Джоузеф Глас
Очи (29)

28

Благодарение на Дейвид Голд една двойка доброволци, охраняващи постоянно опасната зона на Чикагския университет, пристигнаха в апартамента на Хайме Лазаръс няколко секунди след последните разменени думи по телефона. Подкреплението пристигна само няколко минути по-късно.

Полицаите останаха при Сюзън и Хайме, докато самият Голд пристигна. Сградата беше отцепена и целият квартал претърсен основно, но от човека, когото Сюзън беше видяла през шпионката на вратата нямаше и следа.

— Но беше той — Голд зададе въпроса си под формата на твърдение.

— Напълно съм сигурна в това — отвърна Сюзън. — Навсякъде бих познала тези очи. Освен това се опита да си говори с мен.

Споменът за твърде близката й среща с Арнолд Хейз я хвърли в ужас. Но страховете й бяха компенсирани от облекчението, че лишеният от лице враг, с когото се бореше досега, в крайна сметка се беше разкрил.

Тя не сподели с Голд, че в действителност това, което я беше обзело, когато погледна през шпионката, беше нещо повече от усещане. От началото на разследването Сюзън имаше чувството, че някой я наблюдава, отгатва ходовете й, дори я води за носа. В деня, когато получи розите, след самоубийството на Селест Коли, подозренията й се бяха превърнали в сигурност. Розите имаха за цел да й натрият носа след смъртта на Кайл Стюарт. И да й напомнят, че именно тя се е хванала на въдицата, чиято цел беше да натопи Стюарт за убийствата на студентките.

— Какво ще правим сега? — обърна се тя към Голд.

— Като начало ще отведем момичето на сигурно място — каза той. — И ще пуснем бюлетин за издирване на Хейз. Може да имаме късмет. По дяволите, сега ние сме в по-изгодна позиция. Дотук той беше късметлията.

Голд изгледа полицайката, която помагаше на Хайме да си приготви най-необходимото. Хайме изглеждаше толкова млада и уязвима, докато шеташе из апартамента. Голд се замисли. После се обърна към Сюзън.

— Можем да се поздравим за едно нещо — отбеляза той.

— И какво е то?

— Вече няма кого да убива. Помисли за това.

Сюзън също наблюдаваше Хайме.

— Късно е — каза тя. — Това ли имаш предвид?

— Точно така — отвърна Голд. — Пропусна шанса си. Сега вече сме по следите му и той го знае. Ще организираме национално издирване, може дори да издействаме от ФБР да го включи в списъка на най-издирваните лица. За многократно убийство. Няма какво да спечели с нов опит да ликвидира Хайме. Според мен ще се изпари с пълна скорост някъде на юг.

Жилището направо гъмжеше от инспектори и униформени полицаи, но повечето само стояха без никаква работа. Хайме, с куфар в едната ръка и сак в другата, дойде да се сбогува със Сюзън.

— Благодаря — тихо каза тя.

— Аз съм тази, която трябва да ти благодари — отвърна Сюзън. — Тази вечер ти ни направи неоценима услуга.

Голд наблюдаваше какво става наоколо със замислен поглед, докато Хайме излезе през вратата, придружена отстрани от двама инспектори.

— Истинско чудо, нали? — каза той, после се обърна към Сюзън и попита: — Добре ли си?

— Разбира се. Защо?

— За малко да забравя — ухили се Голд. — На теб цялото това вълнение ти харесва, нали?

Сюзън се засмя на черния му хумор.

— Бягай вкъщи да поспиш. — Голд я потупа с обич по бузата. — Утре ще поговорим.

 

 

Хайме Лазаръс прекара вечерта в Полицейското управление. Неспокойният й сън беше охраняван от двама въоръжени пазачи и дежурна полицайка. На следващия ден инспекторите я разпитаха и бяха удивени от историята й. Дейвид Голд изслуша всичко и моментално заключи, че кошмарът, породен от „убиеца на студентките“, е вече история.

