Джоузеф Глас
Очи (21)

20

Понеделник беше тежък ден за Сюзън. Имаше четирима пациенти и една консултация в Северозападната болница. Не можеше да направи нито стъпка без журналистите да я наобиколят. Отказваше всякакъв коментар по смъртта на Кайл Стюарт, както и за собственото си участие в разследването, довело до неговото задържане.

Пациентите й добре разбираха положението, в което се намираше. Но това не се отразяваше добре на лечението им. Тя постоянно обръщаше разговора към техните проблеми, но чувстваше и несигурното отношение, което печалната й известност пораждаше у тях. Сюзън проклинаше деня, в който се разкриха ясновидските й умения.

В края на деня беше крайно изтощена. Последната й спирка беше на малкото пазарче на една пряка от жилището й. Купи мляко, хляб и царевични пръчици за закуска на Майкъл. Ръцете й бяха измръзнали; едва сега осъзна, че цял ден са били вкочанени. Занесе малкото си покупки на касата, където господин Сервантес, елегантният колумбиец, собственик на магазинчето, стоеше под изпъкналото огледало, в което се отразяваха всички кътчета на магазинчето. Сервантес седеше със скръстени отпред ръце, а увисналите му мустаци приличаха на мустаците на тореадора от картината на Мане в Художествената академия.

— Как сте, докторе?

По очите му си личеше, че е чул новината, но за нищо на света не би споменал нещо пред нея. Кавалерското му чувство никога не би допуснало подобно нещо.

— Добре, господин Сервантес. Как е съпругата ви?

— Отлично. Синът ни идва на гости другата седмица, та сега е в очакване.

— Много хубаво.

Преди три години съпругата на господин Сервантес се беше събудила посред нощ със скоротечен оток на левия крак. Бяха я завели в болница, където на следващия ден претоварените от работа сестри бяха прекалили с дозата интравенозен антикоагулант. Жената кървеше през порите си и се оплакваше от силно главоболие и виене на свят.

Господин Сервантес се беше видял в ужас и се беше обадил на Сюзън, която моментално отиде в болницата и намери госпожа Сервантес на косъм от смъртоносен вътрешен кръвоизлив. Сюзън собственоръчно спря интравенозното вливане и изчака, докато открият лекуващия лекар на пациентката.

Оттогава господин Сервантес навсякъде разправяше, че Сюзън била „спасила живота на Клара“. На Коледа й изпращаше кошница с най-хубавите си плодове и често отказваше да вземе пари за покупките, които тя правеше в магазина му.

— Предайте й много поздрави от мен.

— Тя много ще се радва. Намерихте ли всичко, което ви трябва, докторе?

— Да, благодаря.

— Един момент само.

Господин Сервантес гледаше нещо в изпъкналото огледало. Наведе се малко напред, за да извади нещо изпод тезгяха и бързо отиде до другия край на магазина. Сюзън погледна в огледалото и видя едро чернокожо момиче във вълнено палто, застанало до щанда с млечни продукти.

— Какво обичате? — каза строго и авторитетно господин Сервантес.

В отговор момичето измърмори нещо, а господин Сервантес се върна при Сюзън.

— Извинете ме — каза той, като прибра покупките й в една торба и с ловки плавни движения набра цифрите на касовия апарат. След това с един поверителен поглед й показа, че според него момичето се готви да открадне нещо от магазина.

— Приятна вечер — усмихна се той и й подаде рестото.

Звънецът на вратата изпрати Сюзън на излизане. Господин Сервантес стоеше и търпеливо чакаше. Тъмнокожото момиче скоро дойде при него. Без да каже дума тя остави на тезгяха една кофичка кисело мляко, пакетче бисквити и една голяма зелена ябълка.

— Имате ли лъжички? — попита тя.

— Разбира се.

Подчертаният му от акцента тон беше изпълнен с подозрение и укор. С острия си поглед той забеляза, че момичето се кани да отмъкне пакета с бисквити. Когато й викна, тя почти беше успяла да ги мушне в големия джоб на вълненото си палто. Дори в момента лицето й издаваше разочарование, че я е заловил.

— Два и шейсет и седем — каза той.

Момичето дълго време рови из портмонето си, откъдето с мъка извади няколко смачкани еднодоларови банкноти. Момичето не беше хубаво — имаше много широк нос и дебели вежди. За първи път господин Сервантес си помисли, че може би момичето е изпаднало в затруднено положение, а може и да беше друсано с наркотици. Изглеждаше не на себе си.

