Джоузеф Глас
Очи (31)

30

Отвличането на дете е федерално престъпление. Подразделенията на ФБР в Лос Анджелис и Чикаго се включиха в разследването на случая трийсет минути след обезумелия разговор на Сюзън с Дейвид Голд. Агентите на ФБР пристигнаха на летището в Лос Анджелис достатъчно бързо, за да спрат самолета от обратния полет.

Стюардите и стюардесите на полета не бяха виждали Майкъл. Празното му място било забелязано и главният стюард се обадил в Лос Анджелис, а след това докладвал за отсъствието му на летище „О’Хеър“.

По-късно през деня откриха и пътниците от местата около неговото — двама бяха все още в Лос Анджелис, а третият в Хаваи, където празнуваше началото на едномесечната си почивка. Всички си спомняха празното място в средата на 27-и ред. Но никой от тях не си спомняше да е виждал малко момченце.

Стюардесата, придружила Майкъл от салона за изпращачи до ръкава за самолета, не беше открита. Сюзън си спомни, че беше висока жена на средна възраст с кестенява коса, но не можа да познае нито едно от лицата в указателя за служителите на съответната авиокомпания. Беше забелязала, че жената има етикетче с име на ревера, но го беше зърнала съвсем бегло. Дори под хипноза не можа да възстанови името на етикетчето. Описанието на жената беше разпространено сред персонала на летището, но оттам не се появи нищо.

Когато Дейвид Голд пристигна в Лос Анджелис, разпитването на стюардите и стюардесите още продължаваше. Агентите на ФБР веднага го информираха за развитието на нещата. Момчето явно беше отвлечено, но нямаше никакъв смисъл екипажът или стюардесите да бъдат подозирани в нещо повече от обичайната им забързаност при вечната суматоха на самолетните полети. Те си бяха свършили работата по обичайния начин и просто не бяха забелязали, че момченцето липсва.

Голд реши да поговори с една от стюардесите. Тя беше умна, делова жена на име Дона, имаше двайсет и шест годишен стаж и беше склонна да прескочи обичайните клишета.

— Какво мислите за случая? — попита я той.

— Неприятно съчетание от лош късмет от наша страна и отлично познаване на нещата от страна на престъпниците — отвърна тя. — Например, момчето е имало значка на червени и бели ивици, което означава, че е непридружаван малолетен. Тогава целият персонал внимава. Понеже на изхода за самолета не са издали такава значка, значи са приели, че са му я дали още на билетното гише и сме го пуснали да мине, без да го спираме.

— А жената, която го е отвела до ръкава? — попита Голд.

— Ето тук вече престъпниците са познавали нещата в детайли — обясни Дона. — Тя е била облечена в униформата на наземен съпровождач. Носела е етикетче с име. Никой не я е познавал, но това не е нещо необичайно. Именно тя е ключът към отвличането.

— Как смятате, че е станало? — попита Голд.

— По пътя към ръкава за самолетите има стълбище — обясни стюардесата, — което води до служебните помещения долу. Според мен е извела момчето по тези стълби. От подземния етаж се отива във вътрешността на цялото летище, което е един малък град. Пълно е с алеи, конвейерни ленти, колички с багаж, дори светофари. На летище като „О’Хеър“ това е огромна площ. Навярно там долу е имала и помощник. Извършителите са знаели добре какво правят. Имали са само няколко секунди и са успели да отвлекат детето.

— А след излитането? — продължи да разпитва Голд. — Забелязали сте, че детето го няма, нали?

— Разбира се. Проверихме в тоалетните и багажните отделения и се обадихме в компанията, за да им кажем, че един от регистрираните пътници липсва.

— Защо не се обадихте още тогава на полицията и на ФБР? — поинтересува се Голд.

Дона запали цигара и поклати глава с лека усмивка.

— Компанията предпочита да не се обръща към представителите на закона, докато не проведе собствено издирване. Честно казано, целта е да се избегне евентуално неудобно положение. При случаи като този обикновено се проверяват всички тоалетни и обществени помещения на летището, за да се види дали детето не е заспало някъде, дали не е станало някакво объркване. След това разпитват всички служители дали не са забелязали нещо. Едва след това се обаждат на полицията.

— Защо не са уведомили родителите от въздуха? — попита Голд.

— Поради същата причина — сви рамене стюардесата. — Не искат да се вдига излишен шум, преди да са се уверили, че наистина се налага. Уведомяват родителите от входа на летището приемач. Такава е рутинната процедура.

