Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (45)

XVI

Затворът „Атака“ наистина се намираше само на няколко километра от Бъфало, но преди да отиде при Бъстър Фиорензо, Уоли направи дълго отклонение към Кливланд.

По време на полета имаше достатъчно време да обмисли смесицата от късмет и объркване, в която се мяташе.

Тъй наречената Алис Крофърд оставаше загадка. Но въздействието й върху хората се открояваше драматично.

Уоли лесно можеше да си представи как умореният Хари Хавиланд излиза вечерта от хотел „Екселсиор“ и отива да гледа „Живот с татко“, за да се отпусне след напрежението на държавния изпит. Вероятно е видял Алис на сцената и е бил впечатлен. А когато по-късно вечерта е завързал разговор с нея в асансьора, сигурно се е сблъскал отблизо с красотата й и е бил привлечен от нея.

Дали не е бил по-податлив поради предстоящото си завръщане в Ричланд, очаквания брак с някое от момичетата на Даулинг или Макмилън и живота под чехъла на баща си? Дали в упорития характер на този Хавиланд не е просветнала бунтовна искрица? Дали не е бил самотен в чуждия Бъфало?

Съобразила, че всичко това намалява човешката устойчивост, Алис го е чакала. При първата им среща е разиграла блестящо ролята на сериозна откровеност. Естествено, за него тя, като професионалистка в развлекателния бизнес, е била вълнуващ забранен плод, но и честно нежно момиче със златно сърце.

Дали направо не го е свалила през онази първа нощ? Или са прекарали няколко часа в задушевен разговор, подтикнала го е да пийне повечко и се е оставила да я убеди да прекара нощта в стаята му?

Нямаше значение как го е омотала, но несъмнено беше гений в секса. Това беше изписано върху нея.

А после вероятно се е превърнала в шокирана и връхлетяна от угризения девственица. Това силно е засегнало чувството за чест на Хари.

Имаше логика. Хари не би искал да я обезчести. Бил е готов да се ожени за нея, за да компенсира злото, което й е причинил в страстта си.

Но никой уважаващ себе си Хавиланд не би допуснал да покрие семейството си с позор, като доведе вкъщи непозната годеница без положение в обществото и се изложи на притеснителна публична сватба.

Тъй че е настоял да се оженят веднага и тогава да се върнат в Ричланд, като по този начин направят компромис между две взаимно изключващи се необходимости.

Тя се е съгласила и без съмнение е заявила, че е сираче и няма семейство, което да уведоми. Фалшивият подпис върху брачното свидетелство говореше много.

Според Уоли единствената грешка в уравнението беше решението на самото момиче. Очевидно бе обиколила страната и не би могла да не знае какво представлява животът в Ричланд. Би я отегчил до смърт. Защо се беше спряла на Хари, който имаше жълто около устата?

Само заради парите? Може би. След като е изтръгнала от него не само оценката на семейното му състояние, но и факта, че е предопределен да го контролира, тя е хвърлила ези-тура и е решила да заложи на него. Вероятно младостта и стремежът към сигурност се бяха обединили и я бяха подтикнали към това решение.

Може би е гледала на целия епизод като на приключение, като на някаква шега, от която би могло да излезе нещо.

А може да е имала и друга причина — нещо по-тъмно и сложно.

Във всеки случай животът в Ричланд се беше оказал далече по-лош, отколкото си го е представяла, защото се беше озовала в съборетина в бедняшки квартал, с лишен от наследство съпруг и нежелана бременност.

Така че след разумен интервал тя е избягала с парите на Хари и се е опитала да се върне към стария начин на живот в Болтимор с Майк Фонтейн. Оставила е зад гърба си и огорчения Лиън Гътрич. А Хари е продължил да живее с детето, родено един месец по-рано, с чувството си за дълг и чест, със срама, а може би и с гнева си.

И съществуваше вероятност той, неподозирано за околните, да е развил упорита решимост един ден да я открие някъде въпреки всичко.

Защо не беше умряла?

Само да имаше снимката й!

 

 

Тъмничарите в „Атака“ настаниха Уоли пред мръсен прозорец, подсилен с тежка метална мрежа. Взе слушалката и заговори на сгърченото кисело лице срещу себе си.

— Казвам се Уоли Дъгас. Събирам информация за млада жена, която навремето е била близка на брат ви Сами.

Бъстър Фиорензо го гледаше кръвнишки през стъклото. Уоли продължи усмихнат.

— Възможно е да се е наричала Алис Крофърд, Алис Хавиланд… Била е в Болтимор. Красива — с кестенява или руса коса. Сини очи. Доколкото разбрах, имала е забележителна фигура.

Лицето зад прозореца не се промени. Очите святкаха като шевни въгленчета.

— Господин Фиорензо — заяви Уоли. — Вчера разговарях със сестра ви в Кливланд. Много й липсвате. Тежко болна е и се нуждае от пари. Бих желал да й помогна.

Лицето се промени. Споменаването на семейството бе стопило леда.

