Джоузеф Глас
Очи (2)

1
Пет месеца по-късно

Шест часа сутринта

Доктор Сюзън Шейдър лежеше притихнала под тежестта на последните мигове сън. Клепачите й трепкаха бързо-бързо, докато сънищата й я носеха към пробуждането. Отново беше в детските си години. На прозореца стоеше някакво момче, което й правеше физиономии. Беше сложило ръце върху очите си и палаво надничаше през пръстите си. Зад него някаква птица внезапно литна в небесата. Цветовете наоколо бяха необикновено ярки, сякаш небето, дърветата и реещата се във висините птица бяха току-що сътворени. Прекалено ярки, помисли Сюзън. Слънцето щеше да избухне; това беше краят на света.

Опита се да му извика, за да го предупреди, но устните й не искаха да помръднат. Направи му знак с ръце, но момчето не го видя, защото беше закрило очи. Къщата вече се тресеше; възглавничките и пердетата, дори възглавницата под главата й вече димеше. Отвън притъмня, небето помръкна. Нямаше никакво време.

Сюзън се събуди с ръка, която сама се протягаше към будилника. Когато видя колко е часът, сънят моментално отлетя. Изключи звънеца и седна в леглото. Далечното гъргорене на кафеварката в кухнята я успокои. Погледна празното легло, въздъхна и отиде в банята да вземе сутрешния си душ.

Будеше се рано. Навикът й остана от времето, когато следваше медицина. Сега винаги й се доспиваше към десет и неизменно се будеше към шест. С известна носталгия си спомняше годините в колежа, когато беше нощна птица, но сега й харесваше тишината на ранното утро, спокойствието преди всички да се втурнат по ежедневните си задачи.

Изкъпа се с много гореща вода, а накрая пусна за малко само студена, за тонус. Докато бършеше лицето си с кърпата, цялата трепереше. Разгледа образа си в огледалото, от което парата се вдигаше бавно. Бяла кожа, стройни рамене, порозовели от горещата вода гърди. Женско тяло, което отдавна не се бе радвало на мъжка ласка. Тя въздъхна отново, облече хавлията и се запъти към кухнята.

Готова и облечена, тя допиваше третата си чаша кафе, когато телефонът иззвъня.

— Ало? — обади се тя, притиснала слушалката с рамо, докато прелистваше страниците на „Чикаго трибюн“.

— Сюзън? Обажда се Голд. Трябваш ни веднага. Заета ли си?

— Не. Какво има?

— Близо до студентския град е намерен труп. Студентка. Спортистка. Още не съм ходил на място, но Гарнър казва, че начинът, по който е извършено, е същият като при убийствата на другите две момичета през зимата.

— Много неприятно — отбеляза тя.

— Искаш ли да те взема?

— Не. Аз ще дойда.

Той й продиктува адреса.

— Ще бъда там след около половин час. Добре ли е?

— На мен може би ще ми трябва повече време. Благодаря ти.

Сюзън затвори телефона и седна, за момент загледана през прозореца в просветляващото небе на новия зимен ден. След обаждането на Голд й беше ясно, че тази сутрин едва ли ще закусва.

 

 

Когато пристигна, навън валеше отвратителен мокър сняг. Костюмираните представители на чикагската полиция се мъчеха да открият място за паркиране, състезавайки се един друг с необозначените си коли около сградата. Голд говореше с един униформен полицай и другите инспектори. Обърна се да я поздрави. После двамата се качиха горе.

Сърк, от щатската прокуратура, крачеше наоколо с листове в ръка и незапалена цигара в уста.

— Къде е „Евала“ Уедърс? — попита Голд.

— Идва.

Уедърс беше щатският прокурор.

— Кажете на пресата да се готви — иронично отбеляза Голд.

— Те вече знаят.

Ейбъл — „Евала“ не беше положително прозвище — Уедърс умираше да се прочуе дори покрай най-неприятните обстоятелства. Кандидатирал се беше за преизбиране догодина и нямаше да пропусне да се възползва от новосъздалата се ситуация.

