Луи Ноар
Сюркуф — Владетелят на океана (14)

Глава четиринадесета
Тигър и чакал

Талиен бе в Египет. Жозефин Бонапарт, приятелката на госпожа Талиен, бе издействувала от мъжа си отстраняването на нейния неудобен съпруг. Госпожа Талиен подработи нещата така, че съпругът й да се счита за много щастлив, че е могъл да замине с Бонапарт като… виден учен.

Той и учен! Боже мой, в коя област? Той страшно се ядосваше на презрителното отношение от страна на колегите си, истинските учени. Дразнеше го и пренебрежението на офицерите, които познаваха неговата низост и подлост и се ядосваше от безразличието на Бонапарт, който пък не правеше за него нищо повече от това да му отпуска заплата. Незачитането и унижението на околните разпалваха още повече омразата му към тях. На всичко отгоре в Египет бе пристигнал и Тезенас от Каор, Тезенас, който нищо не премълчаваше, страшният Тезенас!

Той, Тезенас, досега не бе получавал никаква облага от Талиен, та трябваше госпожа Талиен да употреби връзките си, за да го назначат като снабдител, или по-точно — като интендант във френския експедиционен корпус в Египет. Той се прояви като предприемчив и добър организатор на снабдяването, който не крадеше твърде много. Тезенас се ползваше с известно уважение от страна на Бонапарт, който му бе разрешил да ръководи няколко служби. Носеше пищна униформа, налагаща страхопочитание сред египетските маси. Имаше си цял рояк служители, които най-покорно му се подчиняваха, защото и той не се отнасяше грубо към тях и в края на краищата беше добряк. Тезенас обаче печелеше много пари и обичаше разкоша. Имаше си собствена охрана, състояща се от една пехотна рота, един кавалерийски ескадрон и две планински оръдия за случаите, когато правеше реквизиции. Това бе цяла малка войска. Но през цялото време се пазеше да не развали добрите си отношения със своя приятел Талиен.

Без много да разсъждава, може би само по интуиция, той си бе останал добрият, чудесният приятел на Талиен, когото Бонапарт никак не глезеше, що се отнася до парите. Генералът го презираше твърде много, за да му отпусне висока заплата, поради което Талиен живееше относително скромно. Но Тезенас изпращаше на приятеля си храна, сладкиши, вино, коняк, ром, кафе и чай, като от време на време му даваше на заем и по няколко пиастра. Нали стоеше по-високо в йерархията от него? Но злобата на Талиен растеше ли, растеше.

След това настъпи метежът в Кайро. Всички говореха за смелостта на корсарите при защитата на малкия дворец. По време на един от тези разговори Талиен научи, че някой си музикант на име Месауд, мюсюлманин от Алжир, мразел страшно корсарите и бил техен заклет враг. Талиен си постави за цел да го открие и като стар изпечен интригант успя да стори това.

Талиен бе изучил с любопитство организацията на мюсюлманските религиозни братства и успя да подметне на един от членовете на братството, че е недоволен от Бонапарт и мрази корсарите. Пред този брат, който слугуваше при него, той често бе споменавал, че би дал всичко, за да си отмъсти на Бренвил и да се запознае с този Месауд, който мразел корсарите не по-малко от него. Най-накрая мюсюлманският брат се убеди в истинността на думите му и в един прекрасен ден предложи на Талиен да му уреди среща с Месауд. Талиен се съгласи с огромно удоволствие, но Месауд от предпазливост постави условието Талиен да се яви сам на срещата. Старият интригант пристигна на нея, придружен само от слугата си, мюсюлманския брат. Срещата се състоя на определено място в пустинята. Първо двамата непознати мълчаливо се огледаха от глава до пети, а после си размениха по една усмивчица, преценявайки, че са създадени един за друг. Арабинът обаче изчака невъзмутимо Талиен да заговори пръв. Разговорът се проведе с помощта на преводача.

— Както ми се струва, ние двамата изпитваме еднаква омраза към корсарите — каза му Талиен.

— Да, аз също ненавиждам тия принцове на морето и искам смъртта им — отговори Месауд. — Стремя се обаче да получа и техните баядерки.

— Тогава бихме могли да се спогодим! — каза Талиен.

— Аз знам, че един от принцовете на морето ти е отнел жената, че ти много си пострадал от този човек и неговите приятели и жадуваш за отмъщение — рече му Месауд.

— И ти се стремиш към отмъщение. Но как ще го постигнеш? — попита го Талиен.

— По време на предстоящата експедиция в Сирия, подготвяна от Бонапарт, аз ще бъда постоянно във фланга на неговата армия, на половин ден път от него. Ще ме придружават хиляда кавалеристи и още толкова бързоходни камили, които ще носят на гърба си вода и храна. Ще дебна случаите, когато ще мога да нападам френския конвой или лагера им, а ти ще ми съобщаваш чрез слугата си, кога ще бъде най-удобно да действувам.

— Добре, но нима ти ще дръзнеш да нападнеш един френски бивак нощем, и то с кавалерия?

— Разбира се, стига да знам, че в този бивак се намират корсарите!

— Аз всяка вечер ще мога да ти начертавам точното му разположение и да ти го пращам по слугата си — рече Талиен.

— Той може да се отдалечи от тукашния лагер, сякаш е тръгнал да търси тръни и сухи листа за кухнята на своя господар, и да се среща с един мой човек, който ще представлява първата брънка от нашата постоянна връзка. Ще му предава написаните на френски език инструкции, които ще ми превежда един мой слуга. Тъй като разполагам с много куриери, планът и указанията за съвместната ни работа ще стигат бързо при мен. Само първите куриери ходят пеша, останалите са ездачи и летят в галоп.

— Прекрасна организация — отбеляза Талиен. — Но смяташ ли, че ездачите ще могат да завладеят френския бивак?

— Те ще го поразят като гръм! Ще стигнат до палатките на принцовете на морето и ще посекат със сабите си всички, с изключение на баядерките, които ще отвлечем. Това ще трае толкова, колкото ако човек се наведе да пийне водица от извора! — рече Месауд.

— Ами гвардейците от охраната? — попита Талиен.

— Моите ездачи ще се прокраднат между тях. Ти ще ми посочиш местата им в плана, който ще ми предадеш!

— Добре — съгласи се Талиен, който познаваше умението на арабите при такива операции.

Двамата мъже изчерпаха темата на разговора си. Те размениха още няколко усмивки и без повече словоизлияния се разделиха, убедени, че няма по-силна връзка от омразата.

Месауд изчезна в пустинята със своя ескорт, а Талиен, придружен от слугата си, пое по пътя към Кайро.

Още на втория ден от похода си, френската армия едва не бе засипана от пясъците, подобно на войските на Камбиз^[1], чийто разгром е описан от древните историци.

Страшен самум се стовари върху нея.

Френските колони бяха напуснали втория си бивак в пустинята преди още да изгрее зората и се намираха на близо километър от малкия форт, където им предстоеше да си починат. В седем часа сутринта температурата бе вече непоносима — 45 градуса на слънце, като постоянно се увеличаваше. Манерките с вода бяха пресушени и войниците страдаха вече от жажда, но като виждаха очертанията на форта, се успокояваха. Никой не смееше да изостане, защото веднага биваше посечен от сабите на препускащите покрай колоните бедуини, особено около ариергарда. Ненадейно всички усетиха повеите, предизвестяващи бурята. Началникът на водачите през пустинята доложи на Бонапарт:

— Задуха аглаби, южният вятър! — каза разтревожен той. — Заповядай на армията си да спре и да легне на земята, както се прави в такива случаи. Войниците трябва да надянат торбите си на главите!

— Но вече сме пред самия форт! — учуди се Бонапарт.