Обявиха Арнолд Хейз за национално издирване и пуснаха бюлетин с описанието му. От ФБР се съгласиха да го поставят начело на списъка им с десетимата най-издирвани, поне временно. Голд обаче се съмняваше, че това ще доведе до арестуването му. Хейз беше хитър и навярно разполагаше с много начини да се измъкне. Истинската причина за националното издирване беше да дадат на самия Хейз да разбере, че властите действително го преследват.

По-късно през деня преместиха Хайме в една от специалните квартири на федералната програма за защита на свидетели, където родителите й можаха да я посетят и тя им разказа за случилото се пред хотел „Радисън“ и за любовните си отношения с Джеф Макандрю.

Два дни по-късно мъж, отговарящ на описанието на Арнолд Хейз, бе забелязан на летището в Маями от служител от охраната. Човекът се опитал да го проследи, но го изгубил в гъстата навалица от пътници на оживеното летище. От това ФБР заключи, че Хейз се е възползвал от възможността да напусне страната. Описанието му беше изпратено чрез Интерпол до всички полицейски служби на света.

Обществеността все още нямаше представа каква е истината за „убийствата на студентките“ и това създаваше някои проблеми. На първо място, изключително важно беше обществеността да почувства, че това е краят на убийствата. Трудна работа беше да се опитваш да обясниш на изпадналите в ужас хора, че ето сега убийствата ще спрат, защото убиецът, който все още е на свобода, вече няма повод да продължи с убийствата. Това би звучало твърде извратено и още по-лошо — унизително за властта. Въпреки всичко истината не можеше да бъде скривана още дълго при експлозивното естество на случая и бурния интерес от страна на средствата за масова информация. Някои от съветниците на кмета се изказваха за подхода „всичко на показ“. Ако ситуацията не се изложи изцяло сега, твърдяха те, обществото няма да повярва на никаква, изложена по-късно частична версия. А това би разрушило авторитета на всички замесени — от кмета и Ейбъл Уедърс, до ФБР и чикагската полиция. Колкото и да беше невероятна историята, по-добре да бъде разкрита.

Това обаче означаваше да бъде разкрита връзката на жертвите с убийството на Питър Томеракян, чиято смърт през цялото време се считаше за самоубийство. Някои от средствата за масова информация щяха да се впуснат в подробни опровержения. На второ място, връзката на Хайме Лазаръс със случая не би могла да бъде скрита. Журналисти и репортери щяха да направят от мухата слон. ДЪЩЕРЯТА НА ЧЕРНОКОЖ ВОДАЧ НА КОСЪМ ОТ СМЪРТТА. Лицето на Хайме Лазаръс нямаше да слиза с месеци от жълтата преса.

Съветниците на Ейбъл Уедърс бяха за подхода „всичко на показ“. А самият Уедърс беше убеден, че излагането на пълната версия много повече ще му помогне, отколкото да му навреди политически. При изключително ненормалното и объркано естество на случая полицията и щатският прокурор не можеха да бъдат обвинявани за смъртта на студентките. Полицията беше постъпила напълно естествено като сметна, че престъпленията са дело на сериен убиец. Откриването на правилния път в сложния лабиринт не можеше да стане много бързо.

В крайна сметка властите се бяха добрали до истината. Животът на Хайме Лазаръс беше спасен, а това беше материал за наистина забележителна история. Съветникът на Уедърс по връзките с обществеността не можеше да устои на толкова забележителна история.

Докато Уедърс и колегите му си блъскаха главите над този проблем, той се разреши от само себе си поради слабостта, вградена в собствената им система. Някакъв репортер с връзки във висшите кръгове на прокуратурата и полицията — същият, който преди беше приковал Сюзън към позорния стълб за смъртта на Кайл Стюарт — се беше добрал до подробностите по случая и го беше публикувал под формата на сензационна статия в пет части в „Сън Таймс“.

Сега вече цялата истина излезе наяве. Както можеше да се очаква, мнозина бяха тези, които се почувстваха неловко. Гафът на ФБР покрай смъртта на Томеракян беше довел до смъртта на пет невинни жени. В продължение на месеци властите не се бяха добрали до истината по случая.

