Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (42)

XIII

Уоли Дъгас не беше чужд на живота в малките градчета.

По време на кариерата си беше провеждал деликатни разследвания в десетки от тях из цялата страна. Отдавна бе усъвършенствал маниерите на простоват, закръглен, посредствен човечец, които му помагаха лесно да се нагажда към провинциалния пейзаж.

И така, влизането му в Ричланд, щата Ню Йорк, беше дискретно и резултатно. Отиде направо в Търговската палата, там го упътиха, настани се в Долидей Ин, близо до изхода за Труей и тръгна с колата към центъра на старото градче.

Знаеше, че каквото и да открие за Ани Хавиланд, началото му ще да е тук. Проучванията в Манхатън не бяха изнесли на бял свят нищо друго, освен че е била борбена манекенка и актриса, преди да направи големия си скок благодарение на Деймън Райс. Никакви наркотици, никаква хомосексуалност, никакво спане за роли, нямаше дори интимни приятели.

Уоли телефонира на Кърт да му докладва първите резултати не без садистично удоволствие.

— Господине, доколкото мога да кажа, след идването й в Ню Йорк с нея не се е случило нищо скандално или достойно за отбелязване. Ако не се брои посещението във вашия дом преди три години. Тя е подала иск за изнасилване срещу вас, а вие — за проституция срещу нея, което може да се сметне за скандално от някои хора, въпреки че и двете страни са оттеглили обвиненията си.

Мълчанието на Кърт беше красноречиво.

Уоли беше напипал любимия си елемент — двусмислията в личния живот на човек с безукорна обществена репутация на повърхността, но с невидими дълбини, обитавани от пипалата на миналото.

Двайсетте години като детектив го бяха научили, че няма човек без минало и минало без тайни.

 

 

Проведе първите си разговори с бедни жители на градчето, предпочитащи спомените за миналото — възрастни мъже в люлеещи се столове на верандите, собственици на кръчми, администраторката в стар пансион, с единствения шофьор на такси в града.

След кратка преструвка, че е застрахователен агент, Уоли вадеше нов вестник и посочваше снимката на Ани Хавиланд.

— В този Ричланд ли е родена и израснала? — питаше той.

Следваше неизменният отговор:

— Точно тъй.

— Какво нещо! — възкликваше Уоли и килваше назад меката си шапка. — Истинска кинозвезда! Неописуем успех!

Събеседниците му, горди от това, че ги свързват с някаква важна личност, не се отказваха да побъбрят по въпроса. Ако започваха предпазливо поради факта, че холивудската репутация на Ани в момента беше доста отблъскваща, Уоли ги предразполагаше, като изразяваше задъхан възторг от славата й, надхвърляща всички възможни скандали.

В резултат почти без усилие се добра до спомените за неприличното поведение на Алис Хавиланд.

Разказът беше доста необичаен. Хари Хавиланд — най-големият син на местния земевладелец Кори Хавиланд, по време на училищните си години бил подготвян да заеме ключова позиция в семейната селскостопанска империя, която включвала фермерство, търговия с недвижими имоти, производство на селскостопански машини и търговия на едро. Бъдещето му било допълнително подсигурено от факта, че по-малкият му брат Боб минавал за почти малоумен и никой от братовчедите на Хари нямал неговото чувство за отговорност.

Хари завършил колежа към щатския университет и постъпил в Юридическия факултет в Бъфало, както бил направил навремето и баща му. През горещ августовски ден на 1945 година той заминал за Бъфало да вземе държавния си изпит. Върнал се с три дни закъснение и изненадал всички, като излязъл от колата на баща си с млада жена, която представил като своя съпруга.

— И тъй — продължи портиерът на градския закрит басейн, — това беше оглушителен шамар за всички. Хавиландови очакваха Хари да се ожени за някое от момичетата на Даулинг или може би за Джейни Макмилън — тя му беше гадже в гимназията. Тези две семейства притежаваха всичко, което не принадлежеше на Хавиланд в окръга. И естествено, планираше се голяма сватба. Ама не, Хари тръсна булката си пред всички, и толкоз.

Уоли се помъчи да си представи пресилените здрависвания, първоначалния шок на семейството, шушуканията зад гърба на Хари през първите дни и нарастващата вълна негодувание, довела до неминуем сблъсък.

