, старецът избистри мисълта си с нечувана сила и прошепна тихо, но заповеднически на обкръжаващите го:

— Да остане само сахиб Сюркуф!

Всички излязоха, освен капитана, който се наведе над поклонника.

Без да губи нито миг, старецът впи безжизнен поглед във френския корсар и каза:

— Сахиб, вие сте почтен, честен, великодушен, храбър и силен. Аз имам вяра във вас. Чуйте ме внимателно! Аз съм на прага на смъртта, затуй хем съзирам нещата на живота, хем прониквам в отвъдното. Върху челото ви чета благородство, а в сърцето ви — искреност. Аз съм пазител на една голяма тайна, а това ще рече, че съм неин господар. Желая да поверя тази тайна на вас, защото съм уверен, че не ще злоупотребите с нея.

Умиращият се вглъби в себе си, а след малко пак подхвана:

— Гиковарът свали от престола моя раджа, султана на Гачар. Но за тази история ще ви разкажат моят син и други мюсюлмани. Минутите ми са преброени и затова бързам. Гиковарът победи моя султан, сиреч моя раджа благодарение на предателството на двама негодници, които вече са се продали на англичаните. Днес единият е министър на гиковара, а другия — негов генерал. Те именно наредиха да ви хвърлят в затвора. Може би някой ден очите на гиковара ще се отворят за козните на тия престъпници. Още преди битката, която реши съдбата му, моят ражда скри на сигурно място съкровището си. Вие знаете, че в Индия единствената монета в обръщение е сребърникът. Моят господар закопа сребро на стойност сто милиона рупии и то в пълна тайна. Тази тайна знаем само аз и моят син. Богатствата се спотайват в пещерата Санпуриан, до която ще ви заведе синът ми. Пренасянето се затруднява от това, че среброто е много тежко. Трийсет килограма, колкото може да вдигне един носач, възлизат само на осемнайсет рупии.

— Това представлява приблизително четири хиляди френски франка — каза Сюркуф.

— Тук именно се крие трудността — продължи старецът. — При няколкото си пътувания дотам съм успял да пренеса само стотина хиляди рупии, нищо повече. Тази сума е внесена във френската банка в Пондишери на името на сина ми. Вие ще я изтеглите, за да си помогнете за откриване на съкровището. Ако сполучите да го пренесете, дайте половината на дъщерята на Гачарския раджа, единствената оцеляла душа от семейството му.

— Къде се намира тя? — попита Сюркуф.

— Ако не откриете съкровището, безполезно е принцесата да знае за моята заръка. Но ако успеете да го намерите, тогава синът ми ще ви заведе при нея.

След като се бе съвзел за кратко време, старецът бързо започна да агонизира. Той с усилие хвана ръката на Сюркуф и го помоли:

— Закълнете се, че няма да тормозите сина ми, за да разберете преждевременно къде е принцесата! Закълнете ми се в името на Аиса^[1], вашия пророк, когото ние тачим като велик пророк, предшественик на Мохамед! Закълнете ми се, че ще дадете на щерката на моя господар половината от съкровището!

— Заклевам се в Христа и в честта си! — каза Сюркуф.

— В честта… — прошепна умиращият.

— Да, в честта, защото свещеникът може да ни освободи от клетвата в Бога, но никой не може да ни отърве от клетвата в честта.

— Да… знам… спомням си… френските моряци са такива. Отивам си в мир… Ако… ако… обикнете принцесата, вземете я за жена. Свалете от престола гиковара и…

Старецът издъхна. Сюркуф промърмори:

— Съкровище… Принцеса… Престол… А пък ме хвърлят в лапите на тигъра… Явно, че поклонникът не знаеше тази малка подробност. Инак не би ми поверил своята тайна.

Накрай си каза:

— Тъй или инак, нямам друг избор освен копието!

В този момент се появи отново офицерът, придружен от длъжностно лице; след тях нахълтаха и войници.

— Сахиб — каза длъжностното лице, — идваме да ви оковем и да ви отведем към арената. Утре в лапите на тигъра вие ще изкупите престъплението, което извършихте, като убихте един факир!

— Ами ако убия тигъра? — попита Сюркуф.

— Тогава, сахиб, ще бъдете помилван и ще спечелите благоволението на гиковара. Но това би означавало, че сте покровителствуван от боговете, а пък…

— Това исках да знам! — се провикна Сюркуф, като протегна ръцете си, за да му сложат белезниците.

Тъмничарите си свършиха работата. Принцеса Мариам се хвърли разплакана в нозете на корсаря.

— Не плачи, малкия! — й каза с усмивка Сюркуф. — Още не съм умрял!

Длъжностното лице повдигна рамене.

— Ами кралският тигър! — обади се момчето.

— Ще му дам да се разбере какво значи републиканец! — отвърна му Сюркуф. — Аз може да умра, ама и той ще пукне!

Всички ахнаха от учудване.

— Приятелю — обърна се Сюркуф към принцесата, — ако не се върна жив, ще попиташ моя лейтенант какво ми е доверил баща ти… Разбра ли?

— Сахиб — обяви длъжностното лице, — гиковарът нареди да бъдете пренесен с кола, за да избегнете хулите на простолюдието.

— Много мило от негова страна… По-късно ще му се отплатя със същото… — каза Сюркуф.

Той не можа да се сбогува с другарите си, държани под око.

Качи се в една покрита кола, теглена от бързоноги волове. Ескортираше го взвод гвардейци. Сюркуф бе откаран в арената.

През нощта, която последва деня на убийството на факира, глашатаите на гиковара, възседнали коне и придружени от факлоносци, съобщиха, че на другия ден на арената Хагур ще се състоят битки със слонове и битка на тигър с един престъпник. Гласовете на кралските вестоносци дълго отекваха над огромния град.

Околовръст обширни предградия образуват търговския град с двеста хиляди жители, многобройни пазари и приятни павилиони в изящен стил, ала едноетажни. Това бе така нареченият дървен град.

Опасан с крепостни стени, заобиколеният от предградията каменен град, наброяващ сто и петдесет хиляди жители и то без армията, е подслонил благородниците, богатата буржоазия и двора на раджата. Две огромни улици, пресичащи се в прав ъгъл, образуват четири квартала, в единия от които е резиденцията на Раджата. Там ще видите безброй палати, чиито позлатени фасади, боядисани в ярки багри, са особено живописни в своята поредица додето поглед стига. Долният етаж, яко иззидан с камъни, има само една желязна врата. От нея тясна стълбичка над рова извежда в помещението на стражата.