— Спри веднага войските, генерале! След няколко минути самумът ще връхлети връз нас.

Барабани и тръби засвириха за спиране. Адютантите препуснаха в галоп да предадат заповедта за бързи мерки срещу страховития вятър. Стана нещо неописуемо. Войниците струпаха раниците си и направиха нещо като бариера, зад която легнаха на земята, и завиха глави с походните си торби. Конете и камилите също легнаха на пясъка.

Още не бяха привършили подготовката си, когато нажежената стихия връхлетя над армията. Изпитанието бе огромно, макар че трая общо около двайсет и пет минути. Войниците, които не си бяха завили главите с торби и бяха дишали пламтящия въздух умряха, целите овъглени, и труповете им бързо почерняха. Армията така пострада от този бесен пристъп на огнедишащия вятър, че войниците оставиха торбите си на съхранение при пострадалите и се втурнаха към форта да пийнат водица, а после се върнаха да си приберат торбите и да занесат по малко вода на пазачите си, които вече умираха от жажда.

— Не се чудете защо армията на Камбиз е загинала! — каза след урагана генерал Клебер. — Тя не е била засипана от пясъците, както се твърдеше досега, а просто се е запалила от огнения самум.

А после попита:

— Но какво става с нашите красиви баядерки?

— Те не пострадаха кой знае колко — каза Сюркуф. — Свалихме на земята паланкините им и те се скриха вътре. Но без малко не загубих негрите си, които отказаха да си покрият главите. Направиха това чак след като видяха, че и ние се забулихме.

— Добре че бяхме към края на дневния ни преход! — рече Бренвил.

— Да, но благодарение на гидовете разбрахме, че се задава самум и взехме предпазните си мерки срещу него. Бариерите, които направихме с раниците и войнишките торби спасиха армията!

За щастие, кладенците край форта бяха пълни с вода и войската се поободри. Скоро войниците заспаха, защото повече от всякога се нуждаеха от сън.

Французите имат погрешната представа, че алжирците не са истински араби. Това не е вярно, защото бедуините номади от Арабия, Египет и Сирия са чистокръвни араби. Общо взето бедуините са неуки. Те търпят лишения, с присъщата си неуморимост и коварна дързост, но са много смели. Макар и невежи, както вече казах, те са добри оратори, поети и музиканти. Занимават се обаче главно с грабеж. Но когато обещаят да помагат на някой керван, макар и срещу заплащане, те държат на думата си и са готови да умрат, за да изпълнят обещанието си, особено много спазват законите на гостоприемството.

Но има бедуини и бедуини. Най-лоши от всички са тези от Сирия. Понеже са много бедни, те ходят полуголи. Делят се на две групи — тияя и таамира. Те жестоко преследват плячката си, досущ като своите черни белозъби кучета. Тези племена живеят само от плячкосването на керваните или от парите, които тези кервани се съгласяват да им платят, ако не са достатъчно въоръжени, за да се съпротивляват.

Месауд разчиташе на тези две племена, за да нападне французите. Той лесно ги придума да извършат това мародерство. Обещаха му хиляда конници, а се явиха хиляда и двеста. Това бе опасна, страшно подвижна сила. Колоната им се движеше безкрайно бързо — ту се появяваше, ту отново изчезваше, като безпокоеше французите със своите рояци, постоянно търсещи повод да ги подразнят и спящи на открито в пустинята, далеч от кладенците, тъй като получаваха храна и прясна вода, пренасяни на камили.

За отбелязване е, че бедуините, макар да нямат понятие от Корана, са не по-малко фанатици-мюсюлмани и неспирно очакват своя спасител, така наречения Махди. Месауд бе обещал да им доведе своя спасител — Махди и той направи пред тях редица чудеса, сиреч фокуси, от които полудивите конници от тия племена останаха поразени. Привикнали към самума, арабите го понасяха по-леко, но този път те бяха изчезнали някак подозрително. Французите предположиха, че са тръгнали да търсят кладенец или да изчакат камилите, носещи им прясна вода. Френският лагер спеше непробудно, сигурен, че нощта ще мине спокойно.

* * *

Бе един часа посред нощ. Лагерните огньове, слабо поддържани със съчки и камилски и конски фъшкии, бавно гаснеха. В полуунес край огъня, часовоите будуваха, подпрени на дулата на пушките, с оборени върху дланите си глави. В гвардейските части, войниците, които не дежуриха, бяха заспали дълбок сън. В безлунната нощ само звездите пращаха бледа светлина към земята.

Арабите напредваха съвсем безшумно, като безкрайно бавно и вкупом се насочваха към гвардейците, наблюдавайки ги иззад един хълм, гдето се бяха спотаили. Те обикновено познаваха всички гънки на местността и всички смущения в зрението, предизвикани от нощната деформация на предметите и особено на хората. Движейки се със ситни крачки, тяхната войска отмина хълма и го замаскира така, че се сля с него и почти не личеше, че се движи. По този начин бедуините изминаха хиляда крачки за два часа, прилагайки тази своя прочута хитрост. Освен това завързаха муцуните на конете, за да не цвилят и да разбудят лагера. После вече бе лесно — срязваха връвчицата и готово — освобождаваха животните от това неприятно усещане.

Когато стигна до предния пост, чиито часови бдяха в полудрямка, бедуинският отряд се втурна без вик, прегази един часовой, отклонил се от аванпоста и връхлетя със светкавична бързина върху бивака. (По онова време биваците се различаваха от днешните. Малката палатка бе нещо непознато и войникът спеше в лагерната си торба). Всичко бе погазено от копитата на конете. Стотина елитни бойци, командвани от Месауд се стовариха като гръм върху палатките на корсарите.

Според предвижданията на плана първо бяха изпотъпкани палатките на господарите, ординарците, черните роби, камиларите и останалия помощен персонал. Срязани бяха въжетата, с които връзваха палатките за колчетата им. Тежките покривала от камилска плът се стовариха върху спящите и не им позволиха да се помръднат. Палатката на баядерките бе пробита. Вдигнаха на ръце момичетата и ги предадоха на конници, които ги сложиха напреко на седлата си и препуснаха в галоп.

Нашите войници вече бяха скочили разбудени, и посегнаха към пушките си. Скоро избухна яростна пушечна стрелба. Конниците се събраха и вкупом се разбягаха, след като бяха убили над триста наши войници. А пък корсарите се спасиха от саблените удари на противника, само благодарение на падналите върху тях палатки. Междувременно офицерите се развикаха и стегнаха редиците, а генералите издадоха своите заповеди… Но бе вече много късно. Злото беше сторено.

Оттогава започнаха да разполагат другояче аванпостовете, за да се предотвратяват успешно този род нападения върху лагерите.

Една четвърт от общия брой на войниците трябваше да стои постоянно права и въоръжена. Удвоиха и увеличиха предните постове, накратко — взеха такива строги мерки, че през цялата кампания не се случи подобна неприятност.

Когато спокойствието се възстанови, корсарите вече бяха успели да се измъкнат от палатките си и ги опънаха отново. След това се събраха на съвет, като поканиха и преводача. Спомняте си може би, че той бе копт, следователно християнин и то умен и предан. Баядерките ги нямаше, бяха ги отвлекли. Несъмнено този коварен удар бе нанесен от Месауд. Той бе предпочел да похити момичетата, отколкото да убие корсарите. Какво трябваше да се предприеме? Преводачът изказа следното мнение:

— Нападението е извършено от таяи и таамири, които ще затворят пленничките си в един или повече лагери. Ако вождовете си поделят баядерките…

— Месауд няма да се съгласи! — каза Сюркуф.

Преводачът се усмихна:

— Има една арабска поговорка, която гласи: „Преди нападението — приятел, след нападението — враг“.