— Има нужда от лечение — продължи Уоли. — Не иска да ви безпокои, защото знае, че не разполагате със средства. Така. Имам някои приятели лекари в Средния запад. Хора, на които съм помагал в миналото. Сигурен съм, че ще могат да направят нещо за вашата Ан-Мари.

— Не беше стока — безстрастно проговори Бъстър Фиорензо.

Уоли се обърка. За сестра си ли говореше?

— Моля?

— Али. Никога не съм чувал да я наричат Алис. Само Али.

— Какво искате да кажете с това, че не е била стока? — попита Уоли.

Фиорензо смръщи чело.

— Какво й е на Ан-Мари?

Уоли направи гримаса.

— Има рак на гърдата. Вече е оперирана, но й предстои дяволски дълго лечение.

— Защо толкова се интересувате от Али? — Очите го гледаха подозрително.

— Просто трябва да разбера какво е станало с нея. Това няма нищо общо с вас или със семейството ви.

— Е — отсече Бъстър, — не си дошъл където трябва. Не съм чувал за нея от двайсет години. Струва на брат ми цяло състояние и накрая избяга от него.

— Чудесно — реагира Уоли. — Вече ми помагате. Кажете ми само какво си спомняте.

— Беше висока класа. — Бъстър сви рамене. — Изглеждаше добре. Сами я пое и я свърза с подходящи хора. Беше добра проститутка, изкарваше доста пари. Не беше долнопробна. Обичаше скъпите дрехи. Но след известно време спря да работи. Искаше да си играе на съпруга на Сам и да му харчи парите. Въртеше го на пръста си…

Значи Бъстър Гътиъл беше дочул истината. Въпреки незначителната промяна в името Уоли беше сигурен, че говорят за една и съща жена.

— И какво стана тогава?

— Заловиха Сам след една тъпа грешка, за някаква конспирация. Получи пет години и излезе след осемнайсет месеца. Но мацката не го изчака. Задигна всичко, каквото можа, взе си детето и изчезна. Оттогава не съм чувал нищо за нея. Сам го преживя тежко. Беше разчитал, че ще го чака. Както казах, не беше стока.

Уоли с усилие прикри изненадата си.

— Детето ли? Имала е дете?

— Разбира се. Ако питаш мен, влезе под кожата на Сам заради него. Бедна, бездомна жена с дете на ръце. Сами беше луд по децата. Ан-Мари — също. Ан-Мари би й помогнала, докато Сам беше в панделата. Но Али нямаше чувство за семейство. Интересуваха я единствено парите. Не ставаше за Сам. Той през цялото време се тревожеше за нея, искаше да я направи щастлива. Животът ни се нормализира чак когато успя да я зачеркне от мислите си.

— А детето? — Уоли внимателно подбираше думите си. — Как го наричаше тя?

— Чакай да помисля… Май Хъни. Не знам. Беше пеленаче. Честно казано, струва ми се, че въобще не си беше направила труда да му измисли име.

— Как изглеждаше?

— Не знам… като бебе. Мъничко такова.

— Коса? Очи?

Бъстър поклати глава.

— Някакви снимки?

— Нямахме навика да се снимаме.

— Добре. Опитайте да ми помогнете с датите, господин Фиорензо. За кога говорим?

— О, може би за четирийсет и девета. Или за петдесета. Питайте Ан-Мари. Тя помни такива неща.

Уоли кимна. Ан-Мари Паоли, родена Фиорензо, лежеше в кома в болницата в Кливланд. Всичките й жизненоважни органи бяха поразени от метастази и лекарите й даваха още няколко седмици.

Законоохраняващите институции щяха да осведомят Уоли кога Сам Фиорензо е получил присъда за конспирацията. Това щеше да му даде края на периода.

— Та колко време живя Али с брат ви?

Затворникът сви рамене.

— Около година — година и половина.

Бихте ли се опитали да прецените колко голямо беше бебето, когато Али се появи за първи път?

Бъстър поклати глава.

— Малко беше. Но аз не разбирам от тези неща. Малко бебе. В пелени. Помня как й ги сменяха.

— Значи не беше проходило?

— Не.

Уоли кимна.

— Благодаря за помощта. Ще направя за сестра ви каквото мога. И не сте чували какво е станало с Али?

Лицето зад стъклото остана безизразно.

— Днес тук, утре там. Добре, че се отървахме от нея. Ще ми се да вярвам, че все някъде е получила каквото си търсеше.

Уоли кимна. Точно това беше въпросът.

 

 

Докато вървеше към паркинга с развято от острия есенен вятър спортно сако, пред очите му се мержелееше очилатото лице на Хари Хавиланд, преследващ безликата маска на младост и красота, каквато беше Алис.

Но сега от кълбото преплетени нишки, което хвърляше сянка върху съдбата на Ани Хавиланд, бе изникнал нов неясен образ.

Малко момиченце…

Нещата се развиват все по-странно, мислеше Уоли, докато палеше взетата под наем кола.