Там винаги има войници на пост. Онези, които не носят караул, заемат останалата част от етажа. Всеки благородник, всеки богаташ си има въоръжена охрана, отговаряща на имотното му състояние и на положението му в обществото. Когато излиза, го ескортират конници. Избухне ли война, той застава под знамето на гиковара начело на собствения си въоръжен контингент. Тази феодална организация може да сбере в защита на раджата повече от сто хиляди души.

Всички жилища, даже дворецът на раджата, са построени по един и същи образец. За да стигнеш до тях, трябва да се изкачиш по тясна стълба, винаги охранявана от стража. Бахратската аристокрация, която узурпирала мюсюлманите от Барода и цялото кралство, е толкова войнствена, толкова размирна, че всеки дворец е превърнат в крепост.

Горните етажи са обитавани от прислугата, като най-скъпо платената живее най-нависоко; върху терасата са построени на открито, за прохлада, няколко етажа леки беседки. В тях живеят господарите и като птици гледат отвисоко на света.

Такъв е прославеният град Барода, едно от чудесата на света, такъв беше той през лето 1791-о.

Градът се пробуди, за да се изпълни с радостни възгласи. Всички говореха за предстоящото празненство. След битката със слоновете, в лапите на тигъра щял да бъде хвърлен някакъв „сахиб фаранги“^[2], корсарят Сюркуф, известен вече из цяла Индия. Той бил много доблестен морски вълк, същински рицар, ала убил факира и трябвало да си получи наказанието!

Махратите произхождат от едно войнствено до свирепост пастирско племе. Макар да живеят в общество на най-изтънчена цивилизованост, те са съхранили своя вкус към безчовечните, кървави борби на арените. Ето защо двубоят между човека и тигъра представляваше зрелище, от което никой не можеше да се лиши.

Пък и щеше да има „совари“, което означаваше, че гиковарът ще измине пътя до арените в пълна тържественост, ескортиран от армията.

Градът бе празнично украсен със знамена, улиците — с гирлянди от цветя, стените — покрити с коприна и килими. Простолюдието беше се пременило като за празник. Барода набързо бе придобила фееричен вид. Не след дълго кортежът на благородниците тръгна към двореца, за да заеме полагаемото му се място в шествието. Вестоносци крачеха пред всяка една от групите на благородните фамилии, тържествено надуваха фанфарите, украсени с драперии, а след това на всеослушание огласяваха имената и заслугите на своя господар.

А той, господарят, възседнал буен жребец, беше с чалма на главата, украсена със сирфег, сиреч златна плочка, доказваща най-знатен произход. Следваха го конниците му, а зад тях — впрягове от по четири бели, гърбави волове, с позлатени рога. Воловете теглеха колесниците, наречени рати, които имат леки, изящно изработени сенници като кубета със завески, зад които седят на закрито благородничките. Красиви робини, в облаци от розов муселин, седяха или стояха на стъпалата на колесниците и раздаваха усмивки на всеки, който им подметнеше ласкава дума за хубавите им очи. Пеши стражи охраняваха колесниците, докато се движеха сред прекомерно възбудените тълпи.

Ненадейно се разнесе топовен гръм. Шествието започваше. Начело вървеше авангардът, съставен от шест слона — огромна, тежка, неудържима маса, която непременно би смазала тълпата, ако тя не се отдръпваше, за да й стори път. Сетне следваше редовната войска, съставена от две дивизии, въоръжени като европейските войници. Тези части бяха обучени и командувани от авантюристи, предимно французи, между които имаше и няколко много доблестни офицери.

После се зададоха прекрасните арабски ескадрони на спахиите на гиковара. Тяхната вярност към династията се предаваше от баща на син, а това ги правеше много опасни за противниците им. Те бяха чудесни ездачи, въоръжени със саби и дългоцевни пушки, носеха бурнуси, а на главите си — кърпи с навит върху темето вълнен кордон. Офицерите им напомняха принцовете от Хиляда и една нощ.

Следваше полската артилерия, охранявана от мускетари и войници с алебарди, а подире й — планинските оръдия, теглени от камили.

Сетне се появи бляскавата махратска кавалерия, по феодални групи, а най-накрая — хиляда и двеста войници-пешаци, нещо като опълчение за потушаване на бунтове и охрана на крепостните стени.

Най-подир шествието се изниза и се развя кралското знаме, носено от благородник, покачен на един слон с богато извезано покривало. Ескортираха го рицарите гвардейци с ризници, брони и щитове, въоръжени с позлатени копия и ятагани, чиито дръжки бяха богато инкрустирани с драгоценни камъни.

Шумна музика възвести появата на гиковара. Огромни цимбали и чудовищно-големи тъпани, носени от слонове, загърмяха ритмично, с нечувана сила. Оркестърът, който вървеше пеша, свиреше кралския марш — примитивна песен на пастирите махрати.

Големите феодали, принцовете, висшите сановници на кралския двор, интендантите на конюшните, до един покрити с перли и брилянти, ситнеха на конете си пред слоновете, натоварени с гиковара, дъщерите му, фаворитката, министрите, принцовете по рождение и първосвещениците. Вълшебна феерия, ослепителен дъжд от припламващи светлинки през дима на тамяна, изгарящ бавно в кадилниците за благовония.

Арената, представляваща грамаден квадрат, бе вече пълна. На едната й страна кралският двор, висшите сановници и благородници образуваха от горната до долната част на седалките истински водопад от искрящи скъпоценности. На останалите страни на арената живописно и безредно се бе настанила другата част от населението, главно тази от по-висшите касти. А навън, върху могили пръст, се бяха стълпили зрителите от по-нисш ранг. На едно възвишение бяха докарали стадо слоници, за да възбужда мъжкарите в борбата.

Щом чу шума на фанфарите, множеството затихна.

Звуците на ловджийските рогове и тромпетите отстъпиха на благородните инструменти от храмовете. Всички висши духовници станаха и развяха знамето на своята секта. Върховният първосвещеник се изправи и прочете присъдата. Отвориха се две срещуположни врати. От едната излезе тигърът… На прага на другата се появи Сюркуф. Настъпи дълбоко мълчание. То сякаш позволи да се долови продължителната тръпка, която разтърси безбройните зрители.

Да, тигърът беше наистина кралски! Глава като на чудовище, туловище — огромно, вълнообразно, чудно гъвкаво, протягащо се върху четири огромни, могъщи лапи, въоръжени с нокти, досущ остри ханджари. Жълтите му очи сияеха като разтопено злато, а магнетичният им поглед пронизваше като с нажежени до бяло игли тръпнещите зрители.