— Излиза, че и ние можем да се скараме при подялбата на баядерките, така ли? — попита Мариус.

— Като жени те струват много скъпо — обясни преводачът. — Първо са много красиви, второ танцуват и ще бъдат луксозни робини. На сирийския пазар всяка от тях може да бъде продадена за повече от три хиляди пиастра, а тази сума е огромна за един бедуински вожд, особено на такова бедно племе като тия разбойници.

— Да, но Месауд, както изглежда, е наместник на оня прословут Махди, дето проповядваше свещена война срещу нас и се ползва с голям авторитет — каза Сюркуф.

Преводачът продължи да им обяснява като сложни ръка на сърцето си, а после докосна с пръсти главата и нозете си.

— Да — каза той. — Месауд има влияние над тамошните бедуини, но не и тук! — и той извади кесията си. — Бедуинът продава и жена, и деца, и баща и майка, и самия пророк, стига да му дадат добри пари.

— Ами че тогава той ще ни върне пленничките, ако му платим добре? — каза Мариус.

— Разбира се.

— Девствени ли ще ни ги върнат? — попита Мариус.

— Може би… — рече преводачът.

— Дявол да го вземе! — възмути се Мариус.

Бренвил се разсмя.

Сюркуф се намуси.

— Вместо да се шегуваме, би трябвало да се заемем с откупуването на пленените момичета — каза той.

— Трябва да се изпрати човек при племенните вождове — препоръча преводачът. — Той ще се спазари с тях. Може и аз да потърся кого да пратим.

— Постарайте се да го намерите по-скоро! — заръча му Сюркуф.

Преводачът обеща, че няма да губи време и се оттегли.

Когато се отдалечиха на две мили път от френския лагер, арабите спряха, за да дадат почивка на конете. Двамата им вождове бяха настигнали Месауд и галопираха край него, без дума да промълвят. Докато почиваха, вождът на таяите Рейкуб ненадейно заговори с решителност в гласа:

— Аз познавам по име тези баядерки. Те са много способни и са още девствени. Убихме много християни, но ако не бяха тия жени, плячката ни щеше да бъде съвсем оскъдна.

Рашид, вождът на таамирите, каза лаконично:

— Прав си!

— Наемам се — каза Рейкуб — да продам моята пленница, която е още девственица, за шест-седем хиляди пиастра.

— Твоята ли? — попита гневно Месауд.

— Да, оная, която се пада на мен — каза Рейкуб.

— Така е! — съгласи се Рашид. — Една се пада на него, една на теб и една на мен.

— Тия жени са на Махди! — провикна се Месауд.

— Момичетата принадлежат на онези, които са ги пленили! — възмути се Рашид. — Ти не заслужаваш да ти дадем едно от тях, защото не доведе свои конници, ама хайде! Нека се покажем щедри към теб.

Месауд разбра, че е попаднал в клопка, и реши да разиграе картата на своя престиж като наместник на Махди.

— Заповедта на Махди гласи — каза той — жените да бъдат отвлечени и отведени при него. Ако не му се подчините, той ще прокълне и вас, и вашите племена!

Пренесете се в средновековието и си представете, че някой заплашва с отлъчване от църквата европейски разбойници, които още са вярващи и наивно се страхуват от Бога. Същото се получи и сега — бедуините се стреснаха. Но един глас внезапно изкрещя:

— Господарю! Искам да кажа нещо! Този човек е лъжец! Той е мой братовчед и по занаят е музикант. Няма по-коварен и по-хитър от него!

— Значи лъжеш, а? — провикна се Рейкуб.

— Къде ти е пълномощното от Махди? — попита Рашид.

Но Мариам ненадейно се провикна:

— Оставете ме да се изкажа пред вас! Веднага ще го разоблича!

— Доведи танцьорката! — заповяда Рейкуб.

Конникът, който пренесе Мариам на своя жребец, я свали на земята и девойката застана самоуверено пред мъжете. Арабите зашушукаха възхитено помежду си, защото не бяха виждали по-красива танцьорка. Тя гордо се изправи пред Месауд и го попита:

— С какви документи ще докажеш, че си наместник на Махди?

— С пълномощното! — отвърна Месауд.

— А чел ли е някой това пълномощно? — пак попита Мариам.

Всички замълчаха. Накрая вождовете си признаха, че не знаят да четат.

— Той ви е показал фалшив документ и е злоупотребил с вашето невежество — каза Мариам. — Покажи ми, за бога, това пълномощно!

— Никога няма да го покажа на една танцувачка! — каза наперено Месауд.

— Виждате ли го какъв е? Не смее да ми го даде, защото ще го вкарам в миша дупка! — провикна се баядерката. — Той държи документите в писарския си калъф! Извадете ги оттам!

Арабските писари обикновено носят в калъфа си по една мастилница с капаче, папирус и хартия с тръстикови пръчици, подострени като пера. Бедуините намериха калъфа. Мариам извади документите оттам и каза на вождовете:

— Всички знаете, че Махди има обичай да потопява една главня в буре с барут, и че барутът, превърнат в прах, не се подпалва. Същото свойство той е предал и на папирусите, написани от собствената му ръка и скрепени с неговия печат.

Ето защо, писмата на Махди не мотат да се подпалят даже с барут. Посипете с барут тези писма, и ако те изгорят, значи не са писма на Махди.

Месауд се помъчи да се възпротиви на този опит с огъня, ала го принудиха да се дръпне назад. Той се смути от дързостта на братовчедката си и от хитроумните й слова.

— Съберете съчки и накладете огън! — заповяда Мариам.

— Посипете върху него барут и сложете писмата върху него. После подпалете барута с пистолетен изстрел. Ако той пламне, ако съчките се разгорят и писмата се превърнат в пепел, значи този човек трябва да яде бой с тояги и да бъде изгонен като самозванец!

— Тя има право! Тя има право! — развикаха се арабите.

— Дайте да направим опита с огъня!

Опитът бе проведен сред всеобщо мълчание. Документите се превърнаха в пепел. Месауд чувствуваше, че е загубил играта и реши да приложи една последна хитрина. Докато другите палеха огъня, той скочи на гърба на великолепния чистокръвен жребец на Рашид, който се славеше като най-хубав между конете на бедуинските вождове, пришпори го с все сила и избяга. Препуснаха да го догонят, но напразно. Междувременно Мариам разказа своето житие — съвсем простичко, без лъжа и измама.

— Принцовете на морето — каза тя — ни спасиха от този Месауд, който е безчестен крадец и безбожник. Как можем да се покажем неблагодарни към тях и да ги напуснем, когато те са тъй щедри наши покровители?

И добави хитричко:

— Пък и защо ще ни продавате? Някой тук спомена, че ще поиска за всяка от нас по седем хиляди пиастра. Принцовете ще ви дадат по десет хиляди, ако уважавате нашата чест. На всичкото отгоре, ще добавят и двайсет хиляди пиастра, които вашите воини ще си поделят.

С тези свои думи тя спечели цялата шайка на своя страна.

Никой не може да си представи какво значат парите за бедуина. Съдете за стойността на сумите по това, че за един френски франк можеш да си купиш цяла тлъста овца. От този момент нататък баядерките се превърнаха в истинско съкровище за вождовете, а за обикновените бедуини от шайката — в допълнителен доход. Усещайки въздействието от своите думи, Мариам каза на вождовете:

— Сега, когато ви освободих от Месауд — самозванеца, би трябвало да ни отведете в по-хубави палатки, а после да изпратите някого в лагера на принцовете на морето, за да им занесе писмо от мен. Там вашият пратеник ще бъде добре посрещнат и ще се споразумее за цената на откупа и за начина, по който ще стане размяната.