Сърк кимна към вътрешността на жилището.

— В банята е.

Трупът беше във ваната. Един поглед беше достатъчен да се види, че става дума за същия убиец. На мястото на очите зееха празни очни ябълки, които сякаш се взираха в голите стени. Ръцете висяха извън ваната, което придаваше на тялото неестествен вид на небрежно полегнало.

— Всичко ли съвпада? — обърна се Сюзън към Сърк.

— Очите са извадени.

— След смъртта ли? — попита Сюзън.

— Да. Удушил я е в леглото, ако се съди по завивките. Всичко останало е извършено тук, в банята.

Голд пристъпи към умивалника. Върху огледалната вратичка на аптеката имаше размазана кръв. Кръв имаше още и по мивката, и по крановете.

— Ясно — рече Голд. — Нашият човек е.

Сърк кимна.

— Този път изчака цели два месеца.

Предишните две убийства бяха станали в разстояние на един месец. До днес сутринта полицията се надяваше, че серията от престъпления е завършила. Може би, мислеха си те, убиецът е умрял, или се е преместил другаде. Но къде този късмет!

Голд махна с ръка на Сюзън.

— Искаш ли да погледнеш отблизо?

Тя застана пред огледалото и погледна кръвта. Убийството беше повторено с почти лабораторна прецизност, сякаш аранжирано специално в чест на тези, които щяха да открият жертвата. Само по себе си това не беше нещо необичайно. Повечето серийни убийци подреждат местопроизшествието или поне част от него по специален начин. Но тук имаше някаква открояваща се простота — очите липсваха, кръвта по мивката под огледалото… — от това човек го побиваха тръпки.

— Има ли следи от изнасилване? — попита Сюзън едва ли не с надежда.

Сърк поклати глава.

Това бе друг интересен елемент. Рядко се срещат серийни убийци, които да устоят на изкушението по някакъв начин да не се погаврят сексуално с жертвите си. Сюзън беше уверена, че тези убийства имат сексуална мотивация. Но и трите жертви нямаха следи от сексуално насилие. С изключение на очите, които бяха извадени с нож или ножици, и отнесени от убиеца.

Сюзън потръпна. За какво му бяха очите?

— Казва се Патси Моргенстърн — прекъсна мислите й Голд. — Родителите са уведомени. Бащата ни разказа по телефона за операцията, която за малко щяла да сложи край на спортната й кариера, но тази година успяла да се възстанови.

Голд сви устни.

— Сигурно страшно се е измъчвала. Младо момиче на двайсет и една години…

Голд махна с ръка към неголямото жилище, украсено с плакати на рок групи и пейзажи от европейски планини. Съквартирантката й била заминала за почивните дни.

— И тя ли е спортистка? — бързо попита Сюзън.

Ако съквартирантката беше спортистка, отсъствието може би беше спасило живота й. Убиецът едва ли щеше да се спре пред двойно убийство.

Голд поклати глава.

— Не. Студентка е по френска филология. Казва се Стефани Мерц. — Той посочи с глава плакатите по стените. — Сигурно европейските пейзажи са нейни. Заминала е при родителите си в Блумингтън. В момента един от моите хора е при тях. Ще я разпитаме днес следобед. Не ми се ще да идва тук, преди да сме разчистили.

Сюзън кимна.

— Има ли си приятел?

— Кой? Жертвата ли?

— Да. — Сюзън беше задала въпроса за съквартирантката, но въпросът повече вървеше за жертвата.

— Не, няма приятел.

Въпросът накара Сюзън отново да погледне трупа. Свитите колене се издигаха доста над ръба на ваната.

— Колко е висока? — поинтересува се тя.

— Метър и осемдесет и пет без обувки — отвърна Голд след бърз поглед в записките си. — Не си личи много в тази поза.

Той стрелна Сюзън с очи.

— Защо питаш?

— Няма приятел значи — нареждаше тихичко Сюзън. — Високите момичета често имат проблеми с мъжете.

Сюзън прерови паметта си. Първите две жертви също бяха спортистки. И двете бяха баскетболистки, но не бяха чак толкова високи.