Преди да стане палач, този тигър е бил човекоядец. Така се наричат ония тигри, които, лакоми за човешко месо, си го издирват и не се спират пред нищо, за да си го доставят.

Заслепен само за миг от слънчевата светлина, тигърът застана неподвижно в своето великолепие, за да подуши миризмите, които се носеха от тълпата на зрителите. После постепенно се поразмърда и силно плесна с опашка по хълбоците; ноздрите му изпуснаха мощна струя въздух по посока на Сюркуф. Бляскавите му очи се втренчиха в него. Той изпръхтя с голяма сила, после ужасяващо изръмжа три пъти и пристъпи напред с горда походка.

Дотогава безучастен, Сюркуф пое с решителна стъпка към дивия звяр, като кръстоса магнетичния си поглед с неговия. Долетя продължителен шепот на удивление, който се засили, когато тигърът, изненадан от това неочаквано поведение, спря отведнъж и се просна на земята.

Сюркуф все повече се приближаваше към своя противник, без да откъсва поглед от него, хипнотизирайки го досущ като звероукротител; от памтивека е знайно, че окото на човека има голямо въздействие върху дивите зверове, но едва в наши дни това се доказа и научно. Тигърът бе закован на място. Сюркуф забави крачка. Тигърът не се помръдна.

Гробна тишина завладя арената, когато дръзкият моряк стигна на разкрач от тигъра.

Разколебан, дивият звяр се надигна бавно-бавно, като да се отърсваше от някаква тежка вцепененост. Да, явно се готвеше за скок… Ала Сюркуф, връхлитайки с дивашки викове и бесен порив, изненада раздвижилия се тигър и с двете си ръце заби копието между ребрата под лявото му рамо, като прободе сърцето и дробовете на дивия звяр. Тигърът, с копие в туловището си, направи невероятен скок нагоре, а после тежко се строполи на земята, започна да се гърчи, да хърка, да повръща кръв и накрая издъхна.

Дълбок потрес задуши гласовете на зрителите. Кралският тигър бе загинал! Човекоядецът бе убит!

А корсарят фаранги, изтръгнал копието от безжизнения му труп, си поемаше дъх — горд и спокоен, с окървавена ръка, подпряна на дръжката на копието! Така изправен и неподвижен, той изпъкваше с цялата хубост на телосложението си на антична статуя.

Гиковарът вдигна десница и даде сигнал за възторжени овации, като произнесе високо своето „браво“ на местния език.

Всички придворни станаха от местата си. Понесоха се френетични възгласи, които бързо се сляха с грохота на гласовете вън и вътре в арената — грохот, който не спираше и се повтаряше като гръм от мълнии при страховита буря. Това бе поздравът, който народът и войската изпращаха на победителя.

Сюркуф стоеше в очакване! Един паж, пратеник на гиковара, дойде да го вземе и да го отведе при владетеля. Всички погледи бяха впити в корсаря, всеки искаше да го чуе. Морякът поздрави раждата, като наклони копието си към него.

— Сахиб фаранги! — обърна се към него гиковарът. — Вие явно сте под покровителството на боговете.

— И на копието ми! — допълни Сюркуф, като се усмихна.

— Вашата победа ви осигури свободата, ала храбростта ви заслужава награда в знак на моето възхищение към вас. Какво бихте си пожелали?

— Желая моите моряци и задържаните мюсюлмани да бъдат освободени още днес от затвора!

Гиковарът даде заповед и един офицер, придружен от кралския вестоносец, тръгна начаса да пусне на свобода пленниците.

— Какво желаете да ви подаря? — попита гиковарът.

— Това копие и кожата на тигъра!

— Такива хубави трофеи са нещо много, но то не стига!

Гиковарът свали от врата си една огърлица с едри перли, която сама по себе си представляваше цяло състояние, и я поднесе на героя. После го покани да седне от дясната му страна и нареди в чест на Сюркуф да се устрои борба между два носорога. Тълпата радостно заръкопляска; кралят заповяда да проснат кожата на тигъра като килим под краката на победителя. Фанфарите отново загърмяха и двата носорога бяха насъскани един срещу друг. Битката им бе кръвнишка и жестока. Двата противника се нападаха с такова настървение, че единият умря прободен от рога на другия, който пък издъхна от изтощение.

След носорозите дойде редът на двата слона, които първо се бият един с друг, а после с хора, наречени слонари.

Фанфарите засвириха гръмко. Появиха се два грамадни слона откъм двата срещуположни входа. Преди още да се огледат, те, разтрепервайки земята под тежестта си, се втурнаха един към друг, удряйки се с чела и бивни. Посъвзеха се от ударите и се биха докато по-слабият, победен, се измъкна и побягна. Тълпата възнагради победителя с одобрителни викове. Слонът вдигна хобот и поздрави с дрезгав, но победоносен рев слониците на хълма.

Тогава от едни тесни дупки, пробити в стените на арената под трибуните, влязоха слонарите. В дясната си ръка едните носеха нещо като камшик, другите — копие, а в лявата развяваха парче червен плат. В някои от дълбоките ниши, през които не може да мине слон, стояха войниците фойерверкаджии, със запалени фитили в ръка, готови да ги пъхнат под хобота на слона и да го прогонят, ако някой слонар изпадне в беда.

Ловджийски рогове и олифанти^[3] дадоха знак на слонарите да започнат със слона оная игра, с която тореадорите подхващат борбата с биковете: същата пъргавост и смелост, удари, нанесени със същата ловкост, но криещи още по-голяма опасност, побягване и изчезване на слонар, преследван чак до нишите и тесните дупки, неописуема ярост на гигантско животно, подгонено от джуджета. При тези жестоки игри понякога се случва човекът да бъде грабнат от хобота на слона, а после да бъде изхвърлен на трийсет метра височина и стъпкан под краката му.

Но ето че фанфарите отекнаха гръмко, фойерверкаджиите подплашиха слоновете и те хукнаха да бягат. Прибраха ранените и убитите и засипаха с пясък връвта на арената. Всеобща радост настъпи, когато гиковарът даде съгласието си да се проведе играта Накика-кусти, което ще рече бой с железни шипове.

Ето какво представляваше този бой: борци-професионалисти, въоръжени с железни ръкавици със стоманени шипове, се разкъсват един друг, докато единият от двамата бъде повален. Махратите обожават това кърваво зрелище.