Тя отказа торбичката, която той й предложи, и излезе бавно от магазина, мушнала ябълката и бисквитите в джобовете си, с кофичката кисело мляко и лъжичка в ръка.

Господин Сервантес остана да стои зад тезгяха, загледан в поставката с вестник „Трибюн“ до лотарийните билети. „ОБВИНЯЕМИЯТ УБИЕЦ СЕ САМОУБИВА“ прочете той. Искаше му се да бе попитал доктор Шейдър дали наистина смята, че той е виновникът. Но времето и без това ще покаже.

 

 

Навън момичето отиде бавно до ъгъла и зави наляво. Без да обръща внимание на гневния вятър, който разтърсваше уличните табели и прозорците на магазините, то извървя двете преки до голямата жилищна сграда срещу игрището и седна на една пейка. Ябълката издуваше джоба й. Остана да седи така без дори да отвори киселото мляко.

Преброи прозорците на високата сграда, като бавно проследи с поглед етажите до двайсет и първия, после надясно, докато стигна до петия прозорец от края. Вътре светеше приглушена светлина. Завесите не бяха спуснати. Явно обитателите обичаха да се наслаждават на гледката към езерото.

Тази гледка й беше добре позната. Беше прекарала много вечери в този апартамент. Често заставаше гола пред този прозорец. Марк се изправяше зад нея и я обгръщаше с ръце.

— Тук никой не може да ни види — казваше той. — Освен ако някой воайор при езерото не се е въоръжил с телескоп.

Той обичаше рискованите ситуации. Обичаше да я целува на обществени места, макар постоянно да съществуваше вероятността наоколо да мине някой от колегите му от училище и да ги види. Притискаше я в метрото или в таксито. Често под формата на сексуална шега мушваше ръка под палтото й и я хващаше за гърдите, когато хората наоколо гледаха на другаде. „Престани!“ караше му се тя, но всъщност й беше приятно. Харесваше й постоянният му стремеж да й напомня, че я желае.

Връзката им беше много шеметна. Започна една вечер в библиотеката на Чикагския университет, където тя работеше. Той се появи от тясната стаичка, където правеше проучванията си — беше докторант по история — и завърза разговор с нея. Тя прие поканата му да изпият по едно кафе и той й довери, че отдавна я наблюдава.

— Толкова си красива. Не мога да си върша работата, когато си сред рафтовете. Никога не пропускам вечер, когато си на работа. Знам всичките ти дрехи. Понякога очаквам да облечеш нещо отново. Настроението ми зависи от това, което прочета в погледа ти. Такива невероятни очи имаш.

На Селест никога не й бяха казвали, че е красива. Видът й беше проклятието на живота й. Всеки поглед в огледалото беше истинско мъчение за нея. Дори гримирането никога не успяваше да подобри нещата. Не беше наследила светлата кожа и леко азиатските привлекателни черти на баща си. Метнала се беше на дебеловеждите тромави роднини на майка си.

Селест беше ниска, с дебели крака и нямаше талия. В тялото й липсваше и помен от грация и изящество. Положението беше безнадеждно.

В гимназията отново беше изпаднала в отчаяние. Имаше няколко момчета, които бяха се оказали достатъчно снизходителни, за да преспят с нея, но ласките им бяха лишени от всякаква нежност. Сексуалните й преживявания бяха като полет в безтегловно състояние, практически несъществуващи, като докосване на пеперуда върху кожата на слон.

В средата на последната й година в гимназията самочувствието на Селест беше спаднало до крайната си точка. Все пак успя да влезе в колеж. Оценките й бяха доста добри, а по математика дори прояви забележителни способности. Изненадващо за нея самата тя спечели стипендия за Чикагския университет. Възможността беше прекалено добра, за да се откаже.

В университета се справяше много добре. Учеше сериозно. Цяла година води почти монашески живот. Животът започваше да изглежда по-поносим. Започна дори да мисли, че може да започне всичко на чисто, отначало.

И тогава срещна Марк и всичко се промени.

Връзката им беше изпълнена с мълчалива страст. Той настояваше да се срещат четири-пет пъти седмично. Молеше я да идва да учи в жилището му, за да я усеща край себе си докато работи. Правеха си дълги, интимни разходки, хванати за ръка, без да говорят. Тя обичаше да седи, загледана в онзи знаменит прозорец и да се наслаждава на факта, че очите й виждат същото като неговите. Скоро ръцете му обгръщаха тялото й изотзад, усещаше устните му на врата си или върху ухото си и двамата отиваха в спалнята.

