Джоузеф Глас
Очи (15)

14

— През 1936-а Мари-Селест Льогранден от Южна Франция — говореше Сюзън, опряна на катедрата, — прочута с ясновидските си умения, била подложена от цял екип учени на редица изследвания. Помолили я да разпознае снимки, затворени в пликове. Показвали й затворени кутии и тя трябвало да каже какво има вътре. Показвали й празни листове, поставени преди това върху други листове, на които имало написани числа, фигури и думи. Експериментът бил проведен строго, по всички правила на науката. Госпожица Льогранден познала само 18 процента от предложените материали. Учените заключили, че или е мошеничка, или способностите й са недоказани, защото показателите й не надвишавали съществено резултатите, получени по случайност. Експериментът бил приет като доказателство, че парапсихологията е лъжлива наука. Половин час след експеримента, госпожица Льогранден предсказала отвличането на бебето на семейство Линдбърг. Предсказала също така смъртта на германския президент Хинденбург и пожара на кораба „Нормандия“ в нюйоркското пристанище. Предсказала също катастрофата на самолет, който на другия ден трябвало да излети от летище „Орли“. Четирима от учените, провели експеримента с нея, загинали в самолетната катастрофа.

Сюзън обгърна с поглед аудиторията. На лекцията й присъстваха психиатри, психолози и специалисти в областта на човешкото поведение, участници в конференцията „Психология и вероятност“, провеждана в хотел „Дрейк“. Беше поканена да изнесе лекция за вероятността и нейното отражение върху противоречивото отношение към парапсихологията.

— Защо ви разказвам този случай? — риторично запита Сюзън. — Традиционният научен метод не изследва толкова реалността на феномена, колкото неговата повторяемост и възможност за точно възпроизвеждане. Методът не поставя въпроса „Реално ли е това?“. Вместо това пита: „Може ли това нещо да бъде възпроизведено по желание?“.

— Свръхестествените психични явления наистина съществуват — заяви Сюзън. — Но не са нещо непрекъснато и постоянно. Те са периодични. Не могат да бъдат възпроизведени по желание. Освен това могат да бъдат погрешни. Научният метод в класическата си форма не допуска грешки. Не допуска и периодичност. Той държи на постоянността, на повторяемостта. Не всичко на този свят е повторяемо. Случайността е също част от действителността. Грешките представляват съществена част от човешкия опит, дори в научните наблюдения, както може да потвърди и съвременната физика.

Сюзън се усмихна на аудиторията.

— Ще ви дам един пример, за да се поясня. Когато един учен види природно явление от рода на торнадо, на него му е ясно, че същото явление не може да бъде възпроизведено в лабораторни условия. Затова създава уреди, с които измерва скоростта на вятъра, атмосферното налягане и прочие, и се старае да ги монтира на място, където има голяма вероятност отново да се появи торнадо. Подготвя се за следващата поява на явлението. Но дали се съмнява в съществуването на първото видяно торнадо? Твърди ли презрително, че подобно нещо никога не се е случвало? Обвинява ли всички, които са го видели, че са мошеници? Съвсем не. Той вярва на сетивата си достатъчно, за да се подготви за повторната поява на видяното. Точно в това е разликата между обикновените явления и психическите явления — в отношението на научния наблюдател.

Сюзън погледна бележките си.

— Научният метод, такъв какъвто го знаем, може би не е най-точният инструмент за оценяване на психическите явления. Ние, които се занимаваме с психология и психиатрия, твърде често откриваме, че най-значителните ни видения биват отхвърляни от критици, които напълно нечестно ни държат заложници на стремежа на учените към точно възпроизводими повторения. Когато не можем да демонстрираме, че един и същи симптом винаги се проявява вследствие на едни и същи преживявания в детството или на една и съща стресова ситуация в живота ни като възрастни, нас ни наричат измамници. Ние най-вече трябва да разбираме и да подкрепяме борбата на парапсихолозите да бъдат приети на сериозно. В края на краищата нашата участ е подобна на тяхната.