На арената излязоха петнайсет двойки борци, които по даден от ловджийските рогове знак, ловко и храбро започнаха да се нападат един друг. Тази страховита игра съдържа елементи от изкуството на фехтовката. Под умелите удари на ръкавиците със стоманени шипове във въздуха полетяха парчета човешко месо. Кръв обагряше голи рамене и гърди. Гиковарът наблюдаваше с огромно удоволствие тази сцена.

— Как намирате моите борци? — попита той Сюркуф.

— Смятам — отговори корсарят, — че те се бият по женски.

Гиковарът се удиви.

— Защото ноктите са оръжието на жените — допълни Сюркуф.

— Да, но това са стоманени, а не женски нокти.

— Така е, но и стоманените нокти не са особено полезни. Голият юмрук нанася много по-голямо зло. Аз например, не се боя от подобни измишльотини.

— Та нима бихте могли да победите без железни ръкавици някой от моите борци?

— Разбира се! Ще го поваля за по-малко от десет минути! — каза Сюркуф.

Гиковарът се замисли дълбоко.

Борбата свърши, превързаха ранените, натовариха някои от тях на носилки и фанфарите дадоха знак за края на игрите. Тълпата се втурна навън, за да не изпусне завръщането на шествието. Армията очакваше в боен ред да потегли отново. Гиковарът пожела да му бъдат представени френските моряци и ги покани да се качат заедно със Сюркуф на един от слоновете, за да вземат и те участие в кортежа.

Преминаването на корсаря по улиците на Барода напомняше истински апотеоз: всички му хвърляха цветя, обявяваха го за свръхчовек, най-силен между хората, божествен любимец на Брама. Безучастен към подобна раболепна популярност, Сюркуф промълви на своя лейтенант:

— Предпочитам да командвам шепа храбри моряци, нежели тази робска сган. Сега чак разбирам защо ордите на Тамерлан са поробили триста милиона индуси!

— Но нали махратите освободиха от мюсюлманите столицата Барода? — вметна лейтенантът.

— Да, защото мюсюлманите се бяха изнежили, а махратите бяха недодялани планинци, които не се бояха от смъртта.

— Сигурно е така — отвърна лейтенантът. — Макар че, тук лично, аз се чувствувам по-добре, отколкото в затвора.

Хубаво момче бе това деветнайсетгодишно лейтенантче. Започна като юнга на един военен кораб, където се пообразова и изучи корабоплаването. Благодарение на достъпа си до корабната библиотека получи няколко отличия и много млад си извоюва офицерско звание.

Поизтънчил се покрай офицерите, духовит, весел, безгрижен, истински моряк, този тъмнокос младеж имаше хитрия поглед и нежните черти, които се харесват на жените. Много дързък, но с мек характер, той излъчваше някаква жизнерадостна храброст. Сюркуф бе казал веднъж за него:

— Мисля, че той повече от мен презира смъртта!

Те двамата живееха като братя, обичаха се тъкмо заради разликата в характерите си и се уважаваха заради безстрашието си. Малко преди да пристигнат в двореца, младият лейтенант разкри какво вълнува душата му:

— Кажи ми, капитане — попита той, — не мислиш ли и ти като мен, че днешният ден няма да приключи, преди да бъдем покорени от някоя и друга хубавица?

— Ех, скъпи… — каза му Сюркуф — на мен сега ми предстои такова невероятно покоряване, че никаква принцеса не може да ме съблазни. Ще ти разкажа по-късно за какво става дума!

— Жалко! — каза Бренвил.

И остана замислен в продължение на пет минути, което за него беше необичайно много.

Пред вратите на двореца се появиха двама конника — паж и вестоносец, и отведоха Сюркуф и моряците му в една къща, напусната от господарите си, но още пълна с прислуга. Явно беше дворец на благородник, заминал да заеме поста си на губернатор в някоя от провинциите и оставил слугите си да пазят дома му.

— Сахиб — каза пажът, като настаняваше Сюркуф в стаята му, — чувствувайте се тук като у дома си! Гиковарът нареди да се отнасяме към вас като към принц.

Веднага поднесоха закуска — една за двамата офицери, а друга — за моряците. Сюркуф и лейтенантът му се изкъпаха с вода с дъх на розово масло, а после седнаха на масата; хапнаха от индийските ястия, пийнаха персийски вина и най-вече от прословутото ширазко вино.

— Ей богу — възкликна Сюркуф — тук нищо не липсва!

— Липсват само жени! — установи Бренвил.

Тъкмо в този момент на терасата се яви един прислужник, който поздрави любезно и каза:

— Господа, една стара вдовица, която при това не е от най-бедните, желае да говори с вас.

— Не може ли да дойде утре? — попита Сюркуф.

— Моля те — каза Бренвил, — пусни я да се качи горе! Убеден съм, че старицата има да ни съобщи нещо важно.

— Добре! — каза Сюркуф.

И позволи на индуския слуга да доведе жената.

Старата вдовица беше мюсюлманка и следователно не подлежеше на браминските правила на вдовството. Тя се поклони на двамата офицери, увери се, че няма кой да подслушва и като се приближи до тях, каза съвсем тихичко:

— Господа, утре на връщане от аудиенцията при гиковара ще срещнете една колесница с позлатен купол, зад чиито завески ще съзрете две от най-високопоставените принцеси на кралския двор.

— Млади ли са? — попита Бренвил.

— Млади и много красиви! — отговори вдовицата.

— Започвам да ставам любопитен! — промърмори младото лейтенантче.

— Утре, щом падне мрак, ще дойда пак. Ако двете принцеси са ви харесали, ще ви отведа при тях. Те ще бъдат щастливи да вечерят с вас, за да им разкажете за своите приключения.

— Чудесно! — каза Бренвил.

Без да прибави нито дума, старицата се поклони и се оттегли най-достолепно, както го изискваше нейното положение.

— Започва се! — провикна се радостно Бренвил. — Отвличат ни!

— Ами ако принцесите са грозни?… — запита, смеейки се, Сюркуф.

— Тогава ще им кажем, че сме дали обет за целомъдрие — отвърна Бренвил.

И той отпуши бутилка шампанско, защото изпитваше нужда да се позамае.

* * *

Призори на другата утрин по улиците на Барода мина вестоносец, който вървеше на коня си пред един слон, и се провикваше:

— Сторете място на кралския слон!

В тези слънчеви страни, където се почива от десет часа сутринта до пет подиробед, всички стават преди изгрев-слънце.