— Малко нечестно спрямо родителите, не смятате ли? — отбеляза Голд, като си мислеше главно за Илейн, която е очаквала да посрещне Майкъл и изведнъж се оказало, че момчето го няма в самолета.

Дона кимна.

— Не е предвидено такива неща да се случват. И за да бъда честна към компанията, инспекторе, трябва да ви кажа, че те наистина почти никога не се случват. Ние сме подготвени да ги предотвратяваме, а не да се справяме с последствията.

Голд поклати глава.

— Благодаря за откровеността.

— Няма проблем.

Дона издуха настрани дима от цигарата си.

— Надявам се да успеете да върнете детето.

Голд успя само да кимне.

Същата вечер той се срещна с бившия съпруг на Сюзън. Ник, който беше адвокат, разбираше, че е неизбежно да бъде сред заподозрените и затова оказваше пълно съдействие на представителите на закона, въпреки очевидната му тревога за детето. Ник се оказа по-млад и по-хубав отколкото Голд очакваше.

Голд се запозна и с Илейн. Тя беше красива жена със светлочервена коса и лице, покрито с лунички. По характер изглежда беше много весела и енергична. Но сега това по нищо не личеше, защото беше крайно съкрушена от тревогата си за Майкъл.

Голд разпита Ник насаме в неговия кабинет в просторната му къща в новия жилищен квартал.

— Сюзън ми е разказвала за вас. Явно много ви цени.

Това бяха думите на Ник към Голд.

— Наистина ли? — отвърна Голд. — Аз също я ценя много. Тя е невероятен професионалист.

— Да, винаги е била такава.

Нещо в гласа на Ник издаваше, че нейният работохолизъм може би има пръст в развода им. Сюзън никога не беше споделяла пред Голд за тази страна от миналото си.

— Тревожа се какво може да й причини всичко това — продължи Голд. — Майкъл е всичко за нея. Тя определено смята, че случилото се е последица от съвместното ни разследване.

— Така ли е?

Ник наблюдаваше Голд много внимателно.

— Възможно е — призна Голд. — Но трябва да проследим всяка възможна следа. Вие сещате ли се за някой, който би могъл да бъде замесен?

Ник поклати глава.

— Моята работа е твърде тривиална. Не съм толкова известен, че да си създам опасни врагове.

— Някой случай, който да ви е създал неприятности напоследък? — упорстваше Голд.

— Не, нищо.

— А на лична основа? — попита Голд. — Някой ваш стар познат, който да иска да си отмъсти на вас двамата със Сюзън?

Ник поклати глава.

— Ваши стари приятелки? — продължаваше Голд.

— Не.

— Или по-нови приятелки? — не отстъпваше той.

Ник го изгледа.

— Нямам никакви приятелки, лейтенант. Напразно си хабите силите в тази посока.

Голд сви рамене.

— Разпитваме за всичко наред. Особено в случай като този. Вие би трябвало да ме разбирате, господин Суейн.

— Да. Но искам да знаете, че в това отношение няма нищо, което да ви помогне. Не е нужно да ми вярвате, но направете така, че да не се бавите излишно.

— Няма — обеща Голд. — Вече сме започнали работа и в другата посока. Не се безпокойте.

Ник кимна. Той знаеше, че Голд има предвид Сюзън и разследването на убийствата на студентките.

— Как е съпругата ви? — поинтересува се Голд.

— Добре, доколкото е възможно — отвърна Ник. — Тя е силна жена. Но никак не ни е лесно. Много беше привързана към Майкъл. Чакала го да се появи на летището и когато не слязъл от самолета… Едва го е преживяла. Не може нито да спи, нито да яде. Това е положението при нас.

— Плаче ли много?

— И двамата плакахме, лейтенант.

Голд кимна разбиращо.

— Щях да попитам как го понесохте вие.

Ник въздъхна.

— Майкъл е много симпатично дете…

— Знам.

— Да, вярно, забравих. Вие го познавате.

На Голд му се стори, че дочува нотка на ревност. Ник навярно беше слушал за Голд от Майкъл. За едно момченце животът на инспектор от отдел „Убийства“ навярно изглежда несравнимо по-вълнуващ от този на адвокат по гражданско право.

— Има хора в живота ни, които изглеждат някак си по-значими — отбеляза Ник. — Сякаш… — Той се замисли за момент. — Бих казал, че са като белязани от Бог. Но нямам точно това предвид. Просто са различни. Все едно, че са стъпили с един крак в по-висша сфера от останалите. Човек ги обиква от пръв поглед. Майкъл е такъв. Щях да го обичам по специален начин дори да не ми беше син.