Сюзън огледа аудиторията си и видя същата позната от други лекции пъстра картина от най-различни изражения. Някои се бяха сковали в маска, изразяваща неприкрито презрение. Други гледаха скептично, но все пак с интерес. Малцината, които искрено вярваха, гледаха предано и със зяпнали уста.

Сюзън отдавна беше свикнала да говори пред невярващи и да се надява на чудо.

След лекцията Сюзън заведе Майкъл на кино. На Рандолф стрийт даваха повторение на „Пинокио“. От напрежение Майкъл седеше като на тръни през цялото време, стискаше Сюзън за ръката и почти забрави за пуканките, които му беше купила.

След това отидоха пеша до офиса й на Норт Мичиган №30. През почивните дни в сградата цареше пълна тишина. Качиха се заедно в асансьора, после Сюзън сложи Майкъл на бюрото, за да може да гледа езерото, докато тя си преглежда пощата.

— Хубаво е — отбеляза той.

— Да, знам.

Езерото беше замръзнало покрай брега, вятърът разкарваше снежни вихрушки из парка. Майкъл стоеше с ръце отстрани и се радваше на гледката.

— Мамо — обърна се той към нея.

Майкъл имаше нейните лешниковокафяви очи, но цветът им сякаш се менеше с възрастта. Имаше нещо от Ник, което се таеше дълбоко в оттенъка на ирисите.

— Какво има, съкровище?

— Когато порасна, може ли и аз да имам офис тук?

Тя се усмихна.

— И какво ще правиш в този офис?

— Ще бъда психиатър. Като теб.

— Сигурен ли си, че искаш по цял ден да се занимаваш с проблемите на хората?

— Тогава ще можем заедно да ходим да обядваме.

— Двамата с теб ли?

— Да. И на кино.

— Би било чудесно — отвърна тя.

— Може някога пак да дават „Пинокио“.

Значи филмът наистина му беше харесал, каза си тя.

— „Пинокио“ е много известен филм. Сигурно ще го повтарят още много пъти.

— Наистина ли носовете на хората растат, когато лъжат? — попита детето.

Сюзън се засмя.

— Не, съкровище, не растат. Това беше един вид… — На устата й дойде думата „метафора“, но не й се искаше да го обърква допълнително. — Всъщност, когато човек лъже, обикновено си личи по лицето му. Просто във филма го бяха позасилили, за да е по-напрегнато.

— Ами момчетата, които станаха на магарета? — продължи той.

Сюзън отново се засмя.

— Това е измислица. Момчетата никога не могат да станат на магарета, независимо колко са палави и непослушни.

Сънливко.

Глупчо.

Сюзън внезапно се сепна. Замисли се над особения тип жестокост, която присъстваше в повечето филми на Дисни. Спомни си тревожните им образи от собственото й детство. Ужасът на родителите на Бамби, когато Човекът дойде в гората; Чиракът на магьосника, който полагаше неистови усилия, за да измете придошлата вода — или май бяха пламъци — с метлата. Алиса, която изпи вълшебната напитка и се превърна във великан, а когато Червената царица я заплашваше, стана малка колкото мишле. Критикуваха компанията Дисни, че правят садистични и извратени филми. Но всъщност самият свят на приказките беше пълен с ненормални ужаси и страхове. Дисни просто представяха приказки, които са част от популярния фолклор. А приказките всъщност отразяват детските страхове.

Тя излезе от унеса си и видя, че Майкъл я гледа.

— Ти познаваш ли кога лъжа? — попита той.

Сюзън отиде до него и го прегърна.

— Чакай да проверя — каза тя. — Отговори ми на един въпрос. Обичаш ли ме?

Той я погледна в лицето.

— Да.

— Струва ми се — отбеляза тя, — че не лъжеш. Познах ли?

Майкъл само поклати глава. Тя го потупа по хълбока и отново се зае с пощата. На масата имаше три пакета. Два от тях съдържаха книги с професионална литература — едната като специален подарък, а другата с молба за евентуална рецензия. Третата беше сборник с трудове на различни автори, посветени на шестте най-известни случая на Фройд. Един от трудовете беше на Сюзън.