— Не бива да забравяте — сподели възрастен пенсионер, живял в един пансион с младото семейство, докато Хари търсел нов дом, — че хората тук смятаха Алис за жена с лошо потекло и възпитание. Била е актриса, знаете. Говореше се, че Хари отишъл на театър в Бъфало да си отдъхне след изпитите. След представлението се запознали и малко по малко се сближили. Никой не знае как са решили да се оженят в онези броени дни. Хари отнесе тази тайна в гроба си. Но всички в града смятаха, че Алис е търсела изгоден брак, а Хари е споменал, че семейството, му има пари.

— Какво нещо са хората! — кимна двусмислено Уоли и избърса челото си с носна кърпа, без да спира да си вее с шапката.

Пред очите му се очертаваше мъчителна картина. Младият адвокат, наследил в излишък от упоритостта на семейството си, купил една съборетина на Елм Стрийт и настанил съпругата си в нея. Отхвърлил съветите и съгласието на роднините си по всички въпроси, от задълженията към обществото до обзавеждането на къщата, той започнал живота си на женен мъж.

Но тлеещата между Хавиландови жарава рано или късно трябвало да се разгори.

— Стана тя една — рече пенсиониран влаков кондуктор, изпаднал до метач на гарата. — Старият Кори Хавиланд не можа да прости на Хари, че обърна гръб на момичетата на Даулинг. Беше си наумил чрез брака му да свърже двете семейства. Непрекъснато премисляше положението и ставаше все по-бесен. Накрая извикал Хари да си поговорят насаме. Или Хари да разкара Алис и да започне връзка с момиче, което е присърце на Кори, или ще го лиши от наследство. — Поклати глава, очарован от разказа си. — И точно тогава Хари гордо обявява, че неговата Алис чака бебе. Не съм бил там да видя лицето на баща му и слава богу. Паднала му дамла. Не можеше да търпи някой да му натрива носа по този начин, тъй че погледнал Хари в очите и повторил заплахата си дума по дума. Развод с Алис или загуба на всичко, което би получил от семейството. — Старецът вдигна вежди и се засмя. — И да ти река право, господине, нашият Хари приел предложението, сякаш било коледен подарък. Целунал майка си, казал „сбогом“ на баща си и напуснал къщата, без да се обърне. А Кори изпълни обещанието си. Не само че отряза Хари от завещанието си, но и не му проговорило края на живота си. Поне аз не съм чул подобно нещо.

Семейство Хавиланд се справило и без Хари да поеме юздите на финансите им, работите им дори процъфтели още повече. Междувременно Хари започнал адвокатска практика на Мейн Стрийт и се опитал да подхване някаква търговия с недвижими имоти. Не успял, защото сянката, под която живеел, била известна в целия град и малко жители на Ричланд били склонни да правят бизнес с човек, когото Кори Хавиланд не одобрява.

— Дори в най-добрите времена в малките градчета трудно се печелят пари — заяви бръснарят, докато подстригваше Уоли. — И ако не можеш да работиш с трите най-влиятелни семейства в областта, защото Макмилънови и Даулингови, естествено, подкрепиха Кори, трябва да се задоволиш с трохите. Това направи и Хари. Работеше, без да вдига много шум. Той поначало не обичаше да се оплаква.

Съдбата на непокорния млад адвокат била окончателно решена, когато в окръжната болница, осем месеца след връщането му от Бъфало, се родила Ани Хавиланд.

Жителите на Ричланд си бяха направили заключение за обстоятелствата около бременността на Алис Хавиланд, от което нямаше да се отклонят през следващите години.

— Виждах през витрината Алис да минава по улицата — бръснарят посочи с ножицата — най-малко пет-шест пъти седмично. Божичко, каква красавица беше. Вървеше по Мейн Стрийт горда колкото си иска. Пазаруваше, а по-късно возеше бебето с количката. Май обичаше да се показва. Така си го връщаше на всички, които не искаха дори да разговарят с нея. Знаеше дяволски добре, че в радиус от сто и петдесет километра няма по-хубава жена от нея. — Въздъхна, без да спира да кълца косата на Уоли. — Имаше блестящи очи, хубава вълниста коса и страхотна фигура. И я възстанови веднага след раждането на Ани. Добре се грижеше за себе си.