— Значи не търси специално високи момичета — отбеляза тя.

— Не. — Голд погледна надолу към обувките си. — Шерил Глейзър, първата жертва, беше само метър и шейсет и пет, почти миньонче. Дженифър Хаас, втората жертва, беше метър и седемдесет и пет.

— Спортистки — промърмори Сюзън.

— Дявол да го вземе — обади се Голд. — Как е влязъл?

Сюзън се позасмя. Всеки път, когато Голд попаднеше на някое местопроизшествие, по някакъв детински начин изразяваше учудване и изненада. Държеше се така, сякаш вярваше, че светът като цяло е разумен и смислен, а насилието — безсмислено изключение, а не правило. Суматохата в ежедневието не беше успяла да промени това му отношение. Може и да се преструваше, но никога не си признаваше. Това беше една от причините Сюзън да го харесва.

Сърк беше дочул въпроса на Голд.

— През вратата — намеси се той. — Тя го е пуснала.

Сюзън кимна. Същото беше и при другите две жертви.

— Или го е познавала — отбеляза Голд, — или много го бива в приказките.

Този въпрос го бяха обсъждали и при другите две убийства, но сега явно беше придобил особена тежест за разследването. И трите момичета бяха пуснали сами убиеца в жилището си. Неизбежно се натрапваше заключението, че са го познавали.

— Поне всичко е станало бързо — отбеляза Голд.

— Практически без борба — обясни Сърк. — Счупена подезична кост. Момъкът явно е як в ръцете. Изгубила е съзнание за двайсет-трийсет секунди.

Но сигурно е била ужасена, когато е осъзнала опасността. И нарастваща паника, когато й е казал да отиде в спалнята. Сърцето на Сюзън заби учестено при мисълта за последните мигове от живота на момичето.

Полицейският фотограф беше свършил със снимките и специалистите по снемане на отпечатъци от пръсти и следи лазеха на лакти и колене из спалнята, като слагаха навсякъде етикетчета.

Голд погледна към Сърк.

— Може ли Сюзън да огледа наоколо? — попита той.

— Разбира се. — Сърк кимна с неестествено кисела физиономия. — Само не пипайте нищо от обозначените неща.

Голд отиде със Сюзън в спалнята. На стената имаше библиотечка, която съдържаше учебници в най-различни области — органична химия, микробиология и анатомия.

— Следвала е спортна медицина, така ли? — попита Сюзън.

Голд кимна.

— Имала е намерение да преподава физическо възпитание в колеж и междувременно да следва спортна медицина. Не е била отличничка, но много се е стараела.

Имаше и няколко любовни романа и купчина списания „Пийпъл“. На горната полица стояха снимките на родителите, брата и сестрата на жертвата. Най-отпред стоеше снимка на двете сестри, облечени във фланелите на съответните представителни отбори на колежите си, шеговито сочещи с пръст една към друга.

— Близначка? — поинтересува се Сюзън, мрачно отбелязвайки, че при липсата на очи у трупа не може да я познае.

— Не. Сестрата й е една година по-малка. Патси е била най-голямата.

На снимката жертвата изглеждаше висока, с къдрава кестенява коса. В погледа й се четеше самочувствие. Беше застанала зад майка си и баща си на някакво семейно събиране. Личеше си, че е виден член на семейството, лидер по рождение. Взети поотделно, чертите на лицето й не бяха хубави, но се усещаше енергията, младостта. Вероятно беше доста по-привлекателна, отколкото съзнаваше.

Бащата беше представителен мъж, със самородна, грубовата земна хубост. Гледайки снимката, Сюзън реши, че той е носителят на гените за високия ръст в семейството. Жена му беше по-ниска и доста пълничка. Имаше покорен и малко смутен вид.

— Какво казахте на близките? — обърна се тя към Голд.

— Само че е мъртва — отвърна той. — Вече пътуват насам. Днес следобед заедно със социалния отговорник ще разговаряме с тях.

