Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (127)

LXVIII

Ани видя къщата от пътя.

Почти всички лампи бяха угасени. Самотната светлинка на дневната караше къщата да прилича на далечна планета.

Паркира на алеята зад друга кола, за която реши, че е наета от Марго. Излезе с пътната чанта в ръка.

Опита да отключи входната врата, но веригата я спря. Учудена, тя почука и натисна звънеца. Нищо.

Тръгна към задната страна на къщата, като вървеше по пътеката, за да избегне кактусите и нощните гадинки. И задната врата беше залостена.

Озадачена, Ани занаднича през прозорците.

Трябваше да подскочи, за да надникне през прозореца на дневната. Пердетата бяха спуснати, но не бяха срещнати до края и успя да види дивана.

Деймън и Марго лежаха, отпуснати един до друг. Позите им бяха неестествени.

Ани усети как я връхлита отчаяние. Взе тежък камък от алеята, и пусна пътната чанта на земята. Метна камъка през стъклото на входната врата, бръкна вътре и свали веригата.

Втурна се светкавично в дневната. Къщата изглеждаше особена. Започна да утеша световъртеж. Отиде до дивана.

Докосна рамото на Деймън, после лицето му. Беше студен. Разтърси го силно, но той само се свлече по-нисш на дивана. Ръката му се измъкна от тази на Марго.

Докосна Марго. И тя бе студена и неподвижна като Деймън.

На масата имаше чаши и малка снимка. Ани се опита да фокусира погледа си върху нея, но й се стори потънала в блестящата влажна атмосфера, която се разпростираше из стаята.

Всичко блестеше с някаква неразбираема яснота, от която на Ани й се догади. Усети, че в нея се надига смях — налудничав, нечовешки смях без хумор, който искаше да се изтръгне от нея като зъл дух. Едва поемаше дъх.

Изпадна в паника и се обърна към Деймън за сили. Разтърси го, колкото можа, пръстите й дърпаха ловджийската риза. Не помръдна.

Обърна се към Марго — по-леката от двете неподвижни фигури. Наведе се, хвана я под мишниците и започна да я тегли от дивана. Но ужасната подигравателна веселост в нея се разпространяваше с всяка изминала секунда, изсмукваше силите и поглъщаше волята й. Марго й се стори невероятно тежка.

Ани загуби дъха си. По лицето й бликнаха сълзи. Въздухът, красив и смъртоносен, започна да я обгражда, а предметите в стаята се отдалечаваха все повече.

Рухна тежко на килима с вледененото тяло на Марго в скута си. Погледна снимката на масичката. Беше много стара и обърната към дивана. Не можа да познае фигурите на нея.

Безчувствените й пръсти потърсиха косата и бузите на Марго. Знаеше, че се е случило нещо ужасно, но страхът й бе пресъхнал заедно с волята.

Чу някакъв далечен грохот — ясен и все пак нереален. Успя някак да положи главата на Марго на килима. След това рухна до нея, неспособна да помръдне повече.

Обзе я чувство за самота. Гледаше над килима лицето на Марго. Взе ръцете, й в своите и за последен път се опита да я събуди.

Грохотът се усили и я накара да притвори очи. С последните остатъци от волята си се насили да ги отвори и видя ръцете на Марго в своите.

В този миг се върна старият й сън. Видя как я поглъщат пламъците, излизащи от очите на малкото момиче, и усети как малките ръце изсмукват кръвта й през пръстите.

Започна да изчезва.

Колко е фалшив светът, мислеше тя, докато ужасът се стопяваше в безсъзнанието. Земята се изплъзваше изпод нея, пустотата нахлу и я остави празна, захвърли и тримата в нищото като чудовище, което първо изяжда земята, а после и самото себе си.

В последната минута видя, че очите на малкото момиче се отварят. Този път не бяха пълни с пламъци, а с хладната синя вода, в която радостно беше скачала като ученичка, зачудена дали няма да я погълне завинаги и да не я пусне да излезе на повърхността.

Скочи, задъхана от възторг, и кристалната синевина я погълна.