Като си припомняше това време, тя не изпитваше никакво съмнение, че Марк наистина беше влюбен в нея. А как иначе? Та той изпитваше неистова нужда от нея. Наслаждаваше й се така, сякаш искаше да я погълне цялата. Неведнъж й ставаше жал, когато я молеше да остане да пренощува при него. Толкова му било самотно в леглото без нея, казваше той.

Марк, разбира се, знаеше всичко за нея. Тя и не криеше нищо. Странно, но историята на живота й не звучеше толкова жалко, когато му я разказваше. В неговите очи тя беше като героиня в приключение, онеправдана, но триумфираща накрая. Всичко около нея — родители, приятели, учители — в неговите очи бяха като ненужна пустош без искрата на нейното присъствие. Дори в нещастието й имаше нещо възвишено. Или поне на него така му се струваше.

В крайна сметка Селест забрави, че не е хубава. Това беше последната крачка, която направи в неизвестността, и тя я направи заради него.

Когато Марк се опита да сложи край на връзката им, тя не можа да повярва. Обясни му търпеливо, че не може току-така да я отхвърли. Вече беше прекалено късно. Изреди му всички причини и с изненада установи, че той не желае да ги приеме. В деня, когато я накара да си изнесе нещата от жилището му, двамата се сбиха. Тя го удари, нахвърли се върху него с нокти и зъби и го нарече чудовище. Той си поиска ключа обратно и тя му го хвърли в лицето.

След две седмици, прекарани в самота, тя започна да разбира, че се е държала прекалено сурово, прекалено обвинително. Върна се, за да се извини. Когато му позвъни на домофона, той не отговори. Обади му се от къщи. Телефонният секретар се оказа крепост, по-непревземаема от огромната сграда, в която се беше скрил от нея.

Написа му писма. Той не отговори. Започна да го шпионира от парка от другата страна на улицата. Седеше там с часове. Веднъж видя в сградата да влиза млада бяла жена. Лицето й се стори познато. Изглежда я беше виждала някъде и преди. Селест зачака. Час по-късно жената се появи, хванала Марк под ръка.

Нещата явно бяха отишли прекалено далеч и в следващото си писмо Селест се опита да обясни това на Марк. Спомена и за жената, великодушно признавайки, че е била много красива. „Но тя се появи твърде късно, писа му тя. Ти вече беше мой. Сега вече принадлежиш на мен. Късно е. Разбери.“

Тази вечер Селест дойде по това време, защото знаеше, че жената е при него. Казваше се Камила. Веднъж я беше проследила до дома й — след дълго пътешествие с надземната железница — и разгледа имената върху пощенските кутии. Камила Гарднър. На Селест й домъчня за нея.

Тя знаеше какво правят двамата горе, но не й пукаше. Нещата, които правеха заедно, бяха чисто плътски. Това не можеше да заличи нейната първоначална власт върху душата му.

Селест почувства как коремът й се свива от глад. От сутринта не беше яла нищо, а напоследък чувството на глад я преследваше постоянно. Отвори кофичката кисело мляко. Ядеше бавно, без да откъсва очи от прозореца.

Лъжичката й замръзна във въздуха, когато зърна женската фигура зад стъклото. Макар и силно умалена от разстоянието, невъзможно беше да я сбърка. Сигурно беше гола. Появи се и друга фигура. Марк. Ръцете му бяха върху раменете й. Прегръщаше я.

Селест гледаше нагоре, по бузите й се стичаха сълзи, а лъжичката в ръката й трепереше. Толкова беше трудно да се пребори с тези фигури. Толкова трудно беше да го накара да разбере какво е любовта, когато той вярваше в някакви сенки.

— Извинете?

Тя се стресна при звука на гласа. Беше някакъв мъж. Седнал беше до нея. Кой знае откога седеше там.

— Добре ли сте? — попита той. — Стори ми се, че…

— Какво?

Никак не й беше лесно да се върне към реалността на студения, режещ вятър след висините, където се беше зареяла заради Марк.

— Видях, че плачете. Не обичам да се натрапвам, но ми се стори, че сте разстроена.

Мъжът носеше дебели очила с рогови рамки. Забележително равномерно сивата му коса беше подстригана много късо. Между краката си държеше малко бяло кученце на каишка.

Сигурно живее някъде наблизо, реши тя. На студа се виждаше как от ноздрите му се издига пара. Изглеждаше обезпокоен.