На всяка баядерка бе отпуснат по един кон и обкръжени от племенните вождове, трите момичета тържествено потеглиха начело на бедуинската шайка. Не след дълго насреща им се зададе конвой камили, носещи вода. Всички слязоха от конете, пиха вода, с която си приготвиха и кафе, а после ядоха питки, опечени под пепелта. Накрая хапнаха и фурми.

Бедуините, добили самочувствието на богаташи, престанаха да преследват французите и се отказаха да воюват засега с тях. В този момент най-важно бе да уредят въпроса с откупа на баядерките.

Предвид на тези обстоятелства, основното ядро на двете племена снабдили с бойци разбойническите операции, се бе съсредоточило около непресъхващите кладенци в Бу-Шокем, където имаше хубави пасища и за стадата. Спаха на бивак само пет часа, за да отпочинат хора и животни и поеха на път още призори.

В Бу-Шокем пристигнаха късно следобед, когато залязващото слънце позлатяваше тристате палатки от бедуинския лагер, представляващ две градчета от платнени къщички.

Конниците от стана, децата, жените и кучетата се юрнаха да посрещнат воините. Както винаги става при арабите, и този път се започна лудешка стрелба във въздуха — обичаен знак за радост и възторг, след което пленничките бяха поканени на празнична вечеря, така наречената дифа. После ги настаниха в една от шатрите, на баядерките предоставиха суданки, за да ги обслужват, снабдиха ги с камили и с простичките мебели, каквито успяха да намерят в бедно обзаведените бедуински шатри. Момичетата прекараха в дълбок сън първата нощ на своето пленничество и се събудиха, изпълнени с надежда. Да, Мариам наистина имаше ум в главата си!

На другата заран ги повикаха при вождовете, събрани пред същата шатра. Разпитваха ги надълго и нашироко с едничката цел да разберат дали принцовете на морето са наистина богати и могат ли да платят високия откуп. Ами ако речеха да се откажат? Старите бедуински дипломати хитро поставяха уловки на момичетата, като им задаваха въпросите поотделно и им подхвърляха тънки намеци. Те отговаряха и умно, и откровено, а Мариам се справи превъзходно с най-голямата трудност, криеща се във въпроса на един от шейховете:

— След като казахте, че принцовете на морето са искали да се оженят за вас, защо не са го сторили досега? — попита той.

— Защото — отговори му Мариам, без да й мигне окото — техният закон забранява на френските военни да се женят, преди да е свършила войната. Младоженецът мисли повече за жена си, отколкото за смъртта на бойното поле, нали така?

Понесе се шепот на възхищение.

— Мъдър закон! Мъдър закон! — повтаряха вождовете.

С това разпитът приключи. Сега вече трябваше да се пише.

Развиха един пергаментов свитък, сложиха го върху сандъка и Мариам започна да пише под диктовката на най-стария шейх, който минаваше и за най-умен от всички. Ето текстът на това историческо писмо, запазено и до днес в архивите на фамилията Бренвил-Лагард:

„Слава на Бога, който дарява с победа оногова, когото той определи!

До принцовете на морето, дано мирът е винаги с тях!

Ние, шейховете, ги уведомяваме, че техните баядерки са наши пленнички и че ние се отнасяме към тях като към наши дъщери. Те живеят с нашите жени и дъщери. Ние предлагаме да ви ги върнем такива, каквито сме ги пленили, като се закълнем с ръка върху корана, че не сме ги оскърбили с нищо, че сме се отнасяли добре с тях и сме ги хранили с камилско мляко, със свежо и вкусно месо, сладкиши и мед.

Ние ви предлагаме да ги разменим срещу петдесет хиляди пиастра. В противен случай ще ги продадем на пазарите в Сирия. Това наше писмо ще ви бъде предадено от един християнин, когото може да уведомите за вашите намерения. Ние сме шейхове и сме известни с това, че никога не нарушаваме дадената дума. Откакто свят светува нито един керван, изплатил дължимото си към нашето племе, не е бивал нападан от нас. Всеки пленник, чийто откуп е бил платен, е бивал върнат.

Бог да ви просветли, славни принцове на морето и направи от вас искрено вярващи, та да се радвате един ден на щастието в рая на Мохамед, след като сте се подвизавали за прослава на Исляма“.

Следваха го не подписи, а печати върху неразтопен восък, според обичая на неграмотните арабски шейхове. След като свърши това послание на шейховете, всяка баядерка написа по няколко мили думи до своя приятел върху същия пергамент, който накрая бе върнат на вождовете. Щом изсъхна, ценният пергамент бе навит на пръчица, пъхнат в кожена торбичка и поверен на един от най-младите шейхове, който потегли на път, придружен от десет въоръжени мъже, яздещи бързоходни камили.

Докато ставаха тези събития, френската армия извърши серия от нападения, за да превземе три града. Бонапарт се държеше колкото се може по-близо до морето, като следваше бреговата линия на няколко левги разстояние. Налагаше му се да завземе последователно няколко пристанища, преди да се озове пред стените на Сен-Жан-д’Акр.

Първата битка се състоя пред Ел-Ариш, последния египетски град на границата със Сирия. Това незначително пристанище е нещо като оазис в пустинята, простираща се между Кайро и Сирия. Ибрахим, вторият бей на мамелюците, изчакваше там Бонапарт със своите войски, подсилени от хиляди фелахи и турски еничари.

Ибрахим бей не бе успял да получи помощ от пашата на Сен-Жан-д’Акр — Джезар, който управляваше Сирия от името на турския султан и се радваше на завидна независимост. Често застрашаван от мамелюците, които само привидно бяха васали на турския султан, а всъщност се стремяха да завладеят и Сирия, Джезар бе много радостен при мисълта, че французите биха могли да смажат силите на неговите неприятели. Той също си бе направил добре сметките.

— Французите — каза той веднъж на своя съюзник, английския комодор Сидни Смит — няма да получат подкрепления. Дали ще победят или ще претърпят поражение, дали ще превземат или не Сен-Жан-д’Акр, те непременно ще изтощят докрай своите сили. Ако не мога да им попреча да влязат в Сен-Жан-д’Акр, ще се кача на една лодка и ще избягам от града, за да се върна да ги нападна, когато от тях останат само няколко хиляди души.

Тази е причината, поради която Ибрахим бей участвува сам в сражението при Ел-Ариш. Той разпредели силите си така, че да не издържат на битката повече от един час. Подобно на Мурад бей, той хвърли мамелюците си на заколение пред френските карета. Уж бе решил кавалерийските му ескадрони да се впуснат последователно един подир друг, а всъщност постигна някакво ужасно объркване. Обстрелваните с картеч ескадрони се отдръпваха назад и прекъсваха устрема на летящите зад тях конници. Ибрахим бей побягна от бойното поле и нашата армия превзе Ел-Ариш, където си почина и набра нови сили.

Ето защо корсарите приеха в Ел-Ариш пратеника на бедуините — копт и виден търговец-християнин, известен с почтеността и богатството си.

Той се представи на Сюркуф, който повика и приятелите си, за да го изслушат заедно:

— Аз — подхвана търговецът — поддържам постоянни делови връзки с двете племена от Сирийската пустиня, които отвлякоха трите баядерки. През лятото мои кервани стигат чак до източния бряг на Арабия, за да разменят там европейските и египетски стоки, с които ги снабдявам в Александрия и в Кайро, срещу стоки, пристигнали от Индия и Персия в арабското пристанище Маскат. Аз завися от бедуините, но и те зависят от мен. Редовно им плащам за това, че опазват моите кервани — нещо, в което те са безупречни. По този начин и те забогатяват. С две думи, ние сме във взаимна зависимост поради взаимните ни интереси.

— Ясно! — каза Сюркуф.