Времето призори е вълшебно. Хората, наизлезли вече навън, се скупчваха почтително край вестоносеца и се питаха кои ли са тези честити смъртни, които слонът щеше да заведе в двореца на интимен сутрешен прием. Никой не се съмняваше, че гиковарът е изпратил слугите си, за да доведат негови приятели. Нали пажът, седящ на гърба на слона, се използуваше от владетеля винаги за такива цели?

Междувременно вестоносецът, щом стигна до двореца, обитаван от двамата французи, даде знак на водача на слона да спре; пажът слезе бавно по стълбичката от гърба на слона и влезе в двореца. Осведоми се дали двамата френски господа са станали и след утвърдителния отговор изпрати човек да попита дали са готови да го приемат. Двамата моряци го посрещнаха на терасата.

— Господа — каза младият мъж на име Джернадор, след като спази изискванията на учтивостта, — моят господар, гиковарът, ви моли след закуска да заповядате при него, за да присъствате на едно състезание по борба. Подобна чест той оказва само на най-добрите си приятели.

— Чест, за която ние сме му особено признателни! — каза Бренвил.

Този паж му се нравеше.

— Колко време ни давате да закусим?

— Приблизително един час — каза пажът.

— А вие какво ще правите през това време?

— Ще се поразходя… Ще ида до пазара…

— Че защо не закусите с нас?

Пажът се зарадва искрено на поканата.

Десет минути по-късно те гаврътнаха по чаша шампанско и разговорът се оживи. Пажът се убеди, че двамата моряци са искрени и почтени люде и им се довери напълно.

— Капитане — каза той на Сюркуф, — вие може би не знаете, че махратите, завладели Барода, били най-обикновени планински пастири. Ето защо тукашният раджа гордо носи титлата гиковар. Преведено това означава пазач на говеда. Ако речете да почешете някой изтънчен махратски благородник, та дори самия гиковар, ще усетите, как изпод кадифето, коприната и златото ще ви лъхне на груба селска кожа. Заради туй не се чудете, че раджите на Барода са така пристрастени към борбите. Всяка заран, борците премерват сили пред гиковара, който пък след това се преборва с победителя.

— Естествено, накрая гиковарът излиза победител — допълни Бренвил.

Пажът се усмихна и без да отговори на това умозаключение, подхвана отново.

— Не вярвам този път да ви е поканил, само за да видите, как ще победи. Сигурно има и нещо друго предвид.

— Че какво ли ще е то? — попита Сюркуф.

— Сахиб, нали вие казахте, че железните ръкавици, с които се биха ония състезатели, наместо да подсилват, отслабват ударите ми.

— Разбира се! — потвърди Сюркуф.

— Тъкмо затова гиковарът е страшно озадачен. Решил е да се състезава лично с един от атлетите, за да ви докаже, че тези телесни упражнения не могат да бъдат отречени. Изглежда, че той тайно желае да ви види как ще се преборите с гол юмрук срещу стоманена ръкавица!

— Горко на оня с ръкавицата! — каза Сюркуф, усмихвайки се самоуверено.

— Вие действително ли смятате, че може да излезете победител? — попита с удивление пажът.

— Все едно да се съмнявате, че тази бутилка е вече празна! — намеси се Бренвил.

— В такъв случай гиковарът ще бъде наистина поразен.

— Нима в Барода никога не са чували за английските боксьори? — попита Сюркуф. — Те не само се бият, ами се пребиват — потвърди Сюркуф. — А пък вашите състезатели са принудели да вдигат нависоко ръцете си и да намаляват силата на удара, докато разкъсат кожата на противника. Измислено математически, те губят повече време да нанесат своя удар, отколкото да избегнат този на противника. От друга страна, те не знаят как да избягват правите удари на бокса. Сигурен съм, че няма да бъда засегнат от състезателите, а напротив, аз ще ги засегна. Мой учител беше един ирландски матрос, дезертьор от английската флота, който преди шест години дойде да плава на моя кораб, и който и досега е с мен. Оттогава насам съм се усъвършенствувал напълно, и то с истински професионални боксьори по време на един мой престой в Америка. Мога да ви уверя, че не изпитвам никакъв страх.

Когато слязоха на улицата, гвардията им отдаде почести, докато се качваха на носилката. При пристигането им в двореца двамата корсари бяха посрещнати с радостни възгласи. Джернадор преведе новите си приятели през лабиринт от дворчета, коридори, сводести проходи с яка зидария, огромни блокове от пясъчник, стоварени един връз друг, за да устояват на всякакъв оръдеен залп.

Из целия път се натъкваха на подвижни крепостни мостове, решетки, капани, покрити с подвижни дъски. Сводовете бяха пробити от дупки, през които галериите можеха да се обсипват с гранати, да се излива вряла вода, гореща пепел и разтопена смола върху обсаждащите крепостта.

— Възхищавам се на толкоз предпазни мерки — каза Сюркуф. — Достатъчно е обаче министър-председателят, главнокомандуващият и зетят на гиковара да са привърженици на англичаните, и с гиковара е свършено. Тогава цялата тази отбранителна система ще се окаже непотребна.

— Сахиб капитане, вам се полага да изтъкнете това свое съображение пред гиковара.

Стигнаха до терасите. Раджата бе вече сред своите борци — най-добрите в цяла Индия. Облечен беше семпло — с бял панталон, бяла риза и късо бяло сетре — всичко от памук. Беше по чехли, обути на бос крак.

Край гиковара стоеше млечният му брат Калиро — махратски селянин, син на селянин, но аристократ като всеки чистокръвен махрат. Облечен бе също като брат си. Гиковарът пристъпи с благосклонна усмивка към двамата французи, стисна им ръка по европейски и им каза:

— Добре дошли! Считайте се за гости не на един раджа, а на обикновен махратски благородник, равен вам и ваш приятел.

Гиковарът даде знак с ръка. Борците застанаха в две редици и всеки избра своя противник. Победените бяха отстранени от състезанието и борбата продължи, докато остана последният победител.

Гиковарът бе следил етапите на състезанието, отбелязвайки грешките, защото тактиката е особено важна в борбата с разперена ръка. Той несъмнено бе добър познавач на играта — когато влезе в схватка с победителя, за двамата корсари стана ясно, че атлетът се брани тъй енергично заради стоте рупии награда, която щеше да получи, ако повали своя съперник, раджата. Ала гиковарът притежаваше опасна издръжливост и дълбоки познания за играта, тъй че не след дълго атлетът бе повален и раменете му докоснаха земята.

Сюркуф и Бренвил поздравиха раджата за победата, докато робите попиваха потта му и го разтриваха.