Сюзън поклати глава. Годините, прекарани в занимания с тежки престъпления, не й помагаха да преодолее мъчителната болка от съчувствието към близките на жертвата. Всяка майка се тревожи, когато изпраща дъщеря си в колеж. Не е лесно да вдигнеш телефона, когато детето ти е самичко някъде по света. Днес госпожа Моргенстърн беше преживяла ужаса от най-страшното телефонно обаждане, мисълта, която навярно я е стряскала на сън от две години насам.

На леглото имаше доста голямо и много старо плюшено мече. Под възглавницата Сюзън видя нещо сгънато.

— Какво е това? — попита тя.

— Бебешко одеялце.

По лицето на Голд се изписа потрес от умъртвяването на същество, достатъчно невръстно, за да се държи още за спомена на най-ранното си детство.

В тесния гардероб нямаше много дрехи. Предимно джинси и панталони, две поли, които нямаха вид на много носени, няколко блузки. На полицата стояха сгънати десетина фланелки, а на закачалките висяха горни фланели с университетски надписи. Няколко анцуга. Маратонки и спортни обувки ограждаха единствения чифт официални обувки. Без токове, отбеляза Сюзън. Жертвата явно не е смеела да обуе високи токове, откакто високият й ръст е станал толкова забележим.

Сюзън прокара ръка по няколко от дрехите. После се обърна към Голд:

— Може ли да седна на леглото?

— Давай.

Нямаше нищо по-сигурно от това да поседне на леглото на човека, чиито мисли искаше да узнае — това беше открила Сюзън през годините работа. Леглото беше не само място, където човек сънува и прави секс. Тук се обмислят сериозните проблеми, в мрака тук поникват и растат тревогите, потискани по време на дневните занимания.

Сюзън прекара опакото на ръката си по възглавницата и по леглото чак до края. След това докосна бебешкото одеяло. Ръката й спря там. Очите й се затвориха.

Сънливко.

— Виждам някакъв мъж — рече тя. — По-възрастен. Тя му се възхищава. Може би преподавател. Всяка вечер фантазиите й са заети с него. Не е само… не е просто секс. Сърцето й сякаш бие за него. Веднъж е питала… — Сюзън прокара ръка по челото си. — Не, това ми се губи.

Сънливко.

Сърдитко.

Сюзън задържа ръка под бебешкото одеяло.

— Той е доста по-стар. Затова си е избрала него и затова не може да бъде с него. Той… той самият е спортист. Или е бил… Има някаква травма. Да, има травма. Не е коляното, като при нея. Гърбът… струва ми се.

— Бил ли е тук? — погледна към нея Голд.

Сюзън поклати глава.

— Не, той не е виждал това жилище.

Премести очи върху телефона до леглото. Беше покрит с праха за отпечатъци.

— Стотици пъти е набирала номера му по телефона — продължи тя. — Той има телефонен секретар. Тя затваря, когато отговори автоматът… След като чуе гласа му.

Сюзън се замисли за момент.

— Две, девет и още нещо. Нещо с две и девет. Това е неговият телефон.

— Кой е той? — попита Голд.

Сюзън поклати глава.

— Не знам. Може би преподавател… И още нещо.

Голд търпеливо чакаше.

Сърдитко.

Срамежливко.

Кое джудже си днес?

Сюзън се опита да изчисти съзнанието си, за да позволи на мисълта да влезе. Но тя се дърпаше назад. Може би, разсъждаваше тя, понеже самото момиче, Патси Моргенстърн, се е съпротивлявала.

— Искала е да има дете от него — промълви Сюзън накрая. Дишаше учестено. Чувстваше се изтощена. Устата й беше пресъхнала.

— И той не е човекът, когото е пуснала да влезе — предположи Голд.

Сюзън поклати глава.

— Не. Той е толкова значима част от мислите й. Мисля, че щях да разбера, ако е бил той. Но сега не виждам нищо.

— Да отидем в другата стая?

Голд помогна на Сюзън да се изправи. Отидоха в малката всекидневна, където имаше телевизор и старо видео. Нямаше много касети. На повечето касети момичетата бяха записвали Рики Лейк, Опра Уинфри и сериала „Всичките ми деца“. Имаше и няколко купени касетки, сред които филмите „Лунатици“, „Безсъници в Сиатъл“, „Априлско очарование“ и „Стая с изглед“.