— Те ви молят да предадете сумата за откупа на мен и аз да отговарям за нея. Когато ги уведомя, че съм получил парите, те ще върнат баядерките на определено от вас място.

И коптът връчи на Сюркуф писмото на Мариам, което той подаде на секретаря си, за да му го преведе. Тогава търговецът каза:

— Исканията на бедуините са прекалено високи. Съветвам ви да се пазарите.

— Няма нужда! — отсече Сюркуф.

И той връчи на търговеца копт исканата за откупа сума, а после попита:

— Къде ще можем да посрещнем баядерките?

— Ако ми дадете редовен пропуск, подписан от генерал Бонапарт, бедуините ще ви върнат баядерките с ескорт в Ел-Ариш.

— Ще получите пропуска след един час.

— След шест дни момичетата ще бъдат тук!

— Вие отговаряте ли за това? — попита го Сюркуф.

— Ще предам сумата на бедуините едва когато получа от вас писмено потвърждение за пристигането на баядерките.

— Много добре! — каза Сюркуф и поднесе на копта един хубав подарък.

* * *

След кратък отдих френската армия продължи похода си към Сен-Жан-д’Акр, чийто паша, Джезар, се откроява в историята като един от най-ужасяващите образи на могъщи и жестоки тирани, прострели зловещата си сянка над целия Ориент. Фаталният човек, обвързал във вериги съдбините на онзи, който щеше да стане Наполеон Първи, а не един втори Александър Велики, покорил земите от Персия до Индия. Джезар паша бе успял да спечели доверието на султана с услугите, които му правеше. Известен бе като смел, ловък и предприемчив човек, еднакво способен генерал, естествено по турски образец, и добър дипломат. Сирия, със смесеното си население от християни, турци, друзи, арменци, араби и евреи, поради опасното съседство с мамелюците, Сирия, тази винаги смутна страна, се нуждаеше от паша, способен да сломи всичко в желязната си хватка. Затова пратиха в нея Джезар.

Той пристигна в тази страна и бързо успя да наложи волята си. Образувал бе една малка армия, която държеше под ръка в Сен-Жан-д’Акр. Тя се състоеше от арабски корпус и от корпус, съставен от еничари и европейски наемници от всички националности, от друзки корпус и от много други части. Между тези тъй различни по произхода си люде не можеше да съществува единство и съгласие, но ги обединяваше общият интерес. Джезар, повелителят, пашата, който даваше високи заплати, бе единствената връзка между тях, душата на тази армия.

С нея гой нанасяше ужасни удари, потушаваше всякакви бунтове, опустошаваше метежни градове, застрашаваше столици, поробваше племена. Той изстискваше докрай соковете на Сирия, даваше дължимото на султана и минаваше за най-добрия паша на Турската империя. Джезар отлично знаеше как да покори Ориента: с помощта на племената, с добра армия и господарска воля! Затуй и съкровищата на пашата бяха несметни, но той ги криеше от всякакво посегателство и никой не можеше да ги намери даже в случай на победоносен бунт или заговор.

Джезар се намираше в Газа, главното пристанище на Сирия, когато научи за падането на Ел-Ариш. Той тъкмо се канеше да предприеме малка схватка с тази непобедима френска армия, когато един човек се яви на аудиенция при него. Като всеки ориенталски тиранин, Джезар се държеше свойски с хората. И най-скромният човечец имаше достъп до него, щом имаше да сподели нещо. Това ставаше без никакви етикеции. Джезар го приемаше простичко и сурово. Посетителят го поздрави по ориенталски.

— Кой си ти? — попита го Джезар.

— Пратеник на смъртта и на щастието! — отговори му усмихнато човекът. — На теб нося щастие, а на французите — смърт.

— Кой си ти? — повтори въпроса си пашата.

— Аз съм по произход алжирец. Името ми е Месауд бен Калеб и съм наместник на Махди.

— На оня побъркан Махди от Александрия, така ли?

— Да, на същия.

— Той нищо не можа да направи.

— Но той разбуни Кайро и пак ще вдигне метеж, защото има хиляди привърженици по долното течение на Нил. Ще създаде много неприятности на французите.

— Добре, но какво искаш ти от мен?

— Нищо особено! Да наредиш да ми върнат три мои братовчедки. Те са баядерки по занаят, но бяха продадени на французите. Моля те да ми ги върнеш, когато победиш във войната, ако е рекъл Аллах!

Месауд разказа набързо за приключенията на трите баядерки.

— Добре де — съгласи се с него пашата. — Но какво ще ми дадеш в замяна на моето обещание да ти помогна?

— Казах ти вече: смъртта на хиляди французи.

— Войска ли ми предлагаш?

— Нима само войската убива? — попита Месауд със зловеща усмивка. — Нима една армия може да бъде изтребена само със саби, оръдия, стрели и пушки? Нима една болест не покосява повече хора, отколкото всички сражения, взети заедно? Ето защо, аз си направих труда да потърся заразата!

— Къде? — попита пашата.

— В Медина.

— Да не би да говориш за чумата?

— Да — отвърна Месауд. — Смятам да я посея в лагера на французите. Те ще пият заразата във водата на кладенците, ще я гълтат в залъците хляб, ще я дишат в праха на въздуха.

— Разбрах! Ти си събрал чумни зародиши в Медина и ще ги разпръснеш по биваците на християните.

— Да.

— Ами не се ли боиш?

— И аз като теб съм боледувал от чума и като теб съм се излекувал. Тя не повтаря. Трябва да отровим Газа и Яфа със зародишите на болестта, защото французите ще превземат тези два града. И как няма да ги покорят, като ти не искаш да отбраняваш както се следва Сен-Жан-д’Акр?

— Кой ти каза това?

— Аз сам го отгатнах, след като знам, че там ти можеш да разгърнеш всичките си сили.

Пашата се позамисли и реши:

— Ще изпълня обещанието, което искаш от мен. Упълномощавам те да действуваш свободно! И Месауд започна своето пъклено дело. Чакалът и тигърът се бяха спогодили.

Месауд имаше шпиони във френския лагер. Повечето от тях бяха египтяни от Кайро, амбулантни търговци и доносници, хора, които могат да свършат и най-мръсни дела под прикритието на занаята си. Те бръмчаха като мухи подир френската армия и жандармерийската служба отдавна щеше да ги прогони, ако не считаше, че те все пак допринасят някаква полза на войниците. Между тия жалки отрепки имаше цяла чета, която служеше на Месауд. Ръководеше я някой си Махмуд — един твърде ловък негодник.

Махмуд успя да се свърже с вожда на ням-нямите, черните роби, които Сюркуф бе купил преди известно време. Той спечели вожда с дребни подаръчета и най-вече с уважението, което проявяваше към него. А негърът, както може би си спомняте, бе бивше синче на един селски вожд. Махмуд, който следеше зорко всяка стъпка на корсарите, не пропусна да забележи посещението на богатия копски търговец от Кайро, който поддържаше тесни връзки с бедуинските племена. Освен това Махмуд знаеше за отвличането на баядерките и веднага се досети, че търговецът копт бе дошъл да преговаря с корсарите за откупа на младите момичета. Той хитро подпита Гараби, вожда на ням-нямите, който бе верен приятел на Сапажу, и като започна да се вайка за момичетата, изтръгна от ням-няма признанието, че баядерките скоро ще бъдат освободени. След като разсея всичките си съмнения по този въпрос, Махмуд предупреди Месауд какво се готви.

Месауд веднага се зае сериозно с окончателното осъществяване на своя план. Той бе вече напълно свободен да действува, още повече, че вече бе посял чумата в Газа и Яфа.