Обществото обаче беше много по-заето да се занимава със сензационните страни на този случай, отколкото с търсенето на вината в областта на правозащитните органи. Тяхното внимание беше съсредоточено върху Сюзън Шейдър, ясновидката, която в последния момент беше успяла да спаси Хайме Лазаръс от смъртоносните лапи на Арнолд Хейз.

Сюзън стана много известна, особено като се има предвид необикновената красота и славата на момичето, което беше спасила. Сега тя беше превъзходният сътрудник на полицията, добрал се самостоятелно до ключа към загадката и спасила живота на Хайме Лазаръс.

Техните образи — нейният и на Хайме — не слизаха от страниците на жълтата преса и телевизията. Предложенията от всички големи телевизионни програми валяха със страшна сила. За свое голямо удивление Сюзън научи, че Ейбъл Уедърс е сключил договор с нюйоркски издател за написване на книга по случая. Освен това правата за цялата история, разказана от Уедърс, вече бяха продадени на едно холивудско студио.

Сюзън отказваше всякакви интервюта. Когато от няколко издателства й предложиха седемцифрени суми, за да публикуват нейната версия по случая с убийствата на студентките, тя отново отказа. Единствената й грижа беше да си възвърне анонимността, която имаше, преди да се захване с този случай.

— Невъзможно — отсече Дейвид Голд. — Ти вече си известна. Ще трябва да се научиш да живееш с този факт.

— Подценяваш ме — отвърна Сюзън. — Цял живот съм се учила да живея незабелязана. След шест месеца никой няма да си спомня за мен. Тогава ще мога да заживея нормално както преди.

— Желая ти успех — отвърна Голд.

Въпреки скептицизма си той трябваше да признае, че тя може и да успее да се измъкне. През годините на съвместната им работа неведнъж беше участвала в сензационни случаи и всеки път успяваше да се задържи извън светлината на прожекторите. Може би и сега щеше да успее да си запази така желаната анонимност.

Същата седмица Сюзън заведе Хайме на обяд. Над димящите купички лучена супа двете си поговориха за случилото се. Едва сега Хайме разказа на Сюзън как точно се беше замесила в тази история.

— Запознах се с Джеф по време на практиката си по политология в Чикагския университет — разказа й тя. — Имахме групов проект и трябваше да разговаряме със служители от щатската и държавната управа. Разговорът с него трябваше да вземе една моя приятелка Адел. Само че тя се разболя от грип точно предния ден и се наложи да отида аз. Джеф беше много внимателен, даде ми много ценна информация. Отпусна ми четиридесет и пет минути, макар телефонът му да звънеше през цялото време. Освен това ме насочи към някои публикации и научни трудове, които биха могли да ми бъдат от полза. Добре помнеше собственото си следване и беше прекрасно осведомен по всички въпроси. Изглеждаше толкова млад — замечтано разказваше Хайме. — Новите идеи го вълнуваха. Беше такъв идеалист. Съвсем не приличаше на политик. Беше много внимателен, много чувствителен. В края на разговора ни аз вече бях влюбена в него. Но той въобще не се възползва от това, държа се напълно професионално.

— После обаче не можех да се отърва от спомена за него. До този момент не бях срещала подобен мъж. Изглежда винаги са ме привличали по-възрастните мъже. В този случай той беше по-възрастен хронологически, но духовно сякаш беше по-млад от мен. Исках и аз да черпя от неговото вълнуващо усещане за живота, както и от красотата му… Казано накратко, изгубих вътрешната си битка с изкушението. Обадих му се и го поканих да излезем заедно на обяд. Отидохме в едно малко ресторантче в центъра на града, където нямаше опасност да срещнем никой от неговите познати в политическите среди. Поговорихме. Аз оставих отношенията ни да придобият по-интимен характер. По-точно аз ги направих такива. Той се държа много мило. Отначало реших, че с мен му е забавно. После забелязах, че има и нещо друго.

Тя въздъхна.