И тогава Сюркуф, изпреварвайки тайното желание на раджата, му каза:

— Вчера ви подхвърлих, че се наемам да победя един от вашите „тигри“ в човешки образ, и то с голи юмруци. Искате ли да видите как ще стане това?

— Ами ако „тигърът“ ви разкъса? — възрази гиковарът. — Той няма да ви пощади, а раните от стоманените му шипове са много тежки.

— Бихте ли го повикали — попита Сюркуф. — Ще ми позволите, нали, да го предизвикам на двубой?

— Добре! — съгласи се раджата.

И покани бореца да дойде. Той дотърча, нагласяйки железните си ръкавици. Сюркуф мигом се разсъблече, оставайки само по панталон. Прекрасният му торс на Херкулес Фарнезки се открои с цялата си красота, от която гиковарът остана възхитен.

Въртейки се около Сюркуф, борецът с железните ръкавици се опита да го изненада. Но корсарят, спазвайки правилата на играта, се въртеше на пети, за да се предпази. Противникът му направи няколко опита да го удари, но те бяха предотвратени с изключителна точност, от което „тигърът“ на раджата побесня и удвои атаките си. Но ненадейно се строполи на земята — юмрукът на Сюркуф се бе стоварил между двете му очи.

— Ако го бях ударил в черния дроб или в корема, човечецът щеше да умре! — каза Сюркуф.

Раджата — възхитен и убеден напълно — обяви, че боксът превъзхожда „грифадо“-то. Той помоли да му се обяснят надълго и нашироко принципите на играта, следейки с висша наслада нагледните уроци на Сюркуф.

— Сахиб капитане — каза най-накрая раджата, — вие би трябвало да останете в моя двор. Аз ще направя от вас богат и могъщ владетел. В замяна на това вие ще ме научите да се боксирам!

— Бих бил много щастлив да приема вашето предложение — каза Сюркуф, — ала не забравям нито за миг, че Франция е в борба с Англия и че аз трябва да взема участие в тази борба. Но мога да ви оставя наместо мен оня ирландски моряк, който бе мой учител по бокс.

— Чудесно! — зарадва се гиковарът.

— Обаче — поясни Сюркуф, — той е заклет враг на англичаните, а вашият зет, вашият пръв министър и вашият главнокомандуващ ще го предадат на тях, така както се опитаха да предадат и мен.

— Заклевам се в Тримурти и в Пара-Брама, баща на всички богове, че вашият матрос ще бъде тачен и уважаван!

— До деня, когато и вие самият бъдете предаден на англичаните.

— Калиро, какво говори капитанът?

— Истината! — каза Калиро.

— Защо казвате, че англичаните са мои врагове, след като те са врагове на моите врагове и се бият против тях? — провикна се гиковарът.

— За да се обявят най-накрая и против вас. И то след като подкупят маса предатели наоколо ви! Планът на англичаните е от прост по-прост: те сеят вражди и разцепление между раджите, за да подчинят ту един, ту другиго. Те ще ви изядат като портокал, резенче по резенче. А онези от вашите съветници, които подпомагат англичаните, са платени от тях. Такъв е великият подход на дипломатите на английския крал. Ако вашите съветници не са подкупни, всички ще ги сметнат за глупци, а това за държавните мъже е по-лошо, отколкото да ги нарекат безделници.

Гиковарът си мърмореше: „Резенче по резенче“. Този израз го беше поразил. Ала Бренвил, комуто се искаше да разпръсне мрачните мисли на гиковара, като блесне пред него, му каза с усмивка:

— Моят приятел Сюркуф ви показа какво значи бокс, но има и друго едно изкуство, твърде ценено в нашата марина. То се нарича френска ловкост. Един само човек и то невъоръжен, може да срази десетима противника!

— Десетима ли? — попита учуден гиковарът.

— И повече! Хайде! Сложете ме в центъра на игрището и подредете около мен всички ваши борци. Заповядайте им да ме хванат на всяка цена, като ми нанасят удари, без да се замислят! Ще видите какво ще стане?

Раджата наблюдаваше с дълбоко удивление този младок, който, поне външно, не приличаше на атлет.

— Опитайте, раджа, опитайте! — подканяше го Бренвил.

Гиковарът най-сетне се реши. Всеки един от борците, същински колоси, можеше на бърза ръка да се справи с младеж като лейтенанта. Те го обкръжиха, но той, след като хвърли горната си дреха, се провикна весело към тях:

— Внимавайте!

В мига, когато се втурнаха към Бренвил, гиковарът се провикна:

— Давам хиляда рупии, ако го хванете!

Но като се преметна през глава с невероятна бързина, понесен неудържимо от устрема на цялото си тяло, Бренвил проби обръча, поваляйки с ритници трима души. После връхлетя като хала върху други трима борци и ги просна на земята, нахвърли се с наведена глава върху останалите противници, като едновременно ги дърпаше за краката и им нанасяше удари с глава в долната част на корема. Накрая се изправи и се поклони на раджата, като каза:

— Готово!

Гиковарът не можа да скрие удивлението, което напираше в гърдите му, и засипа Бренвил с възторжени похвали.

— Да можехте поне вие да останете при мен! — продума с тъга раджата.

— За ваше щастие мога да ви оставя наместо себе си едно моряче-провансалче, което е още по-чевръсто от мен! — успокои го Бренвил.

— И кога ще мога да разполагам с двамата младежи?

— Още днес! — обеща Сюркуф.

Гиковарът нареди да повикат пажа Джернадор и му заръча:

— Върви да проводиш господата до дома им. Те обещаха да ми изпратят двама моряци. Ще ми ги доведеш и ще ми ги представиш след подиробедната почивка!

— Ваше величество — каза Бренвил, — нали се разбрахме, че ще закриляте нашите моряци от всемогъщата английска клика във вашия двор.

— Ще ги закрилям… като себе си… — каза раджата, като си повтаряше приглушено: „Резенче по резенче“. Да, тази мисъл го беше поразила.

Двамата корсари на свой ред бяха измити и разтрити и се сбогуваха с гиковара, радвайки се на неговото благоволение и уважение. Докато слизаха по стъпалата на двореца, Сюркуф сподели с Бренвил:

— Мисля, че пооправихме малко работите на Франция!

— А сега да оправим нашите! — рече Бренвил.

Сюркуф не разбра смисъла на думите му и го изгледа въпросително.

— Забравихте ли за принцесите! Нали ще има сгледа!

Сюркуф си спомни за посещението на старата вдовица.

Пажът Джернадор се усмихна.