— Човек би помислил, че семейството би омекнало след известно време — отбеляза Уоли. — Все пак появила се е малка внучка…

— Не, господине — отсече бръснарят. — Вие не познавате Хавиландови. А старият Кори беше най-корав от всички. Никога не би престъпил думата си. За него бебето не беше нищо, освен позор. Така го и погребаха, без да даде признак, че знае за съществуването й. Хари живееше като чужд човек под носа на семейството си. — Сви рамене. — Не че младата Алис не направи опит да строши леда. Опитвала е, поне така съм чувал. Мъчила се да се сприятели с хората. Ходила при Мег Хавиланд в магазина, представила се на братовчедите на Хари в църквата, изпратила покани за кръщенето на бебето и обърнете внимание, всичко това зад гърба на Хари. Но без никакъв успех. Хавиландови са си костеливи орехи.

Внезапно замълча. Уоли усети нещо скрито зад следващите му думи.

— И тогава тя си отиде. Просто така. Хари остана сам с бебето и беден като църковна мишка, но не склони глава и продължи да си гледа работата, сякаш нищо не се е случило. Идваше тук всяка седмица и сядаше на стола, на който сте вие сега. Разговаряхме, докато го подстригвах. Мил човек. Изразяваше се много изискано. — Сниши глас. — Говореше се, че Алис отмъкнала и последния цент, до който успяла да се докопа. Но Хари не даваше и дума да се издума против нея. Само да чуеше името й, и лицето му придобиваше такова изражение, че всички започваха неволно да мерят приказките си.

— Какъв човек — кимна Уоли, загледан в отражението си в бръснарското огледало.

— Точно така — промърмори бръснарят. — Малко след това Алис умря. Така и не разбрах от какво. Някои казаха, че било от туберкулоза… Злите езици шушукаха, че имала срамна болест. Както и да е, бракът на Хари вече не беше новина. Но той не се сдобри със семейството си. Струва ми се, че след заминаването на Алис бе могъл да оправи работите, ако просто беше посетил стария Кори и поговорил тактично с него. Можеше и да вземе бебето, да се премести в друг град и да започне живота си отново. Но не и Хари. Не би се смирил и не би избягал. Това е в кръвта на Хавиландови. Те са кротки хора, не обичат да се хвалят. Но са горди и сурови. Не се прекланят.

Уоли не каза нищо, но се усмихна неопределено в знак на съгласие, докато бръснарят четкаше врата му от космите.

Историята ставаше все по-интересна, точно както предполагаше. Но инстинктът му подсказа, че мъжкото население на Ричланд му е доверило всичко, което знаеше за авантюрата на Хари Хавиланд и последиците й.

Налагаше се за останалото да се обърне към жените.

 

 

— Аз бях единствената в семейството, която признаваше, че Хари и Ани съществуват — заяви Силест Хавиланд, неомъжената леля, която живееше в мрачна стара викторианска къща на хълма зад Дюз Стрийт. — Останалите са страхливци и глупаци. Това са Хавиландови. Хари беше единственият мъж в семейството, който направи нещо самостоятелно. Разбира се, Алис не беше свястна жена. От самото начало ламтеше само за парите му. Това се виждаше. Но кой има право да упреква мъжете, че се държат като глупаци? Това е в животинската им природа.

Изгледа остро Уоли над чинията с гевречета, които беше сложила на масата пред него. Ако съзнаваше, че е единственият член на семейство Хавиланд, който се беше съгласил да разговаря с него, не го показваше. Но изглеждаше възхитена от възможността да развява преценките си за човешката раса и множеството й недостатъци.

— Най-важното е — продължи тя, — че той не свали гарда. Изправи се срещу Кори и беше добър съпруг, докато Алис живееше при него. А след това не даваше да се каже нищо лошо за нея и не падна на колене, за да умилостиви семейството. Трепереше над Ани и беше прекрасен баща. Знаеше, че животът й в това спарено място няма да е лесен, но запази гордостта си и я предаде и на нея.

— Значи са живели почти в усамотение… — вметна Уоли.

Брадичката на старицата затрепери, когато поклати глава.