— Каква е тази книга, мамо? — попита Майкъл.

— В нея има нещо, което съм писала — обясни тя. — Ето, виж.

Тя откри заглавието на студията си в съдържанието и отгърна на съответната страница.

— Ето, виждаш ли? — попита тя. — Тук пише моето име.

Най-отгоре на страницата пишеше Сюзън М. Шейдър. Трудът беше озаглавен „Близост и телесни органи при компулсивната невроза“. Разработила беше някои теми, изказани от Фройд в случая, известен като Човека Плъх.

Погледът на Сюзън попадна върху една част от текста в горния край на страницата.

„Фройд подчертава, че окото е най-отдалечената от сексуалния обект ерогенна зона. При обсесивните неврози обаче, пациентът често се държи така, сякаш то е най-близкият такъв. «Визуален контакт» при невротиците е израз, който се възприема буквално.“

Думите бяха написани от самата нея, но сега й изглеждаха като чужди. Сякаш измежду редовете надничаше нещо, което й говореше с неразбираем език. Опита се за миг да го улови, но не успя и се отказа. Беше психически изчерпана след преживяното през последните дни и й беше трудно да подреди впечатленията си.

Майкъл продължаваше да гледа книгата.

— Може ли да я подържа? — попита той.

— Разбира се, че може, съкровище. Можеш да я носиш до вкъщи, ако искаш.

Взеха такси до квартирата и си направиха пица. След вечеря Сюзън остави Майкъл във ваната и се зае да разтребва хола. Майкъл беше оставил книгата върху масичката и тя я взе.

Един израз от студията изскочи в главата й — „най-отдалечената от сексуалния обект ерогенна зона“. Докато слушаше плискането на Майкъл в банята, се замисли върху него.

Само в света на реалността визуалният контакт е връзка с нещо далечно, размишляваше тя. При душевноболните един поглед е не по-малко интимен, отколкото прегръдката, а понякога и повече. Навярно това е причината за поведението на воайорите и ексхибиционистите. Като се замисли човек, нищо чудно няма в това, че порнографията е предимно визуална, под формата на снимки.

Хрумна й още нещо. С книгата в ръка, тя отиде до телефона и набра домашния номер на Дейвид Голд.

— Голд слуша.

Гласът му звучеше уморено.

— Дейвид, Сюзън се обажда. Хрумна ми нещо. Разпитвали ли сте всички хора от университета, които са имали нещо общо със спортистките?

— Имаш предвид треньорите ли?

— Да. Също хората от охраната, пазачите. Всеки, който може да е имал достъп до момичетата по време на тренировки или състезания.

— Да, разпитвахме ги — отвърна Голд. — Оттам не излезе нищо. Защо?

— Току-що осъзнах, че в образите ми има елементи от тренировките на момичетата. Нещо сексуално. Някой ги е наблюдавал. Може и да не е треньор.

Последва мълчание.

— Изчакай малко — каза Голд.

Чу го да говори по другия телефон.

— Какво друго? — попита той.

— Помниш ли, когато разглеждах онези влакна? — продължи Сюзън. — Постоянно ми се въртяха някакви снимки с нещо, което е правено с очите. Допълнителни очи, изрязани очи… разни такива. Хрумна ми, че някой може тайно да е снимал момичетата, от сексуални подбуди. Докато тренират, тичат, загряват.

— Аха. Искаш да кажеш някой, който е присъствал на мястото.

— Да. Някой, който е можел да ги наблюдава когато си поиска. И да ги снима, без да го забележат.

Последва кратка пауза. Голд изглежда си записваше нещо.

— Ще ти се обадя утре сутрин — каза той. — Искам да се обадя на няколко места.

Сюзън затвори телефона и отиде в стаята на Майкъл да му помогне да се приготви за лягане. Книгата остана на масичката до телефона. Не се сети за нея чак до сутринта.

Дотогава Голд вече се беше задействал по нейния въпрос.