Много хубаво момче беше този млад паж — с лице изящно, одухотворено и усмихнато, излъчващо несъмнена аристократичност. Беше много дипломатичен и дискретен, когато се налагаше, и бъбрив, когато желаеше да заплени някой по-изтъкнат царедворец. Притежаваше такт и усърдие, винаги знаеше кому и за какво да говори. Беше принц, но беден принц. Ала не се терзаеше — уверен бе, че пътят му ще го изведе нагоре по обществената стълбица!

Красиво бе името, което носеше. Това име баща му обезсмърти, борейки се против англичаните в защита на своето княжество, като загина героично, с оръжие в ръка. Сирачето му бе приютено от гиковара, който веднага го обикна.

Той бе последният потомък на Джернадорите и се наричаше Джернадор-халиф. Вярно, не беше махрат, но по майчина линия се родееше с гиковара, при когото бе избягал след разорението на фамилията си. Такова бе житие-битието на пажа, който изпращаше до дома им двамата корсари.

Гиковарът бе подготвил изненада за двамата французи: когато се качиха на кралския слон, за да ги отведе вкъщи, те откриха в паланкина две кожени торби с разкошни подаръци и двайсет хиляди рупии. Джернадор-халиф, малкият паж, попита:

— Какво е мнението ви за гиковара?

— Великодушен и щедър! — каза Сюркуф.

— Ох, господа! — каза младежът. — Колко жалко, че нямате възможност да останете в двореца.

И Джернадор-халиф обясни на двамата моряци политическата ситуация в страната.

— Мразя англичаните — каза той. — Но виждам, че и вие ги ненавиждате. Затуй ще си позволя да разкрия пред вас някои поверителни неща, като разчитам на вашата лоялност.

— Ние сме лоялни докрай! — рече Сюркуф.

— Как да си обясним — попита Бренвил, — че зетят на гиковара, неговият министър и главнокомандуващият образуват триумвират, подкрепящ англичаните? Нима са подкупени от тях?

— Господа, моето положение, бъдещето и дори животът ми зависят от това раджата да не бъде свален от трона си. Обаче подозирам, че тия тримата искат да свалят гиковара, за да възкачат на престола генерала, след като приемат онова, което англичаните наричат протекторат.

— Какво ли ще спечелят от всичко това? — попита Сюркуф. — Те вече заемат най-висши постове и с изключение на генерала, не биха могли да направят по-голяма от сегашната им кариера.

— Дворцови интриги! — поясни Джернадор. — Женски истории.

— Ах, ах! — каза Бренвил с най-жив интерес. — Жени, значи! Виж ти колко привлекателна била политиката на Барода! А хубави ли са тези дамички?

— Едната от тях, принцеса Джелина, дъщеря на гиковара, е висока, кръшна, прелестна и стройна като палма. Никой мъж не издържа милувката на нейния поглед! Когато се разхожда, коприната на тоалетите й се нагъва на вълни, на вълни, а когато се излегне на дивана си, формите й се очертават така съблазнително, че мъжете стават неудържими.

— Черноока ли е? — попита Сюркуф.

— Да! — отвърна пажът. — Вие по мургавичките ли сте?

— Много ми допадат!

Пажът се усмихна и попита Бренвил:

— И на вас ли?

— И на мен!

— Две чернооки ви трябват, значи!

— Нима принцесите са две на брой! — попита зарадвано Бренвил.

— Да, другата е принцеса Сурвана, братовчедка на дъщерята на гиковара, сиреч племенница на раджата. Тя е дребничка, възхитително стройна и пъргава, духовита и красива. Само дето е рязка и дори остра като бръснач към онези, които не обича. С една дума — не цепи басма никому, даже на гиковара, който й прощава всичко, защото му е забавна.

— Значи принцесите са в дъното на заговора на тримата висши сановници срещу гиковара? — попита Сюркуф.

— Да — отвърна пажът. — Заради туй принцеса Джелина бе омъжена за принц Барташи, голям велможа, но винаги мрачен, намусен и ревнив. Той притежава остър усет и за най-малката обида, преглъща я, но после подмолно и жестоко си отмъщава. Затуй може би жена му е невярна.

— И с право! — вметна Бренвил.

— Но принцът е на друго мнение. Той не смее да се оплаче на гиковара, а още по-малко — да накаже съпругата си, но си отмъщава на изоставените й любовници, понеже принцесата ги сменя доста често.

— Значи убива бившите й любовници, така ли? — попита Сюркуф.

— Да… убива ги… несъмнено… — рече пажът. — А някои просто изчезват. Такава съдба сполетя гвардейския капитан и младия поет.

След това Джернадор продължи с тайнствени нотки в гласа си:

— Знаете ли, аз мисля, че принцът наема убийци сред тугите, тъй като те са служители на бога на смъртта, един от троицата на Тримурти. Ние признаваме само един бог — Пара-Брама, сиреч безкрая, източника на нещата, неуловимата същност на човека, началото на всичко, проявило се в Тримурти или в божествената троица е Брама, или миналото, вторият — Вишну или настоящето и третият — Шива, бога на смъртта или на бъдещето. Култът на Шива е породил сектата на тугите. Те убиват жертвите си, като ги удушват, премятайки през врата им свещената кърпа. Умиращият не се мъчи дълго. Тия туги избиват маса народ, особено сред чужденците и пътниците. Труповете изчезват безследно, без никой да се сети за пътника. Минал-заминал, както се казва. Сектата има силна организация, с всемогъщи и страшно коварни ръководители. Ако тугите осъдят на смърт някой керван, от него ни знак, ни следа. За отбелязване е, че тугите са фанатици — убедени са, че вършат благочестиво дело, като принасят жертви на бога на смъртта. Въобразяват си, че убийствата увеличават заслугите им и вярват, че след смъртта ще преминат в по-висша каста.

— Чувал съм май за тия туги — каза Сюркуф, — но не съм допускал, че са тъй многобройни и опасни.

— Сахиб, ако случайно тугите решат да ви осъдят на смърт, и в миша дупка да се скриете, пак ще ви намерят и убият. Та те имат съгледвачи на всяка крачка!

— Нима и в Барода има такива разбойници? — попита Бренвил.

— Намират се, и то доста!

— Но щом съпрузите на принцесите се обръщат за помощ към тугите, значи имат връзка с тия убийци.

— Не! Те прибягват до услугите на друга една секта, която им служи за посредник. Това е сектата на поклонниците на Кали, богинята на кървавата смърт. Членовете на тази секта се сбират ежегодно на голяма религиозна церемония, при която ги закачат за мускулите на гърба, бедрата и ръцете по железните куки на едно огромно колело. Завъртат с все сила колелото и телата увисват надолу, докато мускулите се скъсат и нещастниците падат встрани, където умират начаса.