В това време обаче френската армия следваше смело своя победоносен път… към пълната си гибел. Страшният Джезар паша лично бдеше бацилите на чумата да бъдат разпръснати по всички кладенци, казарми, къщи и улици в Газа. Не след дълго той получи доказателства, че болестта е вече гостенка в града и е почнала да покосява жителите му. Убеден в успеха на адското начинание на Месауд, Джезар паша напусна Газа, заедно с кавалерията си, която лагеруваше вън от града. Той изчака французите, но опълчението му остана в крепостта.

Французите се приближаваха в колони, които бързо можеха да се превърнат в карета, за да влязат в бой с кавалерията на Джезар. Той обаче се задоволи само с дребни схватки, защото знаеше, че с араби и друзи трудно ще пробие френските карета. След подобна имитация на битка той се оттегли и изчезна. Под закрилата на каретата зад гърба си, една колона мина в атака с онази типично френска ярост, която тъй много стъписваше мюсюлманите. Но Газа бе превзета и французите влязоха в нея.

Тук имаха добри условия да си отпочинат, да се снабдят с хранителни припаси и да сложат в ред нещата, които тъй или иначе започват да куцат след дълъг преход. Тъкмо се бяха посъвзели, когато чумата избухна. Първите и симптоми се появиха сред войниците. Нейните странни признаци смутиха лекарите, които веднага направиха своите изследвания и установиха, че жителите на града са болни от чума. Всичко бе от ясно по-ясно! Армията бе заразена от страшната болест.

Предупредиха Бонапарт за това нещастие и той издаде мигновена заповед за тръгване. Армията пак потегли на поход, понесла страхотната зараза в гънките на куртките си.

— Нима Бог ще стовари върху ни седемте египетски бича! — провикна се отец Лантерние.

Походът бе непосилен. Всеки миг падаше по някой войник, тъй слаб, че не можеше да продължи нататък. Качваха го на гърба на камила и поемаха напред. Скоро колите от конвоя на лазаретите се претъпкаха от болни. Наложи се да се прибегне до конете на кавалерията. Скръбна бе гледката на бавно крачещите войнишки колони. Бойният им дух се сломяваше от заплахата, витаеща над тях. С тъжно оборени глави пристигнаха те пред Яфа.

Този град е по-многолюден от Газа, по-богат и по-добре защитен от нея. Да. Яфа бе твърде голям залък за една заразена от чума армия. Бонапарт изпрати парламентьор да призове крепостта да се предаде. Обсадените добре знаеха, че чумата сломява всяка воля за битка, и не можеха да си представят, че една армия от умиращи ще намери сили да се бие. „Те ще отминат, без да ни нападнат“ — предсказа Джезар и всички му повярваха. За да принуди обсадените да се бият, пашата прибягна до стъпка, разкриваща точно коварния му характер: преди да напусне крепостта, той повика своя наместник, най-довереното си лице, и му посочи закотвената на пристана тартана, управлявана от трийсет веслари.

— Засега ще стоиш в Яфа — каза му Джезар паша. — Но ти оставям това корабче, ако ти се наложи да офейкаш.

Генералът беше смел човек.

— Да офейкам ли!… — учуди се той. — Ако ми възложиш да отбранявам Яфа, аз ще остана в нея до последна капка кръв.

— За мен ти струваш повече от една Яфа и аз не искам да умираш заради нея. Имам нужда от теб в Сен-Жан-д’Акр, за да защитаваш там нашите жени и нашите богатства. Там ще жертвуваме живота си, ако е рекъл Аллах.

— Но Яфа може да бъде отбранявана!

— Само ако убием повече французи. Необходимо е те да влязат в града, защото там върлува чума, защото и там водата от заразените кладенци и храни ще впръскат смърт в телата на нашите врагове, досущ като в Газа. Но сега слушай: французите ще изпратят парламентьор. Щом дойде, ще наредиш да му отрежат главата върху крепостната стена и ще я закачиш на въже, вързано за косите й. После ще викнеш някой войник да завърти главата като прашка и да я метне чак във френския лагер.

— Добре! — хладно каза арабският генерал.

— Едва тогава ще заповядаш на гарнизона да се бие до край, без да чака милост от християните. После ще се преоблечеш като просяк, ще са качиш на корабчето и ще избягаш.

— Значи така ще действуваме, ако е рекъл Аллах! — каза генералът арабин, като пак се усмихна.

Той се възхищаваше на коварния гений на Джезар. Клетият парламентьор пристигна. Вкараха го в крепостта, върху чиято стена го чакаше един чауш с остър ятаган в ръка. Френският офицер разбра какво го чака.

Той се извърна към нашия лагер, вдигна високо фуражката си във въздуха, отдаде за последен път чест на френския трибагреник, като извика с пълен глас: „Да живее Републиката!“. После хвърли на земята фуражката си и зачака със скръстени ръце. Чаушът се помъчи да го накара да коленичи, но офицерът категорично отказа да стори това. Тогава, с един само куршум от пистолета си, някакъв турски офицер застреля осъдения, а чаушът му отряза главата. Един овчар, който умееше да върти прашка, взе окървавената глава, завърза косите й за въженце, а после силно я задвижи в кръг. Накрая овчарят пусна въженцето и главата описа както бомба голяма парабола и падна надалеч от крепостната стена под възторжените овации на арабския гарнизон, който вече се чувствуваше длъжен да устои на обсадата до последна капка кръв.

Френски кавалерист прибра главата и я показа на потръпващите от яростен гняв войници. Тогава над цялата армия се понесе страхотен вик:

— На бой без пощада!

Сигналът за нападение бе даден и градът — превзет с невиждана ярост. Целият гарнизон на града, много от жителите му бяха разстреляни без съд и присъда. А нейде недалеч, разперило платна, едномачтовото корабче се белееше на хоризонта, отнасяйки виновника за това престъпление против правата на човека. Повече от четири хиляди души станаха негови изкупителни жертви в едно ужасно клане, което окървави домовете и улиците на Яфа.

* * *

Въпреки кървавите победи на французите, Месауд продължи да действува както си знаеше. Посещението на коптския търговец показваше несъмнено, ме корсарите са платили скъпо откупа за баядерките и че бедуините ще върнат пленничките във френския лагер. Не биваше да се помайва. След като бе посял чумата и бе получил обещание от Джезар паша, Месауд пак отиде при него, за да му разясни положението.

— Какво искаш от мен? — попита го пашата.

— Да задигнем баядерките от охраняващата ги конница! — каза Месауд.

— Колко души ти трябват?

— Около петстотин!

Пашата викна секретаря си и му продиктува едно писмо, което скрепи с печат. Той подаде писмото на арабина и му заръча:

— Недалеч оттук, в планината Хуран, се намира дворецът на Бени-Шакер ага. Той е мой човек. Ще му занесеш това писмо и той ще ти даде четиристотин души, яздещи коне или бързоходни камили.

— Благодаря! — възкликна зарадвано Месауд. — Аллах да ти дари дълги дни!

И той си тръгна. Щом излезе, продиктува ново писмо до агата и го прати по бърз куриер.

Бени-Шакер са планинци, подобно на кабилите във Френски Алжир. Те снабдяваха Джезар с най-добрите си и най-верни войници. Джезар наричаше тяхната родина, сиреч областта около планината Хуран, резервоар за хора и не я облагаше с данъци. Всички в областта обичаха Джезар паша. Агата, назначен там от него, се оказа благороден човек, прозорлив и сговорчив. Той управляваше кротко и умело, без някой да усети тежестта на облечената му в кадифена ръкавица желязна ръка; уважаван от всичките си чиновници, които никога с нищо не притесняваше.