— В тези краища, едва ли има жива душа, несвързана с родство с нас, Макмилънови или Даулингови — рече тя. — А тези, който не са, вероятно ни дължат пари. Не, господин Дъгас, Хари нямаше приятели. А на малката Ани не й беше лесно. Но ще ви кажа едно: беше наследила хладнокръвието на Хавиландови. Беше винаги весела и се занимаваше с нещо. Не хленчеше.

Показа, на Уоли коледните картички, които беше получавала от Ани в течение на годините. Детският почерк прерастваше в равен, старателен подпис.

— Каквото и да говорят сега за нея в Холивуд — заяви леля Силест, — не е вярно. Можете да ми вярвате. Ани е най-почтената млада жена на Божия свят. — Подсмръкна. — Естествено, тукашните хора ще ви кажат, че този скандал е следвало да се очаква при тази майка и тъй нататък. Това са глупости. Познавам човешката природа, младежо, и не съм доживяла до тази възраст, без да разбера едно-друго. Това, че майка й пое по лош път, по никакъв начин не опетнява Ани. Дори до голяма степен е причината да бъде толкова добро момиче. Хората винаги се стараят да избегнат грешките на родителите си. Освен това е добра в същността си. В нея няма нито капка нечестност. — Въздъхна. — Подлеците в този град не я оставиха да порасне, естествено — приключи тя. — Но мисля, че това само я направи по-силна. Много по-силна.

 

 

Пола Спайсър, пенсионирана учителка по английски и бивша възпитателка в гимназията на Ричланд, затвърди впечатлението на Уоли, че животът в училище никак не е бил приятен за Ани.

— Хората в малките градчета са много тесногръди — каза тя. — Не обичат да прощават и никога не забравят. Виждате ли, Ани толкова приличаше на Алис. В походката, в тялото, в красотата… и най-вече в очите. Когато хората я поглеждаха, виждаха Хари и срама му. Никой не забрави преждевременното й раждане… — Доби измъчен вид. — Не ми е приятно да си го спомням, защото в онези години можех да й помогна, но не го направих. Никога няма да забравя как седях в учителската стая и слушах онези злобни жени да оплюват майката на Ани. Момичето беше добра ученичка, с която би се гордяла всяка гимназия, но не й отдаваха заслуженото. За всяка хубава оценка трябваше да се бори два пъти повече от другите ученици… — Поклати глава. — Имаше толкова малко приятели, беше сама през цялата прогимназия и гимназия. Винаги съм се възхищавала от смелостта й, защото въпреки всичко ходеше с вдигната глава. Печелеше награди и почетни дипломи, получаваше високи оценки и играеше в училищния театър. Когато беше абитуриентка, аз бях главна съветничка в Националното почетно дружество. Честно ви казвам, господин Дъгас, как ли не молих онези деца. Дори не издържах и се разплаках. Но те гласуваха против приемането й. Струва ми се, че това е най-мръсният номер, правен някога в дружеството. В края на краищата целта му е да учи добрите ученици да ценят независимото мислене… Още не мога да си го простя. Трябваше да им кажа, че ако не гласуват за приемането й, ще ги издъня всичките. Но…

— Какви хора има! — съчувствено възкликна Уоли. — Да обвиняват едно малко момиче за постъпките на майка му…

Пола Спайсър попиваше с кърпичка навлажнените си очи. Избелелият лен приличаше на екран, зад който го наблюдаваше много внимателно въпреки чувствата си.

Той знаеше, че последната част от мозайката още не е заела мястото си.

 

 

С безпогрешен инстинкт Уоли се насочваше от свидетел към свидетел, докато на петия ден от престоя си в Ричланд откри градската клюкарка.

Името й беше Мариан Бландиш. Самотната стара мома, надхвърлила седемдесетте, беше прикована от артрит към инвалиден стол и очевидно жадуваше за компания. Накара Уоли два пъти да повтори „застрахователната“ си реч и го принуди да обещае да й изпрати брошури колкото може по-бързо. С разкривени пръсти му сервира чай с лед и сладкиши.

Беше съвсем лесно да я насочи към темата за семейство Хавиланд, защото съмнителната репутация на Ани в Холивуд беше раздвижила духовете. Уоли търпеливо изслуша клюките, които вече знаеше, и наостри уши, когато тя понижи гласа си за най-пикантната част.