— В подобна секта никога не ме търсете! — заяви убедително Бренвил.

— Тъй като никого не убиват, а изтезават само себе си, тия хора се радват на известно снизхождение, та открито проповядват своето учение и даже минават за светии. Но никой не се съмнява, че между техните водачи и водачите на тугите съществуват тайни връзки. Твърде възможно е поклонниците на Кали да посредничат между съпрузите на принцесите и удушвачите!

В заключение пажът каза със сериозна загриженост:

— Ако случайно получите любовни писъмца от принцесите, което не е изключено при тяхното поведение, отваряйте си очите на четири, особено ако писъмцето е от принцеса Сурвана! На ваше място бих си тръгнал веднага, преди още на принцесите да им е хрумнало да изпроводят някоя проскубана дърта сводница, носителка на парфюмирани писъмца.

— Ами ако тази дъртуша е идвала вече при нас?

— Тогава ще ви посъветвам да офейкате веднага!

Сюркуф обмисляше, как да постъпят, когато вниманието му бе привлечено от някакви викове; една от дворцовите каляски, теглена от бързоноги волове с позлатени рога и боядисана в синьо гърбица, върху която бе поставено кубенце със завески, притулващи високопоставените госпожи, тръгнали на гости или на баня, се беше сблъскала с друга каляска, съвсем близо до кралския слон, който носеше френските офицери. Колелата се бяха преплели, а каляските — спрели на място.

Водачите си разменяха ругатни. Скочили от стъпалата на дворцовата каляска, хубавиците робини помагаха на две госпожи да слязат. В суматохата високопоставените дами забравиха да се забулят, а Джернадор каза на двамата корсари:

— Ето ги двете принцеси — дъщерята и племенницата на гиковара! Благодарение на тази щастлива злополука можете да ги огледате отвсякъде.

Бренвил подскачаше от радост. Сюркуф си оставаше сериозен и оглеждаше двете млади жени с привидно спокойствие, на което би завидял даже един ориенталец. Принцесите хвърляха скорострелни погледи и многозначителни усмивки към двамата корсари и едва накрая решиха да се забулят. Каляските бяха оправени и поеха в обратна посока.

— Виж ти каква чудновата злополука! — каза пажът, като се засмя.

Но веднага след това благоразумно смени темата на разговора.

* * *

Принц Барташи пушеше на терасата си. Зловеща бе тази личност — особено днес, когато едва сдържаше гнева си. Досущ като граблива птица, с мъничка глава, синкавозелени очи, мършав врат и дебнещ израз на лицето, той беше в очакване. Не след дълго се появи министър-председателят, който пък наподобяваше чакал — много хитър, явно жесток към дребната плячка и лаком за едрата. Той се поклони, седна до принца и попита тихо:

— Викали сте ме!

— Току-що получих един доклад — каза принцът. — Нашите две хубостници май са си нагласили тайна срещичка за тази вечер!

И принцът разказа за посещението на старицата, за злополуката и срещата от тая заран, тресейки се от ярост, от която трепереше и гласа му.

— Добре! — изрече спокойно министър-председателят. — Много добре! Това най-сетне ще ви принуди да издадете заповед за убийство на двамата фаранги, които тази сутрин ни разобличиха пред гиковара като предатели. Добре че с нас е Калиро, млечният брат на раджата, инак тия двама негови любимци като нищо ще ни хвърлят в краката на слона убиец, който екзекутира заговорниците.

— Гиковарът току-виж се досетил кой е в дъното на нещата!

— Няма да се досети, ако двамата моряци бъдат убити от метежниците отмъстители за смъртта на факира.

— Виж, това е чудесно хрумване! Ала населението се отнася твърде възторжено към двамата корсари и надали ще ги нападне и убие!

— Достатъчни са няколкостотин смели мъже, а ние знаем къде да ги открием — каза министърът и добави многозначително: — Доведох ви Крипулан, водачът на поклонниците на Кали. Ще си поприказвате ли с него?

— Да влезе! — рече принцът.

Въведоха първосвещеника на калистите. Той поздрави смирено двамата високопоставени благородници.

— Крипулане — попита го принцът, — досещаш ли се за какво си тук?

— Да, сахиб… Заради двамата фаранги… Можем да се вдигнем на бунт тази вечер… Точно когато отиват на тайната срещичка.

— Колко ще искаш за бунта?

— Колко ще искате! — поправи го Крипулан. — Има и други хора, на които ще трябва да се плати!

— Да… Да… Разбирам… Сумата ще стигне за… твоите познати, нали?

— Вярвам, че ще стигне. Впрочем, както ви е известно, те не работят само за пари. Имат и други подбуди, за да ви… служат…

— Добре! Имаш моята честна дума и тази на министър-председателя… Предай за нашия разговор на твоите познати!

— Разбира се! С ваше разрешение веднага ще предам!

— Върви, Крипулане, а после ми съобщи, дали са се съгласили.

Останали насаме, съпрузите на принцесите си размениха по един мрачен поглед.

— Никога ли няма да свършат тия наши истории? — попита принцът. — Ако заговорът успее, ще мога най-сетне да накълцам с ятагана си тази моя жена, дето така ме разиграва!

— Очаквам всеки момент — утре може би — решението на заговорниците. Метеж на север! Метеж на юг! Метеж на изток и на запад! Метеж навред! Ако Барода също се разбунтува, гиковарът ще се види принуден да остане в града, а нашият съюзник, главнокомандуващият, ще остави бунтът да се разрасне, като го контролира през пръсти. Ние ще останем тук и ще предадем на въстаниците една от портите на двореца. Чак след като убием гиковара, дъщеря му, племенницата му и цялото му котило, ще повикаме англичаните. Едва тогава, под британски протекторат, ще бъдем спокойни, могъщи, ще си отдъхнем и ще се радваме… на верността на жените ни.

Двамата се разделиха, напълно убедени, че още същата вечер ще се отърват от съперничеството на двамата корсари.

Не след дълго Крипулан се върна в двореца на принц Барташи, който го прие начаса. Поклонникът на богинята Кали сияеше.

— Като те гледам, се досещам, че идеш с добра вест — каза принцът.

— Да… Съгласиха се!… Още тази вечер двамата фаранги ще идат на оня свят.

— Този път — възкликна принцът — ще бъда отмъстен! На добър час!

И в радостта си той украси врата на Крипулан със скъпа огърлица, след което го изпроводи.