— Практически аз го изнудих да ме заведе в хотела. Прекарахме половината следобед в леглото. Беше… невероятно. Той беше бавен, нежен, отзивчив… Никога не бях изживявала такова нещо. След това станахме любовници. Срещахме се поне веднъж седмично, а понякога успявах да го убедя и по-често. Той се безпокоеше най-вече за мен, заради баща ми. Наистина много уважава татко. За нищо на света не би му навредил. Налагаше се постоянно да го убеждавам, за да продължим нашата връзка. Не ми беше лесно.

Освен това се притесняваше и заради жена си. И заради децата. Има две сладки момиченца, които също го обичат. Непрекъснато му повтарях, че нямам никакви планове, свързани с него. Защото освен възрастта и расата ни е различна. Не си правех никакви илюзии. Казах му, че го обичам и че просто искам да разбера какво е да си толкова влюбен. Той се усмихваше тъжно. „Точно това ме безпокои“ — казваше той. В края на краищата си призна, че ме обича. Все още се вълнувам, когато го казвам. И той ме обича!

Сюзън кимна. Разбираше колко много е рискувала Хайме, като е дръзнала да излезе извън границите на семейството, за да намери някой, който да я обикне като жена. Фактът, че е обичана, беше далеч по-ценен от мисълта за това, че любовта им не би могла да продължи дълго.

— Както и да е — продължи Хайме, — въпросният ден двамата се срещнахме в хотел „Радисън“. Бяхме много дискретни. Пристигнахме поотделно. Никой не ни видя. Беше малко опасно, защото в хотела имаше конференция. Но аз настоях. Не бях се виждала с Джеф цели десет дни и копнеех за него. Цялата бях премаляла, когато си тръгвах. На слизане се качих в асансьора. Влязоха още двама мъже. После трите момичета, които само се смееха. Бели момичета. Бяха много непосредствени. Когато асансьорът ни заседна за малко между етажите, си разменихме няколко шеговити забележки. Всичките ме оглеждаха. Знаех, че привличам вниманието с вида си. Едната от тях ме попита какъв грим използвам. Не ми е за първи път. Знам, че съм хубава. Трудно е да останеш незабелязан, когато изглеждаш по такъв начин… После се качи някаква жена. Единият мъж говореше през цялото време. Другият не продума нито дума. Случайно го забелязах в огледалото на асансьора. Очите му бяха малки и черни, твърди като камъчета. Човек не можеше да погледне вътре в тях, но те го пронизваха като с нож. Той също ме погледна и от погледа му ме побиха тръпки. Може би защото преди това бях правила нещо тайно. На партера всички слязохме. Момичетата чакаха автобуса им да дойде. Те ми се представиха, всичките бяха спортистки. Щели да заминават на турне в Южна Америка и имали официален обед по този случай. Поговорихме си за Илинойс и за Чикагския университет. Побъбрихме си просто ей така. Запомних името само на високото момиче. Беше над метър и осемдесет и постоянно се шегуваше с това. „Аз съм Патси, дългата. Внимавайте да не си изкривите врата.“ Такива неща. Наистина се притесняваше от ръста си, то си личеше. Иначе беше доста хубава, по необичаен начин… И тогава двете коли се блъснаха. Един кафяв автомобил се подхлъзна и се удари в задницата на някаква малка чуждестранна кола точно пред хотела. Бях достатъчно наблизо, за да видя, че мъжът със странните очи седеше на задната седалка на колата, която блъсна отзад по-малката. Взе да псува и да размахва ръце. Зад волана седеше друг мъж, не можах да видя лицето му. Автомобилът избяга и заряза другата кола. Трите момичета от асансьора стояха точно там и викаха неща от рода на: „Ау, видя ли какво стана?“. Така и не можах да се измъкна. След няколко минути дойде полиция, много бързо се справиха с всичко. Едва успях да си поема дъх, когато започнаха да ме разпитват. Не исках да им кажа истинското си име, защото се тревожех да не навредя на Джеф. Не можех да разсъждавам много добре. Спомних си как навремето, докато живеехме заедно, двете със Селест обичахме да си разменяме имената, ей така, на шега. И взех, че казах нейното име. Освен това дадох и адреса на квартирата, където живеехме в първи курс. Знаех, че няма да могат да ме проследят оттам. За щастие, полицаите не ми поискаха документ за самоличност. Забелязах, че и другата жена от асансьора е там и също дава показания. Не й обърнах особено внимание.