Бени-Шакер ага посрещна Месауд, проявявайки към него най-голямо доброжелателство и уважение, като към наместник на Махди. Каква чест бе за него да приеме една тъй свята личност! Такъв човек заслужаваше най-голямо внимание! Ще му бъдат дадени тия четиристотин души, разбира се! Двеста ездачи на камили и двеста конника! Но каква ще бъде заплатата им? — попита Бени-Шакер ага! Нали в Хуран всички войници бяха наемници?

Като наместник на Махди Месауд разполагаше с цялото злато на братството! В областта Хуран пребиваваше и икономът на този орден. Настанили го бяха в най-богатия мюсюлмански манастир. Той отпусна необходимата сума. Агата прибра своя дял, после събра войниците завчас. Лично той назначи четиримата началници, по един за сто души, подбрани измежду най-добрите. Постави им за предводител един прославен стар воин като него, комуто всички трябваше да се подчиняват. От името на Джезар паша той даде сериозни наставления на началниците. И експедицията потегли.

Такова бе положението, когато Бонапарт, преди още да е пристигнал в Сен-Жан-д’Акр, влезе в битка с турците при прочутия връх Табор. По заповед на султана в Мала Азия бе мобилизирана огромна армия, която той изпрати в помощ на пашата в Сирия. Макар и превъзхождаща ни значително по брой, турската армия претърпя поражение от нас и нейните останки побягнаха в пълно безредие.

Бедуините се зарадваха много, когато научиха, че техният пълномощник в Кайро е получил откупа на баядерките. Те устроиха банкет в чест на младите момичета, които пък ознаменуваха с танци своето освобождение. На другия ден те поеха на път с охрана от двайсет и пет конника и двайсет и пет ездача на бързоходни камили. Сега-засега това бе предостатъчно, но знаеше ли някой?

Малкият отряд се движеше, без да очаква нищо лошо и мина покрай Яфа, без да влиза в града заради чумата. Още призори след първата им спокойна нощ баядерките бяха разбудени от лая на кучетата пазачи — едри черни и зли, отличаващи се с жестока бдителност. Конниците се надигнаха от постелите си и що да видят: бивакът им бе обкръжен от мълчалива тълпа, тъй многобройна, че всяка битка изглеждаше ненужна. Някакъв глас закрещя:

— Силата е в нас, но ние не искаме да проливаме кръвта ви! Не докосвайте пушките и стойте мирни, докато се съмне. Тогава ще се разберем. Ако проявите разум, аз, каидът на хазарите, от племето Бени-Шакер в Хауран, се заклевам в Корана, че ще ви пусна да си вървите невредими!

Бедуините не знаеха какво да правят. Да грабнат ли пушките и да се бият? Но тия конници и камилари ги държаха под обстрела на своите пушки. По-добре бе да се изчака.

Бледите лъчи на зората осветиха тази драматична сцена. Бедуините можаха да преброят своите неприятели. Те бяха твърде многобройни. Тогава двама бедуини излязоха напред и поискаха да говорят с вожда им, който пристъпи към тях. Единият от двамата парламентьори се оказа Месауд.

— Бих могъл — рече той — да ви очистя до един, ала ви прощавам. Махди се вдигна на бунт не за да избива мюсюлманите, а за да ги спаси.

Бедуинът го поздрави, като му направи дълбок поклон. Месауд продължи:

— Сега вие ще предадете баядерките на мен! Срещу това ще получите нужния документ, който пред всички останали ще удостовери, че сте били изненадани и обкръжени.

Всяко възражение бе неуместно. Бедуинът се върна при своите хора и им обясни какви са исканията на Месауд. Всички се съгласиха да му се подчинят. Инак трябваше да се откажат от откупа, но от кого ли можеш да искаш невъзможното!

Срещата премина тихо, ако не броим лая на кучетата. Баядерките се наспаха сладко и когато се пробудиха, излязоха от шатрата си и видяха, че бивакът е обкръжен от бедуини. Те разбраха какво ги чака. Бяха тъй близо до свободата, а ето че отново щяха да попаднат под робството на Месауд! Отчаяни, двете по-младички се разридаха, но Мариам стоеше невъзмутима:

— Ще ни предадете, значи — каза тя на конниците.

— Какво да сторим? Те са четиристотин души, а ние — само петдесет. Преди още да сме грабнали пушките си, те ще ни разстрелят.

Мариам разбра, че трябва да се примирят. Тя благодари на бедуините за грижите, хвана сестриците си за ръка и ги поведе към каида на Бени-Шакер и Месауд, който ги посрещна с ругатни:

— А-ха! — провикна се той. — Паднахте ли ми най-сетне в ръчичките, кучки такива. Бой с тояги заслужавате вие! Дойде часът на наказанието ви!

Мариам понечи да му отговори, но каидът й направи знак с ръка да се държи благоприлично. Месауд продължаваше да сипе ругатни.

— Внимавай — каза му каидът. — Лошите думи отнасят човека на незнайна далечина, също като необуздания кон. И на тях и на него трябва да се слагат юзди.

Месауд се запита какво ли означаваше това. Не че не бе разбрал смисъла на тези думи, но намесата на каида не предвещаваше нищо добро за него.

— Тия маймуни, значи, омагьосват всички! — помисли си той ядосан.

Старият каид натовари момичетата в един паланкин, на гърба на мощна камила. Той ги успокои с усмивка, като им каза, че Месауд няма да ги бие с тояги и че не бива да се плашат от него.

После заповяда на бедуините да съберат багажите си за път и те изпълниха нарежданията му. Що се отнася до него, той подреди отрядите си в прекрасна колона с авангард, ариергард и флангови части, след което даде сигнал за тръгване. Месауд искаше да бъде наясно по всички въпроси и затова попита каида:

— Защо, каиде, ми пречиш да се разправя с тия безсрамни жени, както им се полага?

— Сине мой — отвърна му старецът, — тия създания са тъй прелестни и красиви! Персийският поет казва, че жените трябва да се удрят само с цвете!

— Добре, ама аз не съм персиец! — каза Месауд.

— И аз не съм — отвърна му каидът. — Но човек трябва да се вслушва в гласа на поетите.

— Кажи ми най-сетне! Тия жени мои ли са или не? Аз ли съм им господар или някой друг? Нали те наех и платих на теб и на хората ти, за да ги отвлечете!

— Не зная, че ти си платил! — увери го каидът.

— Агата не ти ли каза това?

— Не!

И каидът повика един от племенните вождове и го попита:

— Я ми кажи, Солимане, кой плаща за нашата експедиция? Кажи, ако знаеш!

— Как кой? Пашата, разбира се! — отговори Солиман.

Месауд се втрещи. Каидът пак подхвана:

— Агата ни заръча следното: „Три млади момичета трябва да бъдат върнати на французите. Вие ще ги отвлечете под водачеството на Сиди Месауд и ще ги доведете при мен, като се отнасяте с най-голямо уважение към тях. Внимавайте да не им се случи нещо неприятно“. Но според мен да се говори за бой с тояги и да се сипят ругатни е повече от неприятно. Заради туй те помолих да си слагаш юзда на езика!

— Много добре! — каза Месауд. — Ще си взема своето от пашата!

Каидът се усмихна тънко, а Солиман засука мустак. И двамата знаеха много повече от онова, което казваха.

Пътуването мина безпрепятствено. Конниците на Бени-Шакер проявиха големи грижи и внимание към баядерките, които при първата почивка обявиха, че ще потанцуват в тяхна чест. Това направо вбеси Месауд, но те наистина изпълниха няколко танца, които се посрещнаха с нескриван възторг.

Месауд бе от мрачен по-мрачен. През целия път току се ядосваше за нещо, но се боеше да нагруби баядерките, тъй като старият каид можеше да го изгони и той чувствуваше тази опасност. Най-сетне пристигнаха. Агата отсъствуваше, но бе наредил да предадат баядерките на жените му в неговия дворец.