— Предполагам, че не бива да ви казвам всичко това — рече, — но познавах едно момиче, което онази есен, когато Алис избяга, работеше в банката. Истината е, че е задигнала спестяванията им до последния цент и е изпразнила касетката с ценностите. Наистина беше лош човек.

— Ужасно — съгласи се Уоли. — Смятате ли, че всичко тава е вярно? Имам предвид хорските приказки.

В очите на старица припламна злорада искрица.

— Мога да ви кажа само едно, млади човече — знам, че е вярно. В градче като нашето можеш да научиш всичко, ако държиш ушите си отворени. Алис имаше връзка с Лиън Гътрич до деня, в който си замина. И той беше женен. — Кимна и изцъка в знак на неодобрение. — Жена му почина, лека й пръст. Какво ли не изтърпя с него! Беше най-разпасаният женкар през последните двайсет години, и той не е стока.

— Жив ли е още? — попита Уоли и отпи отчая с лед.

— Да, и си живее все там. Само се мотае из къщата. Почти не се занимава със земята си. Дочух, че пиел много. Да, той и Алис си бяха лика-прилика. Нали знаете, краставите магарета…

— Мислите ли, че е имало и други? — Тонът на Уоли беше неодобрителен.

Старото лице се сбръчка недоволно.

— Въобще няма да се учудя. Въобще. Тя непрекъснато миткаше наоколо. Уж ходеше по пазар. Никой не може да знае с какво се е занимавала всъщност. Не, не, оная Алис беше лоша жена. Нищо не би ме учудило.

Уоли отклони предложението за втори сладкиш. Време беше да тръгва.

 

 

Следващата му спирка беше Областното медицинско дружество. Там откри, че акушер-гинекологът, който се беше грижил за Алис по време на бременността й, е умрял, без да остави архиви. Не можаха да намерят нищо.

Не беше учудващо, че и местният вестник — седмичник, обслужващ няколко градчета в околността, нямаше снимки на Алис Хавиланд в архивите си. Съобщението за кръщението на Ани беше в майски брой от 1946 година, но без снимки на родителите й. Алис беше живяла твърде кратко време в града и имаше прекалено лоша репутация, за да заслужи публикуването на снимка. В архивите имаше само снимка на Хари Хавиланд.

Уоли отиде в областната болница и намери сведения за раждането на Ани. Рождената дата на Хари Хавиланд беше дадена 5 юни 1920 година, а на Алис — 20 октомври 1925 година. Родното й място, според формуляра, беше Таусън, щата Мериланд.

Рождената дата на Ани беше 22 април 1946 година. Уоли се замисли за станалото през август 1945 година, осем месеца преди това.

Налагаше се да посети Юридическия факултет и мировите съдии в различни градове около Бъфало, включително и Ниагара Фолс.

Кръвната, група на Ани беше АБ. На Хари беше Б, на Алис — А.

Уоли тегли чертата на посещението си в Ричланд. Беше научил достатъчно, за да нахвърли доста любопитния профил на Алис Хавиланд, но нищо повече. Цялото й лице щеше да се появи във фокус едва когато разбереше къде е била, преди пътят й да се пресече с този на Хари Хавиланд, и какво е станало с нея след изчезването й.

Интуицията му подсказваше, че истинската тайна се крие именно тук. Никой в Ричланд нямаше и най-малка представа кога, къде и как е умряла Алис. Единодушното приемане на смъртта й в градчето по своята наивна доверчивост приличаше на религиозен мит: беше избягала, умряла и справедливостта възтържествувала.

Тъй като семейство Хавиланд бяха отказали да я опознаят, само най-близките й — Хари и Ани, биха могли да му помогнат със спомени и документи. Но Хари беше умрял отдавна, а Ани е била съвсем малка, когато майка й бе изчезнала. Госпожа Дайон — икономката, живяла през детството на Ани в къщата на Елм Стрийт, беше умряла малко след последния инфаркт на Хари.

Уоли беше научил всичко, каквото можеше. Беше време да тръгне по следите на Алис Хавиланд. И се насочи към първата спирка.

 

 

Лиън Гътрич беше плешив, надхвърлил петдесетте мъж с бирено шкембенце. Стоеше пред вратата на къщата си и гледаше Уоли с празен поглед.