Хайме замълча за момент и отметна назад косите си.

— Когато автобусът на момичетата дойде, аз се сбогувах с тях и им пожелах успех на състезанията. Помахаха ми от прозореца на автобуса и това беше последният път, когато ги видях. Напълно бях забравила за инцидента… И тогава започнаха убийствата. Първите две не ми направиха никакво впечатление, защото снимките във вестниците не бяха хубави. Но третата жертва беше Патси. Веднага познах името и лицето й. Останах като зашеметена. Познавах я, говорила бях с нея. Беше ми симпатична. Струваше ми се невъзможно това високо спортно момиче да бъде удушено. Започнах да сънувам кошмари. Върнах се на старите вестници и разгледах внимателно снимките на другите момичета. Тогава вече ги познах. Бяха момичетата от хотел „Радисън“. Искаше ми се да се обадя в полицията и да им кажа, че съм ги виждала заедно, но не успях да събера сили да го направя. Тогава дойде и четвъртата жертва, жената. Отначало не се сещах за нея. Но след това… Тогава вече наистина се уплаших. Започнах по-сериозно да мисля да се обадя в полицията. Смятах, че е редно да знаят, че убийствата не са случайни. Че има връзка между тях. Реших да се обадя анонимно. Всъщност не беше нужно да знаят кой точно се обажда. Просто щях да кажа, че жертвите са били заедно.

Хайме замълча за момент и стисна ръцете си. За Сюзън беше повече от ясно, че тя се чувства виновна за смъртта на момичетата.

— Но преди да се обадя, арестуваха мъжа, онзи портиер. Той познавал трите момичета. Полицията беше сигурна, че той е убиецът. Реших, че ги е убил, защото ги е познавал. За четвъртата жена не се замислих много. Тогава Стюарт взе, че се самоуби, а после убиха Селест. Това вече напълно ме довърши. Дотогава мислех за всичко това като за нещо, което не ме засяга. Нещо, което съм видяла. Но тогава се сетих, че съм дала името на Селест вместо моето. Аз я бях подредила така, аз бях виновна за смъртта й. Когато чух, че била бременна, помислих, че ще умра. И тя, и бебето бяха мъртви заради мен. Защото се бях опитала да се предпазя от евентуален скандал. Нещата бяха излезли от контрол. Не знаех какво да правя… Тогава ти дойде в квартирата ми и сякаш знаеше всичко. Все едно лъжите ми се бяха върнали при мен, за да ме хванат. Отначало ми се прииска да се скрия в миша дупка. После ми олекна, защото вече нямаше нужда да се крия. А когато се почука на вратата… Стори ми се, че идва краят на света.

Сюзън се засмя.

— Само че не дойде, нали?

Хайме си пое дъх.

— Родителите ми идваха на свиждане — каза тя.

— Това помогна ли ти? — попита Сюзън.

Хайме кимна.

— Те ме обичат. Другото не ги интересува. За тях най-важното е, че съм жива. — Хайме въздъхна. — Трябваше да им имам повече доверие. Трябваше да им вярвам повече. На всички.

Сюзън се усмихна.

— Малко прекаляваш с тази гузната съвест — каза тя. — Някой ден ще трябва да си простиш, че не знаеш всичко на света.

Хайме погледна Сюзън в очите.

— Надявам се, че ще ми помогнете да го направя — каза тя. — Ако имам нужда?

Сюзън стисна ръката й.

— Мисля, че бих могла — отвърна тя. — Но се съмнявам, че ще се наложи да се стигне дотам. Все пак, ако някой ден настъпи такъв час, непременно ми се обади. Обещаваш ли?

— Да.

За първи път, откакто се бяха запознали, Сюзън видя Хайме Лазаръс да се усмихва.