— Романтична натура — отбеляза Голд. — Това са все романтични филми, нали?

— Да, така е.

Сюзън докосна леко видеото с върха на пръстите си.

— Порнография — рече тя. — Взели са няколко касети с порно от кварталното видео за възрастни. Гледали са ги заедно. По-късно е гледала сама единия от филмите. На него е имало… не, не го виждам добре. Вероятно две жени. Не съм сигурна.

Голд кимна.

— Двете със съквартирантката ли?

— Не — отвърна Сюзън, — и двете са хетеросексуални, сигурна съм.

Тя се огледа из всекидневната. Плетеното одеяло върху стария разнебитен диван, евтините репродукции по стените. След това придружи Голд до кухнята, където цареше обичайният за студентско жилище безпорядък. Шкафовете бяха пълни с консерви, а в малкия фризер имаше няколко замразени готови ястия.

— Не виждам нищо повече — рече Сюзън. — Да свършваме.

— Ами мъжът? — попита Голд.

Сюзън тръсна глава.

— Мислела е за него, когато е идвала в кухнята да си вземе нещо за ядене — отбеляза тя. — Тревожела се е за вида си, и то доста. Чувствала се е тромава, прекалено голяма, недостатъчно женствена. Това я е измъчвало, когато е мислела за него. Двете неща вървят ръка за ръка. Желанието й да му се хареса, да бъде хубава заради него и убеждението, че не е достатъчно красива. Че никой никога няма да я хареса.

Лицето на Сюзън се сви. Докосна слепоочията си. Имаше измъчен вид.

— Това е всичко — рече тя. — Трябва да поседна малко.

— Почини си. — Голд я погледна замислено. — Искам да поговоря със Сърк.

Сюзън седна на един от кухненските столове, а той отиде в антрето да поговори със Сърк и с един от инспекторите. Сюзън си пое дълбоко дъх. Силите й се възвръщаха. Отвори очи и се огледа из жилището. Едно беше ясно: Патси Моргенстърн беше здраво и нормално момиче. Тук нямаше и следа от някакви тайни, нездрави помисли и терзания, душевно заболяване или сексуална извратеност. Само болезнената несигурност и съмнения, неудобството от физическите й недостатъци, което бе толкова нормално за възрастта й, но при Патси беше допълнително подсилвано от ръста и спортния й начин на живот.

— Е — рече Голд като се върна, — да вървим.

Сюзън слезе долу заедно с него.

— Благодаря ти, Сюзън.

Той я стисна за ръката. Любезен и учтив, както винаги, помисли тя. Но очите му светеха гневно. Сякаш лично беше засегнат от видяното. Голд имаше две малки дъщери и се въздържаше да се изказва относно опасностите, с които младите момичета могат да се сблъскат в този свят. Но Сюзън знаеше, че тази мисъл го тревожи. След още няколко години и неговите дъщери щяха да живеят самостоятелно в непознати квартири.

Тя се обърна да го погледне за последно. Видя го как взе радиостанцията от един униформен полицай, застанал до необозначената си кола. Голд беше висок мъж, над метър и осемдесет. Винаги изглеждаше някак не на място сред останалите полицаи. Сюзън не можеше да си го обясни, но го беше забелязала още при първите си срещи с него. Не че имаше вид на нещо друго — адвокат, например, или бизнесмен — просто не приличаше на това, което беше. Полицейските инспектори имат характерно държане, студено и сякаш безразлично отношение, което отразява противоречието между увереността им в собствените им умения и скептицизма по отношение на човешката природа. Голд изглеждаше малко по-уязвим, прекалено загрижен. Той вярваше в един по-добър свят, отколкото колегите му и неизменно се разочароваше, когато този свят не оправдаеше очакванията му. Именно заради това Сюзън го харесваше.

Той й махна и напусна местопроизшествието. Имаше угрижен вид.