Месауд напразно се опита да ги накара да дойдат при него. След два дни агата се прибра в двореца си и прие на аудиенция Месауд, който горчиво се оплака от каида.

— Шуйя! Шуйя! По-полека! — каза му агата. — Не се гневи! Човек често си въобразява, че прави нещо за своя полза, а всъщност го върши за чужда изгода.

— Какво искаш да кажеш? — попита го Месауд.

— Искам да кажа, че всички си имаме по един господар. Аз съм господар на моя каид, мой господар е пашата, той се подчинява на султана, чийто единствен господар е великият Аллах. Моят каид изпълни заповедта ми, а аз изпълних заповедите на пашата.

— Значи пашата ти е наредил, така ли? — попита Месауд.

— Пашата ми изпрати специално писмо, в което ми нарежда да задържа баядерките при себе си, докато трае обсадата на Сен-Жан-д’Акр.

Месауд разбра, че са го изиграли.

— Значи, след като направих услуга на Джезар, той най-вероломно ме е измамил? — попита той.

— Сине мой, Джезар е тигърът, а ти си чакалът. Както ти е известно, чакалът често насочва тигъра към плячката му. Но добре знае, че ако се покаже непредпазлив и се довери на по-силния от него тигър, страшният звяр ще му се отблагодари, като го разкъса с ноктите си. Това именно стори с тебе Джезар паша.

— Да бъде проклет! — провикна се Месауд.

— Не го кълни! Той е мой паша! Пък и тигърът не дължи никаква признателност на чакала, защото чакалът го води при плячката само за да получи остатъците от нея, след като тигърът се е нахранил и си е отишъл.

— Ами парите ми? — попита Месауд. — Кой ще плати на четиристотинте кавалеристи! Не ми връщаш баядерките, върни ми поне парите!

— Синко скъпи, твоите желания са просто смешни! Не мисли, че пашата ми е пратил заедно с писмото си и златото, с което да платя на тези конници. Не, разбира се. Ти го познаваш достатъчно добре, за да не се съмняваш в това. От друга страна, мислиш ли ме за такъв глупак, че да платя за подобна експедиция? Ще ме обидиш, ако предположиш такова нещо.

— И ти ще запазиш при себе си тия жени, ако французите победят и пашата бъде убит.

— Грешиш! Ще преговарям с принцовете на морето и ще получа тлъст откуп от тях! — му каза ехидно агата.

Месауд се възмути.

— Към всичко това — подхвана съвсем хладно агата — ще прибавя думите, с които Джезар завършва писмото си до мен: „Ако Месауд си позволи грубо своеволие, обеси го на първото дърво…“. Хайде, върви си вече, приятелю! Не ти се сърдя за нищо.

Месауд си излезе напълно отчаян. А развеселеният ага заповяда да се устрои банкет с танцувална вечеринка. Баядерките приеха с удоволствие поканата на агата, а останалите големци се насладиха на тяхното изкуство. В това време Месауд скучаеше в мюсюлманската обител, напълно забравен от всички.

Обсадата на Сен-Жан-д’Акр беше безразсъдно дръзко начинание. Бонапарт добре знаеше, че отбраната на града се ръководи от англичаните, командвани от комодора Сидни Смит, че яките крепостни стени не могат да бъдат срутени с лека полска артилерия, че гарнизонът на града е силен и че Джезар е опасен противник, но той често бе предизвиквал съдбата и възнамеряваше и този път да стане неин повелител.

Армията му още боледуваше от чума, снабдяването с храна бе много затруднено. Битката при връх Табор погълна много муниции, които не можеха да се попълнят. И все пак Бонапарт заповяда да почне обсадата на крепостта.

Още в самото начало обсадените показаха голяма твърдост. Пред стените на крепостта имаше една малка лятна къщичка, която турците бяха укрепили, за да им послужи като отбранително съоръжение. Бонапарт реши да превземе къщичката. Към нея се втурнаха два отряда, но бяха посрещнати с такъв силен огън, че трябваше да се откажат от нападението. В този малък форт имаше само петдесетина турци, но добре прикрити и защитени. На другата заран към форта бяха насочени две полски оръдия, но срещу тях блъвнаха огън две дългобойни противникови оръдия, пометоха ги и нападението пропадна.

Мариус щеше да се пукне от яд от този неуспех. Раздразнението му можеше да се обясни само със странностите на неговия провансалски характер. Мариус и Сапажу бяха отишли да погледат как ще рухне крепостта, но ето че вместо да я сринат, нашите оръдия бяха принудени да се оттеглят, а любопитните зрители да офейкат веднага. Това, естествено важеше и за Мариус и Сапажу.

Честолюбието им бе накърнено. Мариус разказа за приключението си на Бренвил, който съвсем ненадейно му каза:

— Скъпи мой, ще измием това предизвикателство с кръвта на турците! Тая къщурка побира не повече от петдесет неверници. Ако Сюркуф ни разреши, още тая нощ можем да я превземем с нашите ням-нями!

— Дадено! — провикна се Мариус. — И без туй скучая след битката при връх Табор. Пък и трябва да направим нещо, за да забравим за чумата.

Посъветваха се със Сюркуф. Той се замисли дълбоко, тъй като не беше от ония лъжегерои, дето се хвърлят напред с главата в сраженията.

— Това е рисковано! — каза той. — Но имаме шансове за успех! За да превземем укрепената къщурка, ще трябва да я заобиколим, пълзейки в тъмнината, и да я нападнем откъм задната й част. Няма съмнение, че тя има отвор откъм крепостната стена, и че оттам постоянно минават хора. Освен това, възможно е да не я охраняват от задната и страна, откъдето не се очаква да връхлети неприятел.

И като си помисли още малко, Сюркуф добави:

— Трябва да се носи и едно знаме, или по-добре корабен флаг, та противникът да знае, че корсари са превзели малкия форт! Трябва да издържим, докато Бонапарт ни изпрати подкрепления!

След като се взе това решение, корсарите се подготвиха за своята експедиция. Към два часа заранта тръгнаха към малката крепост, която заобиколиха безшумно на шестстотин метра разстояние откъм дясната и страна, а после запълзяха. В четири часа преди разсъмване те влязоха във форта през една цепнатина, която гарнизонът бе разкъртил в стената, както предполагаше Сюркуф. Часовият, клекнал край този отвор, спеше. Един от ням-нямите го закла.

Корсарите проникнаха безшумно във форта и, изненадвайки спящите турци, ги избиха до един за няколко минути. Застреляха само часовоя, който дежуреше на терасата. В града никой нищо не успя да разбере. В турския лагер още по-малко.

През деня хората с изненада съзряха, че френското знаме се развява над форта, и веднага предупредиха Бонапарт.

— Но това е корабен флаг! — учуди се той.

И начаса изпрати една инженерна част, за да охранява флага. Тъй като флагът се развявайте върху стената откъм френския лагер, в града не се усъмниха за нищо. Инженерната част пристигна бързешком, настани се в малкия форт и се захвана за работа. Сюркуф и приятелите му се върнаха в лагера, където ги посрещнаха най-възторжено. Бонапарт също им отправи ласкави думи и ги поздрави сърдечно.

В това време от крепостта тръгваше върволица от хора, натоварени с храни за малкия форт. Оставиха ги да влязат вътре и ги избиха. Вече не вземаха пленници. След два часа в града се усъмниха в нещо и пратиха разузнавачи, които бяха посрещнати с пушечен залп. Тогава от крепостта към малкия форт полетяха снаряди, но той устоя. През нощта се получи заповед да бъде взривен, за да не пречи.

— Струваше си труда да го превземем! — каза Мариус.

Милият Мариус! Той продължаваше да държи на този мъничък форт — свидетел на собствената му бойна слава.