 

 

Седмица по-късно нещата започваха да се уталожват. Трима от пациентите, които се бяха отказали по време на инцидента с Кайл Стюарт, се върнаха при Сюзън. Без много шум медицинските среди я приеха отново. Поканиха я да изнесе лекции на няколко психиатрични срещи, а едно престижно списание по съдебна медицина я помоли да изложи възгледите си за парапсихологическата страна от работата й по убийствата на студентките.

Макар животът й да беше далеч от нормалното, Сюзън предвиждаше едно по-спокойно бъдеще на хоризонта. Професионалният й живот повече спечели, отколкото загуби от работата й по случая. Изглежда не беше далеч времето, когато щеше да се върне изцяло към предишния си начин на живот. Това беше и най-голямото й желание.

Една ветровита вечер, точно когато планираше последните си дни с Майкъл, портиерът позвъни и съобщи, че я търси Арън Лазаръс.

— Кой? — попита Сюзън невярващо.

Портиерът, не по-малко впечатлен, повтори името. Две минути по-късно високият тъмнокож мъж с посивяла коса и пронизителен поглед почука на вратата и Сюзън покани Арън Лазаръс вътре.

— Съпругата ми също иска да говори с вас — каза той, — но този път пожелах да дойда сам.

Сюзън го запозна с Майкъл и с възхищение забеляза как легендарният лидер се наведе да стисне ръката на малкия. След това отведе Лазаръс в кухнята и му предложи кафе.

Той седна на едно от малките столчета с изключително кротък вид. Тъмният му костюм беше омачкан и яката на ризата му беше разкопчана. Изглеждаше по-слаб отколкото на снимките.

— Хайме ни разказа всичко — започна Лазаръс. — Вероятно знаете.

— Да.

— Инспектор Голд ни обясни някои неща — продължи той. — Имам предвид вашата роля във всичко това. Не знам как да ви благодаря.

— Не е нужно да ми благодарите — отвърна Сюзън. — Аз просто си вършех работата. Аз трябва да благодаря на Хайме. Тя попълни липсващото парченце от цялата картина.

Лазаръс я изгледа остро.

— Вярвате ли, че опасността е отминала? — попита той.

— Да, така смятам — увери го Сюзън. — Инспектор Голд и колегите му са сигурни в твърденията си. Те знаят кой е извършил убийствата и той няма какво повече да спечели като ликвидира свидетелите, които са го забелязали в Чикаго. Вече е твърде късно за това. Според мен убиецът е далече оттук и едва ли ще се върне в Чикаго.

По погледа на Арън Лазаръс си личеше, че внимателно следи уверенията на Сюзън. Като всеки тъмнокож човек той беше свикнал да не вярва на обещания и надежди, които не се сбъдват. Скептицизмът беше негова втора природа.

Но ето че сега той изненада Сюзън.

— Знаете ли — каза той, — аз съм просто един баща… Не знам дали ме разбирате…

Лазаръс прехапа устни, а очите му неочаквано се навлажниха. Сюзън отиде до него и го потупа по рамото.

— Съжалявам — тихо изрече той.

— Няма нищо — успокои го тя. — Хайме е в безопасност. Всичко ще бъде наред.

Сюзън се замисли над необичайността на тази ситуация. На света нямаше по-храбър човек от Арън Лазаръс. Сложни са стъпките на съдбата.

Той извади от джоба си носна кърпа и я завъртя непохватно в ръце.

— Цял живот съм се страхувал — призна Лазаръс, — че това, което върша, може да навреди на дъщеря ми. Че хората, които ме мразят, ще си го изкарат на нея. Няма нощ, в която да не се будя от страх, че това може да стане, докторе. И наистина тя е била на косъм от смъртта, защото се е опитала да ме предпази. Искала е да ми спести неприятностите…

Сюзън седна срещу него.

— Разбирам чувствата ви — каза тя. — Но трябва да се опитате да подредите нещата правилно. Дъщеря ви е станала очевидец на нещо, което я е поставило в опасност. Просто е била на неподходящо място в неподходящ момент.