Уоли му показа картата си на застрахователен детектив и заговори с неутрален тон:

— Провеждаме разследване, засягащо името на Алис Хавиланд. Попаднахме на информация, че навремето сте имали връзка с нея.

Вместо отговор мъжът започна лениво да размазва с ботуша си една по една мравките на пътеката. Уоли слушаше звуците на преживяща крава от обора на двайсет метра от тях и си мислеше, че преди петнайсет-двайсет години Лиън Гътрич е бил хубав мъж, а вероятно и добър любовник. Внушаваше някаква мъжествена бруталност, която би привлякла определен род жени.

— Не мога да ви помогна — лаконично рече Гътрич.

— Надявах се, че ще ми спестите малко тичане — продължи Уоли с по-мек тон. — Една жена, застрахована при нас, умря преди два месеца и е посочила Алис за своя наследница. Говорих с цялото семейство, но май никой не знае какво е станало с Алис. Болничните й данни в компютъра ме доведоха тук, обаче разбрах, че е напуснала Ричланд преди около двайсет години. Хората я смятат за мъртва. Но ако не е, тя ще е малко над четиридесетгодишна и ще наследи тлъста сумичка. Трябва да съм сигурен жива ли е или умряла.

Лицето на мъжа приличаше на обгоряла от слънцето маска. Уоли си свали шапката и избърса чело.

— Разбира се, времето, което е прекарала тук, е минала работа — успокояващо продължи той. — Не ми е чудно, че никой в града не знае къде е отишла, след като е напуснала Хари Хавиланд. Но все пак някой може да получи малко възнаграждение за едно име, адрес… каквото и да е.

— Въобще не съм я познавал. — Зад студените сини очи на Лиън Гътрич се появи замъглен блясък, който Уоли разтълкува като тревога. В разказа на Мариан Бландиш сигурно имаше зрънце истина.

— Добре. — Уоли въздъхна и извади визитна картичка. — Ако се сетите за нещо, каквото и да е, ще ви помоля да се обадите на този адрес. Дамата ще стане доста заможна, ако я намерим. В противен случай чичо Сам ще стане още по-богат.

Уоли се сбогува, подкара колата, докато се скри от погледа на Еътрич, паркира я в непавирана алея и се върна през дъбовата горичка, която го делеше от къщата. Стъпките му бяха учудващо леки за едрото тяло.

Пикапът, който беше забелязал, когато пристигна, още беше паркиран между къщата и обора.

Уоли постоя заслушан за момент. Мина покрай страничната стена на къщата, зави и тихо се промъкна през мрежестата врата.

Постоя неподвижен в антрето и усета миризмата на лук и доматен сос. Чу шум на няколко метра пред себе си по коридора и се отправи на пръсти нататък.

Видя малък кабинет. Вътре на очукано писалище седеше Лиън Гътрич и гледаше надолу. Барабанеше с пръсти по писалището. Уоли го чу да въздиша.

Отвори едно чекмедже, прибра нещо и отблъсна стола си назад.

Уоли се плъзна като змия по коридора и се скри в дневната. Чу мрежестата врата да се затръшва.

След малко пикапът закашля и заподскача надолу по алеята.

Уоли бързо се върна в кабинета. За секунди прерови чекмеджето.

Върху купчина сметки и писма видя избледняла пощенска картичка с адреса и името на Гътрич. Текстът беше с типично женски почерк.

„Прекарвам прекрасно, пишеше на нея. Надявам се, че и ти.“

Клеймото се виждаше ясно. Седми ноември 1949 година, Бъфало, Ню Йорк.

Уоли обърна картичката. Представляваше снимка на хотел „Екселсиор“, сграда в центъра на града, която очевидно беше видяла и по-добри дни. Изпращачката беше оградила шеговито един от прозорците.

Ироничният тон на бележката подсказваше, че е предназначена и за очите на жена му. А искаше да засегне и Гътрич, своя някогашен любовник.

Уоли погледна още няколко пъти картичката от двете страни и запечата в паметта си архитектурата на сградата, датата на клеймото и почерка. Сложи я обратно в чекмеджето и го затвори. Не си направи труда да го заключва или да бърза, докато се връщаше през горичката при колата си.

Беше научил каквото му трябваше. Алис беше посочила адрес.