Голд кимна. Той едва успяваше да не издаде собствената си силна привързаност към Майкъл. Знаеше какво има предвид Ник. У момчето имаше някаква невинност, дори святост, при които беше много трудно човек да не го хареса от все сърце.

— Същото се отнася и до Сюзън — допълни Ник и като видя изражението в погледа на Голд, добави: — Но това не попречи на брака ни да се разтури. Само че никак не ми беше лесно да се разделя с нея. Всъщност, именно затова се и оженихме. — Ник изгледа Голд. — Разбирате какво искам да кажа.

— Не, не разбирам — отвърна Голд.

— Известно ви е, че е ясновидка, разбира се. — Ник направи малка пауза, за да помисли. — Но у нея има и нещо друго, което я прави различна. Дори ясновидството й е свързано с някаква особена чувствителност… Тя е необикновена жена.

Голд схвана какво има предвид Ник. В този миг разбра колко сериозен белег беше нанесъл разводът върху душата му. Може би Ник не беше успял да превъзмогне раздялата със Сюзън. Това беше нещо ново, върху което Голд трябваше да помисли.

— Все едно, Майкъл е смисълът на живота ни — на мен и на Илейн — заключи Ник. — Мисълта, че се намира в опасност, че някой може да му стори зло, е направо непоносима.

Очите на Ник се замъглиха.

— Разбирам как се чувствате — каза Голд. — И искам да знаете, че ще го открием и ще ви го върнем.

— Наистина ли смятате така? — попита Ник.

— Определено.

Голд говореше убедително, макар никак да не беше уверен, че казва истината.

— Обаждайте се, лейтенант — каза Ник. — Знам, че сте привързан към Майкъл. За нас с Илейн би било много по-лесно, ако…

— Ако някой по-ангажиран със случая поддържа връзка с вас — кимна Голд. — Разбирам.

Двамата мъже си стиснаха ръцете. Голд се отправи към хотела си, убеден, че Ник Суейн няма нищо общо с изчезването на сина си.

 

 

Докато Голд беше в Лос Анджелис, Сюзън не напускаше дома си — очакваше да се обадят за условията на откупа. Двама инспектори от полицията и един агент от ФБР бяха при нея и чакаха с телефони, монтирани в хола. Една социална работничка също се навърташе наоколо, за да следи състоянието на Сюзън и да помогне при нужда. Сюзън стоеше главно в кухнята и в спалнята си.

За да остане вкъщи, Каролин си взе отпуска. Беше разтревожена до степен паника. Крачеше из жилището и непрекъснато плачеше. Правеше кафе — ужасно кафе — за полицаите и тичаше час по час долу, за да купува понички и сандвичи. Опитваше се да се покаже стабилна и да бъде полезна, но емоционалното й състояние не й позволяваше.

Сюзън стоеше неподвижна като статуя. След разпита, проведен от агент на ФБР, почти не беше продумала. Мълчанието й беше толкова пълно, че полицаите навярно щяха да я заподозрат в съучастие при отвличането на момчето, ако не я бяха проверили толкова обстойно.

Голд се върна от Калифорния във вторник късно сутринта, като взе нощния полет, за да не кара Сюзън да го чака по-дълго от необходимото. Разговаряха в спалнята й. Тя мълчаливо изслуша разказа му.

— Майкъл не е напускал летище „О’Хеър“ — заяви Голд. — В това съм напълно сигурен. Всички са забелязали празното му място. Стюардесите не лъжат.

Сюзън кимна, без да поглежда Голд в очите.

— Добавихме и неговото описание към бюлетина за издирване на Хейз — обясни Голд. — Но трябва да знам, ако имаш и други подозрения.

— Подозрения ли? — попита Сюзън.

— Пациентите ти например? — обясни Голд. — Някой, който е способен на такова нещо.

Сюзън поклати глава.

— Не.

— Сигурна ли си в бившия си съпруг? — попита той. — Някакви съмнения в това отношение имаш ли?

— Никакви. Ник обича Майкъл. Няма причина да го прави.

— Просто исках да го чуя от теб — кимна Голд.

— Как е Ник? — попита тя.

— Добре е. Тревожи се.

— Видя ли се с Илейн?

Голд кимна.

— Добре се справя. Оставихме няколко души, които ще се погрижат за тях.

Той се облегна назад и погледна Сюзън.

— А какво ще кажеш, ако е някой от онези, които сме вкарали в затвора? — попита Голд. — В самолета се бях замислил по този въпрос. Може и да е някой, който иска да си отмъсти.

Сюзън въздъхна.

— Не ми се вярва.