Лазаръс се усмихна. Изразителните му очи бяха зачервени. Навярно не беше спал през последните дни.

— Много сте мила — каза той. — Но ако Хайме не се беше старала да предпази мен и майка си, положението вероятно би било доста по-различно. — Той я изгледа изпитателно. — Не мислите ли?

Сюзън разбираше. Също като дъщеря си, Арън Лазаръс се чувстваше отговорен за другите. А това лесно се превръщаше в чувство за вина.

— Тя не е направила нищо лошо, нито пък вие. Освен ако не се смята за престъпление да изживееш живота си като се опитваш да защитиш хората, които обичаш.

Той кимна. Изглеждаше облекчен, че е изразил това, което му тежи.

— Както сам виждам, вие наистина сте добър лекар — отбеляза той.

Сгъна носната кърпа и я прибра в джоба си. Носеше жилетка с джобен часовник със златен ланец. Сюзън беше впечатлена от достолепното му държание. Той беше възпитаник на старата школа. Лазаръс долови погледа й и се усмихна.

— Знаете ли — каза той, — когато Хайме беше много малка, някъде около две годинки и половина, двамата стояхме на тротоара в стария ни квартал и товарехме колата да заминаваме. Имах срещи в различни градове и заминавах с цялото си семейство. Само за миг Хайме се изскубна покрай отворения заден капак и се втурна насред улицата. Улицата не беше много оживена, но в този момент ми хрумна, че ако случайно мине някоя кола, аз няма да мога да направя нищо, за да я спася. Това щеше да бъде краят. — Той изгледа Сюзън. — В този момент разбрах какво означава да си баща — продължи той. — Посвещаваш всичко на щастието на детето си. Но именно жаждата на детето към щастие — жаждата за живот, жаждата за нови преживявания — го излага на опасността. И няма абсолютно нищо, което да можеш да направиш. Семената на унищожението са посети в самия живот.

Сюзън кимна.

— Съгласна съм с вас. Това е кошмарът на всеки родител.

Той се загледа изпитателно в лицето й.

— Значи и вие сте го преживели.

— Да, така е — усмихна се Сюзън. — И на мен понякога тази мисъл не ми дава мира, също като на вас.

— Ако онзи ден я беше блъснало нещо — продължаваше да размишлява той, — аз естествено щях да обвинявам себе си. Аз товарех багажа в колата. Аз не бях проявил достатъчно внимание.

— Но това не означава, че сте направили нещо нередно — отбеляза Сюзън.

Той повдигна вежди, за да потвърди, че е схванал разликата.

— Може би — каза той. Лазаръс се изправи. — Благодаря ви за този разговор, докторе. И специално ви благодаря, че сте отишли лично при Хайме. Ако не бяхте реагирали така бързо, този път може би катастрофата нямаше да й се размине.

Сюзън поклати глава.

— Животът е пълен с рискове, господин Лазаръс. Едва ли някой го знае по-добре от вас.

— За мен е лесно да посрещам опасността — отвърна той. — Двамата с нея сме стари познайници. Но опасността за близките ми — това е демонът, който постоянно ме измъчва.

Тя го изпрати през хола, където Майкъл продължаваше да гледа телевизия.

— Хубаво момченце — прошепна Лазаръс на Сюзън.

— Благодаря, и аз така смятам.

Той си взе палтото и я изгледа.

— Толкова сте малка — отбеляза той.

Сюзън сви рамене.

— Е, понякога малките са най-силни.

Лазаръс й позволи да му помогне да се облече.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза тя.

Той я притисна много внимателно с изненадващо бащинска прегръдка. Сюзън установи, че приема ласката с полупритворени очи. След това я задържа на ръка разстояние, като я разглеждаше изпитателно с крива усмивка на устните.

— Жалко, че не сте от нашите — заяви той. — Щяхте да ни бъдете много полезна.

Тя продължи да размишлява над думите му, докато затваряше вратата зад гърба му. Такъв комплимент от устата на Арън Лазаръс беше скъпоценен дар, който нямаше да забрави цял живот.