— Сигурна ли сте, че сте добре?

— Да, нищо ми няма.

— Никак не ми е приятно, когато видя момиче да плаче — каза той, извърнал поглед настрани. — Не е честно — толкова млада и да плачете.

Той се огледа наоколо.

— Не ви ли е страх да седите тук сама? Наоколо се навъртат какви ли не типове. — Той посочи с ръка сградата насреща. — Там ли живеете?

Селест поклати глава.

— Реших, че може би родителите ви създават неприятности. — Той се засмя. — Навремето дъщеря ми правеше така, когато се карахме. Излизаше навън и не се прибираше, докато не ми мине гневът. Голям инат беше. На мен винаги ми минаваше пръв и й се извинявах.

Той въздъхна.

— Но това е напълно естествено, предполагам. Възрастните имат много повече причини да се извиняват, отколкото децата. Децата още не са успели да направят нещо чак толкова сериозно. — Той се наведе напред. — Тя почина преди две години. Оттогава съм й се извинявал хиляди пъти, но тя вече не ме чува. Няма никаква полза.

Селест се поизправи.

— Починала ли е?

Той кимна, без да вдигне глава.

— Катастрофира с автомобил. Далеч от тук. На юг. Не ми говореше цяла година. Научих какво е станало чак на другия ден. Така става понякога.

В очите му напираха сълзи, макар изражението му да не се беше променило. Кученцето тихичко изскимтя. Той го потупа по главата. Селест забеляза старческите петна върху опакото на ръката му. Пръстите му трепереха.

— Сега ми остана само кучето — тихо каза той.

— Трябва да вървя — промълви Селест.

— Имате ли родители? — попита мъжът. — Откога не сте ги виждали?

Тя се усмихна на острата му интуиция. Наистина не ги беше виждала отдавна. Родителите й дори не знаеха къде точно живее. Съвсем ги беше изоставила след гимназията. Скъсала беше с миналото си.

— Идете да ги видите — каза той. — Човек не разбира колко важни са тези неща, докато сам няма деца.

Думите му докоснаха една струна в душата й. Говори като ясновидец, помисли си тя.

— Е, аз наистина трябва да вървя.

— Добре, аз ще остана тук и ще бдя вместо вас.

Колко странни думи, каза си тя. Стана и тръгна към улицата, без да се обърне.

Вятърът я шибаше жестоко в краката. Селест продължи през парка, за да се спаси от него. Спирката на надземната железница беше на две преки оттук. На средата на пътя тя се завъртя обратно. Защо да се прибира толкова рано? Още не беше станало късно. Няма да допусне да я уплаши някакъв си непознат, който я беше заговорил.

Върна се назад, като вървеше покрай дърветата. Вятърът се носеше с вой и стонове между високите сгради. Тя не чувстваше студа, дразнеха я само внезапните удари на вятъра.

— Не се ли казваш Селест?

Тя замръзна на място. Дребният мъж стоеше на пътя й. Видът му беше различен без очилата. Кученцето не се виждаше наоколо.

Селест се смая. Никога не го беше виждала. Откъде би могъл да знае името й.

— Откъде разбрахте…

— Такова хубаво име. Как може да постъпва така с теб, след като имаш такова хубаво име?

За кратко време погледът му я задържа. Беше като парализирана. Искаше й се да избяга, но той я беше хванал за ръцете и я теглеше към дърветата.

— Помощ!

Той поклати глава.

— Вятърът е твърде силен. Никой не те чува, Селест.

Ръката му обви врата й и той я бутна на земята с неподозирана сила. От падането дъхът й секна. Забеляза особената миризма, която идваше откъм него. Напомняше й за вкиснато мляко или развалена шунка.

Той стегна хватката си по-здраво. След това спря и приближи уста до ухото й.

— Слушай — рече той. — Слушаш ли ме?

Обзета от паника, Селест кимна.

— Ти дори не си присъствала, нали? — попита той. — Тя е дала твоето име, нали?

Селест не можа да отвърне нищо, защото мишницата му я стискаше твърде силно. Не разбираше за какво говори. Опита се да кимне, надявайки се така да спечели малко време.

— Не. Не си била там. А сега трябва да умреш и всички вестници ще напишат прекрасното ти име. Селест.

Тя оказа слаба съпротива, чувствайки как животът в нея се бори за правото си да продължи. Но ръката около врата й се стегна още по-здраво и в напиращата тъма тя забрави всичко, освен прозореца високо горе и двете фигури във воя на вятъра.