Всъщност не беше мислила по този въпрос.

— Ще пусна двама души да проследят тази възможност — заяви Голд. — За всеки случай.

Сюзън кимна, явно без особена надежда.

— Ти имаш ли някакви усещания? — попита той.

Тя сведе поглед надолу към ръцете си, които бяха ледени.

— Хейз — каза тя.

Голд кимна.

— Да, и аз така мисля. Той има мотив. Ще се задействаме в тази посока.

Голд виждаше усилията, които Сюзън полага, за да се овладее. Не беше лесно да я гледа в очите.

— А ти как си? Ще се оправиш ли? — попита той, като се опитваше да звучи делово.

Сюзън отвърна с леко кимване.

Голд се закашля.

— Добре. Отивам да се заема с работата. Ще те държа в течение.

Ръката на Сюзън изведнъж го сграбчи за китката.

— Дейвид…

Тя не каза нищо повече, но той долови отчаянието й само по начина, по който изрече името му.

Той стисна ръката й.

— Ще го открия. Ще го открия — повтори Голд. — Това е моят град. Ще открия следите му.

Сюзън го пусна внезапно. Голд я остави в спалнята и затвори вратата.

— Твърди, че била добре — сподели социалната работничка, — но не знам. Струва ми се, че едва се крепи.

Голд поклати глава.

— Ще се справи — каза той. — Не се тревожете за нея. Тя е истински боец. Няма да направи нищо неразумно, докато смята, че има шанс момчето да е живо.

След като Голд излезе, Сюзън почувства как паниката я обхваща. Тя осъзна, че до голяма степен самообладанието й се е крепяло на очакването й той да се върне от Калифорния. И въпреки това се овладя да не рухне психически. Гордостта не й позволяваше да се отпусне пред всичките тези полицаи и агенти на ФБР. Припомни си всичко, което беше учила като психиатър за ефекта на загубата на близък човек върху нормалните хора, както и върху невротичните типове. Организацията на личността се поддава на регресия и е възможно да се върнат навиците от най-ранно детство. Човекът, претърпял загуба, получава убеждението, че вината е негова. И никакви доводи и уверения отвън не могат да го разубедят, защото процесът е несъзнателен.

Винаги съществува опасност от самоубийство. Животът след загубата на любимо същество може да се окаже ужасно бреме. Сюзън го знаеше чудесно, защото лично го беше преживяла след смъртта на родителите си. Но Майкъл не беше загубен завинаги, не беше мъртъв.

Поне засега.

Сюзън си припомни уверенията на Голд и собствената си преценка за тях. Вероятността Майкъл да е отвлечен от Арнолд Хейз беше огромна. Всякакви други хипотези бяха малко вероятни. Ако похитителят наистина беше Хейз, това означаваше, че той е отвлякъл Майкъл, за да принуди властите да го оставят да напусне безпрепятствено страната. Най-логичното заключение беше, че Хейз ще запази Майкъл жив, защото за него това би била най-изгодната позиция да преговаря с властите.

Самата Сюзън разбираше хода на тази логика въпреки емоционалната буря, която се опитваше да заглуши гласа на разума й.

— Не губи здравия си разум — повтаряше си тя. — Изчакай и ще видиш. Недей да гадаеш.

Но вътрешният й глас не спираше да повтаря: „И преди го въвлече в опасна ситуация, а сега отново го направи. Отново, отново…“.

Сюзън седеше загледана през прозореца в отсрещните сгради. Имаше чувството, че градът около нея е притихнал в очакване. Заслуша се в биенето на сърцето си. Крайниците й бяха вкочанени от студ. Усещаше особен световъртеж, който я приковаваше към мястото й и същевременно я караше да се чувства сякаш всеки миг ще полети и ще започне да минава през стените. Челюстите я боляха. Сигурно защото беше стояла прекалено дълго със стиснати зъби.

Отново, отново, повтаряше вътрешният й глас.

Изведнъж усети, че ръката й е мокра. Погледна надолу и видя, че и двете й длани са разкървавени. Ноктите й бяха пробили кожата.

Едва дванайсет часа по-късно, в малките часове на нощта, Каролин успя да убеди Сюзън да хапне нещо. Тъпчеше храната в устата си, без да усеща какво слага вътре. След това взе душ и си легна. Невъзможно беше да заспи. Вманиачено очакваше кога Дейвид Голд отново ще дойде или ще се обади. Чувстваше се като дете. В този момент беше изцяло зависима от него, както навремето от майка си. До неговото идване тя нямаше какво да мисли или чувства.

Сълзите още не идваха.